Йордан Матеев
Книга, написана на пясък (6) (хроника на един човекоядец)

VI

Йордана имаше прекрасни спомени от детството си; то беше заредено с безгрижие, лишено от всякакви проблеми, освен може би в избора на лудориите, които трябваше да измисля, за да изживее незабравими мигове с другарчета си. Това щастливо минало бе съвсем различно от младостта й и преждевременно настъпилата й зрелост — всъщност на двадесет и девет години бе все още млада за да разсъждава от гледната точка на човек към края на житейския си път, но все пак беше понесла първите удари и разочарования, които я бяха лишили от илюзиите й и я бяха накарали да стъпи здраво на земята.

Родителите й бяха сключили брак късно, затова като малка, децата често я питаха, защо винаги дядо й идва на родителските срещи, а тя с наранено честолюбие им отвръщаше, че това всъщност е баща й и че не е чак толкова стар.

Но той беше остарял някак си бързо и неусетно през годините, и за съжаление не величествено като някоя катедрала, а като нещастен старец, смазан от коварната болест, която го беше превърнала в опустошена развалина. Изглеждаше направо трагично на фона на спомените й от детството й, когато беше силен, енергичен и изпълнен с оптимизъм.

Йордана беше загърбила личния си живот, за да му помогне да изживее последните си дни с относително достойнство, ако въобще имаше достойнство в това да ти сменят час по час памперсите и да те хранят като бебе с лъжичка. Веднъж в момент на мигновено прояснение, баща й беше заявил, че с животът му е свършено и думите му бяха прозвучали като от устата на някогашния здрав човек, който още не беше деградирал и това му прозрение я беше жегнало много повече, отколкото всичките му бели, които бе вършил под влияние на старческата си деменция.

Беше се справила с проблемите около гледането му сама; междувременно майка й се беше разболяла от глаукома и светът за нея беше потънал в мъгла; за това и не беше взела участие в грижите по умиращия си съпруг.

След погребението на баща си, Йордана постъпи в полицейското училище. В нея се бе оформило твърдото намерение да бъде полезна на хората. А като полицай щеше да помага на изпадналите в беда граждани; дори щеше да помага на справедливостта да възтържествува в името на обществото. Знаеше, че звучи високопарно, но тя възприемаше работата си тъкмо откъм тая й страна…

Никога не бе съжалявала за избора си и смяташе, че се бори срещу проявите на злото.

На този свят й беше останала само болната й майка. Полусляпа, беловласа, по момчешки подстригана и изпълнена със загриженост за нея, Йордана.

И тя като всеки любещ родител се притесняваше, че дъщеря й може да остане стара мома. Винаги й говореше, че такова красиво момиче като нея не бива да се ограничава само с професионалните си контакти. Може пък в службата й да има някой свободен мъж, с който да се сближат и да излизат заедно от време на време.

Тези непрестанни съвети по-скоро я развеселяваха, отколкото я дразнеха — не й беше до любов сега; слава Богу, не беше с разбито сърце, но някак си не беше готова за подобна връзка…

А идеята да прекара романтична вечер с някой от колегите си-полицаи й се струваше направо смешна.

Йордана обичаше майка си — дори прекалено много; като че ли тя беше средоточието за миналото и бъдещето в живота й. За това се безпокоеше постоянно за здравето й, което и бездруго беше крехко.

— Не бива да оставаш сама! — не мирясваше майка й в редките случаи, когато двете сядаха около масата за да вечерят или обядват. — Аз не съм вечна, а няма нищо по-печално от самотния човек…

Имаше, разбира се, но тя нямаше как да знае за злодеянията, с които дъщеря й се сблъскваше ежедневно, а и Йордана премълчаваше винаги подобни подробности. В никакъв случай не биваше да я тревожи с истории за убийства, садистично насилие или човешко безумие, плъзнали напоследък като зараза.

Младата жена не подозираше, че привързаността й към майка й може да се превърне в тежко бреме за нея, което да я подложи на изпитание.

Уви, тя не беше Ванга, за да предугажда задаващите се неприятности.

А между впрочем, всичко започна с едно телефонно обаждане, което й се стори като изход от задънената улица, в която бе попаднало разследването по случая с Учителя.

Беше малко след 22 часа и Йордана току-що се беше върнала от работа, когато резкият звън от телефона я стресна. Тя вдигна слушалката с лошо предчувствие; решила бе, че отново ще я извикат на някое местопрестъпление. Вместо това чу познатото белканто на главния лекар — доктор Павел Кирилов:

— Обещах ви да се обадя, ако се случи нещо интересно — каза с извинителен тон той. — Струва ми се, че тъкмо това се случи, детектив Йордана…

— Изпробвате търпението ми… — въздъхна тя.

— Извинете ме, вероятно сте уморена… Людоеда… Борис Лилов, иска да разговаря с вас… Този пациент рядко се моли за нещо, детектив…

— Заинтригувахте ме, докторе.

— Онази книга, за която ме попитахте… Въпросът ви тогава ми се стори глупав… Но очевидно не съм бил прав.

— Книга, написана на пясък — припомни му Йордана и кой знае защо настръхна като котка.

— Да, точно така се казваше. Лилов иска да ви съобщи някаква информация за тази книга. Накара ме да ви предам дословно думите му: „Кажете й, докторе, че ще й разкрия тайната на Книгата!“ Прозвуча ми като…

— Като какво? — попита го тя малко по-рязко от исканото.

— Ами не зная… Никога не съм го виждал толкова развълнуван и нетърпелив! За хладнокръвен тип като него това е странно поведение… Може би срещата ви няма да бъде от най-безопасните, детектив… Да ви призная, притеснявам се за вас…

— За мен?! Трогната съм. Благодаря ви за обаждането, доктор Кирилов. Ще се видим утре.

Тя беше прекъснала разговора, обзета от смесени чувства. Изгаряше от силно желание да разкрие мистерията около загадъчната книгата, а едновременно с това изпитваше и необяснима натрапчива тревога, сякаш беше стъпила в гнездо на пепелянки и сега очакваше смъртоносното им ухапване.

Цветан Борисов бе преживял прекалено много неща в живота си и повечето от тях го бяха оформили като прагматичен и реалистично настроен човек. Във всеки случай, той не възприемаше ирационалното и почти не беше разсъждавал върху проблема дали има живот след смъртта, или всичко приключваше със сетния дъх на умиращия. По този въпрос бе сигурен само в едно, че бяха налице най-разнообразни твари, които се заемаха усърдно с тленните останки и бяха последните печеливши в края на краищата.

За Борисов всичко завършваше с пиршеството им и нямаше никакъв полет на душата нито в небесата, нито в някакъв тъмен тунел със светлина в края си. Или поне така си беше мисли до сега…

Беше раздвоен по тази тема, макар че като опечален баща би трябвало да вярва, че има задгробен свят и че тяхната Мария не е станала незначителна част от хранителната верига на природата.

Но случилите се напоследък събития бяха поразклатили, иначе твърдата му убеденост, че светът е изцяло и само материален.

В последно време, съпругата му Ана, се бе държала много странно. Онази скрита, но дълбока печал в очите й се бе стопила и за негова изненада се бе сменила с някакъв радостен триумф.

Няколко пъти заварва жена си, задълбочена в албума със снимките на Мария; разбира се, в това нямаше нищо лошо; тя беше майка и беше естествено да тъгува по мъртвото им дете; но той беше забелязал в поведението й нещо много по-различно, което го бе смутило и го бе изпълнило с обезпокоителни догадки.

В погледа й светеше щастие, сякаш бе осведомена за неща, за които той дори не подозираше и това я поставяше в някаква по-изгодна позиция — позицията на посветената.

Помисли си, че жена му си е въобразила по някаква абсурдна причина, че дъщеря им Мария е жива и че всичко около смъртта й е фалшиво и неистинско.

Откъде му беше хрумнала тази идея, Цветан не можеше да каже, но тя като че ли обясняваше най-точно душевното състояние на съпругата му. Дали Ана не беше подлудяла от скръб и мъка? Не, той отхвърли тази възможност веднага. Познаваше добре жена си и знаеше, че си приличат — и двамата бяха трезво мислещи хора. Най-вероятно имаше някаква изключително сериозна причина за неадекватното й държание, но засега той не можеше да я проумее …

Не се опита да откопчи истината от нея; беше убеден, че няма да му я каже. С жена като нея бе по-добре да се изчака подходящия момент, отколкото да се насилват събитията.

За това той продължи да се преструва, че не забелязва странностите й и да живее както преди, макар че нещо му нашепваше, че това няма да продължи още дълго.

И се оказа прав, тъй като нещата се развиха по такъв начин, че сам стигна до някои разкрития, които търсеше толкова упорито. Или по-точно, попадна на една мистерия, която изискваше да бъде разгадана…

Една късна вечер се прибра уморен от работа, захвърли навлажнената си от пот риза в коша за пране, взе си изстудена напитка от хладилника и се отпусна в кожения фотьойл, изпускайки от гърдите си дълбока и тежка въздишка.

Напоследък не се чувстваше добре; проблемите с кървавите убийства и искания откупа; паниката, която постепенно обхващаше целият град; туристическият сезон беше под угроза след трагичните инциденти, които потресоха населението. Та кой за Бога, ще пожелае да почива на място, където най-страшните му кошмари се превръщат в реалност?

И най-вероятно, след като кризата приключеше, ще трябваше да си подаде оставката, защото едва ли щеше да се намери читав избирател, който да му гласува доверието си за втори мандат.

А сега и това ексцентрично поведение на съпругата му, което заплашваше да разстрои брака им.

За пръв път в живота си, той нямаше ясен и подготвен план как да излезе от влошилото се положение, в което се бе озовал.

Седеше в креслото и се опитваше да се вслуша във вътрешния си глас, но нищо не се получаваше… Вътре в него и край него беше пусто, сякаш беше изоставен на самотен остров…

В този момент на тъжна равносметка, беше позвънил телефонът, като че ли за да му напомни, че все пак се намира сред цивилизацията.

Тогава и прозвуча гласът й:

— Здравей, татко.

Беше Мария! Нямаше никакво съмнение — беше нейният глас до последната характерна интонация и модулация. Такъв какъвто го помнеше от по-зрелите й години!

— Там ли си?… Чуваш ли ме, татко?

— Да, чувам те…

Не знаеше какво да й каже, изтърси първото, което му хрумна; усети силно премаляване му под лъжичката.

— Не се страхувай… Исках само да си поговорим…

— Ти… ти… ти… — езикът му се беше сковал и не можеше да се преобърне; запелтечи предателски от вълнение и страх.

— Извини ме, татко… Зная, че си изненадан, но…

„Изненадан?!?“

Той все още не бе в състояние да намери правилните думи, с които да й отговори; да й зададе безбройните си въпроси; да я разпита като баща как е и откъде му се обажда, и дали може да се срещнат…

— Разбирам положението ти, татко. Искам да ти кажа, че те обичам много и че съвсем скоро ще дойда за теб…

Цветан Борисов чу отново познатия сигнал „свободно“.

„… съвсем скоро ще дойда за теб…“

Изтръпнал и вкочанен от обзелия го ужас, изпусна слушалката на пода.

По тялото му беше избила студена лепкава пот. Повръщаше му се.

Чувстваше се скапано; нямаше никаква представа как да постъпи по-нататък.

В същия миг на прага на всекидневната се появи жена му. За секунда погледите им се срещнаха и тя по някакъв начин разбра какво се е случило. Потресен, Цветан видя как цялата грейна от радост и щастие, сякаш някаква вътрешна светлина я обля…

И това го ужаси много повече, отколкото разговорът му с мъртвата му дъщеря. Нима самият дявол се беше вселил в техния дом?

Сега тя се опита да бъде по-вежлива с психиатъра — все пак той се беше постарал да бъде полезен; освен това беше засвидетелствал загриженост. Дали беше от куртоазия или от истинска съпричастност бе вече друг въпрос, но Павел Кирилов бе показал някакво съчувствие към нея.

Йордана му се усмихна благосклонно, преди да се заинтересува при какви обстоятелства Борис Лилов е поискал да се срещнат.

— Нямаше конкретен повод за желанието му — отговори й синеокият доктор. — Бях на редовната си следобедна визитация, когато ме помоли да ви се обадя и аз се възползвах вечерта от визитката ви…

— Твърдите, че е бил много развълнуван?

— О, да. Това е крайно необичайно за него. Виждал съм го да дъвче пръсти от човешка ръка и да изглежда напълно безстрастен… Да не говорим за злодеянията, които е извършил… А онзи ден беше напрегнат и неспокоен… Сподели, че срещата с вас била от съдбоносно значение за него.

Тя оправи с длан косите си. Може би всичко беше отново някаква коварна игра от страна на Людоеда; не беше очаквала безкористна помощ от него, нито пък съвестта му да проговори като на примерен гражданин.

Младата жена погледна в упор събеседника си — тази слънчева утрин той определено й се стори по-малко антипатичен, отколкото преди няколко дни; а може би поначало бе несправедлива към него и той не беше чак такъв потаен тип, за какъвто го вземаше.

— Добре — кимна тя. — Ще разговарям с него. Благодаря ви за сътрудничеството.

Той нареди веднага на един от санитарите да я придружи до килията на Борис Лилов.

Не пропусна да й се извини, че бил зает този преди обед със служебни задължения и да й пожелае успех, разбира се.

Тя оцени отново тактичността му и тръгна след якия служител по мрачните коридори на лудницата.

След 7–8 минути беше в познатото преддверие, а канибалът се надигна от леглото си, за да я посрещне от другата страна на бронираното стъкло и металната решетка.

— Радвам се, че дойдохте — заяви той; тънките му устни се разтегнаха в приятелска усмивка. Всъщност, ако се вгледаше в очите му, щеше да открие там неочаквана топлота. Йордана беше леко шокирана от заключението си и два пъти по-озадачена от предстоящия им разговор.

— Този път ми се струвате искрен — поде нерешително тя. — Да ви призная, това ме изнервя…

— Вие сте смела жена, Йордана. В случая обаче няма от какво да се страхувате.

Хвърли един бегъл поглед на клетката му. Беше по-светла от нахлуващите снопове слънчева светлина и както прецени: по-подредена и по-спретната от последния път. Да не би да беше се подготвил специално за посещението й? Това й се стори доста забавна мисъл.

— Да, въведох малко ред в тази кочина… — изсумтя смутено Лилов, отгатвайки хода на разсъжденията й. — Заради личното ми удобство, детектив…

— Вярвам ви — отговори му Йордана спокойно. — А сега да преминем към въпроса… Какво имате да ми съобщите, господин Лилов?

Той въздъхна дълбоко, изпъвайки в стегната стойка тялото си.

— Искам да ви разкрия една тайна… Бих казал, че тя е от изключителна важност, детектив… Готова ли сте за подобно разкритие?

— Точно за това съм тук, забравихте ли? — усмихна му се тя сковано. — Но стига толкова празни приказки; кажете ми всичко за тази книга…

Людоеда я изгледа съсредоточено, потърквайки замислено брадичката си. След това й отговори, наблягайки на всяка дума:

— Много бързате. Не е лесно… Скоро сама ще се убедите в това…

— Започнахте с хитруванията! — Йордана го стрелна с тъмните си очи, в които бушуваше гневна буря. Друго освен шикалкавене не бе и очаквала, но защо се ядосваше толкова сега?

— Не си хабете нервите. Всичко ще научите, но не може да стане така изведнъж.

— Нали щяхте да ми разкриете тайната на „Книга, написана на пясък“?… Защо ме излъгахте?

— Не е така, детектив!

— А как е? Нищо не ми казвате!

Боян Лилов тръсна недоволно глава, засегнат от агресивното й поведение. Очевидно искаше да разговарят по неговия си начин. Разходи се напред-назад зад преградата, след това замръзна пред полицайката.

— Вече ви обясних веднъж — там са отговорите на събитията, които се случват сега… — гласът му се бе превърнал в тежък, настоятелен шепот. Тя неволно потрепери от тона му. Може би той наистина се опитваше да бъде честен с нея.

— И? — попита го с дръзко блеснали очи.

— Когато я прочетете, ще узнаете каква е истината! Това е много специална книга. Трябва да ми обещаете нещо!

— Какво?

— Като я свършите не бива да я показвате пред никого! Нарушите ли обещанието си, това може да ви струва големи неприятности. Обещавате ли ми?

Тя го изгледа учудена, после каза: „Да“.

— Добре. Не искам да пострадате, детектив Йордана!

— Кога ще ми дадете книгата?

— Скоро! — отговори й той бързо, но убедително. — Ще получите съобщение как точно да я откриете…

Тя ядосано удари с юмрук по стъклото между тях.

— Не ме заблуждавайте!

— Не, за Бога! Аз съм тук затворник… Скоро, много скоро ще разберете как да вземете книгата…

— По какъв начин? Казвайте…

Канибалът впи проницателните си очи в нея. Явно водеше вътрешна борба в себе си, но най-накрая рече:

— Ще се досетите! Знакът ще бъде толкова явен, че вие ще се досетите…

— За какво ми говорите?

Людоеда я фиксира с мрачния си поглед.

— Вие имате част от пъзела — отвърна й все пак. — Потърпете и за другата…

Йордана беше готова да стовари ядът си върху него, но той се оттегли навътре в клетката си. Беше се затворил в себе си, а това означаваше, че нямаше да разговаря с нея повече.

— Май че си изгубих времето… — изсумтя тя язвително.

Той й обърна гръб, а тя махна към мигащата камера да й изпратят някого, да я изведе от тук.

Докато се отдалечаваше от килията бе силно раздвоена; от една страна, бе почти сигурна в искреността му, от друга — бе разочарована, че не й даде книгата.

Но младата жена, дори не подозираща колко прав бе Людоеда, че твърде скоро „Книга, написана на пясък“ щеше да преобърне живота й напълно.

Хамелеона спази педантично инструкциите на Учителя; прибра откупа от допълнителните десет милиона евро и като се увери, че никой от полицията не го преследва, се отправи към уговореното място за среща с шефа си.

Всъщност това беше един малък апартамент под наем в окрайнините, който Учителя беше наел, за да има къде да се срещнат и да си оправят сметките.

Хамелеона се появи в квартирата невъзмутим както винаги. Учителя му беше гарантирал, че ченгетата са безсилни и че няма да му създават никакви главоболия при предаването на парите. Този път нямаше да изложат на риск сигурността на гражданите и гостите на града; не и след онези шест трупа в кафенето.

Мина точно така както го беше предвидил шефа му; Хамелеона взе безпрепятствено куфарите с пачките и сега с безстрастна гримаса ги постави върху покривката на масата.

Учителя вътрешно ликуваше, но външно не даваше израз на триумфа си. Дръзкият му план се беше увенчал с успех! Но въпреки това беше рано за радост — имаше безброй примери на самодоволни престъпници, които се бяха проваляли безсмислено в последния момент на начинанието си.

Той нямаше да допусне такава идиотска грешка, за това обмисляше действията си внимателно, дори когато изглеждаха предрешени.

Учителя погледна изпод вежди по-младия мъж.

„Кучият син се владее страхотно!“, помисли си, докато гледаше, издяланото сякаш от гранит лице на съучастника си.

— Отлично се справи със задачата си! Сигурен ли си, че нямаше опашка?… — Знаеше, че нищо подобно няма, защото сам бе проследил получаването на откупа, но трябваше да спечели малко време, докато реши какво да предприеме понататък.

— Известно ти е, че не бих допуснал такава грешка… — отговори му ледено по-младият мъж и Учителя усети как го побиват студени тръпки по гръбнака. Дали пък този нахакан копелдак не подозираше нещо? Беше безмилостен и хладнокръвен убиец; с него трябваше да се действа много внимателно; а и парите от откупа бяха прекалено много, за да е спокоен човек.

Той се усмихна приятелски на младежа.

— Обикновена предпазливост… — заяви с извинителен тон. Подбутна един от куфарите към него с небрежен жест. — Може да си вземеш твоят дял, през това време аз ще се преоблека оттатък… Веднага след това, се омитаме…

Хамелеона нищо не отговори; отвори куфара и заизважда пачките.

— Извинявай!… — Учителя изобрази разкаяна физиономия. — Какъв лош домакин съм! Забравих да те почерпя…

Той му сипа от марковото уиски от шишето на масата. Питието беше отлежало и пивко; щеше да е точно по вкуса на уморения мъж. Онзи кимна разсеяно, отпивайки от чашата, която му беше поднесъл.

Учителя му се усмихна за пореден път, шмугвайки се в съседната стая.

След пет минути вратата се разтвори и при младия мъж влезе Людоеда.

Беше абсолютно спокоен. Хамелеона допиваше втората си чаша, когато го видя. И да беше се смутил, с нищо не го показа.

— Радвам се, че се чувстваш добре, малкия — рече със сериозен тон канибалът. В дясната си ръка носеше чантичка, подобна на тези, които обикновено имат лекарите. — А сега е време да приключваме с теб…

Думите му бяха заплашителни и всеки би се изплашил, но не и Хамелеона; той само погледна косо мъжът срещу себе си.

— Ебавате ли се с мен? — прошепна тихо. Беше отместил чашата с питието си встрани и с палеца и показалеца на освободената си ръка масажираше енергично слепоочията си. Очевидно не се чувстваше добре, но все още не можеше да определи какво му е.

— Какво сте ми дали?!… — измърмори провлечено. — Главата ми е тежка като олово…

Ръката му се отпусна безволево на масата; тялото му се люшна рязко напред и ако не беше Людоеда да го прихване, челото му щеше да се чукне в плота на масата.

— Не се безпокойте. Барбитуратите действат — обясни му услужливо Борис Лилов. — Усещате ли? Вече целият сте скован; не можете да говорите; не можете да оказвате съпротива… Вие сте като безпомощно паленце…

Младият мъж се опита да му отговори, но от устата му излезе нещо нечленоразделно и неразбираемо. Очевидно в поднесеното му питие беше размесено някакво упойващо вещество, което го бе обездвижило така. Беше късно да се бори с това; съдбата му беше в ръцете на този човек.

— Така-а… — облиза устните си канибалът. — Да видим какво имаме тук… — Извади от чантичката си комплект с хирургически инструменти, две прилежно сгънати престилки и голяма ролка със скоч.

Закрепи с лентите от скоча вдървеното тяло на Хамелеона към стола. Стори същото и с главата му; така че тя вече не падаше безволево на гърдите му.

— Ето така трябва! — обяви със самодоволен вид Людоеда. — Сега вече може да се работи…

След това навлече белия медицински халат; надяна върху него и найлоновата престилка. Ръцете му бяха в ръкавици, но обзетият от паника Хамелеон го забеляза едва чак сега.

— Малко търпение!… Почти сме готови! — примлясна щастливо Борис Лилов.

Взе един скалпел от подредените инструменти и с обиграно движение скалпира парализирания мъж, захвърляйки одраната му коса с небрежен жест на пода.

Сега следваше дълбок разрез — този път в черепа на жертвата.

Людоеда нетърпеливо се пресегна към длетото и чука от хирургическото си оборудване и с помощта им осъществи идеална трепанация в плувналата в кръв глава на Хамелеона.

Повдигна внимателно отделената костната плочка — отдолу се появи туптящото мозъчно вещество.

За миг, Людоеда остана замислен; след това посегна към шишето с уискито, изливайки част от съдържанието му в черепа на младия мъж. После като факир извади кутия с кибрит от джоба си, драсна една клечка; полюбува се за миг-два на оранжево-жълтеникавия й пламък и след това я хвърли в откритата трепанация на Хамелеона.

— Чудесно фламбе!!! — извика очарован Людоеда и се загледа като омагьосан в избуялия пламък, изригнал като от миниатюрен вулкан от темето на жертвата му. Съвсем неочаквано очите на младежа зацвърчаха като на тиган и буквално се взривиха от силната температура. През зейналите кухини излетяха два ефектни огнени езика. В същия миг от ушите на нещастника се издигнаха смрадливи струйки дим. Замириса нетърпимо на пърлено и изгорено.

— Май че огънят дойде множко! — критично възнегодува Людоеда, докато наблюдаваше кипящият мозък в черепа. — Съсипах прекрасната храна…

Все пак той измъкна от джоба си изящна сребърна лъжичка и си гребна от изпържения мозък. Приближи я до устата си и започна да я духа; не искаше да си нарани чувствителното небце… След това вкуси внимателно от прегорялото „ястие“.

— Божествено! — възкликна екзалтирано. — Въпреки всичко е божествено…

Йордана и Велев се бяха сблъсквали с какви ли не гадости в работата си на оперативни, но тъкмо с такава — никога. Вероятно и колегите им, които претърсваха щателно жилището в този ранен час на деня, също.

— Кой е извършил този… садизъм?!?… — тихо промърмори Боян Велев.

— А коя е жертвата? — поинтересува се младата му помощничка, въпреки че вече знаеше отговора на въпроса си. Беше запомнила образа на тогава все още живия мъж.

— Разбира се, че е имитаторът. „Жертвата“ от мазето. Мъжът, който ликвидира двамата полицаи в болницата. И почти със сигурност е заклал и шестимата в кафенето!

— Беше дегизиран. Не можем да сме сигурни… — възрази детектив Йордана.

— Напротив. Ще видиш, че е той!

Полицайката въздъхна; всъщност и тя беше на същото мнение; експертизата със сигурност щеше да докаже, че той е убиецът. Разполагаха с косми и слюнка от местопроизшествието в онова барче, където извършителят на шесторното убийство бе оставил своето ДНК. Пробите сто на сто щяха да бъдат идентични с тези на имитатора.

Бяха налице обаче и други факти и улики, които бяха смущаващи в този случай. Почеркът на убиецът съвпадаше с този на Людоеда, а той от две години бе зад решетките в психиатрията. Имитаторът му бе мъртъв — студеното му тяло бе пред очите им. Тогава кой беше убиецът? Нима се бе пръкнал нов подражател, който бе елиминирал конкурента си?!? Беше твърде абсурден прецедент, в който малцина биха повярвали…

— Има някакъв номер в цялата тая работа… — намуси се инспекторът. — Видя ли оставеното послание, Йордана? Отново повторение, като при останалите случаи…

Тя не знаеше нищо за никакво послание.

Бяха я вдигнали от най-сладкия й сън, преди разсъмване. Още й се спеше.

Имитаторът бе убит вечерта. В пет без четвърт, някой бе телефонирал в дирекцията, за да им съобщи за убийството. Не бяха разбрали кой е анонимният информатор, за това пък я бяха събудили заедно с още две дузини полицаи, които сега грижливо проучваха апартамента.

Йордана бе все още замаяна от съня, въпреки че беше изпила две кафета. Тя тръгна неуверено след инспекторът като се стараеше да не поглежда към отворения череп на мъртвеца. Но от миризмата на прогорена плът не можеше да избяга.

В главата на жертвата нямаше мозък. В буквалния смисъл. Според експертите бил изгребан и вероятно изяден от убиеца. При тая мисъл стомахът й се разбунтува жестоко; едва се сдържа да не повърне безславно.

