Станислав Сивриев
До съмнало (32) (Разговори с Илия Бешков)

31.

30 октомври — вторник ’56

Бешков е нагазил в дълбокото:

— Твърде много взехме да се занимаваме със себе си, да се представяме пред света с оценки за себе си, та заприличахме на суетни жени. А няма суета, която да не е оцветявана с малко лекомислие…

А видя ли унгарците?… Както всички естествени неща, и тяхното изглежда наивно. Не бих могъл да изисквам от никого свръхинтелигентност — още повече от разпънатите между двете посоки на света. Пък и тези работи не са въпрос на интелигентност, а на чувства, исторически честолюбия, онаследявана гордост и мярка за престиж. Такива, като посягат към пушката, посягат всъщност към шпагата на честта: дирене на честта чрез кръвта! То е по-различно нещо от чирпанската кама: „Жа гу убия и жа гу излежа!“ Затова тези неща са непонятни на нашето мислене. Кой от нас присъствува в далечното ни битие със съзнание за величието на Симеона? За нас това е толкова отвлечено; някакъв смътен исторически спомен — било и не било!… Така става обяснима и нашата философия: „Я аз — него, я той — мене!“ Това е философия на най-непримиримото самосъхранение, но в никакъв случай — изява на гордост, оплодена в историческото минало и транспонирана в историческото бъдеще. И аз като нарекох събитието „проява на наивитет“, определих го с българска мярка. Европа за нас е смътна реалност, а ако тя се опредмети — става байганьовска реалност… Унгарецът от триста години си лъска ботушите с вакса и си глади панталоните, докато станат кора. Ти опитай да си представиш всичко останало, на което лъснатите ботуши са израз!…

Нито унгарецът, нито полякът са били застрашавани от загиване, за да се впаничават с мисията на самоспасението. Напротив: чувството за вечност на собствените им държави е толкова дълбоко в тяхното съзнание, че този въпрос даже не ги занимава.

Искам да отбележа, че събитията бяха предшествувани от спорове за изкуството. Храна ще се намери и не ни застрашават чак толкова трусове, породени от глад и недоимък. Катаклизмите се зараждат от хората на изкуството. В този смисъл изкуството вече е политика. Оттам иде интуицията, а после и съзнанието — то да бъде държано под око. Всички пакостливи и налудничави ги държат под око. Меценатите още в Рим и Средновековието тръгнаха да се отъждествяват с изкуството, да се намърдват в неговата вечност. Ако това някак не стане — те посягат върху трайните плодове на гениите, за да ги поднесат на епохите в своята фруктиера. А ако и то не стане, има начин да си изимитират и гении, и техни плодове. Вярно е: от всяко брашно пита не става. Ако от всяко дърво ставаше свирка, нали знаеш магарето какъв материал би предложило за кларинети?… Но туй нещо предстои да лъсне в далечното бъдеще. Ние обитаваме балканското кюше и мерим тия работи от кюше до кюше: бе дайте да си направим една репродукцийка, да си украсим партамента, пък триста гледале — трима разбрале!…

Когато Овидий е бил заточен в долното течение на Дунав, ти знаеш какво е писал до императора, до Октавиан Август: „Аз топя от кръвта на сърцето си и пиша върху небето. Тебе ще те забравят, а моите думи ще се помнят…“ Е? Какво ще кажеш, Сиврѝ-синѝ?

— Каквото казва Бешков: „Човекът, ако не е опорочен, най-искрено общува със съвестта си…“ А ти не допущаш ли, че би могло и да скрия какво мисля?

Бешков се замисля:

— Наистина, какво бреме е съвестта!

— Затова човекът е раздвоен между нея и принудата да се живее. Оттук започва всяко освобождение от нейното бреме.

— Е, после?

— Какво после? Това е краят.

— Наистина — краят! Отвъд това прекрачване няма нищо…

 

 

Идва Петър Симеонов от Петърнѝца и приказката се прекършва.

Звънят от Москва. Павлина! Госпожа Бешкова я пита за храната, за квартирата, сложила ли си е сиренето в саламура. Майка и дъщеря разговарят за някакво коланче, което било напъхано в едни обуща. Сия продължава:

— Павлино, нощем не ходи сама!

Майка!

Бешков се обажда отстрана:

— И да не си разпилява куфарите!…

Накрая Бешкова й предава поздрав от мен и Петър Симеонов. Но забравя баща й. Бешков червенее. Кипва:

— Аз ще взема да пукна и ще ви погледам отвисоко какви ще ги дъвчете без мен!…

За да прескочим „трапа“ на неудобството, Петър Симеонов зачепва събитията около Суец. Бешков „включва“:

— Кой подучи Насър, че може да владее Суец? Видяхте ли какво бягане беше? Щом евреите излязоха такива храбреци, знайте: войната е компрометирана. А Сирия и Йордания? Те пък ще скубят крушата. Нали знаете оня циганин, дето тръгнал с жена си на сбор, а предната нощ бил сънувал, че се дави в мътна вода? Изтълкувал той съня, че не е на добро, и решил да не нагазва в мътна вода. Добре, ама стигнали мътна река, а на брода — лодкар с лодка. Циганинът си разказал съня на лодкаря и му се примолил да го отърве от нагазваме в мътното. Пък лодкарят бил хвърлил око на циганката и се запънал да ги прекара поотделно. За по-сигурно той вързал циганина за една круша и му вика: „Лодката се люлее, та ще се изплашиш и хукнеш през дълбокото. Я да те вържа аз тебе, че да съм си спокоен!…“ Като отишли на отвъдния бряг, лодкарят метнал циганката на тревата и я заголил. Пък вързаният: „Пусни ми жената —- ще скъсам въжето!“ Лодкарят си продължил работата — тогава циганинът изрекъл страшната закана: „Ще изскубна крушата и народът като остане без ошав, ти ще отговаряш!…“

И около Суец е същата.