Станислав Сивриев
До съмнало (29) (Разговори с Илия Бешков)

28.

26 август — неделя ’56

Цели двадесет и два дена съм прекарал със семейството си в Лозенския манастир „Свети Спас“. Върнали сме се вчера — днес съм у Бешков. Разправям му за старите овчари Спас Вълчанов Ветов и дядо Васил от Долни Лозен. Правих им снимка, а те: „Не бееме се и фотографира̀ле…“

Дядо Васил пасе манастирското стадо — двайсетина опашки. По високото под Полуврак овцата още „пуща“ и всяка сутрин той ни е доил топло мляко. Но само на нас.

В манастира курортува съпругата на Дечко Узунов — Ина — със сестра и племенници. На тях дядо Васил не ще да дава мляко и сме им заделяли от нашето. Старецът зърнал племенничето как лисва в манастирския двор недопито мляко с какао. Като види из двора детето, джуката му се разиграва и псува:

— Оно̀ сѐка капка е една моя стъпка из баѝрете, а ти че го фръгаш, мамка ти! Отгоре го и мръсиш с какаво…

Как не съм го молил: „Бе, остави го — дете! Що заради него наказваш майка му и леля му?…“ А дядо Васил:

— А они оти гледат у къщата си таквия лайна? Нема за таквия млеко! Ако я му простим, оно па че фръга, а като огладнее, че улизва чашата и че е благодарно. Сега нека оди да дои мачките, мамка му!…

Дядо Васил ми поиска самобръсначка да се обръсне. Викам му:

— Всичко мога да ти дам, дядо Василе, но самобръсначката е личен инструмент.

Усетих, че съм стъпил накриво. Дядо Васил позабледня, изкриви глава на една страна и тръгна къде овцете. Рекох си: сега и аз ще доя мачките…

Старецът се оплакал на монахините Агапия и Домника:

— Тука министъро Крум Колев от кабинето на Кимион Георгиев е бил на курорт. Он ми е давал да се обръсна, пък полковнико не дава. Да не е полковнико по̀ големец от министъро — хем царски?…

Не ме остави да доя мачките, но се дръпна настрана. Доболя ме и се разгневих на себе си: фтасахме я, щом се загнусихме от овчарите, на които царски министри са си давали самобръсначките!…

Намерих си работа до София, купих на дяда Васила самобръсначка с дузинка ножчета и му я подарих, а той:

— Ти заслужаваш сега да те накажем и не ти земем подаръко, ама не сакам да съм по-долу от тебе. Като си помислил и си разбрал — па излезе човек.

И ми заразправя за войните. Дядо Васил е участвувал и в Балканската, и в „“Големата" война" — „сѐ в 41 пехотен полк“; стигнал е до Галиполи и Солун, а накрая:

— В синките войни се бих и да ме пита човек оти се трепааме?…

 

 

Бешков слуша усмихнат, прави гримаси:

— Ти защо отиде там?

— Да поработя по-далечко от високоговорители.

