Станислав Сивриев
До съмнало (6) (Разговори с Илия Бешков)

5.

1 май — събота ’54

Редакцията на сп. „Български войн“ празнува 1 май в Клуба на журналистите. На голямата маса са и Бешков, Ламар, Светослав Минков, Сашо Бурмов, Младен Исаев. Бешков се изправя с чаша в ръката:

— Тук всички сме журналисти. Журналистите са многочислено и пакостливо нещо… Аз съм от Дъбник, пасъл съм биволици и смятам това за свое най-голямо достойнство. Който е от село и е разговарял с добитък, той разбира какво казвам… Като започнах така, да не помислите, че ви се предлагам за служба като беден селянин с подходяща биография?…

От своето детство, от това общуване с добитъка, помня разни неща, но едно от тях се дели от многото: руските кости, с които бе осеяно цялото поле. Бели кости, много кости!… Оттогава в мен се застоя тяхното безмълвие, тишината, която ме обгръща с тайнствена печал. Това нещо може да го усети само едно дете — пастирче… Те бяха из полето — чужди кости; а не там — в селските гробища, където лежеха лелите и чичовците ни…

У нас бяха и немците. Бяха, отидоха си с всичкото и не оставиха гроб. Само песента „Лилѝ Марлѐн“ остана — достатъчно грозна и безнадеждна, за да бъде песен дори на една гибел, на един край…

Благодаря ви, задето станахте причина да се развълнувам ей от тези, макар и неподходящи за случая неща…