Йордан Матеев
Книга, написана на пясък (2) (хроника на един човекоядец)

II

Все едно, че потоп се изсипваше от зейналата паст на небето, раздирано от време на време от синкави светкавици. Опустошителен летен порой, особено в градски условия, където шахтите не можеха да се справят с дъждовната вода и улиците бързо се превръщаха в реки.

Йордана успя да се добере до местопроизшествието, но към края на пътуването изпитваше усещането, че шофира амфибия, а не обикновен автомобил.

Не разполагаше с чадър, за това когато изскочи от колата, моментално подгизна до кости и образно казано, заприлича на патица, която плацика в любимата си вада.

Един от многобройните полицаи наоколо се сети да я наметне с дъждобран с качулка, но каква полза, когато се бе измокрила под несекващите дъждовни струи.

Къщата бе двуетажна, доста древна постройка, едва се крепеше в средата на един буренясал парцел, който сигурно би изглеждал много по-добре, ако имаше кой да се погрижи за него.

Имотът създаваше илюзията за изолираност, макар че се намираше в широкия градски център и ако се продадеше сигурно щеше да струва куп пари.

Тя изтича по някаква пътечка от разнебитени плочки, които само я оцапаха още повече с калните си пръски.

Един от призрачно щъкащите в пороя сержанти, й обясни къде да открие началника си, инспектор Велев.

Оказа се, че бил в мазето на този запуснат дом, пропит с миазмите на мухъл и влага.

Пътят до там бе осветен от някакви мижави крушки, щедро оплюти от мухите и забулени целите в паяжина.

Йордана се наведе, за да не удари главата си в ниския таван; слезе долу леко изгърбена и внимателно пристъпваща по проскърцващите стъпала на стълбата.

Мазето се оказа неочаквано просторно и достатъчно високо, за да ходи човек спокойно изправен в него.

Специалистите от техническия отдел бяха монтирали допълнителни осветителни тела, така че във вътрешността бе светло като ден и всяка подробност от интериора се виждаше ясно.

— Йордана! — повика я висок, широкоплещест мъж на четиридесет години, със светли коси и мъжествено лице, което би било красиво, ако не бяха изпитателно присвитите му очи.

Беше полицейски инспектор Боян Велев, който преди две години бе станал популярен, арестувайки серийният убиец, Людоеда; сега фиксираше с очи един от ъглите на помещението и Йордана веднага проследи погледа му.

Това, което видя, не й хареса; всъщност не би се харесало на никого, защото бе ужасна и покъртителна гледка; с тези неща Йордана още не можеше да свикне, въпреки петте си години работа в отдел „Убийства“.

В ъгъла беше измайсторена клетка, а в нея се беше свило нещо подобно на човек, но не съвсем. Приличаше повече на развалина или на голям ембрион, който бе замръзнал в очаквателна поза на вече случилото се събитие на раждането му.

За Йордана съществото бе безполово; тялото му бе покрито с кафяв слой от кръв и мръсотия, и бе набраздено от дълбоки язви; очевидно някой дълго и упорито се бе старал да го измъчва.

То бе заровило лицето си в окървавените си колене и от всичко май най-много се страхуваше да погледне действителността в очите.

А може би нямаше с какво да я гледа, помисли си потресената млада жена и усети, че настръхва като изгубено котенце в това враждебно мазе.

Въпреки че бе разстроена, тя прибягна към единственият жест, който би направил всеки съпричастен човек — погали с пръсти създанието по нараненото му рамо и изумена се отдръпна от бурната му реакция.

Съществото изкрещя, размаха обезобразените си ръце; после я погледна с плувналите си в ужас очи, като че ли очакваше да види самия Антихрист. Толкова страх в зениците на човек, Йордана не бе виждала никога досега.

Сега със сигурност установи и пола му, защото забеляза между краката му спаружения му член.

Тя отстъпи назад стресната от паническото му поведение, блъскайки се неволно в Боян Велев, който навреме я хвана за лакътя, за да не падне на пода.

