Йордан Матеев
Книга, написана на пясък (4) (хроника на един човекоядец)

IV

Ана не мигна цяла нощ след панихидата на дъщеря си; такива бяха и другите й нощи — безсънни, тежки, изчерпващи силите на вече застаряващото й тяло. На нейните години й трябваше по-пълноценна почивка; осъзнаваше го, но нищо не можеше да направи по въпроса, защото покойната Мария, не излизаше от ума й.

Беше я обичала твърде много, за да се примири толкова лесно със загубата й. През трите години откакто беше загинала в онази нелепа и жестока катастрофа, тя много пъти се бе питала дали наистина е била добра майка.

Обичала бе дъщеря си, бе дала всичко от себе си, за да я направи щастлива. Бе бдяла като орлица над нея; да не я сполети някоя беда или неприятност; да не би самата девойка заради житейската си неопитност да допусне някоя грешка, която да я нарани дълбоко завинаги.

И все пак, въпреки грижите си и майчината си любов, някъде се беше провалила, защото животът на Мария не се подреди така както трябва и беше приключил преждевременно за голяма скръб на Ана и съпруга й.

Понякога се питаше дали не бяха прекалено тиранични родители. Нищо не бяха забранявали на дъщеря си, но дали наистина й бяха оставяли правото на избор и дали женитбата й с онзи полицай не беше бягство от опеката им? Един вид спасение от обсебващата им загриженост, която явно тя бе ненавиждала.

В този смисъл, детето им може би, си беше отишло от този свят разочаровано.

Ана си спомни, че Мария проявяваше художествени наклонности още от най-ранното си детство — от малка обичаше да рисува и с грейнало лице им показваше рисунките си. По-късно увлечението й се бе задълбочило и бе се развило, тя искаше да постъпи в художествена академия, да стане художник и да работи упорито над картини, които да излага в галерии и арт салони.

Наложи се баща й да я извика в кабинета си и много сериозно да си поговори с нея.

Ана знаеше каква беше темата на разговора им: следването й за юрист в един много престижен университет, далече от родината, в една забележителна, но вечно дъждовна страна.

— Така ще изградиш истинското си бъдеще — я беше наставлявал баща й. — А рисуването е несериозно поприще, просто едно хоби…

— Да, татко…

— Не се сърди, един ден ще ми благодариш за това! Ще видиш!

— Да, татко…

— Разбрахме се, нали? И няма да има повече никакви нацупени муцунки?

— Да, татко…

Ана ги беше подслушвала от другата стая през притворената врата и когато свършиха, зърна лицето на дъщеря си. Безмълвно покорство и огромна тъга в очите й; сякаш през този ден я бяха пречупили окончателно.

Така я бяха възпитали — да уважава мнението на по-възрастните и да не създава излишни проблеми. Все пак не беше дъщеря на случайни хора; баща й беше известен общественик; политик с голямо бъдеще. Един от малкото богати хора, създали се сами; без откраднати кредити, без съмнителни връзки със сенчестия бизнес.

Мария трябваше да бъде на висотата на семейството си и тя никога не бе забравила това свое задължение. До самата си смърт. И за нещастието й, бяха виновни единствено те: Ана и Цветан!

Беше късно да се разкайват — и двамата. Мария беше покойница; безвъзвратно загубена за тях живите.

Бяха прекършили волята й още приживе, бяха я натикали да вехне в погрешен житейски коловоз и печалният резултат не беше закъснял.

Фатална катастрофа, разтърсващо погребение, погубено завинаги щастие да имат внуци.

Щяха да си останат само едни нещастни старци. Е, доста по-заможни от връстниците си, но все пак точно толкова нещастни като повечето от тях…

Ана бе забелязала, че напоследък мъжът й е угрижен.

Може би причините за това се криеха в работата му; а може би бе нещо съвсем различно.

Често го хващаше, че я наблюдава скришом и по очите му разбираше, че й съчувства. Беше наясно, че въпреки невъзмутимостта й, тя страдаше ужасно и то може би много повече от самия него. Или пък бе осъзнал най-после, че и той носи част от горчивата отговорност за смъртта на дъщеря им или може би тя се заблуждаваше, упреквайки напразно и двамата в тежки въображаеми грехове… Най-вероятно всичко бе плод на напредналата възраст и голямата обич към Мария.

Ана имаше своя тайна, която никога нямаше да сподели със съпруга си.

Носеше я в себе си от няколко дни като някаква специална утеха. Невинаги всичко беше загубено окончателно. Понякога законите на природата отстъпваха пред здравия разум и логиката, за да вдъхнат надежди дори в най-отчаяните души.

Началото бе в една от безсънните й нощи. Дълго и мъчително се бе въртяла в леглото до спокойно спящия си съпруг. След това бе станала, да се поразходи из притихналата къща.

Сигурно бе изглеждала отстрани, като привидение в синкавата нощ — висока, слаба, в бяла развяваща се от нервните й движения нощница. Бе решила да погледне през прозореца към притихналата в тъмнината градина, тъй като й се бе сторило, че е превалял дъжд — поне стъклата бяха покрити целите с водни капки; но вместо това беше видяла неочаквано двойка пърхащи създания, които първоначално бе помислила за огромни пеперуди с широки ципести криле. Но не, телцата им бяха миши и тя осъзна, че това са летящи в мрака прилепи, долетели незнайно откъде тук и танцуващи в пространството странния си танц.

Вътрешно усмихната си каза, че са като два вампира; само трябваше да ги покани в къщи, за да забият кучешките си зъби в шията й и да се насмучат до насита от кръвта й.

Прилепите отлетяха заедно с безумните й мисли, но не това беше важното, а това, което видя малко по-късно в призрачната градината.

В нея, сред нежния кобалт на нощта и под косите лъчи на луната, тя зърна тяхната Мария! Безплътна, но реална, каквато я помнеше, още докато беше жива.

Образът на призрака би се размил и би се превърнал в създание на въображението й, ако необичайната случка от онази нощ не беше се случила повторно.

Този път мизансценът беше гробището и по-специално гроба на Мария, където тесен кръг от близки и роднини се бяха събрали, за да почитат паметта на непрежалимата покойница.

Въпреки че беше ранна сутрин, въздухът беше нагорещен от силното лятно слънце. Над безкрайните гробове, достигащи чак до хоризонта, се стелеше трепкаща мараня. Хората, кръстовете и надгробните паметници приличаха на нереални миражи. Дори огромните автомобили в траурен цвят, с които бяха дошли на помена, изглеждаха като странни пришълци в този пренагрят свят. Температурите през това лято бяха действително рекордни за тези географски ширини.

Като че ли сме в Северна Африка, помисли си Ана, заредена с досада, докато рееше погледа си над безрадостните редици от гробове, губещи се някъде в далечината. И тогава, до един, свел главата си мраморен ангел, зърна една до болка позната й фигура. Фигура, която бе невъзможно да изтрие от паметта си.

Беше дъщеря й, облечена в същата рокля на цветя, която толкова често носеше през летния сезон. Очите им за миг се срещнаха и Ана потръпна от онази печал в тях, която бе карала сърцето й да кърви в дните, когато Мария се беше отчуждила от тях.

При други обстоятелства, тя би припаднала и би отдала привидението на жаркото слънце и превъзбуденото си въображение, а защо не и на гузната си съвест, но не и този път. Не и при това двойно чудо!

Защото вече бе разбрала, че след онази невероятна среща в градината, нищо вече не беше такова, каквото изглеждаше.

Мария беше чула молитвите й, беше усетила огромната мъка и покаяние в сърцето й, и беше решила да се завърне от отвъдното.

И тези две нейни явления бяха средоточието на това изключително събитие, което не трябваше да я тревожи, а напротив — да я изпълва с радост и смирение, защото сам Господ-Бог й помагаше да си върне рожбата обратно.

Ана реши да не споделя нищо със съпруга си, докато не си изясни ситуацията за себе си. Ако Бог сметнеше за необходимо, щеше да отвори и неговите очи, и щеше да го направи съпричастен към възкресението на дъщеря им. По-добре беше да си премълчи; коя беше тя, че да се бърка в божиите дела?

Ана не беше религиозна, но можеше ли да има друго обяснение на случилото се, освен теологичното! А това само по себе си я изпълваше с успокоение и хармония. Беше истински балсам за изстрадалата й душа.

От много години насам, за първи път тази вечер, се почувства щастлива и самоуверена.

За това, когато мъжът й се прибра късно от работа, смазан и изтощен от проблемите си, тя се опита да го приобщи и да му предаде поне малка част от ентусиазма си.

Уви, не стана! Той с безизразно лице й разказа за клането в „Пикадили“; за чудовищния откуп, който един нагъл изнудвач искаше от общината.

— Това сигурно ще е края на кариерата ми — каза й с монотонен глас. — Толкова ми е жал, че всичко се провали, Ана!

Дори не забеляза промяната в нея, а когато си легнаха, тя усети по дишането му, че е буден и че само гледа в тъмното, тормозен от тежките си мисли.

Дожаля й за него и за всички мъртви, напуснали принудително близките си през този фатален ден.

Но тя не го съпреживя чак толкова много; вече знаеше; беше убедена; понякога мъртвите се завръщат… Така че не скърбете толкова за тях.

Жената се казваше Валерия и беше полужив, дивашки обезобразен труп. Людоеда й беше причинил такива поражения, че самият факт, че е още жива, си беше истинско чудо. Тя обаче не го възприемаше така; живееше в нещо като собствен ад и за нея животът не беше избавление, а по-скоро мъчително продължение на страданията й, защото всеки ден, тя носеше болката, която той й беше натрапил и която нито един лекар не можеше да изцери.

Валерия бе осакатена за цял живот; нямаше как да се отърве от тази реалност.

Някога беше истинска красавица, след отвличането й и изтезанията през които беше преминала, бе лишена от всичко: бъдеще, външност, шанс да заживее като нормално човешко същество.

От полицията я бяха разпитвали доста търпеливо, бяха се постарали да измъкнат всякаква информация за похитителя й, но тя нищо не беше им казала. Само мучеше — какво друго можеше да стори без език — и се пулеше безпомощно, прочитайки в очите им, затаената погнуса и отвращение, които изпитваха, поставяйки се неволно на мястото й.

Имаше една млада, много красива детективка; някога Валерия беше същата като нея, но това бе в един друг, отминал завинаги вече живот; та тази пазителка на реда я беше предразположила най-добре към себе си.

В погледа й се четеше само състрадание и Валерия би й разказал всичко от игла до конец, ако можеше, но той й беше забранил да говори. А волята му беше несъкрушима и тя беше изживяла последиците от извратените й пориви върху собственото си тяло. Полицаите си въобразяваха, че са го затворили завинаги и че са озаптили страстта му да върши злини, но се заблуждаваха дълбоко; а тя не нямаше как да им го изкрещи в лицата.

Онзи ден, той се появи както винаги неочаквано; с него дойде и надеждата за промяна; не че тя го видя или че той се показа наяве, както би се очаквало от всяко нормално същество. О, съвсем не! Той действаше по други начини, много по-различни от тривиалните методи, но точно толкова безпощадни и ефикасни.

„Кажи й!“ — нашепна в ухото й. — „Предай й от мен подаръка ми и й кажи да го пази като зеницата на окото си! Един ден, той ще отвори очите й за истината, но дотогава нека го варди като скъпоценност и да не го показва пред никого! Разбрали ме, жено?“

Валерия поклати глава, че го е разбрала; как нямаше да го разбере, гласът му извираше като че ли от самият й мозък.

Тя усети как се плъзга като неуловима сянка покрай нея и в следващия миг почувства, че държи в осакатената си длан малък ювелирен предмет.

И тогава призрачният глас изсъска отново:

— Тя ще се появи скоро… Дай й този подарък и ще бъдеш освободена от тегобите си…

Валерия му вярваше, защото знаеше на какво е способен; за това потръпна едновременно от ужас и облекчение.

Нима скоро щеше да се отърве от непосилния живот и от кошмарите си. О, за тази милост, тя беше готова на всичко! Стисна предметът в шепата си и зачака търпеливо идването на красивата полицайка… А с нея щеше да дойде и избавлението й.

По зла ирония й се наложи да я чака твърде дълго.

И докато чакаше, мислите й бяха хаотични и объркани, и тя вече не знаеше кое е по-приемливо за нея — смъртта или това дяволско състояние между нея и живота. Размишленията й започнаха да хвърлят сянка на съмнение върху решимостта й да умре и да загърби най-сетне всичките си страдания. А може би човешката природа беше такава: противоречива и вкопчила се отчаяно в тленното.

Валерия не беше философски настроена, но ето, че на най-накрая изпадна в подобно състояние; то можеше да бъде дар или проклятие; в зависимост кое щеше да надделее повече — жаждата й за живот или желанието й за вечен покой.

В една топла привечер, когато мрачините на нощта още не бяха настъпили, а денят се оттегляше бавно и колебливо зад хоризонта, тя най-после се появи.

Беше си все същата красавица, каквато я помнеше при първата им среща; а когато влезе при нея и седна в свободния стол, в очите й имаше същата доброта, която беше видяла и преди в тях.

Сега осъзна, че трябва да помогне на тази млада жена в битката й; да не я оставя да загуби в сложната игра на злия ум на Людоеда. Но как? Изпълнявайки указанията му; може би това беше залог за една бъдеща победа, но за кого: за злодея или на справедливостта, олицетворена от тази чернокоса хубавица?

— Трябва да ми разкажеш всичко каквото ти е известно — подхвана с умолителен тон Йордана. — В задънена улица сме и се нуждаем от помощта ти, колкото и незначителна да изглежда в твоите очи… Моля те, Валерия!

При други обстоятелства, сакатата жена би се разплакала и би споделила всичко в припадащия мрак, но как да го стори, когато не можеше да говори и цялата се разтреперваше от страх при мисълта за Людоеда.

Настръхнала, тя протегна шепата си напред, измучавайки нещо неразбираемо.

Погледът й се зарея зад гърба на гостенката й, към рамката на разтворения прозорец и се спря най-сетне в сенките на двора, които ставаха все по-гъсти и по-плътни.

И тогава тя се вкочани от ужас; видя го съвсем ясно, въпреки здрача; беше като мимолетен и същевременно смразяващ кръвта фантом на злото — него, най-големият си мъчител!

Той само постави показалеца на устните си и отново изчезна в сумрака, сякаш никога не е бил в действителност.

Но всичко това се оказа предостатъчно, сърцето й не издържа и се пръсна от силния шок.

Тя се сгърчи от непоносимата болка, опита се да си поеме дъх, с едно последно усилие на волята се изправи на краката си, за да рухне после пак, този път мъртва и изстиваща.

— Не, Господи, не!…

Детектив Йордана се хвърли към умиращата; разкопча блузата й, разтри вече неподвижната й гръд; но всичко беше напразно и закъсняло.

Беше починала от разрив на сърцето и не беше никак за чудене в това нейно състояние.

Полицайката надникна в отпуснатата й длан и видя това, което Валерия малко преди смъртта си искаше да й даде.

Бе малък сърцевиден медальон, закачен на красива златна верижка.

Може би скъп спомен или дар от много близък човек.

Йордана отвори капачето му; от там веднага изпадна сгъната на четири хартийка.

Тя я разгъна и прочете написаното със ситен почерк.

Състоеше се само от едно лаконично изречение: „Чакай и се надявай!“ Едва по-късно, тя се досети, че това е края на прощалното писмо на граф Монте Кристо.

Но въпреки прозорливостта си, не можа да забележи как в сгъстилите се мрачни сенки, един мъж изчезва в спусналата се нощ.

Цветан Борисов беше очаквал обаждането през целия ден, за това нито се учуди, нито се ядоса на преправения глас, когато най-после прозвуча във високоговорителя на телефона.

— Зная, че сте се събрали там цял щаб — изрече електронният глас на Учителя. — Хубаво е, че сте повече, защото ще ми свършите чудесна работа…

Кметът изгледа въпросително останалите в кабинета му — главният комисар, Христо Иларионов, инспекторът, Боян Велев, помощничката му — Йордана и тримата техници от техническата служба на полицията, които вече проследяваха обаждането на изнудвача.

— Какво искате да кажете? — поинтересува се Борисов. Не му се искаше да изплаши събеседника си от другата страна на линията.

— Че ще се опитате да ме проследите, какво друго? Но всичко е напразно; зная как да се опазя от подобни номера.

— Готови сме с парите. Остава само да ни съобщите как да ви ги предадем.

— Ще ви кажа. Но не си правете илюзии, че ще ви бъда лесна плячка! Помните ли какво ви предупредих предния път?

— Да.

— Нека и другите да си го набият в главите: не се опитвайте да ме арестувате; жестоко ще съжалявате, ако не ме послушате!

— Не се безпокойте. Ще говорим ли по същество?

— Да, но вече изтекоха четирийсет секунди; така че прехвърлям разговора на друг телефон…

Модулираният му тембър изчезна от стационарния телефон; хората се спогледаха недоумяващо, а най-недоволни бяха техниците, които бяха близо до успеха, но сега бяха прецакани. Трябваха им поне още двайсет-трийсет секунди за да го хванат за топките, но той им се изплъзна.

В същия миг иззвъня мобилният телефон на Христо Иларионов; леко смутен, той натисна бутона за приемане на разговорите. След това включи и високоговорителят за да могат да слушат и другите.

— Ето ме отново! — възкликна със странната си интонация престъпникът. — Извинете ме за еквилибристиката, но вече ви предупредих, че няма да позволя да ме засечете… И така, след три часа ще вземете куфарчетата с откупа и ще се качите в автомобилите! Сега е точно 20 часа; условието ми е да тръгнете от общината точно в 23 часа. Екскортът ви да бъде от три коли, като в едната ще бъдете вие, господин кмете, заедно с парите, разбира се! Разбрахте ли всичко до тук?

— Напълно.

— Ще излезете на околовръстното шосе и ще шофирате на юг не повече от трийсет минути.

— Но накъде по-точно?

— Казах ви вече — в южна посока.

— Шегувате ли се?

— Изобщо не ми е до това и ви съветвам да спазвате стриктно инструкциите ми! В противен случай не отговарям за последиците!

— Ще го сторя. А после?

— Един момент само.

Връзката се прекъсна отново за голямо разочарование на специалистите по проследяването; бяха буквално на косъм от локализирането на района на обажданията.

Ново позвъняване; този път беше ред на джиесема на Боян Велев.

Едрият полицай го включи също на високоговорител.

Отново прозвуча електронно преработеният глас на изнудвача:

— Всъщност остана малко за обясняване. В 23:30 ви искам да бъдете на надлеза над шосе №16; то се намира южно от града и е свързано с автомагистрала „Тракия“. Сверете часовниците си с моя, защото точно в 23:37, вие, господин кмете, трябва да пуснете куфарите с парите през парапета. Точно в 23:37! Разбрахте ли ме, господин Борисов?

— Да. Разбрах ви.

Учителя направи кратка многозначителна пауза.

— Без клопки, ясен ли съм? Не ме карайте да проявявам тъмната страна на природата си. Ако изпълните всичко както ви го предадох, няма да чуете повече никога за мен! Сега от изключително значение е вашата лоялност. Наистина съжалявам, господа техници, но не ви дадох никакъв шанс…

Телефонът в ръката на инспектора замлъкна. Присъстващите в кабинета на кмета си размениха тежки погледи. Бяха започнали една смъртоносна игра, която можеше да им струва скъпо — работата, кариерата, бъдещето им. Ако съдеха по заплахите на Учителя, можеха да последват и други кървави изстъпления. И това изпълваше душите им с дълбоко съмнение и колебание относно риска, който поемаха. И въпреки опасенията им, главният комисар нареди на техниците да сложат в куфарите с откупа проследяващи устройства.

Точно в 23 часа, три автомобила с излъскани лайсни и полирани до блясък повърхности на броните, поеха към околовръстното шосе.

В първият беше Цветан Борисов, на скъпата кожа на задните седалки бяха поставени куфарите с поискания откуп. В ескортиращите коли бяха инспектор Велев, детектив Йордана и няколко служители на полицията.

Главният комисар Христо Иларионов беше в специално организирания диспечерски център, на чиито екрани щяха да следят придвижването на монтираните GPS-модули в куфарите с парите.

С помощта на тези устройства, силите на реда се надяваха да спипат Учителя и да му устроят засада в подходящия момент.

За целта в пълна готовност бе спецотрядът от командоси към дирекция „Полиция“, който щеше да се задейства веднага щом му подадяха информация за местоположението на обекта за задържане.

С тези козове, началникът на полицията смяташе да неутрализира коварният престъпник и да отърве града от терора му.

Разбира се, винаги съществуваше несигурност, която се отнасяше до всички полицейски акции. При определено стечение на обстоятелствата можеха да станат някои издънки и ако това се случеше, можеха да последват и големи главоболия!

Осъзнаваха го всички участници в операцията; за това и бяха пренапрегнати, и настръхнали от неизвестността.

Борисов бе поискал да шофира сам и следвайки стриктно инструкциите на Учителя, се бе отправил на юг, към шосе №16.

Стараеше се да кара с такава скорост, че да пристигне точно в определеното време на въпросния надлез.

Нощта беше тиха, топла и небосвода бе изпъстрен с блещукащи звезди, осветяващи рехавия трафик на превозни средства. Шофирането бе приятно, ако не се броеше, разбира се, напрежението, породено от предстоящото предаване на парите.

Останалите автомобили следваха първия в непосредствена близост; така че се движеха почти в пакет.

Трийсет минути отлетяха и те спряха на пустия мост над прословутото шосе №16.

Цветан Борисов излезе зад шофьорското място с двата куфара в ръцете си.

Огледа се.

И в двете посоки на пътя долу, не се забелязваха никакви коли.

Беше спокойно и безметежно, както би трябвало да бъде в една късна лятна нощ.

Другите си стояха по местата в колите си, но наблюдаваха напрегнато действията на градоначалника.

Последният притеснено погледна към часовника си; моментът кажи-речи беше настъпил.

Пристъпи няколко мига от крак на крак; озърна се повторно и отново се взря в циферблата — стрелките му сочеха точно 23:37. Време беше.

За миг се подвоуми, после отиде до парапета от страната на автомагистрала „Тракия“ и метна един след друг куфарите в празното пространство под надлеза.

Очакваше да чуе глухия им удар в настилката на пътя, но не се получи съвсем така.

Моторът на някаква кола изрева под самия мост; куфарите директно тупнаха в каросерията й в мига, в който тя потегляше по шосето към автомагистралата.

Кметът се наведе напред и видя съвсем ясно, че това е пикап.

Червените му стопове бързо се размазаха в лентата на платното.

Объркан, Борисов се обърна към наизскачалите от автомобилите си полицаи.

В същия миг, GPS-а замига жизнерадостно под формата на алена точка на мониторите в диспечерския пункт на главния комисар.

— Спипах ли те, пиле шарено! — възкликна той и нареди през рамо. — Бързо! Екипите по залавянето на изнудвача да тръгват незабавно!

Пикапът чезнеше в мрака, когато Йордана и Велев поеха с автомобила си след него.

Останалите екипи също бяха тръгнали по следите на изнудвача, но засега им беше заповядано да се държат на благоразумно разстояние.

Колата на заподозрения се движеше, спазвайки всички ограничения за скоростта. Ако се съдеше по визуалния контакт, в нея беше само шофьорът й, но можеше да има и пътник, легнал на задните седалки.

— Може би това преследване е грешка? — изрече със съмнение Йордана, която бе седнала до началника си, Боян Велев. — Ако ни забележи може да зареже всичко и да избяга.

— Не ми се вярва да изостави откупа току-така — отговори й той смръщено, но продължи да спазва дистанцията между тях и пикапът.

— Мислиш ли, че Учителя шофира?

— Не би се доверил на непознат човек!

— Досега беше извънредно предпазлив. Такъв тип не би заложил всичко на една карта.

— Не си в главата му, за да си сигурна в плановете му — недоволно изсумтя полицаят. — Работата ни е да го спипаме, другото са празни приказки…

— Но ако все пак се измъкне и изпълни заплахите си!

— Не може без никакъв риск, Йордана! Това е професията ни — да рискуваме в името на обществото…

— Но не и когато му навреждаме, Бояне.

Той я фиксира ядосано с поглед. Очевидно безпокойствата й не му бяха съвсем чужди, но бе принуден да изпълнява нарежданията на вишестоящите, а това дразнеше всеки, свикнал да мисли с главата си.

— Може да възразиш с писмен рапорт пред шефа, но след края на операцията! Сега работим, Йордана!

Продължиха мълчаливо да наблюдават тъмночервените стопове на машината отпред.

Другите полицейски коли се движеха непосредствено след тях.

Изведнъж автомобила на изнудвача промени ненадейно маршрута си, отбивайки вдясно.

Боян Велев натисна газта, за да навакса изоставането; след това направи рязък завой на отбивката. Автомобилът им поднесе; изскочи от прашния път, завъртайки се драматично около оста си и вдигайки внушителна порция прахоляк, се заби в крайпътната канавка.

— По дяволите!!! — изруга гневно инспекторът, удряйки с длани по блокирания волан. След това изплашено погледна към младата жена; при инцидента, тялото й се бе люшнало напред и челото й се бе натресло в предното стъкло. За късмет раната й бе повърхностна; само една драскотина, която въпреки че бе незначителна кървеше.

— Какво ти е? Йордана, добре ли си? — Той загрижено я пипна по бузата. В очите му се четеше истински ужас и тя си припомни как бе загинала съпругата му преди време.

Стана й едновременно мъчно за него и приятно, че искрено е разтревожен за живота й.

— Нищо ми няма — промърмори тя, докато изтриваше с носната си кърпа стичащата се кръв по лицето й, — ще се оправя след малко…

Той я потупа с облекчение по рамото и изскочи от заседналата кола.

— Изчакай колегите! Аз ще се опитам да разбера какво става — и без да дочака отговора й, изчезна в нощта.

Йордана се измъкна от колата, олюлявайки като пияна.

От Велев нямаше и следа; смътна хладина докосна разкървавеното й чело. Тя се огледа още един път, замаяна от сблъсъка си със стъклото; наоколо бе някакъв тесен, покрит с дупки път; единствените звуци, които се чуваха бяха тия на цикадите; иначе не се виждаше жива душа. Небосводът блестеше ярко със звездния си таван или просто сетивата й се бяха изострили прекалено много.

В същия миг откъм шосето се появиха две коли; удариха спирачки и от тях изскочиха оперативни работници. Един, когото познаваше по физиономия, се приближи до нея и я запита какво се е случило тук.

Тя му описа лаконично ситуацията, уверявайки го, че е добре.

Друг агент откъм возилата им викна, че са получили нареждане да задържат заподозрения. Главният комисар бил заповядал на спецполицаите да влязат в действие и те били вече дислоцирани на мястото на засадата.

Качиха се по колите; младата жена седна между двама полицаи на задната седалка в една от тях.

„Господи!“ — помисли си разтревожено тя. — „Дано да не се издъним и да няма повече невинни жертви!“

Кой знае защо, в съзнанието й изплува отново образът на издъхващата Валерия; още една нешастница, починала заради мъченията на един изрод! Колко ли още такива мъртви трябваше да види, за да възтържествува правдата?

Тя потръпна от противоречиви емоции и се загледа някъде напред в сенките на нощта, които срамежливо се отдръпваха пред лумналите светлини на фаровете.

Според GPS-модулът, автомобилът на Учителя беше спрял на един железопътен прелез и изчакваше пред бариерата да премине товарната влакова композиция. Моментът беше подходящ и Иларионов беше разпоредил на спецотряда да се намеси веднага щом колата на изнудвача прекоси от другата страна на прелеза.

Командосите бяха заели позиции и търпеливо изчакаха влакът да изтрополи по релсите, за да се открие възможност за атаката им.

След около две минути и това стана; пикапът на престъпника пресече, клатущайки се леко под вдигнатата бариера, обрамчена с мигащи червени лампички и бавно навлезе в периметъра на засадата.

Теренът в този участък бе в още по-окаяно състояние и шофьорът напредваше предпазливо, заобикаляйки дупките и неравностите в настилката.

Устройствата за проследяване все така жизнеутвърждаващо примигваха на дисплеите в центъра за наблюдение и се придвижваха неотклонно към мястото на капана.

Пикапът беше преодолял петдесет-шейсет метра по разбитото шосе, когато главният комисар изръмжа по радиостанцията на подчинените си да нападнат.

Колата беше мигновено обляна от лъчите на мощни прожектори; сега като на длан се видя и теленото заграждение, препречващо шосето отпред. Водачът изскочи паникьосан от купето, побягвайки през глава под сноповете бяла светлина.

Изведнъж от каросерията се изправи Боян Велев, без да се замисля, се хвърли върху бягащия мъж. Двамата се изтърколиха, вкопчени един в друг в изсъхналите туфи трева край пътя. За кратко борбата им беше оспорвана, но беглецът успя да скочи на крака и да посегне към задния джоб на панталона си. Инспекторът го изпревари, въпреки че бе повален по гръб и изглеждаше в по-неизгодна позиция. В изпънатата му ръка се появи пистолет и след това в тихата нощ проехтяха два бързи изстрела. Шофьорът залитна назад; разпери некоординирано ръцете си, свличайки се между сухите буци пръст. Последните започнаха да се напояват с кръвта му.

В този момент, свистейки с гуми, пристигнаха и двете коли с оперативните.

Детектив Йордана и колегите й се изсипаха навън с насочени оръжия.

Командосите, готови за стрелба, също се приближиха до мястото на схватката. Велев вече изтупваше праха от дрехите си. Изглеждаше малко смутен и притеснен, когато им каза:

— Помислих, че е въоръжен и опасен, но може и да съм… сгрешил…

Йордана се наведе, за да разгледа по-добре простреляния мъж; установи веднага, че е мъртъв; а в ръката, с която бе посегнал към задния си джоб, стискаше мобилен телефон. Жестът му действително бе изглеждал заплашителен и му бе струвал живота.

Застреляният беше в средата на трийсетте си години, със светлокафяви коси, голобради бузи на кьосе и тъмни очи, които гледаха втренчено към луната. Според полицейският й усет, това не беше Учителя — може би беше ключов съучастник — но едва ли беше мозъкът на досегашните кървави събития. Портретът му не отговаряше на лидер. По-скоро беше обикновен изпълнител на поръчки.

— Къде е откупа? — поинтересува се някой с изнервена нотка в гласа.

Един от спецотряда скочи веднага в каросерията на колата и вдигна от там един куфар.

— Другият е изчезнал! — обяви кратко.

Всички погледи се впериха въпросително в инспектора, който бе пътувал скрит в пикапа.

— Когато автомобилът ни заседна в канавката, — поде с равен тон той — аз оставих Йордана и хукнах с всички сили след преследваната кола с надеждата, че ще разбера в каква посока е заминала. За щастие, я настигнах на прелеза и в мига, в който потегляше, се метнах в каросерията. Веднага забелязах, че там е останал само един от куфарите и реших, че сме изпуснали изнудвачът за малко… Останалото, вече го знаете…

Внимателно отвориха куфара и върху най-горния ред с пачки откриха двата GPS-модула, които през цялото време им бяха давали информация в наблюдателния пункт.

— Който е взел куфара е извадил GPS-а и го е поставил тук — изрече гласно някой версията си. — Очевидно е знаел как действаме, но не е разполагал с необходимото време, за да ни скрои по-лош номер…

— Отмъкнал е каквото е можал и е избягал — довърши мисълта му Йордана.

— Явно този мъж не е Учителя, а най-вероятно негов наемник — обади се Боян Велев.

В отговор на въпросите им, в ярко осветената нощ, иззвъня джиесемът в шепата на упоменатия съучастник.

Йордана реагира първа; наведе се и грабна телефона.

Натисна бутона за приемане на разговорите и чу в ухото си електронния глас на Учителя:

— Сбъркахте! Не се вслушахте в съветите ми и сега ще си платите прескъпо за гафа! Очаквайте наказателна акция през следващите няколко дни; след това обаждане, за да уточним новите условия за откупа! И повярвайте ми, ще ви накарам да съжалявате горчиво за намесата ви!

Тирадата секна и в ухото й се възцари благословена тишина.

Тя остана известно време вкочанена, преди да предаде на останалите за неприятностите, които ги очакваха съвсем скоро.