Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3,2 (× 9гласа)

Информация

Корекция
logixoul(2020 г.)
Източник
veren.bg

Издание:

Автор: Здравко Ненов

Заглавие: Бъзльо

Издание: Първо електронно издание

Издател: Издателство „Верен“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Националност: българска

ISBN: 978-619-7015-35-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12281

История

  1. —Добавяне

Дотам и обратно

И така, на 1-ви март 1983 г. с цялото семейство се натоварихме в един препълнен с емигранти Джъмбо джет и излетяхме за Австралия. Хората, с които дотогава се бяхме запознали в Австрия, сякаш останаха наскърбени, че си отиваме. Успях да продам гордостта на социалистическото автомобилостроене, новичката Шкода на 14 000 км, за сума от порядъка на 1 000 евро. Но очаквахме новия живот и бяхме доста щастливи.

Щастието ни продължи до междинното кацане на летището в Бомбай, Индия. Там имахме един час престой и всички тръгнахме да се разхождаме по летището. А то не беше като съвременните летища, които са ни познати. По-скоро приличаше на женския пазар — сергии, магазинчета за всевъзможни неща, викащи търговци, блъсканица. Ние зяпахме по магазинчетата, купихме по някое подаръче за близките си. Изведнъж с ужас установихме, че почти петгодишната ни дъщеря не е около нас. В главата ми като че избухна бомба. Втурнахме се като луди наоколо, но никъде я нямаше. Ако това беше летището във Франкфурт или Виена, все щеше да има някаква надежда. Но в Бомбай — русичко петгодишно момиченце, самичко — направо тръпки ме побиваха. Оставаха 15 минути до времето, когато трябваше да се качим на самолета. Жена ми хукна с момчетата да съобщи на персонала, че детето е изчезнало, а аз продължавах да обикалям летището. Плачех и цялото ми същество викаше към Бога. Знаех, че оттук няма да мръдна, докато не я намеря. В отчаяние хукнах обратно към терминала, няколко минути след като времето вече беше изтекло, за да видя дали нещо не е станало. Насред пътя ме срещна жена ми, която тичаше с всички сили и викаше: „Намери се, намери се!“ Оказа се, че една полякиня от същия полет видяла детето, познала го, че е било в самолета, хванала го за ръка и го довела на терминала. Дано Господ я възнагради богато за това. Все още напълно смазани и треперещи се качихме в самолета и полетяхме към бленуваната Австралия.

Има такива неща в нашия живот — страшни неща, чудни неща, необясними неща. И ако човек се обърне назад и погледне живота си, ще види, че целият е осеян с малки и големи случаи на благодат, често необясними. Когато лошото отмине, лесно можем да си помислим, че всичко е било естествено. Но ако размислим, ще видим, че доброто не е естествено, по-скоро лошото е естествено. В такива моменти ясно съм чувствал добрата намеса на Някой, който се грижи за мен. Такива моменти има в живота си всеки човек. Може би Господ е заложил в нашето съзнание един „чип“, който да ни нашепва: „Абе, има Нещо.“ Това е Неговата отговорност към нас. Жалко, ние често го подминаваме, не винаги искаме да го потърсим и да се запитаме защо така се е случило и какво означава това. Но има и хора, които усещат, че нещо свръхестествено се е случило, и се обръщат към Него с желанието да го разберат. На едно място в Библията Бог казва: „Опитайте ме и ще видите, че съм благ.“

И така, кацнахме на летището в Сидней. Заедно с другите емигранти попаднахме в един хостел. Дадоха ни малък апартамент — самостоятелна къщичка с две големи стаи, баня и тоалетна. Кухня нямаше. Разбира се, сестрата на жена ми и мъжът й дойдоха да ни посрещнат. Вечерта седнахме на леглата, помолихме се на Бога и благодарихме за това развитие на нещата.

Така започна сблъсъкът ни с непознатата страна. Там се стъмваше много бързо. Прозорците бяха отворени. Изведнъж през прозореца със силно бръмчене влетя огромен бръмбар и се плесна на стената. Доста се учудихме. Аз се качих да го разгледам и с ужас установих, че това е огромна хлебарка с червени крила. Оказа се, че в Австралия хлебарките летят. Затворихме веднага прозорците. На следващия ден повдигнах няколко плочи в градината около къщата и видях, че отдолу е пълно с хлебарки. Тук и мухите бяха различни, и небето беше различно, и всичко останало беше различно. В пет сутринта започваха да цвърчат папагали — такива ужасни крясъци, каквито и българските сойки не могат да докарат. Хостелът имаше общ стол, който силно миришеше на овче месо. Навсякъде бяхме заобиколени от амбицирани източноевропейци. Българи нямаше, поне ние не видяхме. Бяха преди всичко поляци, чехи, унгарци. Германци също нямаше.

Започнахме да учим английски и да разпитваме за работа. Един вид, започна интеграцията. Копнеехме за домашна среда, хостелът си беше общежитие. Тук за първи път, откакто бях повярвал, изпаднах в конфликт с жена си. Тя като че ли изпадна в шок от новата страна. За първи път в живота ми посегна да ме бие — къде съм я довел… Разбрах, че християнският живот не върви автоматично гладко и безоблачно само защото вече сме спасени и сме Негови деца. Междучовешките проблеми и конфликти си остават наша отговорност и ние трябва да си да ги решаваме с това, което сме разбрали от характера на Бога и Божието слово. Този конфликт отмина бързо. На следващия ден отново бяхме в мир и любов. Но обстановката в този хостел явно ни действаше много тягостно.

Тук започнах да разбирам какво значи общност. Другите емигранти се бяха обединили в национални общности, събираха се често, пееха, говореха си, насърчаваха се. Ние изпитвахме самотата с пълна сила. Казах на жена си: „Ако искаш, мога да питам в българското консулство дали не можем да се върнем.“ Не си мислете, че християнинът не може да прави глупости. И така, един ден намерихме българското консулство и отидохме там тайно и от близките си, и от децата, които бяха на училище. Тук не се страхувах толкова, смятах, че чак от Австралия не могат така лесно да ме хванат и да ме откарат в България — беше твърде далеч. Влязох в консулството, прие ме един мъж с една секретарка. Седнах на един бял диван и още преди да си отворя устата да обясня за какво става дума, от носа ми изведнъж рукна огромна струя кръв. Такова нещо не ми се беше случвало никога през живота — а и след това също не ми се е случвало. Настана паника, разтичаха се, напъхаха ми в ръцете тоалетна хартия и бързо ме изтикаха навън, да си отивам. Явно се уплашиха, че някой може да ги наблюдава. Така Господ ме отърва от „блестящата“ идея за завръщане в България. И друг път в живота ми Господ е правил неочаквани неща и с голяма любов ме е отървавал от ситуации, в които съм се набутвал сам. Когато излязох навън целият в кръв, жена ми се ужаси. Разбира се, помисли, че са ме били. Хвана ме за ръката и ме повлече да се махаме по-бързо оттук. Не знам, може би Господ ме наби.

След един месец се преместихме в един „флет“ — апартамент — точно до нашите роднини. Те живееха на 100 метра от Бондай бийч — най-красивия плаж на Сидней. Към 10 часа сутринта отивахме на плаж и се връщахме чак вечерта. Държавата ни даваше помощ за безработни, по 200 долара на седмица и това беше напълно достатъчно. На практика нямахме никакви грижи. Но ако си мислите, че да не правиш нищо е раят на земята, се лъжете. Още в самото начало на Библията Бог казва на човека, че с труд ще си изкарва хляба. Някак си човек не може да прекара живота си на една хавлиена кърпа на плажа. Намерихме някои стари мебели, поустроихме се. Но безделието започна да ни се отразява зле. Волвото на баджанака ми пушеше много и въпреки че досега не бях вършил такава работа, смело му разглобих двигателя и го ремонтирах. Бях безкрайно учуден, когато колата отново тръгна и вървеше доста добре. Имах отчаяна нужда да върша нещо смислено.