— Открихме го благодарение на анонимно обаждане. Когато дойдохме беше прикован с вериги към стената на клетката — обясни й той. — Изпаднал е в силен шок, едва ли ще можем да го разпитаме скоро. Жалко, защото той е единственият ни оцелял свидетел!

— Не засякохте ли кой се е обадил?

— От уличен телефон — мъжки глас. Казал е този адрес на дежурния сержант и е побързал да затвори. Възможно е, да е някой от съседите или съвсем случаен минувач, забелязал нещо нередно в къщата…

— Но защо се крие!

— Не бива да виним хората, Йордана. Серийните убийствата през последните месеци хвърлиха в паника целия град. Медиите също допринесоха за истерията. Как очакваш при тая психоза, някой да се яви доброволно?

Тя въздъхна, поглеждайки към затворника в клетката.

— Да, пет смъртни случая, очевидно дело на човекоядец и поне една дузина изчезнали лица от двата пола. Може би не всички са жертви на имитатора, но този определено, е!

Двамата се отстраниха, за да пропуснат пристигналия лекарски екип; Боян Велев ги предупреди да бъдат внимателни с пострадалия мъж. За всеобщо облекчение, той се отпусна в носилката, без излишни ексцесии; само ломотеше нещо несвързано под носа си. Отнесоха го, без всякакви затруднения до линейката.

Докато го изнасяха, Йордана си мислеше колко несправедливо е устроен света; само преди две години бяха заловили един извънредно опасен психопат, наречен Людоеда, а ето че вече се вихреше друг.

За „родина“ на серийните убийци се считаха САЩ; в България до вчера тези престъпления бяха голяма рядкост; а ето че за един кратък период от време се наблюдаваше истински бум.

Тя потръпна от полазилите я тръпки по гърба. Господи, от какво бяха подлудели тези хора?!

— Има още една подробност — обяви Боян Велев. — Погледни тук, Йордана.

Тя се намръщи от отблъскващата смрад в клетката, но въпреки това влезе вътре, оглеждайки посоченото й място.

На грапавата стена на мазето, с разкривени кървави букви, някой беше надраскал:

„Поздравете от мен Людоеда.“

Тя излезе скована навън.

— Какво ще кажеш за това? — попита я инспекторът.

Какво можеше да каже? Имаше нещо смразяващо в това съобщение, което бе част от някаква „закачка“ между убийците.

— Не знам — промърмори тя. — Няма нищо случайно между Людоеда и имитаторът му. Трябва да държим под око Борис Лилов, ако искаме да хванем приятелчето му. Това е един от начините, Бояне.

— Може и така да е — измърмори той.

Двамата се измъкнаха от зловещото мазе; бурята се бе поукротила и от все още натежалото небе се отцеждаше ситен дъждец. Относителното затишие ободри Йордана, но тя бързо се върна към мислите, свързани с напрегнатото разследване.

Трябваше да открият сигурна улика, да дръпнат нужната нишка, за да могат да разплетат кълбото от загадки до самия му край.

— По-добре върви да си починеш — посъветва я загрижено Боян Велев. — Изглеждаш ми съсипана. Ако се случи нещо важно, ще ти се обадя по мобилния.

Тя понечи да възрази, но после размисли и само му кимна с безмълвна благодарност.

Докато двамата детективи се разделяха, само на няколко пресечки от тях, анонимният информатор, който беше позвънил в полицията, седеше гол в една затъмнена стая и се молеше.

В малката дневна едва се дишаше от нагнетената жега, но това не пречеше на младия мъж.

Тялото му лъщеше от пот, устата му бяха пресъхнали, но устните му не спираха да шептят молитвата, на която го беше научил Учителя.

Младежът живееше в унаследен апартамент, а средствата по издръжката му се изплащаха от джоба на родителите му, които още от най-ранна възраст задоволяваха всяка негова прищявка. Мартин знаеше колко много го обичат баща му и майка му, и се възползваше по най-безсрамен начин от любовта им. Благодарение на наглостта си, трийсетгодишният мъж продължаваше да безделничи и да се отдава на ексцентричните си занимания.

