Станислав Сивриев
До съмнало (36) (Разговори с Илия Бешков)

35.

2 декември — неделя ’56

— Никой не ти иска таланта, а да се маркираш със „за“ и „против“. А това в изкуството е най-несигурното. Всяко произведение има стойност, доколкото съдържа истинността на едно наблюдение или вълнение. Не — ти първо се регистрирай!… А като творец аз нямам предварително целенасочено съзнание какво ще направя. То е една обща тоналност, която се прояснява — докато зазвучи споеният и хармоничен етюд. Представяш ли си положението на твореца-суек, който чувствува примка над дупката и знае, че ако си покаже главата — примката ще се затегне около шията му?…

Тридесет и пет години аз бях прогресивен, а сега всеки ден трябва да питам някого: прогресивен ли съм или не? Махни това, че трябва да търся отговора от друг — изпаднах в положение да питам и себе си!… Има ли по-грозно от това — човек да се усъмни в себе си?…

Бешков вади една от подвързаните тетрадки, които съм му подарил, за да пише в тях есета и маниатюрна проза. Дланта му е върху писмото до Найа от Мексико. Чете го с вълнение и отново преживява написаното:

— „… Аз оставам буден до сутринта, за да посрещна слънцето, което е видяло твоето лице преди мен… Мислите ми, устремени към теб, са като птица, която се дига в синия лазур, за да се разтопи там и изчезне…“

Мълчим. Прочетеното не е четено за оприказване…

Върху първата страница на тетрадката Бешков е написал нещо като писмо до дъщеря си. Успявам да го прочета крадешком. Бащината изповед е странна. Всичко е толкова сгъстено, че в мен е останало ехото от вопъл или упование: духът на бащата се е превъплътил в неговата дъщеря. Упование и вопъл, защото дарените с много — са много наказани…