Здравко Ненов
Бъзльо (5)

Търсенето

Веднъж, още като ученик, влязох за първи път в „Александър Невски“. Този храм ми се беше струвал нещо тайнствено, нещо забранено — някакъв враг на нашето общество. Но като влязох вътре, бях доста смаян и ми беше много интересно. После споделих това с родителите си, а те казаха: „Ти си разумно момче и се надяваме това да не се повтори!“

Сега нещата бяха други. Ами ако оттатък действително имаше Някой, когото ние не виждаме, Някой, несравним с нас и всичките ни човешки постижения? Ами ако Той наистина беше разбрал, че се обръщам към Него, и ми беше помогнал? От това ме побиваха тръпки. От една страна исках да съм силен и смел, да се справям с всичко — и общо взето успявах. Справях се с работата си, с партията, със семейството, с приятели, с жени. Сред приятелите си имах един доста идеален образ на силен, напорист, успешен, умен, красив. От друга страна ми беше добре ясно, че е смехотворно да считаме, че сме стигнали върха на развитието си като цивилизация. В крайна сметка нашето общество, и въобще земята, произвежда само отпадъци. Боклукът е крайният резултат от цялата ни успешна дейност, от всичките велики завоевания на човешката наука и техника. В това щях да се превърна и аз, след като изживея живота си, колкото и да е бил успешен. Ако съществуваше някакъв наш Създател, Той трябваше да има някаква цел, да иска нещо от нас — и това едва ли беше боклукът, който оставяме и в който се превръщаме. Във всеки човек има нещо вътрешно, нещо, което наричаме „Аз“ — цял свят от мисли, преживявания, стремежи, творческа сила. Това е човешката същност, чрез която общуваме с другите хора. Виждах как с времето това „Аз“ помъдрява и се обогатява. Мислех си, че ако човекът е създаден от някакъв Творец, то Той би се интересувал най-вече от неговото вътрешно „Аз“. А това означаваше, че то няма да умре, след като тялото умре и се превърне в боклук.

Много ми се искаше да разбера истината. Реших съзнателно, целенасочено да си отделя време за това. Цял живот бях бързал, бях правил много неща, но ей така, за себе си да размисля, да изследвам, да разбера дали има нещо отвъд, нямах време. И виждах, че мога безкрайно да се въртя във всичките важни, спешни, наложителни или пък приятни неща. Това значеше да прекарам живота си безотговорно, като прасе, затънало в тинята, добре нахранено и грухтящо сладко-сладко — една седмица преди Коледа… Трябваше да има нещо по-ценно от тези свински работи. Ако оттатък наистина имаше Някой, ако Той наистина ми беше запазил живота, а може би и на всичкото отгоре ми го беше дал, то аз не исках да бъда неблагодарник. Дължах му поне известно време и внимание.

Започнах да чета каквото можех да намеря за будизъм и хиндуизъм. Тогава нямаше много литература. Ходех и в православни черкви. Само до исляма не се докоснах. Изследвах и търсех, но някак си всичко ми се виждаше твърде далеч от онова, което бях разбрал за Онзи, който беше отвъд. Сякаш всички искаха да ме натикат в един калъп, да ме подчинят на система от правила, да ме накарат да правя определени неща, като се надявам, че един ден в замяна на това ще получа нещо оттатък. Но при всичките си търсения се стараех да се държа по-далеч от това, което беше най-близко до мен — християнството на моята жена. Някак си от това ме беше страх.

Една вечер бяхме с жена ми на гости на един мой приятел. Там двамата с него си пийнахме дежурното шише „Плиска“. После тръгнахме да се прибираме пеша. Валеше прекрасен сняг. Имахме около километър път между двете купчини блокове. Това е един от миговете в моя живот, който особено силно се е запечатал в паметта ми. Държах топлата ръка на жена си и я питах за нейния Бог — за Този, който е оттатък. Тя се изуми и доста се стресна, защото досега такива разговори бяха само повод за караници. Но сега аз питах по друг начин — като човек, който наистина иска да разбере. Вече не помня точно нито въпросите, нито нейните отговори. Спомням си усещането, че се докосвам до нещо непознато, до нещо свръхестествено. В един момент тя каза: „Не мога да ти отговоря на всички въпроси. Ако искаш, мога да ти дам Библия, чети я и сам ще си намериш отговорите. Бог ще ти покаже кой е и какво иска от тебе.“

Минаха един-два дни. През цялото време бях под впечатлението на този разговор. Никога не бях държал Библията в ръцете си с истински интерес да разбера нещо. Бях я отварял само като враг. Един ден казах на жена си: „Добре, дай ми Библия, ще се опитам да чета.“ Тя ми даде, като ми отбеляза с листче Евангелието от Лука и ми каза да започна оттам. „А, не — отвърнах аз. — Една книга се започва от началото, а не някъде почти към края.“ Всъщност знаех, че Библията започва с разказа за Сътворението на света — тъкмо това, което считах за най-голямата глупост. Бях чел доста за първите човешки цивилизации, както и за праисторическите хора и човекоподобни същества. Познавах постиженията на науката в тази област. Затова исках да започна точно оттам, а не да бъда по някакъв начин залъган.

