Илия Бешков
Писмо до Константин Петканов (22 февруари 1944)

Драги Коста,

Пак забравих писмото си. Ясно ми е сега защо хората в село не пишат, а обичат да им пишат. Светът на селянина е толкова реален, осезаем и непосредствено близък, че не става нужда да си го представя. А за да го изрази, нужно му е само да си поклати главата и да се усмихне. Думите му, ако стигне до тях, са малко — обикновено поговорки — и толкова свързани с факта и събитието, че носят вкуса и мириса му, както новороденото с мъка изгребва утробата: затова във видимия свят самото то е безмълвно и неясно, но изясняващо живота с поразяваща дързост. Селянинът никога няма да говори, да пише и да рисува — той живее и от факт на факт изброжда цялата вселена; но в словесно превъплъщение не ще отиде, защото ще трябва „да умре“. Той е опазил чиста любовта към селото — то е негово небе, а безсилието му да се слее с него е затрогващо. Няма по-копнеющо същество от селянина. Тия скръстени ръце, с които поддържа и утробата и душата си, той ги разтваря, когато се одързости да се представи, да се изяви пред света — така той изчерпва всичките си сили и всичкия си кураж. Само пияните и развратните са преминали тая граница, но са попаднали право в словесните извращения, че нищо по-непоносимо няма от безнравствеността в словото на тия лаладжии. Това е протегнатата ръка към другата — градската ръка. С влакове, камиони, каруци и велосипеди се разнася опороченото слово и се изгражда стопанското благополучие на родината. Копнеят селяните, копнеят да си изяснят света — своя свят. Тая божествена душа, затворена в това онемяло тяло, търси своята яснота, блъска се в тезгяха, в плетищата, разнася чайници с греяна ракия, напира в надебелелите езици и отмаляла, застива в тъжното и безпомощно лице. Чакат пролетта, нивите и чучулигата — тя ще каже всичко! Увлякох се, исках само да ти обясня защо не ти отговорих навреме. Толкова много неща съм намислил да ти напиша — само горното не бях помислил. Действително — тук словопостроението е трудно — няма зачатие. Усещам, че и за рисунката, която я „няма“, също няма обещаващи предпоставки, освен формални. Може би нещо неведомо и неподозирано ще нахълта в душата ми и съм решил твърдо да чакам като невеста неизвестен жених. Колебанията и смущенията се редуват в мене с внезапни и нетрайни възвисявания. Тъгувам за „нашия свят“; трогвам се от спомени за него, както от писмото ти; газя белия сняг и се чудя как се задържат на ниското дъбнишко небе толкова много гарги. Колко всичко е близко до човека — селото ми се струва бивак на мирната вселена.

Войната се шири по земята, но на нея тук гледат недоверчиво и несериозно. Смъртта не ги плаши, а политическото й и морално значение не засяга съзнанието им — даже не са и любопитни. Те нямат цървули. Аз в края на войната съм уверен, но в мира не вярвам. Няма кой да ни го даде. Всички воюващи са негодни за мира — пътят към него е толкова изоставен, че едва ли ще го намерят. Войната от средство стана път, състояние, начин на живеене. Как ще излязат из нея тия милиони хора и къде ще отидат? Хората ще привикнат към новото небе — слънце, дъжд и бомби — ще повярват в него, защото то е такова за всички, дори за пеленачетата. Това ново небе го видяха и приеха всички раси, класи, маси и народи, всички възрасти — откъде ще дойде изненадата, негодуванието, Ангела на мира? Победата на сатаната е почти пълна! И църквата в лицето на своите представители не е незасегната от мерзостта на запустението. Какво ще стане с непорочната и чиста човешка душа? Тя ще избяга — ще покъса връзките и ще отлети, както бяга добитъкът из запалените обори.

Времето е хубаво, прекрасно. Сух студ и чисто бял сняг. Снощи бяхме на петия поред американски филм. Пиша ти писмото, слушам радио-новини, умирявам деца, следя със страх стъпките и шетнята на мълчаливата Сия — всичко едновременно.

Вечер (по малко) чета „Дамяновата челяд“ и не бързам, защото не знам какво ще правя после. Свърших първата част. В чудна светлина си облял героите. Светът е изграден мощно и е споен здраво. А Кадански е толкова противен, че отсега още буди милост и жалост към себе си. Дамян е абсолютното добро, който не би могъл да живее (поне в романа) без абсолютното зло — Кадански: несъпротивлението и черната агресия. В това съжителство на доброто и злото, в тоя двубой, който те не смеят и не могат да почнат (и не бива!), ще вземат участие всички останали и всеки ще си намери своето място — от новороденото до дядо Любен. Всички сцени са прекрасни. „Дафина много се е променила: заради сина си — и мене нападна.“ Така завършва първата част. Даже на Дафина е трудно да се задържи там, на Дамяновата позиция. А дядо Любен е Дон Кихот — това, което той брани, е реализирано в Дамян. Ти си разделил света на две равни половини…

Не мога да пиша — да говоря ми е по-лесно. Като дочета романа, ще си поговорим. Чакам от София картата за пътуване и ще гледам да ти дойда на гости, а може и при Игнат в Горна Оряховица да се видим и да възстановим „Първото софийско царство“. Не зная ще имам ли там достатъчно завивки, защото аз съм си Илия Бешков — омлетът! Писмото ти чета на някои хора, които те познават — с него им казвам много неща. Искам да го прочета на брат си Иван, но той тая неделя бе във Варна и не се отби в селото. На Магда още не съм се обадил… Свършвам и излизам да пусна писмото — ще го дам препоръчано, защото ако се загуби, доста дълго време ще останеш без писмо от мене и ще се огорчиш. Навярно си се сподобил с някои нови познати да убиваш времето. Съобщи ми нещо за вашите, за Надя, Игнат и други познати.

Целува те: