Йордан Матеев
Книга, написана на пясък (7) (хроника на един човекоядец)

VII

Знаеше, че не бива да прекосява Морската градина толкова късно вечер и въпреки това го направи. Беше горещо, но откъм морето подухваше прохладен бриз, който приятно галеше кожата му и правеше жегата по-поносима. Лятото си отиваше, но високите температури все още не се понижаваха; така че зноят си беше в реда на нещата, дори в тия часове на нощта.

Кръглата луна надничаше срамежливо зад накъсаните облаци и той насмешливо си помисли, че сега е времето на злите сили, привлечени като магнит от пълнолунието, да си свършат зловещите дела.

Той обаче знаеше, че сега е времето и на хулиганите, наркоманите, алкохолиците и съмнителните типове, бродещи из зле осветените и пусти алеи на парка в търсене на жертви, направили непростимата грешка да минат от тук.

Полицейските сводки бяха пълни с примери за насилие и Боян Велев никак не се учуди, когато насреща му се появи една шумна компания, която с необузданото си поведение, вещаеше само неприятности и проблеми.

Впрочем четиримата подпийнали мъже, ругаещи се цветисто един друг, вече си бяха намерили жертва: самотна жена, която се щураше напред-назад в центъра на кръга, който те бяха сключили около нея.

— Оставете ме на мира! — умоляваше ги с изтънял глас тя, въртейки се безсмислено като подплашена катерица. Велев се почуди какво ли бе очаквала в тази среднощна доба, в този обширен парк с мрачната слава, че в него се случват ужасни неща.

— Не ме докосвайте! — изпищя жената отчаяно, докато един от грубияните се опита да я завлече в близките храсти. Тя го удари с дамската си чантичка по главата, а той я блъсна вбесен в краката си.

Велев се подвоуми дали да не се обади първо в полицията, но после прецени, че няма време за такива неща. А да размахва полицейската си значка пред тия пияндета в тъмното би било равносилно на глупост.

Решително се приближи и им извика да престанат с безобразията. Беше абсолютно сигурен какво ще последва, за това поразкърши тялото си като загряващ спортист; прешлените му изпукаха един след друг в нощта.

— Я го вижте тоя, бе…! — хлъцна по пиянски единият от мъжагите. — Яви се рицар-защитник на тая брантия…

Сподвижниците му ревнаха нечленоразделно и възторжено, сетне се нахвърлиха като глутница върху Велев.

Бяха пияни, самодоволни и се биеха като улични гамени. Това улесни полицаят. Той избягна мощният, но неточен удар на първия нападател; гмурна се чевръсто под мишницата му, нанасяйки му серия от светкавични удари в бъбреците и когато онзи, простенвайки се свлече долу на настилката, го довърши с ръба на дланта си, стоварвайки я в тила му.

Вторият опонент успя да го удари, но инспекторът парира следващите му атаки, както го бяха учили инструкторите по бойни изкуства и с точен ритник в капачката на коляното му, го изкара от равновесие. След това заби юмрука си в брадичката му — онзи се огъна мигновено; или беше прекалено пиян, или не носеше изобщо на бой.

— Ах, ти, куче пършиво!!! Хапеш, а!!!…

Останалите се отдръпнаха предпазливо, но продължиха да обикалят заплашително около него.

По-дребният посегна припряно към джоба на избелелите си дънки, изваждайки от там автоматичен нож. Блестящото му острие зловещо изщрака в нощта.

Боян Велев не се впечатли особено; беше им взел вече страха; ако повалеше единият от тях, другият щеше да избяга.

Разбира се, първи атакува бабаитът с ножа. Резонно бе — оръжието му даваше повече кураж и решителност.

Инспекторът отскочи, но нападателят му се оказа по-опитен; успя да одраска предмишницата на лявата му ръка. Рукна кръв, но раната бе повърхностна.

Боян реши да приключи с това неприятно приключение. Завъртя се ловко на пета — с другата фрасна опонентът си във физиономията. Нещо изпука. Буквално му премаза анфаса. Негодникът изпусна ножа, заслепен от швирналата кръв, политна назад. Втори безмилостен удар с крак и човекът тупна като чувал с картофи във вечнозелените храсти. Остана да лежи там безчувствен.

Последният от тайфата, както беше предсказал инспекторът, си плю на петите, изчезвайки яко дим в нощта.

„Няма къде да се денеш от нас!“ — злобно си помисли Велев. — „Аверчетата ти ще изпеят кой си и къде да те намерим!“

Той извади джиесемът от джоба си, за да се обади на колегите си, когато най-после се сети да погледне към жената.

През цялото време, тя бе наблюдавала мълчаливо схватката. Не беше побягнала; стоеше си като истукана на мястото.

„Бива си я тая!“, каза си Велев; в същия миг луната изгря окончателно иззад облаците и той видя ясно лицето й, огряно от призрачните лъчи.

Мигновено забрави за обаждането си. Всъщност забрави за всичко останало на този свят. Беше видял лицето на Мария, покойната си съпруга. Усети как атавистичен ужас стяга сърцето му и как тялото му се облива в лепкава студена пот, но това продължи само един дълъг миг…

Йордана погали с дланите си кожената подвързия на книгата. От допира усети, че материята е без неравности и че е много приятна на пипане.

Дали желаеше да започне с четенето? Дали истината нямаше да се окаже прекалено горчива и неприемлива? За миг, тя се подвоуми и дори се изплаши, но само за миг.

Младата жена прехапа решително устни. Да се бориш със злото никога не е било лесно; нямаше да отстъпи нито на йота от дълга си на полицай.

Разтвори томчето на първа страница и се зачете.

Точно под заглавието, следваше мотото: „Трайното добро надмогва злото“.

Продължи с четеното и колкото повече навлизаше в повествованието, толкова повече я обхващаше ужас; дори на няколко пъти спира да си поеме въздух от страх — всичко друго бе очаквала, но не и такива ужасни разкрития!

На един абзац преглътна като риба на сухо, тъй като се отнасяше за нея; бе сцена, която я вцепени и накара да се замисли дали не трябва да предприеме нещо по въпроса. Но не можа да устои на силната магия на текста и продължи да чете нататък.

Така и не усети кога е изчела книга. Беше вдървена от продължителното седене в неудобния стол, а също така и от ужаса, който я беше сковал.

Книгата не беше дописана; завършваше с „епилог“, но страниците му бяха бели…

Но и в този си вид, „Книга, написана на пясък“ казваше прекалено много.

Йордана беше научила истината за случая, който досега бяха разследвали абсолютно безуспешно.

Можеше да излезе от дома си, да отиде в полицейския участък, да издаде заповеди за задържането на виновниците и да ги предаде с чиста съвест на правосъдието за ужасяващите им престъпления. Но на практика, тя беше с вързани ръце!!! Нищо такова не можеше да направи срещу престъпниците.

Не можеше да покаже на никого книгата; едва сега разбираше защо.

Самата тя беше загазила здравата и за това не се изненада никак, когато телефонът до ръката й иззвъня. Според „Книга, написана на пясък“ това се случваше на страница 137-ма. Взе като сомнамбул слушалката. Предварително знаеше какъв разговор ще проведе — беше го прочела в четивото — всичко беше описано до най-малките подробности, черно на бяло. Това, което беше станало досега и това, което щеше да се случи тепърва; нямаше никакво съмнение, тъй като гениалният ум на автора бе предугадил събитията до най-дребните детайли!

Йордана чу това, което вече беше прочела на страниците 138-ма и 139-та. Същият разговор, описан в седма глава и същият отговор, даден от нея пак в тая глава.

Сега тя каза гласно:

— Да, ще направя каквото желаете, господине.

— В противен случай ще убия майка ви! — каза й заплашително убиецът. — А вие не искате тя да умре, нали, детектив Йордана? Убедихте се от „Книга, написана на пясък“, че съм в състояние да се добера до болната старица… Няма да ме спре никаква охрана! И най-опитната дори! Вярвате ли ми?

— Да — съгласи се тя глухо.

— Това е взаимноизгодна сделка, детектив. Доброто ще възтържествува над злото, както е посочено в мотото. Лошите ще бъдат наказани, вие — наградена за доблестта си, а майка ви ще доживее старините си. Не е ли справедливо всичко това, Йордана?

— Да, господине. Така е.

— Значи се разбрахме.

— Абсолютно — откликна тя като ехо. — Ще изпълня вашите нареждания…

— Точно така! И помнете — не е настъпил края на света! — заяви той сериозно, преди да затвори телефона.

Тя остави с безчувствени пръсти слушалката на мястото й. Книгата продължаваше да лежи, разтворена в скута й, когато майка й я повика да вечерят.

— Какво ти е? — попита я притеснено; беше усетила нещо нередно в поведението й, без да го вижда с полуслепите си очи.

— Нищо, мамо. Уморена съм. Нищо лошо не се е случило.

Йордана се вгледа в набразденото й от годините лице, което обичаше толкова много.

Не, за нищо на света не биваше да рискува животът й! Не можеше да го позволи, дори ако трябваше да прекрачи закона…

Едва когато седна до Ана, Цветан осъзна колко отдавна не бяха разговаряли. Стори му се, че е минала цяла вечност. Бяха се отчуждили много. Кога се беше случило това? Дали беше започнало след смъртта на Мария или по-рано? Не си спомняше, наистина. Откакто бе станал кмет на града бе вечно зает. Проблемите му никога не свършваха. Страхуваше се да не се провали. Целеше се нависоко — депутатско място в парламента, а понататък — кресло в кабинета.

Такъв си беше, амбициозен до мозъка на костите си; заради това беше загърбил семейството си; заради това си бе навлякъл сегашните неприятности.

Но не беше предполагал, че ще стигне до там: да разговаря по телефона с покойната си дъщеря!

Беше разстроен до дъното на душата си. Беше практичен човек; трябваше да намери някакво обяснение на тази загадка. В противен случай нямаше да се успокои никога.

Още повече, че съпругата му беше запозната по-добре от него с проблема и си беше траела досега. А може би, той трябваше да й се извини? Да се разкае най-искрено за поведението си?… Нали той беше предизвикал студенината между тях! А може би и за преждевременната смърт на Мария… Вкочани се. Бог му беше свидетел, че никога не бе желал да я постигне такава трагична участ!

— Ана, — измърмори най-накрая — трябва да обсъдим някои неща… — Погледна я едва-едва изпод веждите си, сякаш се боеше от отговора й.

Тя седеше на дивана до него някак си напрегната, стиснала коленете си като срамежливо момиче.

— За Мария ли?… — отзова се бързо и той не разбра дали му е отговорила или само си въобразява, че му е казала нещо. После мобилизира силите си и се съсредоточи върху разговора им.

— Да — кимна с облекчение. Бе решил, че тя ще отрича; ще го обвинява, че се рови в стари рани. Обаче Ана не постъпи така. Той й каза: — Знаеш ли, че тя ми се обади по телефона онази вечер… — Почувства се ужасно нелепо след тези думи.

Не последва истерично избухване; тя само се засмя тихичко.

— Аз я видях два пъти! — призна си щастливо. — Първият път в градината, сетне на помена… Въобще не се е променила, миличката ми!…

Цветан я зяпна поразен. Полазиха го ледени тръпки. Сякаш го лъхна на зловонна тленност от разровен гроб.

Дъщеря им беше починала преди три години! Плътта й беше изгнила в онзи ковчег. Беше станала храна за червеите! Била си все същата! Сигурно бе останал само скелетът й след обилното пиршество на тварите…

Изведнъж се изпълни с гняв.

Хвана жена си за раменете, разтърси я грубо.

— Това е лъжа!!! — крещеше без задръжки в лицето й. Слюнките му я обливаха. — Тя е мъртва, осъзнаваш ли това, Ана?!? Нито можем да я видим повече, нито можем да разговаряме с нея! Защото тя вече не е измежду нас! Умряла е! — Викаше не на нея, а някакъв невидим опонент, опиянявайки се от яростта си.

— Ще ги пипна аз тия негодници и ще ги осъдя!!! — Продължаваше да беснее. — Не разбираш ли, че някой иска да ни подлуди! Но не и мен! Не съм глупак да вярвам в разни дивотии, не съм като тебе, Ана!…

Жена му се беше вкаменила. След това разплакана избяга от стаята; по-далече от този ужасен човек, който й беше съпруг.

Смазан от поведението си, той млъкна.

Тяло му гореше от вдигнатия адреналин, сърцето му — биеше силно.

Господи, какво направи! В какъв мръсник се беше превърнал…

Целият си живот беше объркал…

Учителя си подсвиркаше доволен, докато сядаше на пейката; беше същата на която обичаше да сяда, докато хранеше гълъбите в градината. Сега те бяха отлетели нанякъде; нямаше я и детектив Йордана, която беше минала случайно от тук и го беше заговорила. Досмеша го, защото сега, когато беше прочела „Книга, написана на пясък“, едва ли щеше да бъде толкова любезна с него.

Тогава изобщо не подозираше кой е, а в момента й бе известна поне половината от истината за него, но и това бе предостатъчно, за да го намрази завинаги.

Учителя се протегна лениво до човека, до който се беше настанил, кръстосвайки крак връз крак. Времето беше хубаво, хлапетата си играеха на детската площадка; майките им не се отделяха от тях като грижовни квачки. Никой не обръщаше внимание на двамата непознати, седнали един до друг на лакираната в тъмночервено пейка.

— Трябва да си разделим парите — започна с пресипнал глас мъжът. Тонът му беше лежерен, но Учителя се досещаше какво усилие на волята му струваше това. Беше направил финансовия удар на живота си; беше преминал през какви ли не ужасии и кошмари, за да успее. Как можеше да не изгаря от нетърпение да прибере плячката си! Учителя го разбираше прекрасно.

— Не съм дошъл с празни ръце — отговори му приятелски. — Винаги съм се грижел за теб, приятелю. — Небрежно премести кожената чанта от лявата си страна в пролуката на седалката между тях. Потупа я доволен с дланта си. — Нося ти част от пая ти…

Съучастникът му настръхна мигновено.

Учителя усещаше гнева, който клокочеше в душата му и това го изпълваше с чувството за превъзходство. Все пак печелеше онзи, който се контролираше най-добре.

— Не се опитвай да ме изиграеш! — просъска мъжът като пепелянка. — Има поне сто начина да ти вгорча живота! Не се конфронтирай напразно с мене…

— Опазил ме Бог! Парите са си твои! Но не можех да ги донеса наведнъж… Щеше да бие на очи, нали?…

Мъжът размисли и прие, че ортакът му е прав.

За цялата сума бяха необходими поне още две-три чанти. Да ги тръсне тук в градината, бе чиста лудост! Загледа се в играещите малчугани, след това запита:

— Какъв е планът ти?

— Ще ти дам целия дял на пристанището… — Учителя му каза номера на дока, а също и времето на срещата им. — Там се разделяме и всеки поема по пътя си… За мен беше чест да работим заедно…

— Надявам се да се продъниш в ада! — прекъсна го грубо другият, изплювайки се невъздържано в краката си. — Направих голям компромис да се захвана с теб…

— За такива пари, всеки би рискувал… — увери го Учителя, надигайки се флегматично от пейката. Не му се сърдеше за реакцията му.

Всеки тръгна в различна посока. В сърцата им се бореха противоречиви емоции.

Учителя смяташе, че събитията се развиват в негова полза. Но си имаше едно наум…

Мъжът, който носеше чантата, натъпкана с банкноти, изпитваше сребролюбие и същевременно боязън, че съучастникът му може да го преметне в последния момент. Бе заложил целия си живот на една-единствена карта. Никак не му се искаше късметът да го изостави в най-важния миг. Знаеше, че всеки успех се заплаща, но той вече се беше издължил отгоре с лихвите — не искаше да плаща и за чужди грехове.

Йордана мразеше всякакъв вид предателство, за това влезе при главния комисар Христо Иларионов със свито сърце.

Постави мълчаливо миниатюрният диктофон със записа върху плота на писалището му. Двамата си размениха бързи погледи и тя почувства почти физически силното му разочарование. Не бе сигурна на какво се дължи то: дали на обстоятелството, че тя му беше донесла информацията или заради това, че вече се досещаше за неприятното й съдържание.

Главният комисар включи магнетофона, изслушвайки внимателно разговора, записан на него.

Единият от мъжките гласове разпозна веднага; лицето му се изопна съвсем и стана още по-мрачно. Бе логично да очаква нещо подобно и все пак усети болезнено жегване под лъжичката от установената истина. Другият мъж му беше непознат, но беше лесно да познае кой е той.

Значи това беше истинския глас на Учителя — човекът, който ги беше разиграл толкова време с бруталните си машинации.

— Отлично сте се справили, благодаря ви — рече тежко началникът й, но Йордана виждаше, че никак не е ощастливен от плодовете на труда й; от друга страна, възможно ли бе някой нормален индивид да е очарован от подобни разкрития? Едва ли.

— Къде поставихте микрофона? — поинтересува се Иларионов, докато дъвчеше долната си устна.

— Под шева на ризата му — излъга го тя.

— Има ли сте достъп до гардероба му?

— Постарах се, в интерес на службата… — престори се тя на обидена.

Шефът й вдигна помирително ръцете си. Детектив Йордана се беше справила с професионална вещина със задачата си; това, че фактите говореха лошо за кадровата му политика и оценка, не беше причина да я обижда…

— Извинете ме… Изнервен съм малко! Довечера ще приключим с този случай и всеки ще си получи заслуженото!

Тя поиска разрешение да напусне кабинета му, но вътре в себе си, се съмняваше, че справедливостта ще възтържествува тоя път. Беше прочела „Книга, написана на пясък“, беше се съгласила да съдейства на един психопат; какви шансове имаше тогава правосъдието?… Нищожни — според личната й преценка.

На док № 7 — малко преди залез-слънце — нямаше жива душа.

Нощният мрак се спускаше постепенно; засега бе само загатната мрачина, но скоро тя щеше да се сгъсти, обвивайки в тъмния си воал складираните стоки и единственият кораб, привързан към кея.

Лампите на дока вече грееха с жълта си светлина; нощта нямаше да е съвсем непрогледна, макар че на пръв поглед нямаше и какво толкова да се гледа.

Оперативните полицаи и колегите им от спецотряда се бяха прикрили така умело, че дори главният комисар трудно ги откриваше. А лично той беше определял позициите им.

Професионалното поведение на подчинените му бе единствената утеха, която стопляше сърцето му. Предстоящите арести щяха да приключат един наистина труден случай, но най-вероятно щяха да му струват и края на полицейската му кариера. След задаващия се грандиозен скандал в МВР едва ли щяха да погледнат с добро око на него.

След като патърдията поутихнеше, тихомълком щяха да го изритат от системата — в края на краищата отдавна му беше време да се пенсионира.

Обичаше извънредно много работата си; тя беше смисъла на живота му. Но бе наясно, че бе допуснал някои фатални грешки и най-голямата от тях се появи в този миг на пустия док.

Иларионов изпита отново неприятното жегване под лъжичката, ала бе невъзможно да си затвори очите пред истината. А тя бе въплътена в този едър мъж, който сега крачеше към кърмата на закотвения кораб.

Няколко десетки полицаи следяха напрегнато действията на заподозрения, готови да реагират светкавично, ако се наложи.

Христо Иларионов обаче не бързаше със заповедите; трябваше да изчакат Учителя да влезе в капана с парите от откупа и тогава да действат.

Минутите се точеха бавно, докато най-накрая тъмнината победи и жълтите конуси, струящи от лампите, се превърнаха в малки блестящи езерца от светлина на дока.

Всички очакваха да чуят шум от автомобилен двигател или поне звука от стъпките на приближаващ се пешеходец, но вместо това откъм морето с боботене се появи моторница.

Беше с тъмносин кант на белите бордове и без регистрационни номера на корпуса. Тя спря плавно до кея, оставяйки след себе млечна диря в тъмните води на акваторията. В лодката имаше двама души, но заради припадналия мрак, главният комисар разпозна, че единият от тях е жена, едва когато излязоха на светло при чакащия ги човек.

Жената прегърна поривисто едрия мъж, а Учителя с ръце в джобовете изчака тази сантиментална сцена да приключи.

После заяви спокойно:

— Нося остатъка от парите, както бях обещал. Ела да си го вземеш: в лодката е.

Мъжът с жената — притисната плътно към него — го последваха.

Качиха се в моторницата, която се разклати леко в тихите води на пристанището.

Учителя подритна с обувката си трите чанти, подредени на дървените скари на дъното на плавателния съд.

