Здравко Ненов
Бъзльо (3)

Добре ли е да се мисли

В началото на гимназиалните си години аз все още живеех с насаденото от родителите ми убеждение, че живея в най-прекрасната страна на света, с най-прекрасния социалистически строй. Е, имаше една по-прекрасна — великият Съветски съюз. С времето това убеждение се пропука. Не че някой ми е говорил против комунизма, но фалшът и абсурдът на системата бяха твърде очевидни. Всички трябваше задължително да вярват само в една идея. Комунистическата партия беше „Партията“ — друга просто нямаше. Тя беше винаги добра и права, за никакви нейни грешки не можеше и дума да става. А хората, които говореха нещо против, имаха много сериозни проблеми. Социалистическата икономика беше най-проспериращата, но банани по магазините нямаше. Понякога „пускаха“ и тогава ставаха километрични опашки. Така беше и с всякакви други стоки — за снабдяването с бира вече ви разказах. Човек не можеше да реши къде да си прекара почивката. Ако работиш в химическата промишленост, можеш да отидеш единствено във ведомствената почивна станция на химическата промишленост. Точка. Да пътуваш в чужбина беше абсурд. Да се преместиш да живееш в друг град беше абсурд. На абитуриентския ни бал арестуваха един мой много близък приятел, защото изпя на сцената „Come on, let’s twist again“. И ни забраниха да танцуваме туист. Това са само някои дребни примери. Добрият социалистически гражданин трябваше да бъде пионка, която не може да решава нищо сама за себе си.

В някакъв момент, който дори не си спомням, станах член на Партията, защото така трябваше. Това беше задължително, ако човек искаше да е успешен в обществото. Като студент вече разглеждах комунизма като неизбежно зло, от което човек не може да се отърве, и срещу което не може да се бори. Това беше една обективна даденост, с която трябваше да се съобразяваш и да я търпиш. Така постъпваха стотици хиляди младежи на моята възраст. Истинският живот се развиваше във вече споменатите затворени общества. Един вид съпротива срещу системата беше измислянето и разказването на политически вицове. Това можеше да бъде доста опасно, затова и „наградата“ за най-добър виц се наричаше „Златната решетка“. Един мой приятел пренощува в Държавна сигурност заради един такъв виц. Не изглеждаше особено свеж, когато се върна на работа след два дни.

Но добре приспособилият се към социалистическото общество човек по принцип нямаше от какво да се страхува. Аз се постарах да стана такъв. Имах стабилни родители, стабилно минало, бях член на Партията, имах отлични перспективи за растеж — както като партиен функционер, така и като специалист в машиностроенето. По едно време водех и кръжоци по диалектически материализъм. Може би някои от читателите вече няма да знаят какво значи това. Общо взето е нещо като агнешка дроб-чорба — вътре има всичко, а целта е да се покаже, че съществува само материалното и „народът“ трябва да владее над останалата част от обществото. Питах се коя ли е тази „останала част от обществото“. Не беше много ясно, но във всеки случай беше добре човек да е част от „народа“, който владее. Доколкото можехме, владеехме над това, което ни беше достъпно, за да имаме пари и други приятни неща. Колкото по-нагоре се издигаше човек, толкова по-свободен и безопасен ставаше животът. „Добрият комунист“ можеше да си позволи безнаказано доста неща — дори да разказва вицове от серията „Златната решетка“.

Когато вече се бях издигнал, имах собствен кабинет и секретарка, се случи да допусна една сериозна грешка. В коридора висяха портретите на всички членове на ЦК на БКП. Един от тях току-що беше сменен, а аз не бях сменил портрета навреме. Не щеш ли, посети ме братът на новоизпечения член на ЦК. Разбира се, от пръв поглед видя пропуска и остро отбеляза: „Тук трябва да сложиш друг портрет!“ Още на следващия ден беше изпратен човек от районния комитет на Партията да смени портрета. Грешката беше поправена и други последствия нямаше. Вече бях влязъл в тесния кръг от „свои хора“, на които им беше позволено почти всичко. Бях толкова безстрашен, че веднъж дори предложих на един голям партиен функционер да пробия всичките томове на другаря Тодор Живков, които стояха на библиотеката му, и да ги стегна с една шпилка (дълго желязо с резба), за да не се разместват. След известно време бях извикан и предупреден друг път да не си и помислям за подобни шеги, понеже това може да ми струва много. Но аз не се страхувах, понеже бях техен човек. Животът изглеждаше ясен и предсказуем. Съобразявахме се със системата и се бяхме научили да я използваме, за да живеем добре.

Но с времето този начин на живеене — не бих казал на мислене — започна да ми става недостатъчен. Ходех често по планините, наблюдавах нещата около себе си, четях много литература на руски, особено фантастика — Станислав Лем, Айзък Азимов и други. Някак си имах едно вътрешно чувство, че нещата са малко по-сложни. Трудно можех да си представя, че този „социалистически“ живот е венецът на хилядолетното развитие на човечеството. Сред приятелите ми имаше много физици и химици, които се занимаваха с наука, изучаваща основите на света. Много пъти при ходене в планината сме обсъждали различни странности в природата, все още непонятни за човека. Светът беше пълен с разни чудни неща — от елементарните частици до невероятното разнообразие на растения и животни. Но аз бях твърд противник на каквото и да било религиозно мислене.

Когато бях ученик, наблюдавах от прозореца един 11-ти клас, който играеше физкултура на двора. В него имаше едно момиче, от което не ми слизаха очите. След абитуриентския бал една моя братовчедка доведе една вечер това момиче на една сбирка. Тогава го целунах и след пет години се оженихме.

Майка ми беше директор на училището, в което бяхме учили. Когато разбра, че ходя с нея, ми заяви с категоричен тон: „Това момиче не е за теб!“ Но сърцето ми се беше привързало към нея. Спомням си, че още в гимназията на едно събрание на ръководството на комсомолската организация, в много тесен кръг, бяхме предупредени за едно много опасно и страшно явление. В един от класовете имало някакво момиче, което ходело на църква! Аз тогава доста се учудих и попитах: „Е, добре де, нали в тези всичките черкви все някой трябва да ходи?“ Обясниха ми, че това не е обикновена черква, а някакво „тайно общество“, което се събира в частна къща. Зад това сякаш се криеше някаква колосална тайна. Тогава останах с чувството, че това е едно от най-големите престъпления, с които съм се сблъсквал. А после се оказа, че тъкмо това е моето момиче!

Въпреки неодобрението на майка ми се оженихме. Запознах се и с хората от въпросното „тайно общество“. Оказа се, че от него са и родителите на моето момиче, и сестра й, и мъжът на сестра й. Наричаха се „свободни християни“, четяха Библията, събираха се, молеха се на някакъв Бог и пееха песни. Непонятно ми беше в какво вярват, също и защо не ходят в православните черкви. Те ми даваха някакви книги, Новия Завет, но всичко веднага попадаше в кофата за боклук. Понякога отварях Библията, колкото да намеря нещо, за което да се скарам с така наречените „вярващи“. Ядосвах се, че нашата „власт“ е прекалено толерантна и не води достатъчно добра пропаганда срещу тези хора.

С жена ми много се обичахме, но живеехме в известно напрежение. Моята философия беше, че трябва да взема от живота всичко възможно — да преживея всички възможни удоволствия, да се запозная с всички възможни хора. А когато ни се родиха три деца и животът стана тежичък, всеки повод да ме няма вкъщи беше добре дошъл. В затворените социалистически общества често се устройваха доста весели дни и нощи. Разбира се, имах някакъв морал, насаден от родителите ми, но забавленията не бяха за изпускане. И така постоянно влизахме в конфликти с жена ми. Докато в един момент у нея настъпи някаква необяснима промяна. Когато се връщах у дома рано сутринта след цяла нощ, прекарана кой знае къде, тя ставаше, правеше ми кафе и питаше дали съм прекарал добре. Аз се стараех да не я гледам в очите и само кимах утвърдително, а тя не задаваше повече въпроси. Отношението й към мен сякаш се промени напълно. Обичаше ме и правеше всичко за мен. Такава жена нямаше сред жените на моите приятели. Когато идвах късно вечер у дома с цяла компания не особено трезви приятели и приятелки, тя готвеше и сервираше вечерята. Един мой приятел казваше: „Е, такава добра жена не може да имаш.“ След като и аз се чудих известно време, един ден я попитах: „Абе, ти защо си станала толкова добра?“ Тя учудено попита в отговор: „А, така ли?“

Чак след години разбрах, че тя беше повярвала в Христос. За мен тя от самото начало беше „момичето от тайното християнско общество“, а нейните роднини ми досаждаха с приказки за Библията и религиозни книги. Тогава не можех да разбера разликата между религиозното възпитание, традицията на семейството и живата лична вяра в Христос — но много ясно забелязах тази разлика в живота на жена си.

Тя обаче не ми обясни на какво се дължи промяната. Темата „християнство“ беше забранена у дома. Забранено беше да се говори на децата за Бог, забранени бяха публични молитви, забранено беше притежаването на християнски книги. Бях я заплашил, че ако намеря някъде из къщи такива книги, тя може направо да си събира „бойната готовност“ и да изчезва. „Бойната готовност“ означаваше първо, само най-необходимите лични вещи, и второ, че това може да се случи по всяко време. При евентуален развод всеки социалистически съд щеше да даде децата на мен, примерния комунист. Въобще, в това отношение толерантността беше нулева.

И така, за никаква религия не можеше и дума да става. Но все пак чисто „материалният“ живот не ми беше достатъчен. Разкъсвах се между два модела на мислене. Единият беше, че трябва да се държа здраво за Партията и за приятелите си — това ми осигуряваше безопасен живот и добри перспективи за растеж — както по партийна, така и по административна линия. От друга страна осъзнавах, че това е някак си много елементарно, много просто. Вече познавах всичко, което този живот можеше да предложи — пари, жени, власт. Но не можех да се отърва от чувството, че нещата не се изчерпват с това. Усещах, че има някакъв друг, по-различен свят, в който има други ценности, в който Земята и човекът имат съвсем друга стойност. Някак си не можеше всичко да е толкова елементарно. С една дума, произходът ми от маймуните не ме задоволяваше.

Един ден един мой приятел се дотъркаля при мен и ми каза: „Хайде да ставаме алпинисти! Сиреч, катерачи.“ Аз му казах: „Да не ти е изпила чавка мозъка! Аз съм бъзльо и ме е страх от високо.“

Но някак си всичко дотук в живота беше постигнато. Сега изведнъж се явяваше нещо ново за постигане, за хвалба, за впечатляване на околните. А и добър претекст да не си стоиш вкъщи при жената и ревящите деца.