Станислав Сивриев
До съмнало (13) (Разговори с Илия Бешков)

12.

16 февруари — сряда ’55

— Природата е разточителна, но обслужва само собствения си принцип. Тя няма милостиво отношение нѝ към човека, нѝ към себе си. Затова няма нищо по-неумолимо от нея и по-голяма робия от безсилието на човека пред сляпото й могъщество.

Карикатурата, или по-общо — хуморът — най-много от всички изкуства обезсилва нещо важно от действието на този жесток принцип. Защото ни освобождава. Това освобождаване се проявява спонтанно чрез смеха. Освен човека, нищо друго в тоя претоварен свят не познава смеха: той е най-чиста изява на свободата. Случва се да не ни простят чувството на хумор. В същност — повредените или по рождение, или от обстоятелствата, по интуиция се ожесточават не срещу смеха, а срещу свободата, на която той е израз. И са прави — такова нещо не е за прощаване! То е като недъгавите — озлобени срещу всичко, което не прилича на тях…

Познай истината и тя ще те направи свободен! Следователно: ако постигнем свободата — в случая чрез хумора — вече не сме далече и от истината…

Днес Бешков е говорил тези неща на една дама с бележник в ръка: я пресата, я Радиото. Но няма особени упования в нея. Затова повтаря веднъж казаното — с някаква надежда в мен. Разбирам това и от собственото му признание, и от начина на говорене, в който няма неговия стремителен напор на думите „извътре“. Бешков търси някаква казана пред дамата дума — точно нея, поема нишката на някаква мисъл и я прекъсва преди свързване с това, което следва. Говори бавно, старае се да възстанови изречени внезапни хрумвания, за да ги запиша. Припряна работа — и за него, и за мен.

Но ето го и самопризнанието:

— Виж, Сиврѝ-синѝ, как се тутам! Ами да: аз не говоря с лекотата на импровизацията, а диря стъпките си по един извървян път. И мисълта, вместо да си блика, се оглежда да не стъпи накриво. За мене това е най-мъчителното нещо… Да, да! Попаднах в следата си.

Живва! Наистина е попаднал в следа:

— За човека истината е по-малко убедителна от смеха, който я съдържа. Освен това, имам още едно доказателство в полза на смеха пред истината: в смеха има милост и любов, а истината е егоистична. Затова и казваме: „жестока истина“. Там няма място за нищо друго, освен за самата нея… Без да се питаме защо, ние имаме усещане, че в хумора има повече тъга и по-малко смях без примес. И Елин Пелин, и Чехов не звучат толкова смешно, колкото тъжно. И аз се питам: смехът и истината като освобождават човека, не го ли обричат на самота, която е изворът на всяко самовглъбение, съзерцание и тъга? И в какво се състои свободата, ако не в дистанцията от заробващи ни съображения и взаимоотношения?… Да! Затова усмивката е най-улучената форма на дистанциране. Но това не е принудителна самота, а собствен избор, който единствен изравнява човека с възвисената над всичко свобода!…

Няма по-безспорна улика за бездарника от отсъствието на усмивка в „творчеството“ му. И в гражданския живот е така: деформацията на злобните изпълва мястото на липсалия смях…

Със свободата сме повече сродни, към нея имаме по-естествени влечения, защото тя е наше земно достояние. Истината е извън пространството и смущава подсъзнанието, доловило несъответствието с нея… Да! Това е и го запомни: само мрачните хора не могат да оцедят от скръбта мъничко радост. Истинската скръб е толкова чиста в могъществото си, че би могло да я назовем радост! Впрочем — това има някаква връзка и с физиологията: радостта и скръбта имат някаква обща убежна точка, щом човек получава сърдечен разрив и от непомерна скръб, и от непомерна радост…