Здравко Ненов
Бъзльо (11)

Спокоен живот

Отново беше август, този път 1983 г. Отново бяхме в Австрия. И учудващо съвпадение, пристигнахме пак на 28-ми август, същата дата, на която преди една година влязохме в Австрия! Отново слушахме познатия непознат немски език. По някакво „чудо“ жилището ни беше свободно. Всичко беше чисто и подредено. На масата стоеше фруктиера с плодове. Хазяйката и мъжът й ни чакаха усмихнати. Предложиха ни по една студена бира в топлия летен ден. Обадих се на шефа си и той ми каза да отида на работа още следващия ден. А жена ми тръгна заедно с децата на курс по немски в близката семинария, на която директор беше мъжът на братовчедка й.

И така, спокойният живот започна. Но тъй като се чувствах като „агент“, както вече казах, агент на една висша Личност и Сила — Бог — исках да работя за Неговите интереси, а не само за издръжката на семейството си и за собствено удоволствие от живота. А какъв е Неговият интерес? Той е създал хората, за да бъдат Негови приятели, Негови деца, да общуват с Него. Те обаче са се отвърнали от Него и вървят по собствените си пътища, които ги водят към гибел. А Бог продължава да ги търси, да се грижи за тях и да ги кани да се върнат към Него и да се спасят. Преди 2 000 години самият Той е дошъл на земята в лицето на Иисус Христос, за да заплати с цената на собствената си кръв вината и отчуждението на Своите творения. Така пътят за връщане е отворен. Това е основанието, на което Бог може да прости греховете на всеки човек, който се обърне към Него за прошка. А всеки, който е получил прошка за греховете си, понеже е приел жертвата на Божия Син, ще живее с Бога още сега, на този свят, и след смъртта си — за цялата вечност в бъдещия съвършен свят. И това е целта на Бога в този свят — най-простичко казано, да спасява хора. А вече спасените хора имат радостта да разнасят нататък тази „добра новина“.

Тъй като жена ми ме подкрепяше във всичко, започнахме двамата да посещаваме бежански лагери и да търсим българи, за да им дадем надеждата и подкрепата, които ние самите бяхме преживели от Бога в нашия емигрантски живот. През този период се срещнахме с много интересни хора. Запознахме се например с дядо Тодор от Казанлък, който беше избягал на 72 годишна възраст, защото вече му беше омръзнало да живее при комунизма. В Австрия беше работил в една дъскорезница, но там си счупил крака и сега живееше в една болница-приют. Лека-полека той разбра, че Христос е умрял за неговите грехове. Разказа ни покъртителната история, че когато бил млад, майка му и баща му четяли Библията, а той им се подигравал и дори посягал да ги бие, когато ги виждал да отварят тази книга. И на тази възраст дядо Тодор повярва в жертвата на Христос и получи мир с Бога. Кажете сега случайност ли е това! Аз го кръстих във ваната вкъщи и снимахме събитието. Когато занесох филма за проявяване, фотографът ме гледаше много странно и бързо изчезна, след като ми подаде снимките, на които се виждаше как натискам възрастния човек под водата. Но все пак не последва полицейско разследване дали съм давил някого.

Повярва още един българин, млад човек, когото ние много обичахме. Той остана в Австрия, но после изгубихме следите му. Изглежда се върна след реформите в България и там почина. Запознахме се и с две млади красиви дами, които мисля, че също повярваха. Наричахме ги „каките“, понеже ги посещавахме с всичките си деца. Те били излекували Муамар Кадафи от някаква страшна болест. Лично Тодор Живков ги бил изпратил при него с тази задача. После получили някаква голяма благодарност, която решили да си харчат сами на Запад и затова избягали. Но и на тях изгубихме следите и така и не разбрах какво стана с тях.

Повярва с цялото си семейство и един голям български футболист, който беше играл заедно с Гунди. И тях много обичахме. Те трябваше да заминат за трета страна и още не им даваха убежище в Австрия. Но в тази трета страна нямаше развит футбол и той се опасяваше, че там няма да може да работи. Имаха малко кученце и нямаше на кого да го оставят, когато заминат за третата страна — молеха ни да го вземем ние. Хазяйката ни обаче не позволяваше да гледаме куче и ние много се притеснявахме от тази перспектива. По това време се запознахме с един български пастир, който е бил осъден през 1949 г. в показния процес срещу евангелските пастири, по чудо оцелял в Белене и впоследствие избягал от България. Всъщност той ни намери. Като разбра за притесненията ни около бъдещото куче, той ни каза с лека усмивка: „Молете се и чакайте. Нека първо дойде кучето, пък после ще се оправяте с хазяйката.“ Не биваше панически да се притесняваме за бъдещето, а трябваше със спокойствие и тишина в сърцето да чакаме решението, което Бог ще ни даде, когато и както Той прецени. На едно място в Библията се казва, че никакъв човешки ум не може да схване мира, който Бог ни дава. Уж знаехме това от доста лични преживявания, но в тази ситуация разговорите с този изстрадал възрастен човек много ни помогнаха да намерим спокойствие. Впоследствие това се превърна в нещо като поговорка в нашето семейство: „Чакай да дойде кучето, пък тогава ще му мислим…“

Накрая стана така, че това семейство получи убежище в Австрия, и то по доста драматичен начин. Те вече заминаваха за третата страна, всичко беше уредено. Ние отидохме във Виена, за да ги изпратим на летището и да вземем кученцето. Нямаше на кого да го оставят и сърце не ни даваше да ги наскърбим. Цялата група емигранти чакаше за уреждане на документите за заминаване от Австрия. И там, на самото летище, някои от тях получиха известие, че са признати за политически бежанци и имат право да останат в Австрия. Явно че австрийските власти правеха това, като разчитаха, че хората вече са си уредили всичко и така или иначе ще заминат. Вероятно искаха да отчетат дейност, че са дали убежище на съответен брой хора, а те са заминали по собствено желание. Но нашите приятели, когато получиха документите, казаха: „О, ние оставаме!“ Това малко шокира австрийската служителка, но тя не можеше да направи нищо. Така в последния момент ни се размина и кучето. Това още веднъж затвърди доверието ми в Бога и в това, че Той може да действа по начини, които ние не очакваме и не можем да си представим.

Хората, които са познали Господ и са повярвали, проявяват едни и същи характерни признаци, по които почти винаги може да се познае, че това се е случило в техния живот. Те започват с интерес да четат и да изучават Библията. И учудващо, започват да я разбират без особена подготовка. Те някак си започват да се променят и тази промяна се забелязва от околните. Променя се техният морален мироглед, отношението им към другите. Мъдростта и любовта, която намираме в Христос, започва да се просмуква в тях и да се излъчва от тях. Понякога впоследствие това се замъглява от житейските грижи и трудностите, и това е много тъжно. Но има и още един много характерен признак, че хората са вярващи — те чувстват необходимост да се събират със себеподобни, с други хора, които са повярвали по същия начин. И ние чувствахме остро тази потребност. Редовно обикаляхме емигрантските лагери и посещавахме нашите хора, които бяха или повярвали, или на път към Господа. Посещавахме и различни църкви — от лютеранска до католическа и други протестантски. Но ни липсваше общност, към която да принадлежим трайно, липсваше ни духовно семейство.

Веднъж едни вярващи дойдоха да говорят на християнски теми в нашия град, в Камарата на работниците. Темите бяха интересни, свързани с живота, със съществуването на Бога, с Христос и Неговото дело. Накрая те попитаха дали има някой, който би желал да отвори дома си, за да се събират там хора, които да четат заедно Библията. Ние с жена ми веднага проявихме готовност за това. Още следващата седмица дойдоха двама фермери, един пощаджия, една продавачка и една учителка — и нашият така наречен „библейски час“ започна. Идваха и двама от хората, които изнасяха беседите. Четяхме заедно Библията и дискутирахме най-важните въпроси — дали тя е истина, дали е Божието слово, може ли да й се вярва. Аз от личен опит се бях убедил, че така наречените „противоречия“ в Библията са привидни и се дължат на непознаване на текстовете, предубеждения или дори съзнателно изопачаване. Считах, че за да дойде човек до Господ, първо трябва да се убеди, че Библията е Неговото послание към нас. Затова и с тези хора, които се събираха в нашия дом, отделихме много време за обсъждането на тези въпроси. Обсъждахме и кой е Христос, защо Той е дошъл на земята, защо е умрял. И най-важното — факта на Възкресението, който до ден-днешен стои като неопровержимо доказателство за християнството. С времето всички тези хора достигнаха до вяра в Христос и до днес активно практикуват своето християнство — живеят с Христос, знаят какво иска Той от тях и прилагат наученото в ежедневието си.

Полека-лека към тази група се прибавяха и други. След известно време се запознахме с други вярващи, които живееха в един град на около 60 км от нас. Те започнаха да ни помагат в изучаването на Божието слово. Дори един от тях се премести да живее в нашия град. Сприятелихме се и той стана един от хората, които впоследствие оказаха много голямо влияние върху развитието на живота ми. Постепенно се превърнахме в малко общество от около 40–50 души. Вече не можехме да се събираме у дома и наехме една зала. Събирахме се веднъж в седмицата, за да се поклоним заедно на нашия Господ — молехме се, пеехме песни за Негова прослава, споделяхме радостта и възхищението си от Него. И най-важното, изпълнявахме нещо, което сам Иисус е поръчал на всички Свои последователи — разчупвахме един хляб и го разделяхме помежду си като символ на това, че Христос е дал тялото Си да бъде унищожено заради нас. Разделяхме си и една чаша с вино — то пък е символ на кръвта, която Христос е пролял на кръста заради нашите грехове. Това беше едновременно възпоменание на смъртта на Христос и заявление, че ние, Неговите хора, очакваме завръщането Му на тази земя. Тази малка християнска общност беше самостоятелна, не беше подвластна на никаква организация или структура. Общувахме и с други християни, но живеехме собствен живот. Молехме се един за друг, споделяхме грижите и радостите си, заедно прославяхме нашия прекрасен Господ.

Разбира се, обикновеното ежедневие си вървеше. Аз продължавах да работя в тази фирма като инженер, но ми плащаха много малко — като на шлосер или дори по-малко. Живеехме в големи лишения и притеснения. Още есента на 1983 г., след като се върнахме в Австрия, разбрах, че братът на жена ми е трябвало да плати на държавата 1 500 лв — гаранцията за нашата кола, с която избягахме от България. Много исках да му възстановя тези пари, но тогава един беглец като мен не можеше просто да изпрати пари в България. Помолихме се на Господ и решихме с жена ми да се опитаме да занесем парите в българското посолство. Взех си един ден отпуска и отидохме до Виена. Децата оставихме при наши близки. Влизането в българското посолство беше твърде опасно начинание. Знаех, че оттук вече може и да не се върна. Но исках да съм направил всичко възможно, така че шуреят ми да не страда заради мен, поне финансово. Жена ми остана пред посолството. Бяхме се уговорили да наблюдава отвън и ако се опитат да ме изведат, да търси австрийската полиция. Влязох вътре. Посрещна ме един леко плешив, нисичък господин. По някаква ирония той много приличаше на Тодор Живков. Покани ме в една стая. Обясних му за какво съм дошъл. Той ми даде да попълня един формуляр. Каза, че всеки, който дойде тук, го попълва. Трябваше да впиша адресите на най-близките ни роднини — и моите, и на жена ми. Попита ме какво работя. Обясних му, че работя в една фирма за нестандартно оборудване, която прави машини за ски-индустрията. Той попита дали мога от време на време да ги информирам какво произвежда фирмата ми. Аз, разбира се, се съгласих и даже му обещах, че редовно ще му пращам всички нови рекламни проспекти на фирмата. Не знам дали имаше сериозни намерения да ме вербува за шпионин, но май не схвана иронията. Предполагам, че впоследствие към тайните служби на България е потекла забележителната информация, че в Австрия има фирми, които произвеждат машини за ски-индустрията. Учудващо, той ме пусна да си отида, но каза, че не правели такива услуги. Поне бях опитал всичко възможно. Благодарих на Бога, че ме преведе и през това изпитание.

В тази връзка имаше още един интересен случай, който стана четири години по-късно. Ходех често до Виена по дела, свързани с мои патенти. Една вечер реших да се отбия в българския ресторант „Рила“ на големия ринг, близо до западната гара. Съдържателят на този ресторант е описан още от Георги Марков в неговите „Задочни репортажи от България“, а аз го познавах лично от един черноморски курорт, на който навремето беше управител. А и той ме познаваше добре. Седнах на една маса, поръчах си кебапчета и баклава. След малко той седна при мен и ме поздрави. Малко се зачуди откъде се познаваме, после се сети. Това беше есента на 1987 г. Разпита ме подробно какво работя. Попита ме дали нашата фирма се продава. Казах му, че, доколкото знам, не се продава. Той каза: „Ние търсим да купуваме фирми.“ Беше излишно да питам кои са тези „ние“ — и без това ресторантът си беше на Държавна сигурност. Той дори ми предложи да ми продаде ресторанта за смешната сума от 1 милион австрийски шилинга (около 70 000 евро). Предложи ми да ме изпрати в България с моите все още емигрантски документи — просто да видя близките си. Разбира се, отказах — чак толкова не бях безумен. Накрая ме погледна много сериозно и каза: „Ей, Здравко, големи промени се чакат, големи промени… Такива, каквито не можеш да си представиш. Но ако се продава вашата фирма, обади ми се. Или пък ако чуеш, че се продава някоя друга добра фирма.“ Тогава, разбира се, не можех и да си помисля, че комунистическата система ще рухне след две години. Това изглеждаше абсурдно. Но във всички тези случки виждах, че Бог ме предпазваше от тези хора.

През 1984 г. бяхме много затънали финансово, тъй като децата си искаха своето, жена ми не работеше, а аз получавах много малко. Сметката ни в банката беше на минус с около 40 000 шилинга (почти 3 000 евро). Просто не знаех какво да правя. Взех да се чудя дали да не се върна обратно в Австралия. Но този път Господ ясно ми показа, че това не е правилно. Искаше ми се да съм по-близо до България. Имах огромното желание да правя нещо за страната си, макар да нямах ясна представа какво. Един ден съседката дотича с един вестник и ми показа обява, че в някаква друга фирма търсят инженер. Отидох веднага. Те с готовност се съгласиха да ме вземат с двойно по-голяма заплата. Освен това плащаха в началото, а не в края на месеца. Така целият минус в банката беше покрит наведнъж. Знаех, че си струва човек да живее в Господ и винаги може да разчита на Неговите „малки“ помощи.

И така, доживяхме до 10-ти ноември 1989 г. При падането на берлинската стена цялата ни фирма спря да работи. Всички се спуснаха към автомата за бира и започнаха да се черпят и поздравяват. След първоначалното изумление си дадох сметка, че за Господ няма нищо невъзможно. Така изведнъж неясното ми желание да правя нещо за своята страна се превърна в съвсем реална възможност. Още през зимата на 1990 г. отидох за първи път в България. После още веднъж. Срещнах стари познати, запознах се с нови хора. Няколко души повярваха в Господ.

Междувременно си бях построил къща в Австрия. Точно, когато бях намислил да се настаня в нея и вече да си живея спокойно, като ходя по един месец лятото на почивка в Гърция, където вече имах малка яхта, дойде един мой близък приятел от нашата малка църква, която вече беше нараснала до 60–70 души, и най-тържествено ми заяви: „Здравко, аз мисля, че ти трябва да се върнеш в България.“ Към същото ме насърчи и възрастният български пастир. На 30-ти януари 1991 г. подадох във фирмата заявлението си за напускане.

На 1-ви март 1991 г., с по-малко от 1 000 евро в джоба, заминах за България. Съпругата ми още работеше като конструктор в Австрия. Пътувах сам с колата си, натоварена догоре с всевъзможни неща. Имах един стар копирен апарат и една огромна торба с аспирин най-отгоре върху багажа. Пренощувах на 200 км от българската граница в един сръбски хотел. Но на сутринта новичкия ми австрийски паспорт го нямаше никъде! Изпаднах в паника, обърнах всичко наопаки, обадих се на жена си. Като че ли въобще не се сетих за Бога. Казах си: „Нима сега всичко ще се провали, на 200 км от България?“ За кой ли път разбрах, че съществува една реална зла сила, наречена в Библията Сатана и лъжец, която всячески се стреми да пречи на разпространяването на добрата новина за Христос. Най-накрая седнах отчаян в колата с целия багаж. Единственото, което ми оставаше, беше да тръгна към Белград, към австрийското посолство. Чак тогава се сетих, че освен да се ядосвам и отчайвам, мога и да се обърна към Бога да ми помогне. Преди да потегля, се опитах да си наглася седалката, понеже я бях разместил от многократното търсене под нея. И изведнъж напипах паспорта! Не вярвах на очите си. Бях търсил около три часа и точно на това място бях гледал поне три пъти. Аз много трудно вярвам в чудеса, защото знам, че хората често си въобразяват и виждат това, което им се иска. Но някак си не ми излизат от ума тези малки нещица, с които Бог ни помага или пък изпитва вярата и доверието ни в Него.

На българската граница митничарят отвори колата, започна да рови, но така стана, че най-напред бутна чувала с аспирин и той се разпиля. Не съм имал намерение да подкупвам митнически служители, но като видя аспирина, очите му светнаха и ме попита дали може да си вземе. Аз му казах: „Ама разбира се, той и без това е за подаряване.“ Така че още с влизането си в България започнах с едно „добро дело“.

Изминаха няколко години, през които по-голяма част от времето прекарах в България. Образуваха се няколко малки християнски общества като тези, за които ви разказах. Създаде се и една християнска книжарница. Децата ми пораснаха в Австрия и след известно време жена ми дойде при мен в България. С времето децата се изпожениха, и на тях им се родиха деца.