Илия Бешков
Писмо до художника Никола Танев

Драги Танев,

Забавих отговора на писмото ти, защото съм много преуморен, а и проблемът за илюстрацията е доста сложен. Ще се опитам да ти напиша като отговор някои мои хрумвания, за правдивостта на които не поемам никаква отговорност.

Илюстрацията е рисунков съпровод на словесния текст. Това по начало е възможно, затова и съществува, както съществуват песента и операта като музикален съпровод. Словото обаче се развива във времето чрез символа (думата), а рисунката — в пространството, чрез образа и движението. Възможно ли е това уравновесяване на две изкуства, на два различни начина за изявяване? Възможно е при едно условие — именно като тия две изявявания запазят своята автономност, като запазят същината си, без да се изчерпят и обезсилят едно друго. Едно разказано събитие не бива повторно да се „разказва“ с рисунка, а да се изрази чрез нея състоянието на описаното събитие. Рисунката ще насити само свободните валенции на словесния образ.

Рисунката на един герой, който в романа е изявен в ред последователни действия и прояви, ще трябва да изрази „онзи вид човек“ — физически и психически, — който да е в състояние да извърши описаното в текста действие. И един такъв пластичен образ се нарежда до словесния като допълнение и оправдание на последния, като същевременно запазва своята независимост — в смисъл, че може всеки момент да напусне страниците на книгата и да заживее с пълнотата на своя живот, даден му от художника, без да осакати себе си и изоставения словесен образ, изграден пълно и цялостно от писателя. Илюстрираната книга ни изправя пред двама автори. При неилюстрираната ние имаме само автора на словесния образ, а другият — авторът на пластичния образ — сме ние самите, т.е. — нашето въображение, за което ми пишеш и чиято свобода ти застъпваш и браниш. В случая би станало следното: авторът е бил майстор и е успял да ти внуши своя образ, а художникът не е успял. Както има и обратни случаи. Но можем ли да твърдим, че писателят може да бъде убедителен, а художникът — не?

Ако творческите воли и сили на двамата надхвърлят нашите, ние ще приемем и двамата, дори и третият — музиканта-композитор. Но това се случва рядко, защото въобще е рядка възможността двама талантливи хора да се срещнат заедно, в едно време, да повярват дълбоко в една и съща идея и един-другиму. Затова рядко ги намираме в една книга. Много време след Сервантес Домие рисува Дон Кихот и Санчо. И макар че са в различни книги, в моите представи и съзнание те са свързани, а поместените в книгата илюстрации на други художници донякъде забавляват, донякъде досаждат. Един по-малко талантлив, но културен илюстратор (с добро възпитание!) би могъл да се настани в страниците на писателя коректно, благоприлично — поне колкото да не дразни гостите (читателите). Той все ще трябва с нещо да оправдае присъствието си там, но да не казва това, което не знае, да не знае повече от това, което е способен да направи.

Питаш дали илюстраторът трябва да остави фантазията на читателя свободна, за да възприеме образите по своему. Та това означава той въобще да не рисува нищо! Не. Той трябва на всяка цена да подчини фантазията на читателя — респективно зрителя — да му наложи своя образ, своята идея, своя мироглед, съгласуван и равен по сила и правда с тоя на писателя; да нанесе пълна победа над читателя, чрез която победа единствено се осъществява художественото произведение. Това става с дар и с оня силен огън, на който врят две и повече тенджери с различно ядене за един богат обед.

Разбира се, не е изключено и в тоя най-добър случай лакомият читател да остане гладен…

Човекът се изплъзва като риба из ръката на твореца.

Сърдечно те поздравявам: