Илия Бешков
Писмо до Стефка Минкова (10 октомври 1930)

Вас ви интересува много булевардът с тополите^[1]. Преди малко минах по него, видях го пак, за да не ви излъжа. Тоя булевард е много дълъг, но е интересен само с тая си част, където са построени тия островърхи тополи, които вечно се олюляват като пияни дервиши, нашепващи неразбраните си молитви на постовите стражари и притичващите слугини. На тоя булевард човек не се чувствува в София и гражданите не го посещават. Даже не е трудно човек да забележи у постовите стражари една лека носталгия по града. Всяка сряда, петък и неделя след обед по него се суетят плахи, подпитващи селяни, женички и дечица с пламнало любопитство — да видят своите кротки врагове в клетки. И в очите на излизащите от Зоологическата градина ще видите ясно изразено съчувствие към затворниците, а и странно доволство — като че ли самите те са били затворени и са избягали. Децата — очите им стрелкат по целия булевард, поразени и отчаяни от невероятната възможност да бъдат заедно със слона, лъва и мечката. Зад гърба им остава най-смелата приказка в най-отвратителната и банална обстановка.

Но светът не е създаден за децата — те са за бога. Света си го е създал практичният, порочният човек по свой образ и подобие.

Тополите на тоя булевард имат корените си в камъните на тротоара, но върховете им далеч надхвърлят покривите на человеците и разговорите горе ги знаят само гаргите. Есенната паяжина е преплела всичките тополи като прокъсани серпантини в ония провинциални вечеринки, където младите сами се овиват с тях, за да се харесат. Тук вятърът и слънцето си играят с тях, по върховете се люлеят гаргите, както момиче по Гергьовден; крясъците им гъделичкат сърцето на бога и изкривяват благообразните физиономии на неспалите през нощта домопритежатели…

Най-сигурното е, Стефка, че аз се лъжа. Булевардът е най-обикновено благоустроено място в София, където хората крачат, плюят и ругаят. Да! Тоя булевард е място, където човек може да постави себе си на онова изпитание, от което той или ще седне удобно в себе си, или ще влезе в клетката при своите събратя. Чувствувам ви близка и се надявам да ми простите шегите. Като вдъхновител на влюбените сърца не го познавам — аз все мисля, че любовта няма нужда от вдъхновение — това е самата тя! Затова нашият булевард е така печален и самотен. Бих желал да ви видя, Стефка, в тоя булевард — вие не ще разберете никога това мое желание; може би и аз не го разбирам, но това е една от ония потреби на глупавите, които нямат нито оправдание, нито упование. Може би вие ще изглеждате добре в него — вас ще ви смути всичко това и ще изглеждате така добра и мила, както ви познавам.

Сега е доста късно — сънят ви е отнел за всички ни и моите приказки се колебаят. Ще заспя и аз. И дано в „астралното“ си скитане ви срещна някъде между небето и земята, за да изкажа почитта си към вас и онова за булеварда, което не може да се напише. Лека нощ!

* * *

Днес продължавам писмото. Вместо вас — сънувах Сия, но за булеварда нищо не й казах. Говорихме си съвсем други интимни работи, които зная само аз. Какво нещо е сънят — разговаряш най-сериозно с човека, а се оказва, че той даже не те е слушал. Това значи, че лъжата и самоизмамата ни държат здраво в ръцете си и когато спим. Днес денят е хубав — малко топъл, с едва доловимия мирис на весел сняг. Човек, ако се довери на носа си, може да възприеме света като благоухание. Но сега той опипва света с пръстите си и бедните нослета напразно стърчат по лицата ни; даже ги хокаме, дърпаме ги и тормозим, когато те заболеят от хрема — затова, че сме си забравили палтото, когато сме излезли на разходка. А колко носове страдат без никаква вина! Познавам хора, които така опъват носовете си, че са заприличали на впрегатен добитък, и то защото тия господа не знаят къде да си поставят ръката.

Да не ви дотягам повече, драга Стефка, така аз мога дълго да си бъбря, а не се съмнявам, че вие бихте желали да чуете нещо по-свястно и умно, каквото аз за съжаление не мога да ви кажа. И не защото съм толкова глупав, а защото човек не може да се радва на света и да бъде умен. Глупостта е първородната божия щерка и Той я ревнува, наказвайки умните. Аз съм от наказаните, но понякога така се изхитрявам, че оглупявам до насита.

Кажете на Сия, да ми я поживи господ, че получих писмото й от 5 т.м., че то е малко сърдито, но че горчивината, която изживях от него, малко ме стопли. Аз заминавам в понеделник — 13.X. вечерта — и след 38 часа ще бъда в Прага, където може да ме намери писмото й на дадения адрес.

През всичкото време, надявам се, ще мисля за вас двете и не вярвам да се стърпя да не ви пиша и от Прага, и от Париж. А на връщане, което ще стане точно в края на декември, ще ви бъда гост само за да видя дали и колко ще се зарадвате…

Благодаря ви много за вниманието, което ми оказвате да четете писмото в тоя момент и напълно споделям радостта и разочарованието ви. Тук всички сме добре. Ангел^[2] не се е оженил още. Кольо^[3] държи изпити и не зная резултата, защото не съм го виждал от 3 — 4 дни.

Много поздрави на майка ви. Желая ви весела и здрава зима. Довиждане. Сърдечен поздрав: