Илия Бешков
Мъничкото условие: Да не губим чувството за срам

— Какво бихте казали на нашите читатели за вашите ученически години?

— Бях ученик в Долни Дъбник, а после в — Плевенската гимназия. Всяка възраст си има по една „съкровена“ тайна, която никой никога не изрича, но пък за всичко извън нея човек е безкрайно словоохотлив и снизходителен към себе си…

Бях умно момче, та с леснина и удоволствие вършех всякакви глупости. Минавах за силен ученик. Всичко в учебниците бе чуждо за селското ми сърце, но аз го научавах от селски срам и селска гордост пред чуждия град. Ученическата фуражка, вместо калпачето, беше най-големият враг, който носех на главата си. Към тая фуражка се насочваха всички власти: стражари, караули, пазители на реда. Не можех да я хвърля, та бягах заедно с нея през сокаци, мостове и градини. Много страдания ми е причинила моята фуражка с пружинка и бяло гербче!… Не помня как се разделих с нея, но трябваше не сега, а тогава да пороня сълзи за нея. Нея ние сваляхме за поздрав пред всеки…

— Какво би трябвало Да знаят младите карикатуристи?

— Карикатуристът трябва да почита другите и да се надсмива на себе си — да бъде весел с всички, а да плаче насаме.

Мисля, че не е излишно да умее добре да пее, да свири и играе. Такава ще му бъде рисунката. Той трябва да има дар, за да не завижда на другите. Злият не бива да се захваща е тоя опасен занаят, както на злонравия не бива да се дава нож.

Карикатурата е съблазнителна за всички хора, особено за младите. Обичат в нея шегата, присмеха и графичното своеволие. Но за художника-карикатурист тя е изключително сериозен и труден проблем. Начинаещ карикатурист няма. Ако има дар, ще създаде хумор и смях за хората, ако няма — сам ще стане смешен.

— Как се насочихте към карикатурата?

— Още от малък, на село, та и досега ме е вълнувал въпросът: кое на какво прилича. Аз открих, че кучето и кравите на дядо Петкови някак приличат на дядо Петко. С някои прасета съм разговарял, както със стопаните им. В лицето на много хора съм виждал познати животни. Това е една чудна истина — забавна и весела, а понякога — тъжна и неприятна.

Често пъти хората заприличват повече на нещо друго, отколкото на себе си. Наистина на какво приличаме ние в нашия живот — така роднински вплетен в живота на всички твари? Проблемът за приликата е наш проблем — на художниците. Щом човек престане да прилича само на себе си, явява се и неприличието. С тези проблеми се занимава хуморът. Интересно е, че само човекът може да изостави себе си и да заприлича на друг. Другите животни съхраняват своя образ и същност. „Човекът не е нито свиня, нито ангел — той е по-долу от свинята и по-горе от ангела“ — е казал Паскал. От тук произхождат всички конфликти и различия. И затова карикатурата, хуморът, са социална, а не интимна проява. Всички автори, които си служат с хумора, са неизбежно социални автори. Карикатуристът е наказан повече от останалите хора с дар да вижда „приличното и неприличното“. Дали ще създаде от това виждане хумор и изкуство, или сам ще стане смешен и неприличен — това ще покаже талантът му, общественото му задължение и любовта му към тоя опасен занаят.

— Кои герои от литературата са ви въздействували най-силно?

— Особено ме вълнуват трима герои: чистият Том Сойер, трогателният Дон Кихот и мъчителният Бай Ганю. Но автор, когото обичам и който ме обича — е Майн Рид. Сам той е герой в книгите си и е верен приятел на всички човеци по земята. Рид не убива нито един свой герой, преди да се допита до всички деца в света. Каква висока нравственост!

— Вие имахте забележителна карикатура за Дон Кихот.

— Аз имах забележителното щастие да се родя годен за вникване в дълбоката същина на Дон Кихот…

— Защо наричате Бай Ганю мъчителен?

— Не зная защо смятат „Бай Ганю“ за весела книга — тя е много трагична. За съвременното напреднало съзнание на българския народ Бай Ганю действително е един мъчителен, тежък образ. Ние сме излезли от неговото време, напреднали сме доста и сега носим само срама на това време. Разбира се, този герой е добре облечен в хумора на Алеко, но това облекло не може да скрие голотата му. Защото от него не лъха ни радост, ни надежда за някакво спасение. Наистина Бай Ганю разбра повече от всички укора, който му бе направен от Алеко, и уби Алеко. В това се състои неговото злонравие и жестокост. Няма в нашата литература друг пример на такъв двубой между автор и герой.

Ние дълго се заблуждавахме с тази книга, докато най-после проумяхме злината на Бай Ганю и се освободихме от него. Струва ми се, че така стана тази еволюция. Значи тази книга извърши своето добро дело за българския народ.

Ние сами не знаем дали наистина Бай Ганю е изгонен от душата на българина или е приел други форми. Но за оправянето на един велик народ виждате какви жертви се дават — автори като Алеко!

Ако Алеко знаеше кой е Бай Ганю, той би се предпазил от него, но мисля, че не му е било ясно. Това е един скрит враг дълбоко в душата на самия Алеко. Той го носи в себе си. До Чикаго и назад ходи Алеко, а не Бай Ганю. Рождението на Бай Ганю е едно очищение на самия Алеко, което прерасна в жертва. Алеко, като се освободи от Бай Ганю, освободи и нас от него.

Алеко е фейлетонист, който се изповядва. Той не изгражда герои, а сам е герой. Бай Ганю е фейлетонна изповед.

Иван Вазов може да създаде един герой, да създаде втори и да го наблюдава отстрани. Алеко не постъпва така. Затова аз наричам Бай Ганю мъчителен. Той излезе от страниците на книгата и уби Алеко…

— Какви са главните условия за правилното формиране на младия творец?

— О, не зная кои са главните условия, но зная едно по-мъничко условие: да има чувство на срам и да не го губи никога!