Напоследък, се бе увлякъл по окултизъм и мистицизъм, бе прочел доста литература за края на света и за Църквата на Сатаната на Шандор Ла Вей; разбира се, всичко това го възприемаше като забавна игра, докато не срещна на една от църковните служби един наистина забележителен човек.

Докато повечето членове на паството на „Сребърна звезда“ — така се наричаше религиозната им общност — бяха най-тривиални свалячи, дошли да забършат някое маце, поразгорещило се при обредните ритуали, то Учителя беше личност, замесена от съвсем друго тесто.

Не беше от разговорливите, но кажеше ли нещо, си личеше, че е човек на действието и честта, а не някой загубеняк. Духовните му напътствия бяха такива, че вярващият бързо намираше път до същината на най-истинския Бог, Сатаната, и изпитваше истинско удоволствие от общуването си с него.

Учителя беше съзрял в Мартин много податлив ученик и самичък му беше предложил да му стане ментор; двамата започнаха да се срещат често, да беседват и да обсъждат философските измерения на сатанизма, докато един ден, някак си съвсем непринудено, Учителя, го беше попитал с нехаен тон:

— Убивал ли си някога човек, приятелю?

Въпросът прозвуча точно на място, както звучеше и всяка друга дума на този вече немлад мъж, с посребрени нишки в косите.

Младежът потръпна от неочаквания въпрос, но някак си по-скоро очарован, отколкото скандализиран.

— Не, но бих желал да опитам.

И като че ли смисълът на цялото им приятелство досега, се състоеше именно в това внезапно негово прозрение. Прозрението, че през целия си живот, се бе подготвял подсъзнателно за това: да убие, да отнеме насилствено живота на друго човешко същество!

— Не говоря за обикновено убийство — продължи с наставнически тон Учителя. — Всеки може да убие някого, но не всеки може да бъде оръдие в ръцете Му.

— Искам да бъда негов слуга!

— Знам, но преди това трябва да си готов за целта, защото когато Му потрябваш, трябва незабавно да изпълниш волята Му.

— Тогава ме подготви, Учителю!

— Точно това и ще направя, младежо.

— Искам да служа на нашия Бог и в замяна да получа безсмъртие.

— Ако вярата ти е непоколебима, ще успееш.

— Покланям Му се! Ще сторя каквото трябва, за да пребъде царството Му!

След този разговор, Мартин започна подготовката си за святата мисия. Вярата му се нуждаеше от потоци кръв, ако искаше мечтата му за вечен живот да се сбъдне.

Учителя го научи как да се моли, даде му и шишенце с розови хапчета; под опияняващото им въздействие, той изпадаше в мистичен транс и религиозен екстаз.

Заедно излизаха сред природата; в багажника на колата им имаше цял арсенал с оръжия и по-възрастният мъж го учеше как да си служи с тях.

Младежът се превърна в отличен стрелец, ръката му не трепваше, когато натискаше спусъка, изпразвайки по цял пълнител в импровизираните мишени.

— Трябва да Му дариш много души, ако желаеш да спечелиш милостта Му — напътстваше го постоянно Учителя.

Мартин попиваше всяка дума с размътения си от наркотиците мозък.

— Това е твоето пречистване! — втълпяваше му среброкосият мъж. — След това няма да си вече същия, а човек от съвсем друг вид. Запомни главното, получиш ли знак от мене, трябва да действаш веднага!

— Да Му изпратя колкото се може повече човешки души?

— С тези оръжия, момчето ми. Колкото повече са мъртъвците, толкова по-добре е за Господаря, а и твоето възнаграждение няма да закъснее!

Учителя го снабдяваше редовно с дрога; тя правеше молитвите му още по-живи и изпълнени с невероятни видения, и, разбира се, го превръщаше в още по-зависим индивид.

Менторът му казваше, че това е в реда на нещата, че няма опасност да се пристрасти, че чрез хапчетата правел вярата си още по-устойчива.

Мартин изслушваше обясненията му безкритично, защото Учителя, молитвите и хапчетата се бяха превърнали в смисъла на живота му. Както и преклонението му пред Сатаната.

Тази сутрин, Учителя му се беше обадил по телефона, давайки му указания какво да прави понататък.

— Моментът настъпи! — му беше заявил тържествено. — Време е да се задействаш, момчето ми, защото Той пожела така, но преди това ме чуй внимателно. Ето, какво трябва да направиш…

Това се случи преди около три часа; след това Мартин отиде до уличния телефон на ъгъла и се обади в полицията. Каза това, което му беше поръчал Учителя, затваряйки възможно най-бързо, за да не го засекат.

Имаше още време, за това се прибра в апартамента си, глътна наведнъж две от розовите хапчета и дрогиран до козирката започна да се моли.

Ето, че сега, най-после изплуваше от дълбините на наркотичния транс; потта избиваше обилно от всичките му пори и той се изправи от мястото си вир-вода.

Дръпна завесите, отваряйки прозорците, за да нахлуе свеж въздух в пещта, в която се беше превърнала стаята му. Не беше усетил бурята и за това остана изненадан от прохладния бриз, подухващ откъм морето. Всичко беше окъпано в лъскава мокрота и гърдите му жадно всмукаха от йодните изпарения, появили се след излелия се порой.

Слънцето бавно си пробиваше път през облачната покривка; околните сгради и тревните площи между тях бяха нашарени живописно със светли и тъмни петна от слънчева светлина.

Колкото и красива да беше гледката отвън, той предпочиташе да мисли за друго; предстоеше му сериозно изпитание, за което се бе готвил от доста време.

Взе си душ, облече се, приготви и сакът с оръжията.

Не беше от леките, но до мястото на действието щеше да пътува с такси, така че нямаше проблеми.

Погледна се в огледалото в коридора: среден на ръст, кльощав, с бледа кожа и с дълги подвити в краищата коси. Очите му бяха тъмни, някак си хлътнали в изпитото му лице. Ако човек се взреше в тях щеше да разбере, че е отчаян наркоман, но той държеше клепачите си притворени, прикривайки разширените си зеници.

Мартин оправи влажната си черна коса, понечвайки да излезе, когато телефонът иззвъня рязко. Подвоуми се дали да се обади, но сметна, че може да е Учителя, за това си направи труда да вдигне слушалката.

Чу треперливият от безпокойство глас на майка си. Представи си изнервената й гримаса и лошият й грим, нанесен върху повехналото й лице, и без да се вслуша в потока от думи, затвори.

Набра номера на една известна таксиметрова агенция, поръчвайки си такси.

Операторката му каза да слезе след пет минути, но той се измъкна от жилището веднага; боеше се, че майка му ще позвъни пак.

Дочака на тротоара пристигането на колата, сетне се настани до шофьора — сакът с оръжията постави на задната седалка.

— Накъде? — попита го таксиджията едва-едва; очевидно жегата бе изсмукала от него всякакво желание да беседва с клиентите.

Мартин му съобщи адреса. По-добре, че не подхванаха разговор, трябваше да се съсредоточи върху предстоящата задача, въобще не му беше до празнословия.

След четвърт час спряха в просторен паркинг; обрамчен с цветните лехи на съседните градинки, а отпред бе внушителният магазин „Пикадили“.

Бе на четири етажа, свързани един с друг със стълбища и елеватор. Мястото бе отдалечено от квартала на Мартин, но Учителя го беше избрал именно заради многобройните му посетители, които непрекъснато сновяха из обширните му зали. Разполагаше освен това с ресторант, стол и питейно заведение, също претъпкани с клиенти.

Младежът плати машинално на шофьора, излизайки, без да дочака рестото си.

Последният повдигна учудено вежди, защото не очакваше такъв щедър бакшиш от този зле облечен и затворен в себе си млад човек. Но щом това момчето имаше излишни пари за харчене, откъде накъде ще го спира? Таксиджията прибра банкнотата, направи идеален завой с колата си, за да се влее в трафика на двупосочното платно.

Мартин дори не забеляза маневрата му.

Районът се беше променил много през последните няколко години. Беше гъсто застроен с хотели и търговски обекти; от стария ресторант над спирка „Почивка“ не беше останало нищо. Вместо емблематичното за града заведение — тази грамада от сгради, която можеше да пробуди калустрофобия, а не да осигури приятен отдих на туристите.

Но на него не му пукаше за проблемите на туристическия бизнес.

Беше дошъл тук с определена цел и тя включваше желанието му да избие колкото се може повече хора.

Той вдигна сака с оръжията, насочвайки се с ленива походка към входа на магазина.

Порталната врата, снабдена с фотоклетки, се отвори послушно пред него.

Вътре работеха мощни климатици, почувства се като в някакъв благословен оазис след силната жега отвън.

Блаженството му трая обаче само няколко секунди. След това си спомни за мисията си и за отговорността, която лежеше на плещите му.

Сега трябваше да открие някое уединено местенце, където да се подготви за акцията. Огледа се за подходящо скривалище.

Тоалетните се намираха в най-отдалечения край на преддверието, покрито цялото с излъскан розовеещ мрамор. Пое се към тях.

Влезе в една от празните клетките. Седна на фаянсовата чиния, слагайки сакът между коленете си. Дръпна ципа на преносимия си арсенал. Разполагаше с два автомата и два пистолета. А също така и с достатъчно боеприпаси за тях.

Страхотна огнева сила, особено срещу невъоръжен и неподготвен противник.

Докато проверяваше оръжията, се засмя.

Противници ли?! Нима клиентите и персоналът на този огромен универсален магазин му бяха врагове? Какво му бяха сторили горките пичове?

Разбира се, че нищо. Едва ли имаше познати сред тях. Но, той не беше виновен, че бяха дошли на пазар на неподходящото място и в неподходящото време, иначе нищо лично нямаше срещу тези нещастници.

Неговият Бог, Сатаната, щеше да опрости наглед кървавото му злодеяние и щеше да го възнагради с безсмъртие в замяна на изпратените му души.

Извади от чантата си и кожените кобури — сложи си ги.

Сега имаше къде да постави пистолетите си; автоматите щяха да бъдат в ръцете му, готови за стрелба.

На кръста си пристегна колан с паласка за четирите резервни пълнителя за късоцевните автоматите.

Сега беше снаражен като някой терминатор и можеше да се измъкне най-после от тоалетната.

Когато тръгна към един от елеваторите, никой не го удостои с внимание. Хората бяха улисани в покупките си и този безличен, дългокос младеж с „играчките“, които носеше, им беше абсолютно безразличен.

Но това, разбира се, не бяха играчки!

Мартин се усмихна като вълк; продължаваха да го приемат като празно пространство. Толкова по-зле за тях.

Стъпи на стъпалото на елеватора, оставяйки се да го понесе надолу към приземния етаж, където бяха щандовете с готовите храни и клиентите се тълпяха да си купят нещо вкусно за похапване.

Мартин вече беше свалил предпазителите на оръжията, за това само насочи дулата им към дългата опашка от чакащи.

За миг се почувства като пълен господар на положението.

След това натисна едновременно и двата спусъка, отприщвайки ада в „Пикадили“.

Първите куршуми пронизаха мъжете и жените, които бяха най-близо до касата за плащане на сметките. Останалите зад тях бяха опръскани с части от мозъка им и раздробени кости от крайниците им. Рукналата кръв бе толкова много, че оплиска набързо всичко наоколо; паниката настъпи моментално, оцветена в тъмно червено.

Хората се разпръснаха в различни посоки, но мнозина не можаха да стигнат далече, защото безмилостната буря от олово ги застигаше, поваляйки ги мъртви или осакатени върху хлъзгавия от кръвта им теракот на приземния.

