Станислав Сивриев
До съмнало (28) (Разговори с Илия Бешков)

27.

17 юни — неделя ’56

Полюлява ме неделна лекота. Часът върви към 10 — времето, когато той ми звъни. Телефонът църва — зная кой е. Бешков ме пита какво става със страницата, която ще го представи в „Български воин“. Чета му от бележника записания разговор за гостуването на „МХАТ“. Бешков е прекарал една вечер на маса с актьора Грибов. Приказвали за Чехов. Накрая Грибов го попитал:

„Нима е възможно от България да се узнаят толкова много неща за Чехов и Русия?“

Бешков му рекъл:

„Истинно е това, което вижда не окото, а сърцето. В нашия случай — и ума…“

— Точно тъй! — чувам гласа му в слушалката. — А сега ще ти кажа още нещо. Изкуството започва оттам, откъдето свършва животът. То е нова реалност — опасна и необяснима докрай. И Шекспир, и Балзак, и Толстой се намърдаха в тази реалност, която — уви — е непостижима. Ние много се заблуждаваме, като си мислим, че е възможно да се утвърди в живота идеалът на изкуството… Във Венеция процъфтя чуден класицизъм, без тя да нарисува върху своите платна дори една гондола. Там бяха толкова умни, че изобразиха духа на една епоха, запечатаха в лицата на хората една нравственост, едно светоусещане и добродетелност, ако щеш — и огрешаване. Само туристите-простаци, като напълниха Венеция, взеха да се фотографират в гондоли и да рисуват гондоли. В това отношение имаме и други аналогии: в изобразителното изкуство сега не можем се размина от комбайни. Те ни овършаха червата, мислите — и ги опустошиха. Затова е съвсем естествено там да няма място за човека. Не е редно окото на художника да ослепее за своята цел, а изкуството да се размине със своята същност — човека!