Илия Бешков
Писмо до Анастасия Попова

Трябваше да се родя поет — така само можех да оправдая своята болест да се изповядвам. Щастливи хора са поетите: все за себе си приказват — каквото си поискат и съвсем безнаказано в лицето на целия свят. Чудно — къде намират оправдание за своята сърдечна и дръзка изповед? Мисля, че в самотата. Само тя кара хората да се изповядват, а не мъката. Защото всички хора страдат, а поетите — може би — най-малко. А пък аз съм самотен и много ми се иска да ви кажа колко е забавна самотата.

Сега е съвсем късно — 2 или 3 часа през нощта. Днес пуснах едно писмо, но се случиха след това големи събития и трябва да ви кажа — до тоя момент аз прах. Цялата вечер прах с такова удоволствие, че когато се свършиха ризите, чорапите и кърпите, ми стана мъчно. Няма вече какво да се пере — разрових гардероба — намерих недопрани дрехи и продължих. Върви отлично. Затоплям водата, сменям я два пъти и изплаквам в студена. По всички гвоздейчета, по столовете, на всяко ъгълче, ръбче и кюшенце, където може да се закачи нещо — висят парченца, кърпи и ризи. Ръцете ми — чисти като никога, лицето ми усмихнато, а в душата се носи песента на работлива домакиня. С такова удоволствие даже не съм се напивал. Струва ми се, че надникнах в оная дълбока женска тайна, която прави жената чужда на мъжа и по-силна от него. Омъжените жени обичат опрания чорап повече от мъжа си. Или по-право — мъжът до голяма степен се представлява чрез своите ризи и чорапи, които намират по-сериозен и сърдечен прием у жената, отколкото самия мъж и изключителната потребност от него. Да потопиш една мъжка риза и да я извадиш чиста, е все едно да напишеш картина. Едва ли не чувствуваш над главата си благословението на небесния гълъб. Колкото водата е мътна, толкова дрехите и радостта стават по-светли и чисти. Един момент на абсолютно превъзмогване и пълно сливане с бога. Забравям, че съм мъж, че съм аз — човек с друга професия. Гледам се в огледалото: от познатата на всички физиономия нито помен — чудно и неизразимо преобразяване. Очите плуват в кротката самоувереност на дългогодишен перач — пълни с доброта и готовност да помогнат на всеки мръсноризец. Да, очи с явно изразено желание да помагат! Оттук и цялата физиономия е добродушно загрижена, устните — свити в единия ъгъл, а в другия потрепват, сякаш нашепват онова, което може да се чуе едва-едва от благочестивата вдовица.

Гледам огледалото и не смея да заговоря с тоя съвършено чужд човек — той не би понесъл моите шеги. Залових се наново с работата и я свърших на един дъх. Нещо ме караше да надникна пак в огледалото. Трябваше да измия съдовете, да почистя мивката, сапуна, да избърша пода и въобще да се направи онова, което се нарича запазване на инвентара…

Съвсем тихо — целият град спи. Само тишината тъпо шуми в ушите ми и съдовете излеко проплакват от несръчно пипане. От проснатите дрехи някоя капчица се откъсва и се увива на пода в прах. Всяка подробност е очаквана тържественост. Трябва да забръмчи муха, за да бъде орган в тая мъртва и страшна литургия с тия пречистени, нависнали богомолци от всички раси и цветове…

Сапунът е бледожълт и запъхтян — явно доволен от себе си, но мъдър и мълчалив; четирите стени стоят като четири запретени за стария свекър невести. Все трябва да се направи нещо! Да заплаче човек — не бива. Съвсем е неудобно! За какво? А и току-така изведнъж, след тая хубава работа? Срамота е: да се хилиш сам сред тая празна стая е опасно и доста неделикатно. Бедните мечти се разбягват като мишки, а глупавото небесно гълъбче е избягало на втория етаж.

Ризите не бяха добре опрани и водата, която се стичаше от тях, съвсем не беше „момини сълзи“. Лъже се човек! Погледнах в огледалото — един тридесетгодишен човек, който ядосано ме попита: „Какво искаш от мене, глупако?“ Погледна ме с примижали очи, в които плуваха ненавист и сълзи. После се опита да ми се усмихне, но заплака — тая несръчна перачка…

И всичко това, съвсем измислено, се случи от скука тая нощ и от скука ти пиша, без да се срамувам. А историята на тая перачка е много трогателна. Тя била омагьосана да работи онова, което не можела, и каквото ръцете й връзвали си оставало развързано. Била винаги самотна. Имала една леля, която много се грижела за нея, но след като се поминала баба й, вуйчо й заминал, без да се обади незнайно къде; лелята останала с едно малко кученце, което накуцвало и знаело да ходи на задните си крака. Лелята се привързала към него и съвсем забравила своята племенница. И един ден…

Сия, Сия! Цели 69 реда съм ти написал. Много здраве на Стефка. Много ми се спи. Утре ще ти изпратя това да си биеш главата с него. Много се радвам, че поне мога да мисля за тебе. Ти не ми се сърди за нищо — ние трябва само да се радваме един другиму. Да не се изплаши от тая какофония — с акъла съм си! Но наистина исках да ти напиша писмо. Написах го и толкова.