Станислав Сивриев
До съмнало (17) (Разговори с Илия Бешков)

16.

19 май — четвъртък ’55

— А?… Ъ-ъ-ъъ… Дядо ти!

Като чуя това в телефонна слушалка, зная, я ще ми чете нещо — за да види как ще „отзвучи“, я нейде е навързвал лаф, дето не е за даване на забравата…

Понамързява го. Отваря се на приказка пред тоз-оня; увлича се и сам се изненадва от изреченото, а после няма ищах да го запише. Това „ъ-ъ-ъъ“ е заложен капан. Бешков издалече ме подбира оттук-оттам, доде клъвна и чуя зад опашката си щракване на капански капак.

Тъй ми е звънил и отзарана:

— А-аа… Е? Какво ще правя самичък до следобед?… Я ти идвай сега, хем ще се събере и компания.

 

 

На фурнированата холна маса Бешков е оставил ръкопис, а върху него — очилата си. Зад стъклата им са се удължили и разпоили по краищата гъсто изписани с туш редове. Това е предговорът към монографията на Александър Божинов.

Влизат Гетман и д-р Пастухов. Ей я „компанията“! Докторът меко разтрива длан с длан — като да им окусва розовото сладичко. Тук Гетман се смята по̀ свой и тършува из масата за „оригинали“:

— Я да видим, я! Полковник!

Бешков играе на криеница: не иска да се разбере, че ни е събирал тъкмо за това, заради което ни е събрал. То може да се знае и подразбира, но и в приятелството има игра — както и в любовта. И ръкописът под очилата е сиренце на телчица — от дума на дума, Бешков ще го притегли към себе си, ще намести очила, ще ни огледа един по един над роговите рамки и тогава пружината на капана ще зънне зад опашките ни…

Слухът на Гетман е моделиран от казарменска тръба — обертоновете му се губят и той я кара по пентатониката:

— Мани ги тез дъбнишки итринѝ! Чети да видим…

Гетман си знае, че из него още се обажда отколешно селско стеснение и все го крие с троснати приказки. Бешков чете, трошливото из Гетман се е запропуквало и той бледнее. Това, от което иска да се заварди, не може да се уварди. Докторът е друго нещо: барника в душата и карантията на човека — нагледал се е на всичко. Доктор Пастухов завърта глава и натъй, и натъй — в изчистените му с наспиртен памучец очила светват парченца изполиран лед. На него не му се види какво му е…

Това, което ни чете Бешков — не е Бешков. Уморено е и размекнато; обикновено е и казвано от мнозина, чиято глътка дядо Илия е пресушавал с една дума. Няма го припламването на искра от искра; фъстят лиснати с вода въглени. Няма го и неочакваното, възхитителното острие, което с едно рязване вади мисъл от мисъл — още по-опъстрена, натегната и звънтяща.

Бешков сам е усетил каквото трябва. Гласът му излиза на плитко, затъкнат с памуци. Гетман се мъчи да нацеди в очите си възхищение, че да го окуражи. Такива като дяда ти Илия не можеш излъга с хватки „на̀пад напред“…

Това друг път не е било! Бешков чака какво ще му кажем. Той не се бои от присъдата, а от лъжата. Страх го е да види как се насилваме да кажем това, което не мислим. Гетман нанизва насилени приказки, с които иска да убеди себе си, че написаното му е много интересно. Придърпва ръкописа към себе си и търси нещо, което да ни прочете и потвърди „интересното“. Търси, а не може да го намери…

Изполираните ледени късове в очилата на доктора са станали матови. Изкушенията на суетата са се погаврили с Бешков. За първи път той опипва и напипва някакви думи, които не може да сглоби и изрече. Много е натегнато.

Казвам му:

— Дядо Илия, туй, което ни прочете, не си ти. А дори на Бешков не е позволено да не бъде Бешков.

Неочаквана усмивка оголва зъбите му. Дупчицата между предните два зъба ще изсвири весело. Бешков ме сграбчва за раменете, извръща ме към себе си:

— Ти ме пожали — като не ме пожали. Ти не спаси мен, а себе си пред мен! Това исках да чуя… Аз дълбоко се съмнявах в туй нещо, но съмнението в собственото ми съмнение ме изнуди да се проверя чрез вас. И какво проверих? Проверих, че човек дори когато долавя гафа, търси смътни упования — дано спънатото излезе летеж… Проверих и още нещо: когато нямаме сили сами да произнесем присъдата над себе си — олеква ни, като я чуем от друг. Честолюбието може и да ни заплете в ответна вражда, но дълбоко в себе си ние сме облекчени, задето друг е поел риска на отсъждането. Ей докъде стига коварството на егоизма ни!… Има и трето: ако не се опереш сам, ти предоставяш на друг да се омерзи с твоето нацапано. А над всичко това или под всичко това вони парфюмът на родовата ни подлост: правим какво правим — все търсим някой да ни е виновен!… Ти, Сиврѝ-синѝ, забелязал ли си, че най-самоубийственото добротворство е втурването да помагаш на глупеца, да го спасяваш, като му изясняваш глупостта, с която той съжителствува толкова естествено и щастливо?… Сиромахът и глупакът са неспасяеми. Като се вживееш в работите им, готви се да напипаш в гърба си дръжка на кама!…

Ама аз отде захванах и къде отидох?… На майната си отидох — там, докъдето отвеждат налудничавите парадокси и житейската логика, които са едно и също нещо… Да! Започнах от проверката си чрез вас и какво излезе от нея? Ей това излезе!…

Той лови ръкописа и го къса през средата. Къса го бавно — с насладата на освобождаването от нещо, което го е гнетило. Гетман инстинктивно полита напред с протегната ръка: „Оригинал“! Бешков се дръпва:

— Това, което сам не можах да защитя, е неспасяемо от друг. Нищо, Санде, ще напиша това, което трябва и както трябва…