Станислав Сивриев
До съмнало (58) (Разговори с Илия Бешков)

57.

1 септември — неделя ’57

Радио София ще прави предаване за Бешков. То е и повод за разговора, който заприличва на интервю.

— Какво мислиш за радиото като карикатурист?

— Как като карикатурист? — дръпва се той и ме поглежда над очилата. — Да не искаш да го осмея?

Мижи, облизва устни и сочи пред себе си с показалец:

— Аз все повече и повече боледувам, а понякога болните стават злонрави… От радиото чувам, че цяла България пее. Може ли човек да не се радва на такова нещо!… Наистина, като агитационно средство, радиото е най-могъщото. По-могъщо и от карикатурата, но понякога, без да иска, ни разсмива повече от нея. Трудно мога да си представя света без радио. Чрез антената човек за първи път получи власт и сила да изпълни света, дори да го вмести в себе си, без хората — обратно — да влизат в неприятен диалог с радиоговорителя. Разбира се, когато чрез радиото доминира над света един Бах, един мъдрец, това е чудесно; но когато от него се възползва един лъжец, бедата е толкова голяма, колкото е голяма радостта от първото.

— Знаеш ли някаква история, свързана с нашето радио?

— То с право се нарича родно. А аз, почитайки всичко родно и роднините си, го тача наравно с тях, слушам го, вярвам му и му се надявам. В Долни Дъбник имаше 75-годишен старец — Петър Шутия. Самотник, без близки, без синове и снахи в дома си. И взе, че си купи радио — да му напълни къщата. Веднъж го видели: пуснал дядо Петър радиото и сам си играе. „Ей, дядо Петре — го попитали, — какво си се разскачал сам?“ Старецът отвърнал: „Такава свирня изтърва ли се!…“

Аз не знам нашето радио да е получавало по-голямо признание от това…

Припомням му една негова автокарикатура. Печата я старият „Стършел“ в края на 1940 или в началото на 1941 година, преди вестникът да бъде спрян. Бешков е грабнал стол и с ожесточение налага своя радиоапарат, от който по пода са се попилели разтрошена кутия, разбити лампи и проточени жици. Под карикатурата: „С парите си да те купя, данък да ти плащам, а ти все ме лъжеш!“

— Вярно — смее се Бешков. — Спомням си тая карикатура. Но тогава бях млад и си мислех, че тия работи се оправят с бой…