Йордан Матеев
Книга, написана на пясък (1) (хроника на един човекоядец)

I

— Детектив Йордана.

Гласът на ченгето прозвуча важно и тя осъзнаваше, че се бъзика с нея и по-специално разглежда с неприкрит интерес гърдите й, без да се задълбочава излишно с полицейската й карта, която бе тикнала под носа му.

Най-сетне мина покрай него; продължи да върви по безкрайно дългия коридор, който чак в самия си край я отведе до кабинета на главния лекар.

Бе мъничко ядосана, защото бе сигурна, че онзи невъзпитан сержант продължава да я зяпа от поста си, наслаждавайки се най-безсрамно на задника й.

„Клоун!“

Вратата на кабинета беше нащърбена; невидяла боя може би от четири-пет години; очевидно бюджета на психиатрията бе съвсем изтънял; забеляза го още в мрачния двор, докато крачеше между дърветата с неподрязани клони и буренясалите лехи на алеите, които не бяха пипвани от градинар от доста време.

Почука и влезе, без да изчака да я поканят вътре.

Доктор Павел Кирилов, бе около четиридесет и осем годишен, с прошарена грива над интелигентното си чело и очила, които притеснено свали от носа си, за да я погледне със сините си като незабравка очи.

— Вие сте разследващият полицай… ъъъ, Йордана, нали така? — смотолеви неуверено той. — Не очаквах да сте толкова…

— Млада ли? — усмихна му се тя.

— …и много красива — довърши мисълта си психиатърът, кимвайки й да седне на стола срещу бюрото му.

— Тук съм заради пациента… канибал — поде тя с леко одрезгавял глас. Не можеше още да свикне, че работи по случай със сериен убиец. Имаше усещането, че репликите й звучат като в банален холивудски филм за психари. Чувстваше изнервена и малко несигурна от този факт.

— Ясно — отговори й резервирано той. — Тук е, при тези мерки за сигурност, няма къде да се дене, дяволът. — Позасмя се на собственото си остроумие. — Трябва да му се признае; интелигентен тип е, въпреки ужасиите, които е натворил, докато е бил на свобода. — Лекарят се почувства някак си некомфортно в стола си и неспокойно се раздвижи на седалката му. Изкашля се, преди да й каже: — Искам да ви предупредя да стоите настрана от него, ужасно опасен е този дявол; повярвайте ми, въпреки благоразположението, с което разговаря с посетителите си…

Я виж ти, колко бил загрижен! Тя се усмихна горчиво в себе си. Този доктор беше особняк; или беше забравил с кого разговаря; или като всеки мъж беше под влияние на сексуалността й. Според някои индивиди от другия пол, жените са лекомислени и беззащитни същества… Последното предизвика в нея насмешка; спомни си думите на треньора си по бойни изкуства: „Тежко му на бъдещия ти съпруг, Йордана, ако не дай Боже, те ядоса с нещо!“. Преди това в изблик на спортна злоба, го беше тръшнала здравата на тепиха.

Припомни си делото на Людоеда; така го бяха нарекли таблоидите, а по-късно и самите оперативни ченгета, разследващи престъпленията му.

Двадесет и седем жертви за по-малко от една година!

Бяха различни по възраст, пол и социален статус.

Някои от убитите изобщо не откриха, защото след като ги беше изял, човекоядецът беше изгорил костите им, за да не оставя излишни следи.

Разбира се, най-ужасни бяха уликите, които бяха намерили по-късно. Полицаи-ветерани си бяха изповръщали червата, докато бяха правили кошмарните си разкрития в усамотената къща край морето на Людоеда.

Серийният убиец бе заявил по-късно, че най-големия му проблем бил как да съхранява месото от разваляне и вмирисване. За това измислил уникален начин да го запазва със съответните му вкусови и хранителни качества.

Беше оставял жертвите си живи и беше си рязал мръвки от плътта им, за да ги яде, докато са все още „сочни“ и „пресни“; това бе струвало невероятни страдания на мъжете и жените, които беше отвлякъл, и които бе използвал като „храна“ през всичките тези месеци, преди да го арестуват.

— Изяждал ги е живи — обясни й по-късно в лабораторията си полицейският патолог. — Най-незабравимите мигове били, когато сядал до жертвите си и си подбирал най-крехката мръвка от телата им; после я отрязвал и я поглъщал пред очите на нещастника или нещастницата! Ако това не е сатанинско, Йордана, здраве му кажи!

Тя го бе изгледала невярващо.

— Не са ли крещели от болка? Не са ли викали отчаяно за помощ?

— Не са могли с изтръгнати езици, а и са били обездвижени заради отрязаните си сухожилия… Той ги е използвал за жива храна, Йордана, след като предварително ги е осакатявал. Най-чудовищното е, че не изпитва никакво угризение или поне малко вина за злодействата си. Смята се за голям кулинар и познавач на изисканата кухня, този… изверг!

Последната му жертва я бяха спасили, макар че липсваха някои части от тялото й и си беше цяло чудо, че хирурзите въобще бяха успели да я закърпят отново. Някога бе представлявала красива жена, а сега бе само човешка развалина, която живееше с отминали кошмари, които за нея никога не свършваха.

Йордана беше опитала да я разпита, но как да получиш информация от човек, който е без език и устни, и който те гледа с изпълнени с ужас очи, и само при споменаването на името на мъчителя си, започва да мучи и да се гърчи в спазми?

Йордана се беше отказала да разговаря с нея, поне докато не откриеше начин да стигне до душата й.

На свой ред, тя се дистанцира и каза на психиатъра:

— За мене не се тревожете, свикнала съм да се оправям в различни ситуации. Ще ме заведете ли при пациента?

— Както кажете.

Водеше я с развети поли на престилката си в лоното на болницата, която все повече й приличаше на затвор, отколкото на здравно заведение.

„Ама, че съм и аз! — скастри се. — Това е психиатрия, където се лекуват психично болни престъпници, не е курорт!“

Доктор Павел Кирилов отключи и заключи поредната врата със стоманени решетки, и засечени от мигащото око на една от видеокамерите, най-после стигнаха до стаята на Людоеда.

Тя се загледа в немитата мозайка на пода, докато докторът се суетеше с връзката ключове.

Най-сетне пъхна един от тях в ключалката и след известно усилие го превъртя.

Йордана потръпна, мислейки, че ще влязат направо при пациента, най-вероятно овързан с каишки за леглото и обездвижен в усмирителната си риза. Но очакванията й, не се оправдаха.

Пристъпиха в неголямо преддверие, което беше разделено с бронирано стъкло от помещението, което бе обитавано от серийния убиец. Стъклената преграда бе подсилена с допълнителна решетка, която осигуряваше още по-голяма сигурност срещу канибала.

Стаята, която бе зад това защитно съоръжение, бе спретната и прилично подредена.

Прозорци нямаше, но луминесцентно осветление бе достатъчно силно, за да се почувства човек нормално в тази стая-килия.

Пациентът не беше вързан; седеше си кротко на леглото, облечен в най-обикновена поизбеляла от прането пижама и с домашни пантофи на краката.

Посивял, слаб и с тия очила за четене, Людоеда приличаше повече пенсионер, принуден да препрочита любимата си книжка, вместо да отскочи до пейката да си побъбри със старите приятели.

На такъв, тя не би обърнала внимание никога, ако го срещнеше в супермаркета или в парка, или където и да е било другаде.

Тази делничност на знаменития убиец я стресна повече, отколкото, ако беше го видяла окован и с кървава слюнка на устата.

— Да ви представя Борис Лилов, известен още като Людоеда! Най-популярният ни пациент! — подсмихна се докторът, който сякаш беше отгатнал стъписването й.

— Любимо занимание — четенето на литература — продължи той. — Сам казва, че иска да стане писател и като Дюма-баща да напише книга с кулинарни рецепти. Моля, детектив Йордана, пациентът е на ваше разположение; не ви съветвам обаче да имате физически контакт с него! Преди два дни отхапа два от пръстите на санитаря, докато той му поднасяше обяда, ей през онова прозорче, в преградата пред нас. Така че внимателно, ако искате да сте невредима. А сега ви оставям на четири очи или почти… — Той посочи към видеокамерите в ъглите на укрепената килия. — Като приключите, само махнете в обектива и ще дойдат да ви приберат.

Очевидно вътрешно тържествуваше, защото излезе със зле прикрита гримаса на злорадство, заключвайки шумно вратата след себе си.

Йордана остана сама, изолирана в една стая, с най-прочутия убиец в аналите на криминалистиката в България.

Вярно, че имаше солидна преграда помежду им, но кой знае защо, това не стопляше сърцето й.

— Вие сте истинско бижу — пръв започна Людоеда.

При други обстоятелства, би си помислила, че тактично разчупва леда между тях, но сега репликата му прозвуча някак си двусмислено. Остана изненадана от баритона му, който с нищо не я подразни.

