Здравко Ненов
Бъзльо (9)

Първи клас

Пристигнахме в къщата на братовчедката някъде около 4 часа през нощта. Легнахме да спим в една стая. Въпреки че беше август, аз затворих прозорците, понеже ме беше страх, че комунистите могат по някакъв начин да ме достигнат и тук.

Осъзнавах какво бяха направили хората, които ни измъкнаха от Югославия — те бяха рискували живота си за нас. Мъжът беше директор на едно библейско училище в Австрия. Направи ми силно впечатление с решителността и хладнокръвието си. Разбирах, че такова нещо могат да направят само хора, които са Божии деца, тъй като ние на практика не се познавахме като роднини. Те изложиха на риск и собствените си деца. Микробусът беше взет под наем. Ако ни бяха хванали, щяха да го конфискуват. Точният размер на риска не беше съвсем ясен, но във всеки случай беше огромен. Те бяха за нас спасителите, които винаги ще уважавам. Но знаех, че те служат на един по-велик Спасител, който им даваше сили и морал да направят всичко това.

Преди да повярвам, се дразнех от християните, че все ми говорят за Христос, че бил дал живота Си за мен, и все искаха да ме убедят да вярвам в Него. Впоследствие, когато минах от другата страна, разбрах, че когато ние повярваме в Христос и разберем това, което Той е сторил за нас, у нас буквално заживява Неговият Дух. И Той ни подтиква да помагаме на другите хора, да ги спасяваме, да им казваме тази спасителна новина, да им правим добро — не за да спечелим благоволението на Бога, а понеже в нас вече живее самата същност на този Спасител.

Сутринта се разходих около къщата на хората. Все още бях някак си наплашен от „страшния капитализъм“. А вече от собствен опит бях и много наплашен от страшния социализъм. Така че не смеех много да се отдалечавам. Тръгнах на изток по едно малко пътче. Изминах 500–600 метра, като се молех Бог да ни даде път и бъдеще, да запази семейството ни. Тогава не подозирах, че съм стигнал точно до мястото, където след 7–8 години щеше да се издига собствената ми къща.

Тъй като беше събота, изчакахме понеделника и отидохме в полицията. Нашите спасители гарантираха за нас, за да останем да живеем при тях, а не да отидем в емигрантски лагер. Взеха ни отпечатъци от пръстите, фотографираха ни на една поляна. Попитаха как сме влезли в Австрия и се задоволиха с отговора, че сме влезли нелегално. Попълнихме документи за искане на убежище по религиозни причини. Когато цитирах член 38 от Конституцията на България, полицаят кимна утвърдително и доста гръмко се засмя. Това беше достатъчна причина за политическо убежище. Впоследствие, с времето, което прекарах на Запад, видях още по-ясно цялата абсурдност на този член. Как е възможно да се задължи един цял народ да възпитава децата си в духа на една идеология, в която вярват шепа хора? Комунистическа България беше една държава, всъщност изградена на религиозна основа. Хората бяха принудени да градят нещо, в което нито вярваха, нито пък можеха да осъществят с грешното си естество.

Учудващо бързо, в рамките на един месец, получихме убежище, така наречения „азил“. Това беше статутът на политически бежанци. Един ден съпругът на братовчедката дойде и ми каза: „Хайде да вземем Шкодата от Югославия.“ Аз се изумих, нямах представа как може да стане това. В Крани, граничния град, където се срещнахме, имаше църква, подобна на тяхната. Обадиха се на тамошните си братя и ги помолиха да отидат да видят дали Шкодата е там, където я бяхме оставили. Отговориха им, че си стои непокътната в центъра на града — на паркинга на Комитета на комунистическата партия! Братовчедката имаше един Фиат, свалихме номерата му, качихме се на другата им кола и се върнахме в Югославия. Аз, разбира се, не посмях да мина границата, а чаках в Австрия. Седях на една пейка и гледах шосето към югославската граница. Тях ги нямаше и нямаше, и нямаше… Това беше едно от най-дългите чакания в живота ми. Изведнъж по шосето се зададоха две коли. Благодарих на Господа с цялото си сърце! Отишли в града, Шкодата запалила веднага, пак в една гора свалили българските номера, сложили номерата на техния Фиат и отново минали границата. Това пак си беше чудо от Господа. После последва още едно, макар и вече не толкова страшно изпитание — трябваше да карам зад тях 300 км с Шкодата. Те караха със 130 км в час, а Шкодата със сетни сили достигаше 128. Но сам нямаше да се оправя в Австрия, така че — „газ до дупка и два пръста смукач“! С колата пак отидохме в полицията. Пак ни попитаха как е внесена, пак отговорихме „нелегално“. И пак този отговор се оказа достатъчен. Никой не попита нищо повече, регистрираха я.

