Станислав Сивриев
До съмнало (19) (Разговори с Илия Бешков)

18.

21 юни — вторник ’55

Бешков наново е написал предговора на Александър Божинов. Това вече е друго нещо! Преписал съм го на машина и му го нося. За всеки случай съм взел и „Огненият пророк“. Гетман го е съкратил — да докара „ангажирването“ по̀ за преглъщане.

Някакъв художник е дошъл да уговаря с Бешков илюстрациите за новото издание на „Биволарчета“. Оригиналните рисунки от изданието на „Хемус“ са разгубени и сега гласят преснемане на отпечатъци, фонове и ново прекомпозиране на корицата.

Като е тръгнал да се издува, художникът е забравил къде да спре. На такива в чатала на панталоните им вшиват големи клинове. Той приказва, а на мене ми се счува осмукване на кокъл. Не ми е направил нищо човекът — нѝ съм го видял, нѝ го зная, а много ми се ще сам да се набоде и да го донанижа. Трая си и изчаквам да свършат…

За „Биволарчета“ са се разбрали — подхващат приказка за Мексиканската изложба в София. Бешков го пита:

— Ти знаеш ли, че тез мексиканци не харесвали нищо наше?

— Зная, разбира се. Какво имаме за харесване?… Знаят ги онез работите, знаят ги-и-ии!…

Бешков ме стрелва с кос поглед. И като да ми казва: „Тоя ни омете наред!“ Върти молив между палец и показалец, оглежда затъпения му връх:

— Че ги знаят — знаят ги! Особено пред тези, които се ощастливяват от положението си на невежи…

Бешков се изправя — то е по-ясно от думи: „Нашата работа вече е приключена!“ Той изпраща „колегата“ и ми приказва от антрето:

— И тоя поддържа фирма с намесване в работата на художниците. И той с отрицание се намества при тях…

Започва да рисува пате на подиум. От шията на патето увисва колие. Царствен патарок! Срещу него — долу на пода — мъничко пате. Пате, смалено от възторг, задето най-сетне му се е паднало да позяпа една особа със скъпо колие на шията. Започвам да разпознавам велможите, които унижават дребосъка. А с тях — и унизяваните, изпълнени с възторг. Бешков рисува „ощастливените невежи“.

— Колкото и да е странно, високомерните мексиканци се радвали на моите патета. Казвали на жените си: „Това си ти!“ Излиза, че аз съм им върнал детските очи, освободил съм ги от покварата на възрастните. Ако в живота ни, който рисуваме, не изобразим човешките си състояния и отношения — тежко ни и горко! Това е най-сигурният начин да се докажем като животни… Аз не приемам ни астрала на мексиканците, ни тяхната свръхреалност, която ме порази с мрачната си сила. Гледай сега и всичко ще ти стане ясно!

Той носи албум с репродукции на мексикански съдове отпреди хилядолетия. Всички във форма на човешки глави — уродливи и страшни.

— Ето, това е най-долната октава на човешкия дух — без капка светлина и радост. Това са то инките! Поколение след поколение са пили от тези съдове, докато хората се смесят с техния дух… Сега те рисуват състоянията на тоя дух и свят. Та ако не беше свят, щеше ли да е така убедителен, а самите мексиканци — тъй да се лишат от сетиво за уродливото?… Това е въплътено низшо съвършенство: то може да те удиви, но не е възможно да целунеш този глинен съд. Могъщо като направа и грозно като състояние! Изкуството е като майката: то утвърждава всичко, което роди — дори и недъгавото.

Апостол Павел е казал: „Бъдете съвършени като нашия отец Христос!“ Христос е спасител, защото ни освободи от робството на грозотата. Християнството стана цивилизация от мига, в който раздели красивото от грозното. С грозота то натовари сатаната и пое пътя на съвършенството… Дай на децата си да гледат такъв съд и да пият от него, пък да видим какво ще се наслои в душите им!… Това е страшно и аз не прощавам на примитивизма, а и на лекомислието, с което се отнасяме към тези неща…

Какво е жертвоприношението? Вземаме невинното агне, изповядваме си грозотата, а свещенослужителят я поема върху себе си. И тъй като тя е непоносима, той полага ръцете си върху агнето — предава я нему. Агнето става грозно и понеже не е възможно да приемем съществуването на грозотата — заколваме го. Кръвта единствена е носител и на красотата, и на грозотата. С нея изкупваме и най-светлите си пориви, и най-мрачните си омерзения. Ако не заколим агнето — натирваме го в пустинята, при голошиестите орли… Ти остави саламджиите, дето приказват, че жертвоприношението било хрумване на жреците-чревоугодници. Покварените възприемат света само като покварен…

А виждаш ли добре изображението на този мъж? Усещаш ли как сатаната го е обходил целия?… Това, което е било преди хилядолетия, е и сега в мексиканската изложба. То е едно и също! Аз им подсказах това и те усетиха, че съм ги разгадал…

Ниският астрал е у тях. В Египет той се превъплъти. Египтяните влязоха в Озирис и геометрията. Египет роди Мойсей, а Мойсей — лотоса и Десетте заповеди. След Мойсей дойде Исус като абсолютна любов и красота. Гръцката и Римската цивилизация приеха тези неща от това следване и развитие. И нашето изображение е заченато от същата утроба. Затова мексиканското изкуство ни е чуждо, а и ние сме им чужди…

Хубаво де! Но защо те са при себе си и изобразяват себе си, без да им идва наум да се вживяват в нашето светоусещане, а ние: „Това е голямото изкуство; дайте другари, да се поучим!“ И ще се вмексиканчим… Как да обясниш на тези глупаци, че голямото изкуство не е заемка, а е в най-пълното изявяване на себе си? Инак ще има да оставяме едно и да се улавяме за друго; да обикаляме света и да му се поднасяме на парче; да се шашваме и чакаме светът да се шашне от шашнати; да се разглобяваме и да се надяваме, че хората ще си зарежат работата, че да ни сглобят… Глупости, глупости, глупости!… Мъчим се и се терзаем, впечатляваме се и се екзалтираме, че търсим да открием другите в себе си, вместо — себе си в себе си. Вярно — себе си в себе си, но за това се иска мъничко интелигентност. А и вътрешна цялост!…

Но ти да не мислиш, че това е само в изобразителното изкуство? То е и в литературата, във всичко. То е като физиологията: заболее един орган, а с него — и останалите „по симпатия“. Оттам е то, дето все искаме да сме симпатични някому…

 

 

Бешков става, отива до етажерката зад рисувателната маса, на която отколе е престанал да рисува; взема от там старата икона на дъска и я приглажда с длан:

— Гледай! Прост българин някой е рисувал, а колко сложно доловени състояния има тук. Виж едното, че виж и другото: човешката милост — до надземната лудост; смирението — до самоотречението! Нека казва кой какво ще, но да се знае от нине и до века: красотата никога не прехожда — тя е вечна!…

Преди месец в Академията празнувахме Кирил и Методий. Говори ректорът и аз взех, та поисках думата. Защото работата излезе не за Кирил и Методий, а за Варшавското съвещание… Ректорът се изплаши: защо ли иска думата, какво го прихвана? Тоя Илия сега ще ги наприказва едни!… Той е християнин и на него му минава, а аз ще трябва да давам обяснения… И вика: „Ние и без това щяхме на Бешков да му дадем думата, но щом сам я иска, нека говори!“ Туй Панайотов го каза объркан и аз заговорих:

„Ако делото на тези двама българи няма пряка връзка с нашата работа на художници, не бих празнувал днес. В живота на тези гиганти винаги съм търсил нещо, което да осмисли моя живот като рисувач… Някога човечеството стигна до едно фатално убийство — убит бе Христос. После убийците станаха приемници на убития — на делото му. И тъй като «престъпникът» бе възвестил начало на нова цивилизация, те не допуснаха в нея да имат дял други народи и затова ги нарекоха варвари. Те вече бяха написали върху камъка на латински, гръцки и еврейски: «Исус Христос — царю юдейски». И канонизираха гаврата като основание да се общува с бога само чрез тези езици. Кирил и Методий са бунт срещу канона. Чрез словото и писмеността те ни свързаха с една цивилизация, а цивилизацията започва от буквата и нотния знак, за да стигне до песента и живописта…“

Ректорът се усмихна малко снизходително и повече за собствен кураж: Бешков си е малко странен — отде захвана, къде я откара!…

То и академиците са каноници. Като усетят, че нещо не е по канона, в тях се пробужда великият инквизитор Торквемада. Но тъй като Торквемада днес е абсурден, гледат да те премахнат с академическа усмивчица…

Чета на Бешков една балада. Той е нащрек, но толкова си харесвам стихотворението, че цапам направо през плиткото.

— Така-аа!… — пъшка той. — Има милост към човека. У тебе винаги се проявява добро и изяснено нравствено чувство. А само то прави изкуството убедително и му дава сила.