Все повече ме обземаше чувството, че бях направил нещо фатално. Австралия гъмжеше от източноевропейски инженери, специалисти от Чехия, Полша и Унгария. Когато говорехме с непознати, всички знаеха къде е Чехия, Полша или Унгария, докато за България повечето чуваха за първи път. Не се виждаше никаква перспектива да си намеря работа. Жена ми беше също инженер и имаше второ висше образование като патентен юрист, беше работила в българското патентно ведомство (ИНРА). В патентното ведомство на Австралия имаше свободни места и можеха веднага да я вземат на работа, но трябваше да има австралийско гражданство, за да бъде държавен служител. Така че и тя нямаше работа.

Посетихме и някои протестантски църкви. Бяхме посрещнати с абсолютна хладина. Някои ми казаха: „Ще мине още много време, докато се устроите.“ Четях Библията, но някак само за собствена утеха и напътствие. Нямахме някаква активна дейност, свързана с Господ, и в това отношение също усещах празнота. Струваше ми се безсмислено да раста самостоятелно в познание, без да мога да го използвам по някакъв начин.

През късната пролет на 1983 г. — съответно в Австралия беше есен — се получи новина от братовчедката на жена ми в Австрия. Моят тамошен шеф ме канеше да се върна обратно и да работя при него като инженер. Беше поръчал да отида в австрийското посолство и да подам молба да ми бъде разрешено да се върна в Австрия. Отидох в посолството, но там служителката ми каза, че съгласно техния закон за емиграцията, след като съм приел убежището на трета страна, вече не мога да се върна в Австрия. Попитах я дали не мога все пак да подам молба. Тя се подсмихна и каза: „Разбира се, можете да подадете всякаква молба. Но да знаете, че нямате шанс.“

Изминаха четири месеца. Не можех да намеря никаква работа. Баджанакът ми смяташе да купува пиана, да ги поправя и да ги продава. Аз щях да работя заедно с него. Но така стана, че през това време той не купи и не продаде нито едно пиано. И тогава се получи съобщение, ако желая, да се обадя в австрийското посолство. Там беше същата служителка. Изгледа ме доста странно и каза: „Господин Ненов, вие имате много сериозни връзки в Австрия. Разрешава ви се да се върнете. Молбата ви е подписана лично от вътрешния министър.“ През цялото време ме гледаше с голямо учудване. Всъщност и аз самият бях доста учуден. Впоследствие се оказа, че моят шеф по това време е бил министър на икономиката на Горна Австрия (една от федералните републики на Австрия) и беше използвал връзките си. Много пъти съм виждал как Господ използва разни хора и разни пътища, за да направи това, което счита за добро, или пък дори само за да отговори на нашите молитви. Може да ви се струва странно, но ако Бог е всемогъщ и всеприсъстващ, както казва Библията, то не е чудно Той да може да върши всякакви такива неща. А това може лесно да се провери — ако действително повярвате, че Той съществува, изпробвайте го! Кажете: „Господи, ако те има, моля те помогни ми!“

Но връщането ни не беше толкова просто. След като бяхме дошли в Австралия чрез емигрантска програма, трябваше да платим всички разходи, които австралийската държава беше направила за нас до този момент, ако искахме да напуснем страната. А и самолетните билети за Европа си бяха наша грижа. За това отново ни помогнаха братовчедката на жена ми и нейният мъж — всъщност неговата сестра прояви към нас истинска християнска любов и ни даде на заем 100 000 австрийски шилинга (около 7 000 евро), които после й връщахме десет години. Така завърши приключението Австралия. Сестрата на жена ми и мъжът й бяха шокирани и много ни се разсърдиха. Дори ни обявиха за агенти на Държавна сигурност. Е, това беше по-скоро на шега. Не бяхме такива. Но от момента, в който повярвах, аз действително се чувствах като агент — агент на тази висша Личност, която стои над цялата Вселена и се нарича Бог. И сега имах вътрешното убеждение, че това е решение от Него. Това, което се случи, беше изключително сложно и малко вероятно. Съвпаденията бяха твърде много. Сякаш Той ни връщаше обратно.

И така, озовахме се отново в самолета, този път с много повече багаж.