Постоянно мислехме и се тревожехме за близките си в България. Знаехме, че те страдат. Отначало не смеехме да им се обадим по телефона. Пускахме писма от един съседен град, който се наричаше Санкт Петер — в Австрия има може би десетки градове с това име. Живеех в непрекъснат страх, че ще ме проследят и ще си отмъстят. Лека-полека започнахме да получаваме и новини от България. Родителите на жена ми не ги бяха закачали, по всяка вероятност, защото те като вярващи и без това бяха „врагове на народната власт“ и от тях едва ли нещо можеха да изкопчат. Но баща ми беше викан в Държавна сигурност. Карали го да дойде в Австрия и да ни върне обратно. Той отказал категорично. Несъмнено е знаел, че в България не ме чака нищо добро. Казал им: „Вие сте си виновни, че сте го пуснали.“ Те му обяснили, че ни пуснали, понеже той самият бил стар партиен член и ги било страх да не го обидят. На брат ми вече се гледаше с лошо око, кариерата му пострада. А братът на жена ми, който беше музикант в известен софийски оркестър, до падането на комунизма не беше пуснат на нито едно турне в чужбина. На всичкото отгоре, като гарант трябваше да плати 1 500-те лева гаранция за това, че нашата кола не се е върнала в България. Едва години по-късно му ги върнахме.

Така заживяхме в Австрия, в дома на братовчедката на жена ми. Бяхме подали документи за емиграция в Австралия и получихме принципно разрешение за убежище, но трябваше да изчакаме да ни включат в една програма за емигранти. Минахме две интервюта и зачакахме. Сутрин, докато мъжът на братовчедката беше на работа, аз учех английски. Следобед му помагах да строи новата си къща. Тя беше почти завършена и след един месец всички заедно се преместихме в нея. Лятото свърши, но тъй като очаквахме всеки момент да заминем за Австралия, не записахме децата на училище. Но отговор от австралийското посолство така и не идваше. В мен се засилваше чувството, че някак си трябва да заживея в тази страна, в която бях попаднал. Не можехме все да стоим като на гости у хората. Ходехме от време на време с тях на църква, те бяха мили и добри. Но това не можеше да продължава безкрайно. Когато цял живот си работил, за да си изкарваш хляба, това е крайно необичайна ситуация. Следобед помагах на човека, но това не ми беше достатъчно.

При едно от пътуванията ни наоколо видях едно заводско хале и попитах какво правят там. Оказа се, че това е машиностроителна фирма, която прави нестандартни машини — точно това, което аз бях конструирал и в което имах опит. С помощта на братовчедката, тъй като моят немски беше никакъв, само на спомени от гимназията, написах едно писмо до собственика. Предложих му да конструирам за фирмата му две машини, без да ми плаща нищо, само за да види как работя. Мислех активно и се молех Бог да ми помогне да се устроя в Австрия.

Когато дойде октомври, вече решихме да запишем децата на училище, а малката дъщеря — на детска градина. Тя ходеше там с голяма радост, за разлика от синовете ми, които в България винаги плачеха, когато ходеха на детска градина. Тогавашните български детски градини като че ли бяха олицетворение на детското нещастие. По-късно големият ми син ми е разказвал покъртителни истории, например, че ако не си изядеш супата, ти сипват в същата чиния второто, ако не изядеш и този буламач, ти сипват вътре и десерта и докато не го изядеш, нямаш право да мръднеш от столчето. Може цял следобед седиш пред тази попара. Можете да си представите това насилие над децата. На всичкото отгоре, в неговата детска градина имаше едно стълбище към мазето, което нямаше никакъв парапет, само 30 см бетонен перваз. Когато беше на четири години, синът ми падна по тази стълба в мазето и си удари жестоко главата. Вместо да извикат Бърза помощ и да го закарат в болница, ми се обадиха да дойда от Дървеница до центъра на София, за да си закарам сам детето до Пирогов. Още си спомням ужаса и ожесточението към социалистическата детска градина, които преживях тогава. Синът ми естествено имаше сътресение на мозъка. И до днес на главата му остана цицина от този случай. А когато по-късно падна при каране на ски на Алеко, спасителите го свалиха до пункта на ПСС и извикаха Бърза помощ, имаше съмнения за тежки наранявания на гръбнака. Когато Бърза помощ дойде, лекарката го прегледа и каза, че едно транспортиране до Пирогов може да бъде фатално, затова тя не се наемала да го направи. И си тръгна, като ни остави в хижата на Спасителната служба. Какво друго ми оставаше освен аз сам да транспортирам тежко пострадалото си дете до Пирогов на задната седалка на Шкодата? Пътят надолу беше осеян с дупки и буци лед. Тогава аз вече бях повярвал. През цялото време с другия ми син се молехме на Бога да запази детето и да му даде здраве. Когато стигнахме до Пирогов, синът ми каза: „Мисля, че вече не ме боли нищо.“ Искрено казано, беше ме страх да го оставя. Продължихме за вкъщи. Пристигнахме, той стана, стигна сам до асансьора и се прибрахме у дома. Не мога със сигурност да твърдя, че Бог го изцели, но дълбоко в себе си вярвам, че стана така. Може би и това преживяване ми даде сили по-късно да се опълча срещу този режим и да изведа децата си от България. Това го вярвам и до ден-днешен.

В началото на декември собственикът на машиностроителната фирма ми се обади и ми каза да дойда да опитам. Отидох с Шкодата, с летни гуми, в един дълбок сняг. Един инженер ми помогна да разгледаме една папка с чертежи на познатия непознат немски език. Това беше копирна фреза за производство на ски. Попитах го какво трябва да направя, като си мислех, че ще искат да правя чертежи на детайлите на фрезата. Но той ми каза: „Трябва да конструирате нова машина, за еди-коя-си фирма.“ Попитах откъде мога да видя какви части, двигатели, лагери и пр. мога да използвам. Той ми показа една камара от каталози. Бях безкрайно учуден. Попитах: „Всичко това ли мога да ползвам?“ Той каза: „Да, разбира се.“ Когато в България трябваше да конструирам някаква машина, първата стъпка беше да отида с едно шише ракия в склада на гара „Илиянци“. Там намирах лагерите, които беше възможно да се намерят, и после, спрямо това, което имах, измислях машината. Нещо като първо да намериш копчетата, и после по тях да ушиеш костюма. А тук можех да ползвам каквото си искам! Заех се с работата. Някак си всичко ми вървеше, както се казва „по вода“. Бях изпълнен с енергия и идеи. Разбира се, опитът, който имах, си казваше думата, но имах силното чувство, че и нещо друго ми помага. До вечерта една чертожна дъска с размери метър на метър и половина беше запълнена с най-важната част на машината. Към края на работното време шефът на фирмата дойде да види какво съм направил. Бих казал, че зяпна от учудване. Няколко пъти каза високо нещо на немски. Тогава не го разбрах, но после осъзнах, че питаше: „Кой направи това?“ Явно беше потресен, че един български инженер за един ден може да свърши толкова работа. Тайно злорадствах. Той извика всички отговорни инженери от производство, конструкция и технология и започнаха да разглеждат чертежа. Явно останаха много доволни. Попитах дали да идвам утре. Отговорът беше ентусиазирано и многократно повторен: „Ja, ja, natürlich!“ — „Да, да, разбира се!“