По-късно, щяха да нарекат убиецът „смеещият се човек“, тъй като в този миг гримасата на младежа наистина приличаше на хилеща се.

Всъщност, той се беше озъбил от обхваналото го напрежение и това създаваше илюзията, че се смее.

Колко души беше убил, не можеше да прецени със сигурност в този хаос от бягащи и ужасени хора.

Спря се за малко, за да презареди и когато бе отново готов за действие, се прехвърли на друг елеватор, равнодушно прекрачвайки в подножието му два окървавени трупа.

Сега пътуваше, застинал като сфинкс, към щандовете с бяла техника и електроника. Когато слезе на втория етаж, попадна първо в едно кафене — тук хората го гледаха с оцъклени от ужас очи. „Разясни“ им положението, като започна да ги избива с къси автоматични редове.

Крясъците, стенанията и воплите им бяха толкова сърцераздирателни, че той без малко да изгуби хладнокръвие, но стисна зъби, припомняйки си защо всъщност е дошъл тук.

Прекоси бавно опустошеното заведение, застивайки пред витрините с телевизори; куршумите ефектно се забиваха, както в човешките тела, така и в плоските им екрани. Пукот, искри, избликващи алени фонтани се смесиха в едно с потрошените стъкла и парчетиите от апаратите по металните рафтове.

Отново трябваше да презареди и да смени позицията си.

Сега се насочи към пълния с гости ресторант на предпоследния трети етаж. Кървавият ад се разрази и тук: убиваше спокойно, методично и кой знае защо гледната му точка беше отгоре, сякаш бе мъртъв и отделил се от тялото си, за да наблюдава от тавана извършваните убийства.

Това, което виждаха очите му, го изпълваше с чувството за надмощие и богоизбраност, тъй като през последните минути, единствено той решаваше кой да живее и кой да умре.

Внезапно ударниците на оръжията му изтракаха глухо — бяха му свършили патроните. Нямаше вече и в паласката на кръста му.

Захвърли ненужните оръжия, изваждайки от кобурите им пистолетите.

Оставаше му да посети последният четвърти етаж, където бяха фитнес салона, козметиката и магазина за мобилни телефони.

Елеваторът го отведе бързо до там, като някакъв емисар на унищожението.

Бодибилдингът беше празен, но в останалите помещения бе пълно с клиенти.

Мартин започна да ги обстрелва, изпънал ръцете си успоредно. Нямаше пропуски — очевидно тренировките с Учителя не бяха отишли напразно.

Интересно, но нито една от жертвите му не се опита да го нападне; охраната на магазина или полицията също не се намесиха досега, въпреки че вилнееше… от кога? — може би от цяла вечност.

Най-накрая отпусна изморените си ръце — патроните му бяха свършили.

Захвърли и пистолетите.

Не му трябваха — беше приключил с убийствата.

Оставаше му само още едно нещо. Учителя специално го беше инструктирал за това.

Младежът влезе в оплескания с кръв салон за красота; заобиколи няколко трупа и откри пред едно огледало гилза с яркочервено червило. Написа с големи букви съобщението, което беше пожелал да остави наставникът му. Огледа го скрупульозно, полюбува му се и после реши, че е настъпило времето да си отиде.

Сега всичко беше в ръцете на Господаря.

Той щеше да определи съдбата му.

Мартин използва пак елеватора, който го отведе до познатото фоайе с лъскавия до блясък мраморен под.

Излезе, примижавайки срещу изтърколилото се на запад слънце.

Чувстваше се изморен, но удовлетворен от работата си.

Не съжаляваше за нищо; може би единствено за ласкавите лъчи на дневното светило.

Вдиша с пълни гърди от свежия въздух и едва тогава ги забеляза.

Полицаите, охранителите и още някакви цивилни типове — всичките въоръжени до зъби, прикрити зад полицейските коли, паркирани пред магазина.

Усмихна им се, след това се пресегна зад кръста си, рязко изпъвайки ръката си напред, като че ли насочваше пистолет.

Убийственият огън не закъсня.

Камшиците на изстрелите го завъртяха около оста му, разкъсаха тялото му и го отхвърлиха в стъклената витрина зад него; всичко се превърна на сол под обстрела.

По-късно се разбра, че тялото му е натъпкано поне със стотина куршума, сякаш беше знаменитите Бони и Клайд наведнъж.

Когато инспектор Велев и детектив Йордана пристигнаха на местопрестъплението, тъкмо изнасяха трупът му. Чаршафът отгоре беше подгизнал в тъмночервено.

Боян Велев гневно се развика на подчинените си:

— Трябваше ми жив!!! Какво, за Бога, мога да направя с един мъртвец?!?

Полицаите отбягваха яростните му погледи; убиецът беше убил трийсет и седем души и беше ранил двойно повече в ужасяващото клане. Кой уважаващ себе си полицай би му простил?!?

Не, в града нямаше такова ченге!

— Какво ще правим сега, Йордана?

На нея й се стори странно, че шефът й я пита за такива неща.

— Оглед. Заключения. План на действието. Обичайните процедури.

— Да, бе! — В гласа му се прокраднаха горчиви нотки. — Точно така ще постъпим, след като нашите славни полицаи убиха извършителят на цялата тая гадост!… При това невъоръжен!

— Не го приемай така. Въпросният тип уби страшно много хора. Няма как колегите да го погалят с перце.

— Можеха да го арестуват, да го пребият от бой, но не и да го убиват! Сега няма кого да разпитваме! Как ще узнаем истината?

Йордана повдигна безучастно раменете си.

— Вече е мъртъв, няма смисъл да се косим за това.

Докато разговаряха бяха прекосили вече фоайето; изкачиха се по стълбището до четвъртия етаж; елеваторът беше изключен. Един от оперативните работници им беше казал, че там има интересно съобщение, с което трябва да се запознаят.

След малко бяха в салона за красота. Стараеха се да не поглеждат към локвите с кръв и все още не отнесените в моргата трупове. Господи, подобна касапница не бяха виждали никога през живота си.

Засега удържаха медиите, но когато лавината от информация се отприщеше, кой знае… Не им се искаше да мислят за последствията от тази трагедия — сигурно щеше да има национален траур в цялата страна.

За втори път през този ден, те се изправиха пред надпис, изписан в алено; но този път не беше с кръв, а с дамско червило.

Детектив Йордана прочете съобщението внимателно и недоумяващо се смръщи.

То гласеше тайнствено:

„Книга, написана на пясък.“

За разлика от нея, Боян Велев изглеждаше още по-афектиран. Силните му челюсти бяха стиснати здраво, очите му мятаха истински мълнии. За професията си, беше прекалено емоционален.

— Какво пък е това? — възкликна тя, игнорирвайки гневът му. — Някаква безсмислица или поетична мистерия?

— Помисли — процеди през зъби той. — Не ти ли се струва, че има съмнително повторение в двата днешни случая?

— В единия имаме жертва на имитатора, а в другия — застрелян масов убиец. И какво?

— И в двата случая е налице съобщение.

— Какъв е изводът от това?

— Сигурен съм, че злодействата са свързани помежду си.

— Така ли е наистина?

— Убеден съм в това…

— Но…

— Никакво но! Разполагаме в психиатрията с един психопат, който мечтае да напише книга… Доста любопитен факт!

Тя си спомни Людоеда в укрепената му клетка и литературните му амбиции; от този спомен я полазиха неприятни тръпки по гръбнака.

— Но Борис Лилов е в килията си! Не може да участва в тези престъпления.

— Пряко — не, но косвено — защо не? Трябва да го притиснем до стената и да проверим всичките му контакти с външния свят. Заеми се с тази задача, Йордана.

Тя кимна, поглеждайки неволно към кървавочервения залез над линията на изчистения хоризонт.

Стори й се като злокобна поличба; наложи й се, да положи максимум усилия, за да потисне дълбокото си безпокойство.