— Напразно си въобразяваше лоши неща за мене… Ето ти го дяла… А сега — да се сбогуваме…

Внезапно ги плисна вълна от бяла светлина. Те неволно вдигнаха ръцете си, за да предпазят очите си от нея. Главният комисар им изкрещя властно в мегафона да се предадат. Допълни, че са обградени и че всякаква съпротива е абсолютно безсмислена.

Полицаите наизскачаха от прикритията си, тичайки с всички сили към заподозрените.

Никой не беше си помислял дори, че засадата ще протече абсолютно гладко, но и никой не беше очаквал, че тя ще се провали с гръм и трясък.

Учителя реагира светкавично, придърпвайки най-безцеремонно съучастниците си в моторницата и форсирайки до краен предел двигателя й.

Лодката се люшна като подлудяла в пенестата вода; след това се изправи леко на кърмата си и гордо вирнала бака си, се понесе в синкавата нощ.

Командосите от отряда започнаха да стрелят безразборно по нея от дока. Цивилните им колеги също се включиха, но огънят им изобщо не беше ефективен.

Христо Иларионов викаше нещо в радиостанцията си.

В същия миг в тъмновиолетовото небе забръмча хеликоптер; мощният му прожектор улови като в мрежа бягащата моторница.

От противоположния край на пристанището, на фона на големите ажурни кранове, се появи забързан сивкав катер.

Главният комисар заповяда да прекратят канонадата и в настъпилата относителна тишина, всички притаили дъх, се загледаха в развихрилата се гонитба.

Моторната лодка продължаваше с безумно упорство да пори водите към пресрещащия я плавателен съд.

Хеликоптерът като жужащ звяр, кръжеше над акваторията, осветил съвсем ясно моторницата-беглец и полицейския катер.

— По дяволите! — изруга Иларионов. — Ще се сблъскат, мамка му! — Той неволно се присви на мястото си от напрежение.

В същия миг моторната лодка се вряза в значително по-високия нос на катера.

Последва силна експлозия, ярко разцъфнала в оранжево-жълто, като гигантско цвете.

Няколко часа след кошмарното фиаско на арестите, Христо Иларионов отиде в съдебно-медицинската морга в центъра на града.

Трите тела на загиналите бяха извадени от водата и бяха поставени върху метални маси. Дори не бяха ги наметнали с чаршафи.

Учителя беше обезобразен до неузнаваемост; главата му я нямаше — едва ли щяха да я открият някога в ландшафта на залива.

Разпознаха го само по обгорелите му дрехи.

Трупът на втория мъж бе запазен и главният комисар, стиснал гневно челюсти, разпозна доскорошният си подчинен — инспектор Боян Велев; човекът, станал причина за краха на дългогодишната му полицейска кариера.

„Как можа да станеш престъпник!!!“ — упрекна го наум Иларионов, докато се бе втренчил във восъчното му мъртво лице. — „Как посмя да орезилиш всички ни!!!“

След това погледът му бе привлечен от младата жена, изпъната в мокрите си съдрани дрехи на съседната маса.

Той си спомни с каква всеотдайност беше прегърнала Велев на кея и как последният нежно я беше притеглил към себе си. Това събуди един позабравен спомен у него. Беше от преди няколко години, когато го бяха поканили на едно сватбено тържество. Тогава булката бе прегърнала по същия импулсивен начин партньора си, целувайки го без притеснение по устните. Младоженецът бе мъртвият вече Боян Велев, а жената в красивата булчинска рокля… Тя сега лежеше изпружена пред очите му! Беше му се сторила позната още на дока, но сега бе почти сигурен, че това е Мария Велева, единствената дъщеря на Цветан Борисов…

Христо Иларионов почувства силен студ в костите си.

Та нали Мария бе загинала преди три години при една трагична автомобилна катастрофа?!? След това бе погребана от опечалените си близки; как би могла да лежи тук мъртва…

Главният комисар извади клетъчния си телефон, набирайки нервно номера на кмета.

Едва когато шокираните родители разпознаха отново загиналата си дъщеря, полицейският шеф се убеди окончателно в предположението си.

Докато потресеният Цветан Борисов извеждаше под ръка полуприпадналата си съпруга, Иларионов напрегнато обмисляше новата ситуация.

Очевидно случаят се нуждаеше от доизясняване, макар че на пръв поглед изглеждаше вече решен.