Прибрах се вкъщи, разказах какво беше станало, всички ме разпитваха, всички се радвахме. Но по-късно вечерта, към 8 часа, изведнъж вдигнах температура над 39 градуса, отиваше към 40. Това беше фатално. Не можех на втория ден да не отида на работа. Казах си: „Господи, не може да ми дадеш такъв хубав ден, а накрая всичко да се провали заради някаква болест!“ Заболя ме гърлото — аз си имах един такъв особен вид фарингит, свързан с висока температура и много страшни болки в гърлото. Жена ми намери отнякъде 300 грама австрийски ром. Легнах си в леглото и бавно го изпих на малки глътки. До полунощ бях заспал. В 6 часа на другата сутрин трябваше да изляза за работа. Събудих се малко преди 6 и с огромна благодарност към Този, който е оттатък, установих, че нито ме боли гърлото, нито имам температура. Облякох се, скочих в Шкодата. Не исках в никакъв случай да закъснявам. Работното време започваше в 7 часа, а фирмата беше на 20 км от къщи. Навън беше снежна виелица, а аз бях с летни гуми — тогава зимните гуми не бяха познати в България, имаше просто „гуми“. Още на първия разклон за една ферма колата поднесе и хлътна в канавката край пътя. Хукнах към обора, където фермерът Сеп хвърляше сено на кравите — в Австрия всеки втори селянин се казва Сеп. Започнах панически да му викам: „Löffel, Löffel!“ Това значи „лъжица“, но аз не знаех как е на немски „лопата“. Той ме гледаше изумен, но накрая разбра, взе лопата и дойде с мен. Помогна ми да изгребем снега около Шкодата и ме бутна, за да изляза. Благодарих отново на Бога и на Сеп за помощта. Така започна моята трудова кариера в Австрия.

Започнахме да търсим жилище. С помощта на братовчедката открихме съвсем близо до къщата, в която живеехме, четири мансардни стаички, които се даваха под наем. Ползвахме едната като кухня, втората като хол, а другите две — като спални. Хазяите бяха много симпатични хора и ни приеха с радост. Когато пристигнахме пред новото си жилище с нашата Шкода, хазяйката видя летните ни спални чували и двата куфара с дрехи и учудено попита: „А къде ви е багажът?“ Вдигнахме рамене — друг багаж нямахме. В квартала живееха задружни хора, които имаха много добри отношения помежду си. Те бяха католици, а за тях вярата означаваше повече отколкото за православните българи. И те ходеха на църква само от празник на празник, но считаха за естествено, че винаги трябва да правят добро. Много бързо къщата ни се напълни с чудно хубави, дебели пухени юргани и всевъзможни вещи, необходими за домакинството. Християните от църквата, които бяха дали паспортите си, за да минем границата, ни дадоха една сума пари, която се равняваше на една месечна заплата. Това беше огромна помощ за нашето заселване в непознатата страна със странен език.

Животът започна да се нормализира. Аз работех. Плащаха ми много малко, приблизително колкото на един шлосер, но аз не знаех това и бях доволен. Момчетата ходеха на училище, а следобед си учеха уроците заедно с майка си, която на свой ред старателно учеше немски. Дъщеря ми ходеше с радост на детска градина заедно с момиченцата на хазяите.

И изведнъж дойде страшната новина — която бяхме чакали, и която би трябвало да ни зарадва. Бяхме одобрени в една държавна програма за емигранти за Австралия и можехме да заминем. Аз вече бях започнал да уча немски. Всеки ден във влака прехвърлях от единия джоб в другия по десетина думи, докато ги науча. Казах на шефа си, че ще заминавам за Австралия, а той ми каза, че съм луд и няма какво да правя там. Но понякога ние имаме мечти, блянове, които на всяка цена искаме Бог да ни изпълни. И понякога Той ни ги дава само и само за да видим, че не бива да сме толкова упорити в желанията си.