Велев я заведе в съседната стая, а там на стената бе изрисувано алено сърце — бяха установили, че е направено със спрей, — а вместо амурова стрела, убиецът беше надраскал: „Чакай и се надявай!“

— Цитатът е от „Граф Монте Кристо“ на Александър Дюма — обясни й Велев. — Имаш ли представа какво може да означава?

Тя почувства, че коленете на краката й се разтреперват; едва се удържа да не рухне от обзелата я слабост.

„Знакът ще бъде толкова явен, че вие ще се досетите…“, чу в главата си думите на Людоеда.

Йордана си спомни за медальона във формата на сърце, който й беше тикнала в ръцете издъхващата Валерия и за лаконичното изречение на листчето в него. Грешка не можеше да има — знакът наистина бе прекалено явен!

Спомни си и другото предупреждение на Борис Лилов: не показвай книгата на никого.

Тя облиза устните си и с привидно безразличие, рече:

— Не, абсолютно нищо не ми говори…

Едва късно следобед, под претекст, че е крайно изтощена, тя бе успяла да избяга от дирекцията на „Полицията“ и да се върне в къщи.

Не беше на себе си от посланието на оная стена, надраскано от неизвестния убиец.

Ето какво било съобщението, за което й бе говорил Борис Лилов, а тя бе помислила, че само цели да я обърка и да я отклони от истината.

А защо Людоеда трябваше да бъде откровен с нея изобщо? Откъде накъде му беше притрябвало да й помага? Не се ли криеше зад „помощта“ му смъртоносна заплаха, която дори можеше да я убие? Не беше ли намекнал той именно за това?

Беше, разбира се. Йордана не очакваше нищо хубаво от неговото „съдействие“; на всички бе известно, че най-опасни са даровете на данайците.

Но бе изключено и да пренебрегне показанията му!

Длъжна бе да намери „Книга, написана на пясък“ и да я прочете, за да разбере истината каквото и да й струва това.

За това, когато се прибра, първо посегна към чекмеджето на бюрото си, където бе оставила позлатения медальон на покойната Валерия.

Отвори го трудно с разтрепераните си от вълнение пръсти. Отвътре изпадна изрязаното във формата на сърце картонче, на което пишеше: „Чакай и се надявай!“

Йордана разгледа внимателно вътрешността на украшението; едва сега с учудване откри, че има двойно дъно. С извитите връхчета на ножичките си за нокти го отвори и — там намери още едно листче. На него пишеше: п.к. 33.

Първото, което й дойде наум, че това бе пощенски код или кутия. Кодовете обаче бяха винаги четирицифрени, така че оставаше вторият вариант — номер на пощенска кутия.

Младата жена нервно погледна часовника си; все още не беше настъпил края на работния ден на пощите.

Излетя като стрела от апартамента си и след четвърт час бе в сградата на централна поща. Нямаше гаранция, че точно тук ще открие кутията, но все пак вероятността за това бе твърде голяма.

Една от служителките я насочи към гише № 21, където се наемаха пощенските кутии.

Йордана показа служебната си карта на момичето зад стъклената преграда; то веднага се задълбочи в компютъра си, за да направи съответната справка.

Полицайката неочакваше от първия път да сполучи, но точно това стана.

— Кутията е регистрирана на вашето име — каза й усмихнато момичето. — Ето, заповядайте ключа. Кутиите са отвън в коридора, непосредствено преди салона с телефонните кабини.

Силно възбудена, Йордана взе емайлиринато ключе и като насън прекоси салона, покрит целият с бял мрамор. Видя в коридора блестящите метални кутии, подредени в четири дълги редици. Скоро откри и кутия номер 33.

Отключи, изваждайки от там лъскава касетка.

Беше отключена. Извади от нея книгата, подвързана в черна кожена подвързия.

Нямаше заглавие на луксозната корицата; но като я разгърна, видя на първата й страница, отпечатаното й име: „Книга, написана на пясък“.

За миг реши, че е срещнала съдбата си; цялото й тяло се вдърви и сърцето й заби учестено.