Той се досети и се засмя късо. Смехът му също звучеше приятно. Така се смеят близки приятели, които знаят много тайни и разбират прекрасно човека до себе си.

— Нямам предвид нищо лошо — доуточни той. — Исках само да ви похваля, че имате чудесна фигура, че се обличате с вкус и ми се струва, че сте много по-интелигентна от вашите колеги.

— Това пък откъде ви хрумна?

— Че сте умна ли? Да речем интуиция; тя никога не ме подвежда, детектив Йордана.

Тя го прониза с поглед. Знаеше името й.

— Не се притеснявайте — той остави книгата си настрана, посочвайки купчината с вестници до себе си. Бяха подредени педантично на бакелитовата масичка. — Следя всеки ден пресата, а там пише редовно за вас. Според мене се справяте прилично. Може би един ден ще ви повишат, Йордана.

Тя реши, че ако е толкова добра, едва ли щеше да търчи за сведения при него.

— Излишно ме ласкаете — заяви предпазливо. — Всъщност съм тук, защото имам нужда от помощта ви…

Борис Лилов стана от мястото си и се приближи с гъвкава походка до решетките и преграда от стъкло. Изглеждаше заинтересован.

— Бих ви помогнал, ако вие също ми помогнете — многозначително се вторачи в бюста й. — Какво ще кажете, ако си разкопчаете блузката, а аз набързо си лъсна бастуна? — Погали се чувствено по чатала, без да откъсва очи от издутия й сутиен. — Дребна работа, с която ще спечелите благоразположението ми.

Като видя отвратената й физиономия, се засмя искрено.

— Успокойте се! Пошегувах се — махна нехайно с длан. — Не си падам по тоя род забавления. Нали сте запозната с кръга на приоритети ми. — Погледна я сериозно в очите.

— Изглежда не само вие се шегувате… — каза тя, преглъщайки яда си.

— Какво искате да кажете, Йордана?

— Говоря за имитатора, разбира се. Явно е изучил интересите ви до съвършенство и се справя не по-зле от вас. Какво мислите за този самозванец?

— А, вие искате да ме настроите против него — парира я начаса Людоеда. — Все пак съм поласкан, че имам имитатор. Не е ли ласкателно някой да върви по стъпките ви, детектив Йордана?

— Зависи по какви стъпки.

— Строго съдите. Господ е отсъдил да има разнообразие. Това е природен закон!

Младата жена го фиксира с поглед.

— Защо месите Бога? Трябва да се обърнете по-скоро към Рогатия… — Почувства, че му чете морал напразно, не беше дошла тук за това, а да изтръгне информация от този мъж.

Той усети отново колебанието й.

— Можете да ме питате каквото пожелаете. А за Дявола сте абсолютно права, поддържаме пряка връзка — последните думи процеди през зъбите си и в зениците му — с припламваща злост. За миг беше свалил маската си на безобидно старче, показвайки оголената си същност на убиец.

Йордана се поразходи в преддверието, за да прогони полазилите я ледени тръпки и направо го попита:

— Поддържате ли контакт с имитатора?

Той я погледна присмехулно.

— Не ме е посещавал, ако имате това предвид.

— Нямам предвид само това.

— Добре, ще бъда пределно откровен с вас! Понякога получавам писма от него.

Сърцето й прескочи с един удар в гърдите й. Не бе очаквала такъв прям отговор. Вероятно беше някакъв ход от негова страна.

— Какво ви пише? — поинтересува се тя. — Мога ли да прочета писмата?

Канибалът се подсмихна подигравателно.

— Вие ме смайвате! След като се запознах със съдържанието им, ги унищожих веднага. Не съм наивник, нито доносник, детектив Йордана.

— Тогава защо ми казахте всичко това?

— Да речем — за стръв — засмя се той. — За да ми дойдете отново на гости.

В първия миг, тя не се досети, после измърмори:

— Очаквате да получите нови писма?

— А вие да не мислите, че той ще спре с убийствата и отвличанията?

— Изпраща ви писмо след всяко убийство, така ли?

Той помълча няколко мига, поглаждайки брадичката си.

— Понякога пиши и преди да убие — призна накрая. — Описва ми плана си за действие, иска да го посъветвам… Нали ми подражава.

— И вие му помагате в убийствата!

Борис Лилов се усмихна; явно се забавляваше с чувството й за справедливост и етика.

— А защо не? — възкликна. — Нима трябва да го отблъсна и нагрубя?

Йордана отчаяно сви юмруците си.