Спомням си съвсем ясно вечерта, когато започнах да чета Библията. Легнах си в 8 часа, което за мен беше пълен абсурд. Отворих първата страница и казах: „Ако Ти действително съществуваш някъде оттатък, ако това е Твоята книга с Твоето послание, то моля Те, помогни ми да я разбера.“ Казах това с цялата си искреност. Все още не бях сигурен дали има Бог, но ясно си давах сметка, че ако го има, Той няма да е някакво безобидно деденце с бяла брада и бяла нощничка. Ако Бог беше действителна реалност, ако Той беше отправил някакво послание към човечеството, то Той можеше и да ми помогне да го разбера. Иначе казано, да ми се открие — макар тогава да нямах никаква представа от теология или философия на християнството.

Започнах да чета и за огромна моя изненада пред очите ми изникна действието на една всемогъща сила, която не е част от нашата Вселена, а действа отвън — от някакъв друг свят. Една сила, която определя законите на природата и постепенно, на етапи, наречени „дни“, създава това, което ние наричаме нашия свят. Бях потресен, когато прочетох за създаването на човеците. В първата глава на Библията те някак си се споменаваха в множествено число, мъжки и женски — точно както преди това се говореше за животните. Във втората глава се казваше, че Бог създава човек, на когото вдъхва „жизнено дихание“, и този човек става „жива душа“ — такава, каквато съм аз. Казваше се, че преди създаването на това същество не е растяла „полска трева“, защото не е имало човек, който да обработва земята. Изведнъж ми просветна, че тук става дума за земеделски култури и човешка цивилизация. Казах си, ясно! Първо са се появили първобитните човеци, или същества, много подобни на човеци — тези, които днешната антропология нарича неандарталци, кроманьонци и пр. Те не са обработвали земята и не са създали цивилизация. После Бог създава съществото, на което вдъхва Своето „жизнено дихание“. Това същество Той огражда от околния свят, слага го в специална „градина“ и му дава поръчението да я обработва и да я пази. После Бог в специален творчески акт му създава приятел, помощник, който му е съответен — жената. Аферим! В това се криеше много повече отколкото в създаването на всички други същества като мъжки и женски, с цел размножаване. Тук имаше личностно приятелство. Това беше по-особено творение. С това творение можех да се идентифицирам — и аз бях такава „жива душа“, и аз си имах такъв приятел и помощник — истинска, добра и прекрасна жена!

И още тук, на първите страници на Библията, се сблъсках с въпроса за взаимоотношението на Бога с човека. За да създаде такава „жива душа“, активна, самостоятелна личност като Адам, явно че самият Бог е личност, а не безлична сила, както твърдяха източните религии. Една личност може да притежава сила, може да овладее дадена сила — но самата тя е нещо далеч по-висше от силата. След като човекът, създаден от Бога, беше разумна личност, очевидно самият Бог беше много по-висша разумна личност. И очевидно Той имаше право да определя правилата и да изисква от Своето творение определено поведение. Също така се виждаше, че намеренията на Бога бяха добри — Той явно искаше Неговото творение да живее, да благоденства и да общува с Него, да му бъде приятел.

В третата глава на Библията се разказваше как първият човек, Адам, нарушава изискването на своя Творец — едно-единствено ограничение, което му е било поставено. С това той на практика отказва да приеме Божията власт, Неговото ръководство, а взима юздите на живота си в свои ръце и започва да прави каквото сам той прецени — е, под известно чуждо, не особено мъдро, нито пък добронамерено влияние. Всъщност точно това се беше случило и в моя живот. Аз бях израснал със схващанията на други хора, бях лека-полека прозрял фалша на идеите, в които ме бяха възпитали, но не търсех някаква истина, а умело се възползвах от съществуващата система, за да бъда добре според собствения си морал. А какво мислеше за всичко това Онзи отвъд, какво искаше всъщност Той от мен — това нито знаех, нито до този момент се бях интересувал. Бях живял все едно Него го няма.

