Илия Бешков
Народната песен

За първи път певците на нашия народ от всички краища на страната влязоха в своята столица.

Бащи, синове и дъщери — от ниви, поля и работилници — хора на труда, донесоха изкуството, донесоха народната песен. Певците бяха много, песните безбройни. Защото няма истина, която народът да не е издумал и огласил. Децата пеят като майките си, старците — като внуците: с единния глас на народа. Чистата песен и мъдрото слово са стопили всяка възраст, както морето поглъща и ручеите, и реките; слели са се в едно радостта и скръбта, страданията и надеждите. Тая песен — могъща като Родопа, смирена като равнината и трайна като тях, е облякла словото на българския човек, за да го запази през вековете, та да не се загуби нито дума от него.

С песен топла, със сърдечна любов народът е повил и отгледал всяка своя мъдра дума, както отглежда, храни и кичи децата си. „От лоша дума песен не става!“ С такава нравствена мярка и почтеност на ума народът е определил песента, словото и самия себе си като техен син и творец. Той няма начало и не познава смърт. И от тая своя трайност е изтъкал песента — единственото негово небе, което той носи в себе си и сам обитава в него.

Затова народът нищо не е запазил така грижливо и нежно, както песента си; а и нищо не е овардило самия него от изчезване, както песента.

Затова певците пеят почтително и просто, нареждат ясно — дума по дума — защото те не забавляват себе си или другите с тая песен, а изразяват почитта и благодарността на целия народ към нея.

Само неблагодарен син и безсърдечен човек може да отвърне ухото, сърцето и лицето си от народната песен, тъй като тя е съвършена мярка не само за музикалността, но и за нравствената достатъчност и почтеност на човека.