Станислав Сивриев
До съмнало (5) (Разговори с Илия Бешков)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Диалог
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1глас)

Информация

Сканиране и разпознаване
Karel(2018)
Форматиране
zelenkroki(2018)

Издание:

Автор: Илия Бешков

Заглавие: Словото

Издание: първо

Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1981

Тип: сборник

Националност: българска

Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. 80

Излязла от печат: месец септември 1981 г.

Редактор: Станислав Сивриев

Редактор на издателството: Панко Анчев

Художествен редактор: Владимир Иванов

Технически редактор: Добринка Маринкова

Рецензент: Здравко Петров; Светлозар Игов

Художник: Иван Кенаров

Коректор: Денка Мутафчиева; Елена Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5149

История

  1. —Добавяне

4.

3 април — събота ’54

Студентите от Художествената академия правят маскен бал в сутерена под Ректората. Звъня на Бешков:

— Нали довечера сме на бал?

— А? А-а-аа… Ама ти знаеш ли какво е сега при мен? Тук са дъбничани, братовчеди с дамаджани и хич не ми се оставят.

Запъва се, но знам, че ще дойде.

Още ми се свири, още ми се пее…

На бала се появяваме с набъбнали гайди: архитект Стефан Семерджиев — Зянката и аз. Михаил Карапаунов е в гайтанена долама, Соловея Петкова — в сърмен вълненик, Асен Попов — с пояс и везани чешири. И — право към „българския кът“. Българското вече е взело да става „кътове“!

Бешков дойде към 22 часа. Не го познах, а по дъщеря му отгатнах, че е той. Върви към нас с неприятна маска на лицето: попилени коси, „кабалеровски“ мустачки, устата и брадата — открити. Вече сме по на няколко ракии и вина. И със сядането му песните се пропушват. Бешков казва с леко наведена глава:

— Жената е роб на мъжа, а мъжът — на песента… Разбира се, аз ви говоря за онези песни, които в същност са изчистените народни стонове и въздишки.

Питам го:

— Как ли бихме били без тези стонове и въздишки?

— Ако нямаше песни, те щяха да си живеят, а нас да ни няма…

Той се оглежда откъде иде светлината, изправя се и вдига ръце. Върху бялата стена сянката на ръцете му става зайче. Зайчето ту гризе, ту се протяга, ту скача. И докато скача, веселото зайче се подрѐшва като самодоволен глупак — уж зайче, пък човек… Наоколо е утихнало и де що има човек, се лепи да гледа. После зайчето с едно обръщане стъпва на нозете си като куче, кучето се префасонирва като поп, който усърдно се кръсти и прави мета̀ни…

Какво беше нататък? Бешков притегля към себе си кръгло куфарче за дамска шапка, барабани по него с дълги пръсти. Със затворени очи разлага ритъма на хороводна песен. Песента я няма, а ние я чуваме да звучи: от едва доловима — до поривиста, от поривиста — до стихване, което улавя за гърлото. Бешков с пръсти преминава от неправилен в неправилен такт, подмята ни отвътре със синкопи. Стоим прехласнати, а той ни навързва един за друг в пъргав хоровод — докато удря с цяла длан, после с лакът подпира брадата си. Чак тогава отваря очи и ни оглежда:

— Това е то! А сега искам да си отдъхна… И ми позволете да си подпра брадата, да ви погледам и ви се порадвам, защото ви обичам. Инак на моите години не се правят тези шашкънлъци… Друг път ще ви кажа защо тъкмо унгарецът Ба̀рток разгада тайната на българските неправилни ритми. Тях ги има и в маждарските народни песни, но ги смятаха за музикално отклонение или за изкривено народно запаметяване… Барток откри в нашите песни пълно съвпадение на „грешката“. И когато разчете шифъра й, стигна до общата прародина на маджари и българи — отпреди две и нещо хиляди години. Ей това е запаметяване!… Да беше жив Коста Петканов, той щеше да ви подлуди с галактиката на народните български ритми. Защото това не са неправилни тактове, а жив говор на нашата предистория…