Така беше постъпил и Адам — все едно Бог го няма. И като следствие от това е трябвало да бъде отделен от Бога, изваден от идеалната среда и оставен да се оправя сам. В следващите глави на Библията се описваше развитието на първата човешка култура — възникването на земеделието, скотовъдството, занаятите, изкуствата. Аз бях чел доста за първите човешки цивилизации. Те се появяваха изведнъж, без никакви следи от предварително развитие, и то точно в областта на „Плодородния полумесец“ — там, където според втората глава на Библията се е намирала Едемската градина. Разказът на Библията съвпадаше с историческите данни, както и с древните шумерски епоси.

По-нататък видях, че потомците на Адам започнали да се смесват с околните човеци — тези, които нямали „жизнено дихание“, неандарталци и кроманьонци. Злината по света се умножила неимоверно и затова Бог изпратил потоп и унищожил целия тогавашен живот. Останали само шепа хора, които поставили началото на сегашното човечество. Във всички древни епоси също имаше предадена информация за всемирен потоп. Това бяха действителни събития, предадени под една или друга форма от всички човешки култури.

Не бях чел богословски коментари, не знаех какво е общоприетото мнение на християнските тълкуватели за тези първи глави от Библията. Но за мен лично нещата изведнъж си дойдоха на местата. Тази първа вечер, когато с искрен интерес започнах да чета Библията, някак си ми се отвориха очите и разбрах, че разказът, който бях смятал за най-голямата глупост, всъщност е древна информация, предадена през хилядолетията, разбира се, не на нашия днешен научен език, но това и не би могло да се очаква. Това беше за мен гигантско откритие.

Децата се смаяха, като видяха, че чета Библията. Позволих на жена си да благодари на Бога за храната, когато сядахме на масата. Всеки път, когато това ставаше, децата ми зяпваха от учудване. Техният баща се променяше пред очите им.

Дойде лятото. Тъй като бях научен сътрудник, имах 6 седмици отпуска, които обикновено прекарвахме цялото семейство на палатка в къмпинг „Градина“. Бяхме едни от първите сърфисти. Аз си бях направил сам сърф от дърво, но той започна лека-полека да се пропива с вода и да потъва. Дъската все още плаваше, но малко под повърхността и моите приятели ми се смееха, че отдалеч съм приличал на Христос, който ходи по водата. Те обаче не знаеха, че с мен наистина ставаше нещо такова. Имаше следобеди, когато духаха едни от най-хубавите ветрове, приятелите ми идваха и ме викаха да караме сърф. Аз отказвах: „Не, сега чета.“ „Какво четеш, бе?“ „Библията.“ Обикновено реакцията беше: „Ти си луд!“ А аз се чувствах като човек, който открива невероятни неща. Пред очите ми се разкриваше неподозирана картина. Все повече се убеждавах, че оттатък действително има Някой и Той се интересува да има връзка с мен. За доста кратко време прочетох Стария Завет, първата част на Библията. Имаше много неща, които ми се сториха скучни и неразбираеми, но просто ги пропусках и четях нататък. Старият Завет описва главно отношенията на Бога с еврейския народ. Но когато го прочетох докрай, аз бях разбрал едно — че също като Адам аз съм пренебрегнал волята на Твореца. През целия си досегашен живот не се бях интересувал от Него, да не говорим за другите неща като кражби, лъжи, пиянство, блудство, прелюбодейство и какво ли още не. Не бях искал да имам нищо общо с Бога, дори активно му се бях присмивал. Бях живял като Негов противник. Бях виновен пред Него.

Разбрах, че съм бил бъзльо, че съм слушал това, което е било удобно да се слуша. Не бях имал смелостта да потърся истината и да се докосна до нея. И в тази своя уж самостоятелност аз не бях свободен човек, бях се вкопчил в преживяването. Чувствах се приклещен от страха дали ще имам достатъчно пари, дали ще бъда достатъчно здрав, дали ще мога да се справя с Партията, с всички подлости в работата си, със семейството си, с приятелите, с мацките. Смелостта ми стигаше колкото да поддържам една пералня и една Шкода.

После прочетох и Новия Завет и от него сякаш завесата пред очите ми се вдигна и ми просветна решението на моя проблем. Още в Стария Завет бях забелязал, че Бог говори за един „посланик“, който ще дойде на земята, ще направи нещо велико за хората, ще оправи нещата в този свят. За него се говореше, че „е от вечността“, че „царството му няма да има край“ и пр. Явно не ставаше дума за някакъв обикновен, пък бил той и много велик човек. Това беше божествена личност. В четирите Евангелия, с които започва Новият Завет, разбрах кой е този посланик, този „Месия“. Това беше самият Бог, дошъл като човек на земята, заченал сам себе си в утробата на една жена. Той се беше родил като човешко дете, и то в доста мизерни условия, беше преживял всевъзможни трудности — бягство в чужда страна, преследване, разочарования, предателство, мъки, смърт. Беше вършил дела, които недвусмислено доказваха, че е Бог, чудеса, потвърдени от много свидетели. Беше показал, че владее над природните закони и може да ги отменя, когато реши. Същевременно беше проявил съвършена кротост и добрина към всички хора, не беше постъпвал егоистично. Накрая беше допуснал да умре — беше заявил, че животът му се дава като откуп за хората.

В Стария Завет бях видял, че за греховете се принасяха жертви. Но аз не бях юдеин, нито пък имаше храм, където мога да пожертвам за греховете си някакво огромно животно. В няколкото храма в София, където отидох, можех да слушам литургии, да участвам в разни обреди, но това очевидно не разрешаваше проблема с греховете ми. Доста приличаше на другите религии, с които се бях запознал — спазване на разни правила в замяна на някаква твърде неясна надежда за бъдещето. От Евангелията разбрах какво е решението на моя проблем. Между другото, „евангелие“ означава добра новина. Аз наистина се нуждаех от добра новина. И тя се оказа следната — Бог беше дошъл на Земята като човек и се беше оставил да го убият, за да понесе вината за моите грехове. Той беше станал истинската изкупителна жертва. Жертвите на животни в Стария Завет служеха за подготовка, за изясняване на принципа. Но истинската жертва, която можеше да ме освободи от греховете и от вината ми, беше животът на самия Бог в лицето на Иисус Христос.

Но дали всичко това не беше просто някаква легенда, плод на човешката фантазия и желания? Аз бях инженер и бях свикнал да гледам на нещата логично и практично, особено на нещата, които ме засягаха. Е, инженерите може да не са във висшия ешелон на науката, но те са хората, които на базата на познанието могат да сътворят нещо, което функционира. Те обикновено имат много здраво чувство за реалност. През годините бях конструирал много машини и те работеха. И сега пред очите ми се очертаваше една много добре замислена, много добре функционираща система на един висш Разум. Самият Той беше съвършен. Затова и Неговите морални изисквания към хората бяха толкова високи, че никой човек не можеше да ги достигне. Никакви човешки усилия или религиозни обреди не можеха да компенсират натрупаната вина. А Неговата справедливост не допускаше тази вина да бъде сметена под килима и забравена, все едно я няма. Затова самият Той, като любящ Баща, беше решил да поеме върху себе си наказанието, което Неговите творения заслужаваха съгласно Неговата справедливост. Той беше станал изкупителната жертва за тях. На тази основа им предлагаше прошка за греховете и пълно приемане. Предлагаше това и на мен.

Още от малък винаги съм искал да съм от „добрите“. През годините съм имал различни представи какво означава това. Сега започна да ми просветва, че да си от „добрите“ не непременно значи да си силен, смел, умен, красив, да се справяш с живота, нито пък да отговаряш на представите и изискванията на близките си или на обществото. Разбрах, че да си от „добрите“ означава просто да си на страната на Бога, да не воюваш срещу Него, да го признаеш, да станеш едно от Неговите същества.

Все пак ми трябваше едно последно доказателство, че всичко това е истина. И това окончателно доказателство беше възкресението на Иисус. След като е бил разпънат на кръст и погребан, гробът му се е оказал празен. Много хора са го видели жив и са свидетелствали за това. Много негови врагове са се опитвали да опровергаят възкресението му, но никой не е успял. Тъкмо в Ерусалим се е появила първата общност от Негови последователи. Това не приличаше на мъглява легенда. Точно там са били очевидците на събитията около смъртта и възкресението на Иисус. Ако това беше измама, тъкмо в Ерусалим тя е можела да бъде най-лесно разобличена. А точно очевидците бяха понесли преследвания и мъченическа смърт, но не се бяха отказали от това, което са видели. Аз знаех, че хората не умират за някаква измислена лъжа.

Това беше решаващото доказателство. Историческият факт на Възкресението на Иисус Христос беше основата на християнството, и тази основа беше непоклатима. Такова нещо не бях срещнал в никоя от другите религии, с които се бях занимавал. За мен въпросът беше решен.