Беше изпълнена с желание да му разбие мутрата и да го остави мъртъв в клетката му.

Людоеда разбра душевната й дилема, повдигайки помирително ръце; лицето му бе непроницаемо, но и донякъде — тържествено.

— Ще направя компромис с принципите си. Ще ви се обадя, когато получа новото писмо. Ще разполагате със сведения за този имитатор, доволна ли сте?

— Добре. Ще оставя телефонните си номера на доктор Кирилов — съгласи се тя уморено. — Надявам се, да спазите обещанието си.

— Аз съм само едно куку! Забравихте ли? — Отряза я грубо Людоеда.

Нито за миг не беше го забравила и той й го припомни, докато тя правеше знак пред видеокамерите да изпратят някой да я прибере.

Докато чакаше, с гръб към него; чуваше как той учестено диша, докато усилено маструбира.

В мига, в който вратата се отключваше, свърши, простенвайки високо и облекчено.

Йордана си тръгна омърсена, без да продума.

Преди да напусне психиатрията, тя се отби при главния лекар. Завари го зад бюрото му, почти в същата поза, в която го бе видяла при предишната им среща.

Тя му подаде визитката си с телефоните си и го попита дали следят писмата до пациентите си.

— Много рядко — отвърна й лаконично.

— Защо?

— Защото почти никой не поддържа връзка с тях, детектив. Невменяемите не са почитатели на епистоларната литература.

— Но Борис Лилов твърди, че получава писма.

— В началото, да. Сега интересът и към него изчезна. Обществото ни е пълно с достатъчно луди на свобода, детектив.

— Цензурирате ли кореспонденцията му? — настоя тя.

Докторът изсумтя от налегналата го досада.

— Правилникът е такъв, че сме задължени да го правим! Ако бяхме попаднали на нещо важно, щяхме да уведомим полицията веднага. Но канибалът беше ухажван предимно от медиите; дори няколко издателства му предложиха да напише книга за живота си. Чудя се как държавният глава не му е връчи орден „Стара планина“!

— Ако попаднете на нещо интересно, обадете ми се — заяви му тя на сбогуване.

Когато младата жена хлопна вратата след себе си, психиатърът включи компютъра си и пусна на плейъра видеозаписа от преди десетина минути. На него се виждаше ясно онаниращият Людоед и обърналата му гръб, полицайка.

Увеличи изображението, вглеждайки се с удоволствие в деколтето на жената. Звуците от мастурбацията на Борис Лилов звучаха отчетливо; лекарят се усмихваше унесено, докато оглеждаше с похотлив интерес фигурата на Йордана.

Детективката вече крачеше към портала на психиатрията. Август се беше оказал още по-задушен от юли и поради високите температури през последните дни, небето се беше покрило с тежки буреносни облаци.

Тя излезе през вратата на портала и се качи потна в колата си.

Извади от жабката дезодорант, после се напръска обилно под мишниците. След това направи обратен завой, без да поглежда към мрачната сграда на психиатрията.

Имаше нещо готическо и зловещо в зданието, а бакърените облаци над покрива, само можеха да й внушат още по-голяма безнадеждност, която да довърши окончателно и бездруго лошото й настроение.

Тя отпраши надолу по пътя, ала след стотина метра сви към морския бряг.

Излезе от задухата на купето, поемайки с енергична походка към пустия плаж.

Морето бе потъмняло, оправдавайки напълно името си; гребените на вълните бяха оцветени в мръснобяло; духаше силен вятър откъм прихлупения хоризонт.

Гледката й допадаше със заплашителната си величавост. Тя се загледа, омагьосана, в настъпващата буря.

Изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, й хрумна, че Борис Лилов прилича донякъде на Антъни Хопкинс от „Мълчанието на агнетата“, но тя съвсем не беше двойничка на Джоди Фостър. Беше атлетично сложена брюнетка и може би по-красива от холивудската звезда, помисли си кокетно, колкото да си пооправи настроението.

Един силен порив на вятъра заплети дългите й коси пред очите й. Тя ги оправи с нервен жест, тръгвайки обратно към колата си. В същия миг мобилния й телефон зазвъня.

Погледна номера на дисплея и бързо отговори.

— Намерихме един от отвлечените — чу равният глас на шефа си, инспектор Боян Велев. — Идвай веднага, Йордана.

Седна зад волана и подкара с висока скорост към града.

Автомобилът й се смали бързо като карфица в лентата на шосето, а могъщите гръмотевици забумкаха в абаносовия небосвод като някакви предвестници на Армагедон.