— Ей така се възражда монашеството: веднъж поради бяг към нещо, веднъж — поради бяг от нещо… Излиза, че това, което е в столицата, е и под Полуврак… Ти знаеш ли колко важни неща се съдържат в този осемдесетгодишен овчар? Ако река да тръгна от тях, представяш ли си докъде може да се стигне?… Това е философията на едно време отпреди разпада, а и на самия разпад… Хубаво е, че отиде да си пишеш книгата в манастир. От тази дистанция човек най-добре се вглежда и в себе си, и в света. Пък и името му хубаво: „Свети Спас“ — място за спасение на грешници, „место злачно и прохладно, дето няма ни болка, ни печал, ни воздихание…“ Човек, като се износи и се заприютява в злачно и прохладно място, просветлява и става като оголяла през зимата трънка. Често наблюдавам себе си: и аз съм станал бял, прозрачен — и земен, и отвъден. И манастирите са това — и земни, и отвъдни. От забравеното им великолепие са останали тъжни руини и стени — някога варосани и топли, а сега се скапват. Кой монах отде минал — ковал кокошарници и червясали дъски за затулване на изтръгнати с пантите врати. Халки, овързани с телове; разпрани дюшеци; дреб из ъглите; обори, които много отдавна не са затопляни от добитък; курешки и строшени яйца в празните полози. Какво печално запустение!… Нашето духовенство е лениво и без стопански мерак. Него отвсякъде го изтикват и то се свира, дето е останал непрокапал покрив. Това, което монахът изоставя, предоставя го на дъждовете и ветровете. Мечтал съм, ослушвал съм се да чуя в манастир тесла, да зърна талаш и тезгях, на който се работи — вятър!… Тишина. Дълбока и дремотна тишина на разтлението… На тях им взеха имотите, пък и да им ги бяха оставили — кой да обръща земя и гледа добитък! Ами като си отиде и дядо Васил?… Ратайското време си „ойдѐ“ и монахът му изгледа опашката с бели като симити ръце. Хората се юрнаха към градовете и забравиха пътя към манастирите. Сега там ходят само любовни двойки, а не благочестиви родове. От любовник — дарител и ктитор не става. Любовникът оставя спарени чаршафи и презервативи. Монахът през стена слуша скърцане на железен креват и се пробужда с мътна глава… Погледни богослужебните одежди, църковната утвар, предметите за треби! Потъмняла сърма, разнищена коприна, избелели багри, прах… Те тез напарфюмирани йеромонаси и архимандрити, дето се носеха сред миряните на храмови празници като издути гемиджийски платна, предизвикаха съдбата…

Във всеки от нас дреме по едно мъничко еретиче. То е хем в нас, хем — извън нас. То се снишава пред общото благочестие и се озърта: кога ще дойде сгода да му удари пръста. Манастирската разруха всъщност е базикване на това пръстче. Как иначе да си обясня защо католическият свят не остави своите обители на мухъла и гизненето? Ти се ослушай хубаво и в думите на стария овчар: „И да ме пита човек оти се трепааме!“… Това е еретичето! Както е загубило упованията в себе си и своите, то тайно възжелава пълния разпад — да се изпълни литургията на себепроклятието… Чудя се, чудя се как ревностно сами възраждаме разединението си. Оня тиквеник — с лиснатото мляко; майка му — с нейното тъпо майчинство; дядо Васил — с „ако я му простим, оно па че фръга; сега нека оди да дои мачките“. Ние сите ще тръгнем изподрани от мачки. Туй дете е самоиздояване до кръв…

Бешков се задъхва. Улавя се за челото и го разтрива.

— Ще стъпят ли отново там ренесансови хора? Нека и да не са богомолци — тиквеници само да не са… Бе няма ли кой като Христос с въжето да напъди тез мармалададжии, че да не пожали и монасите?… Ние тъй се разкорортувахме, че забихме курортистки знамена и в манастирите: прани килоти на въже… А оттам е тръгнал Апостолът; преди него — Паисий. Бе Бозвелията ли не щеш, Неофит Рилски и Софроний ли? Ако имаме с тях не политически, а какъв да е континюитет, инак бихме присъствували там, където те са присъствували…

Ти не мисли, че тия ги приказвам като упрек към теб! Ако беше тъй, щях да премълча — най-малко поради възпитание и милост. Ти си отишъл там да пишеш и с това не си прибавил нищо към самоотречението, а си го отрекъл. О, неразумний!…

Ходи ми се в манастир, ама вече не съм за нийде. Искам да си върна видението за един народ с празник в душата, с поминък в ръцете и смирение в сърцето. Ах, тез тъкани кърпи с гозби и селски хлябове; тез почернели ръце и просветления в очите! Туй достолепие още ми е в сънищата. Аз ще го видя и усетя отвъд прахоляка, отвъд буренака и кокошите пера из храмовите притвори. Ще го призова с две ръце въз небето — то ще ме чуе и ще се смили над мен — грешния…

Бешков е притворил очи, гласът му е станал шепот:

— Виждам множество: забрадки, пъстри престилки и бели ризи; едно стъклено копче на яка. По приковавана на кръст ръка се улива восък от запалена вощеница… Няма юродиви и мистични праведници — тоя народ е жизнелюбив, под свое небе, на земята си, край гробовете на своите отци! Деца държат майките си за сукманите — всички се държат един за друг, за да не се раз-губят в пустинята на битието. Защото разгубването е голямо нещастие…