Орлин Крумов
Сянката на плъха

Разказът е получил Национална литературна награда за фантастика на конкурса на вестник „Орбита“ през 1989 година.

Плъхът бе стар и опитен, омаломощи преследвачите си, а когато единият от тях замахна с тоягата си, отскочи, изкатери се по една изгнила греда и изчезна.

— Измъкна се! — изръмжа един от тях. — Ей, брадати, да беше пукнал по-добре!

Брадатият ловец захвърли тоягата си.

— От глада е — рече унило. — Ръцете не ме слушат…

— Трябваше да внимаваш, брада! — сряза го другият ловец. — Трети ден не сме яли! Хайде да се махаме от това мазе.

Мъжете излязоха обратно на улицата, две блуждаещи сенки, навлечени в дрипи. Едва влачеха крака по разбития тротоар, сред разрушени къщи-призраци.

— Хубав град беше — промълви брадатият…

— Гаден град! — прекъсна го другият. — Гаден град, не остана нищо за ядене! Да беше паднала бомба и в моя дом!

От съседната улица, като глутница вълци, се изниза група мъже. В ръцете си стискаха тояги. Един от тях запрати камък към двамата ловци, но групата продължи пътя си, без да им обръща повече внимание.

— Плячкосват… — каза брадатият. — Хайде след тях. Може да са надушили някой склад.

И наистина, след няколко минути, групата се спря пред сграда, чиято желязна врата бе опасана с вериги, с ръждясали катинари. Със завидно умение наредиха парчета динамит и се скриха зад ъгъла.

Гръм разпори въздуха, дим, пясък и прах се разнесоха навсякъде. Без да чака, бандата се втурна в помещението с диви викове и подсвирквания. От ръка на ръка преминаваха консервени кутии, чували и пакети с храна. Мъжете късаха прогнилата материя и тъпчеха в устите си шепи брашно и ориз. Ръфаха и пробиваха със зъби консервите, вадеха късове месо и плодове и лакомо ги гълтаха.

От съседните улици, постепенно се стекоха хора, дрипави, уморени, почернели от глад. След кратко колебание се втурнаха напред като придошла вълна. Мъжете, които първи се бяха добрали до храната, грабнаха тоягите и яростно ги размахаха. Няколко души бяха повалени, но останалите настъпваха, започна се кръвопролитна битка, засвистяха камъни и павета, дъски и тояги глухо блъскаха човешката стена. Имаше такива, които даже не се защитаваха, лапаха и лапаха, докато тоягите барабаняха по гърбовете им. Нападатели и нападнати се сляха в едно гладно тяло.

Никой не обърна внимание на тътена, който като приближаваща буря надвисна над тях. След по-малко от минута, от съседната улица подаде муцуната си военна машина, от нея изскочиха дузина униформени мъже с автомати в ръце.

— Жандармерия! — изкрещя някой.

Без предупреждение, униформените насочиха оръжията си срещу тълпата и започнаха да стрелят. Брадатият си плю на петите. Сви по първата неугледна пресечка, мигове преди да се появи втора машина, отрязвайки пътя за бягство.

Тичаше по безкрайния асфалт като едвам си поемаше дъх. От опит знаеше, че с жандармерията шега не бива. Властите издирваха оцелелите хранителни запаси, всеки, който разбиеше на своя глава склад или магазин, плащаше с живота си. Безпощадна война за оцеляване.

Краката на брадатия се подкосиха и той се строполи на земята. Остана да лежи дълго време. Заспа, но скоро тишината го събуди. Свечеряваше се, трябваше да се скрие някъде. Слънцето залязваше и сенките на порутените сгради бавно се удължаваха.

Брадатият вървеше покрай висока ограда, но изведнъж спря и се загледа в краката си. Пред него бе сянката на плъх… мъжът вдигна глава, да, на оградата стоеше плъх и го гледаше право в очите.

Брадатият клекна, протегна бавно ръка и сграбчи парче от натрошения тротоар. Пое дъх няколко пъти, дълбоко и бавно, съсредоточи се и запрати камъка с всичката сила, която му бе останала.

Камъкът попадна право в целта! Плъхът бе изчезнал, вероятно бе паднал мъртъв от другата страна на зида.

След два неуспешни опита, мъжът се прехвърли през оградата. Огледа се, от плъха нямаше и следа. Вечерята бе изчезнала…

Брадатият бе попаднал в малък, изоставен двор, с избуяла коприва и тръни. В дъното видя малка барака, килната на една страна. Тръгна предпазливо натам, пред прага не се виждаха следи, той побутна вратичката и едва не извика от изненада.

На пода, пред краката му, лежеше метален куфар, чиято сребриста полировка осветяваше това мрачно място. Всичко наоколо бе потънало в прах, всичко, с изключение на куфара! Брадатият съзерцаваше откритието си цяла минута. Усети страх. Страх от скъпия куфар, по който нямаше и прашинка, сякаш бе поставен там преди миг. Вгледа се внимателно в пода — два пръста прах, следователно, човешки крак не бе стъпвал от месеци… Нямаше как да е паднал от небето. Направи крачка назад, но се спря, мястото му харесваше, истинско скривалище, защо да бяга?

Смущаваше го само този куфар…

Мъжът коленичи и бавно протегна ръце, чу се леко щракване и куфарът се отвори.

На дъното лежеше сгънат вълнен костюм, до него чифт черни обувки и голям плик от дебела, груба хартия. Брадатият разкъса плика и подсвирна от изненада. Вътре имаше парче бял хляб, топъл, ароматен, както и шепа черни маслини. Забравил всичко останало, той се нахвърли върху храната, излапа хляба и маслините, заедно с костилките. Усети как животът се връща в тялото му, как кръвта му се сгрява и шуми… Стомахът му ликуваше. Брадатият дъвчеше и ръмжеше от удоволствие.

Когато погълна и последната троха, той стана и облече костюма, кройката бе елегантна, цветът свеж и най-важното — дрехата му бе по мярка! Обувките също се лепнаха на краката му. Брадатият не знаеше да вярва ли на всичко това или не. Направи няколко крачки из бараката, надникна през открехнатата врата, но не посмя да излезе навън. В този град, нощта беше сестра на смъртта. Тъй като беше капнал от умора, стъкми си някакво легло и се просна върху него.

Спа дълбоко, за първи път не сънува никакви кошмари. Сутринта скочи и тревожно се огледа. Костюмът си бе на него, удостоен, ухаещ на нещо забравено, но приятно. Стана му леко, усмивка кацна на лицето му. После се взря в куфара. Не си спомняше да е затварял капака, затова клекна и припряно го отвори. Дръпна ръцете си и подскочи от страх, разтрепери се, обзе го паника.

В куфара лежеше друг вълнен костюм, чифт обувки и пакет от дебела хартия!

Брадатият се огледа като дивак, попаднал в клопка. В бараката нямаше никой, върху застлания с прах под се виждаха само неговите стъпки. Изскочи навън и претършува двора, нямаше жива душа. Тишина и спокойствие, нито следа от човешки крак. Мъжът се върна в бараката, разкъса плика и започна да ръфа хляба и маслините…

Когато привърши, извади новия костюм и го премери. Беше същата мярка. И обувките… Съвсем объркан, той седна на леглото и се замисли. Гледа дълго куфара, знаеше, че го беше оставил отворен, а сега капакът бе затворен.

Стана, отвори го и изпъшка. Вълнен костюм, обувки, храна…

През следващите десетина минути, отваряше и затваряше куфара, вадейки всеки път нови и нови дрехи и обувки. Хвърляше ги на купчина в ъгъла на бараката, галеше ги с ръка, любуваше им се. Помещението заприлича на склад за конференция, въздухът се изпълни с аромата на топъл хляб.

Накрая, той седна отново и похлупи лице в шепите си. Замисли се. Шега ли бе всичко това? Или Бог му изпрати куфара? Да се нахрани, да се облече, а после… може би да го остави на улицата, за да се нахрани и облече някой друг. Не! Нее! Всеки ден чудеса не се случваха, куфарът си е само негов!

И все пак, за какво са ми сто еднакви костюма, запита се мъжът. Цял ден се спотайва в бараката, а главата му натежа от тревожни мисли. Нощта се проточи черна, безкрайна. Кой стоеше зад всичко това, чудеше се брадатият, докато се въртеше върху коравото си легло, облян в пот. Дали не бе избран да спаси човечеството? Да нахрани и облече хората? Ами, ако те се нахвърлят върху него, ако го разкъсат от глад и злоба?

Нее, куфарът си е само негов, негов и на никой друг!

* * *

На сутринта, брадатият реши да напусне убежището си. Самотата започна да го потиска. Знаеше къде се крие неговия приятел, ловеца — в един изоставен гараж, но не беше сигурен дали е оцелял през онзи ден, когато ги погнаха жандармите. Навлече отново дрипите си и се измъкна през една дупка в оградата.

Намери приятеля си жив, проснал се на пода, на единия му ръкав се чернееше съсирена кръв.

— Как си ловец? — пошегува се брадатият. — Удари ли някакъв дивеч днес?

— Нищо. Ти какво искаш?

— Имаш ли нещо за ядене? Умирам от глад — излъга гостът.

— Че умирай! — враждебно рече ловецът. — И на мен ми стърже стомахът. Днес продадох ножа си за няколко изгнили моркова…

Брадатият се въртеше неспокойно, страхуваше се, другарят му да не забележи нещо. Беше сит, руменината по бузите му можеше да го издаде.

— Хайде на лов — неочаквано предложи домакинът. Беше припрян, изтика госта си навън и двамата се запромъкваха из пустите, смълчани улици.

Нямаше плячка, мъжете напразно обикаляха цял ден. Неочаквано, рукна дъжд, студен, смрадлив. Станаха вир-вода, парцалите по телата им прогизнаха. Скриха се под някакъв мост, зъбите им тракаха, те се сгушиха един в друг, гледайки водата, която се лееше около тях.

— Гаден живот…

Внезапно се появи група скитници, които ги наобиколиха. В ръцете си държаха вериги, гледаха ги с потъмнели, зли очи.

— Да ги убием ли? — запита един от тях.

— Остави ги — рече главатарят на бандата и бавно се приближи. Вгледа се в брадатия и го тупна по рамото. — Този ми е брат. Не знаех, че е жив. Ама че среща…

— Как си, брат ми? — запита брадатият.

— Както и ти… Чакам да умра. Ама каква брада си пуснал, не можах да те позная. И си станал кожа и кости. На, яж!

Главатарят му подаде консерва с фасул. Брадатият раздели храната с ловеца, другите насядаха около тях и се умълчаха. Дъждът блъскаше около тях едрите си капки, минута след минута, сякаш цяла вечност.

— Жив да си, брат ми! Нахрани ни — наруши мълчанието брадатият.

— Приятно чувство е да нахраниш брат си — отбеляза главатарят.

— Да — съгласи се брадатият и след малко добави — ако утре си в състояние да нахраниш всички хора, ще го направиш ли?

— Каквоо? Да ги нахраня? Ще ги уморя от глад, до един!

Хората около тях се закискаха и започнаха да се мушкат с лакти в ребрата.

— Аз, пък — намеси се друг, — ще хвърлям трохи само на онези, които ми целуват краката. По пет трохи на крак!

— Че много си щедър — добави трети. — Ще убия всеки, който иска да нахрани тази сган!

— А защо? — запита брадатият. — Сред тази сган са братята ти, майка ти…

— Мразя ги!

— Мразиш всички, защото си гладен и не ти е провървяло. Да, животът ни е ад, но има неща…

— Какви неща?

— Любов, вяра…

Онзи кипна:

— Любов? Каква е тая дума? Ти си пълен глупак, бе! Ако не беше брат на шефа, щях да те натроша на парчета!

Тогава, в разговора се намеси най-младият в бандата, почти дете:

— Да можех да нахраня света само веднъж… Да видя, че някой се усмихва отново… Само веднъж…

Младежът продължи да говори. Другите го слушаха мълчаливо, огънят на отмъщението и омразата, постепенно гаснеше в очите им. Никой не забеляза, че дъждът бе спрял. Мина време преди да се размърдат.

— Хайде да се махаме — каза главатарят. — Мечтите не хранят. Идваш ли с нас, брат?

— Не, братко — поклати глава брадатият. — Сбогом!

— Ако закъсаш за храна, идвай тук — викна онзи.

И всеки пое в своята посока.

* * *

Брадатият газеше из калните локви. Помисли си, дали да не отведе другаря си в своето скривалище, да хапнат хляб и маслини до насита, да облекат топлите сухи дрехи.

Тръсна глава и продължи да върви.

— Имахме късмет — каза другарят му, щом стигнаха до гаража. — Останахме живи, даже похапнахме… Утре ще се видим.

— Мисля да остана при теб. Ще накладем огън, мокър съм до кости…

— Не, не! Върви си!

Брадатият сви рамене и си тръгна. Краката му бяха тежки, костите го боляха от влагата, пред очите му се въртяха хляба, маслините, топлите дрехи.

На ъгъла се спря, зави му се свят, подпря слабата си ръка на стената. Усети, че му се повдига от гадната лъжа, с която трябваше да живее занапред. Единственият му другар умираше от глад, когато той бе в състояние да нахрани цялата Земя!

Мъжът се обърна и хукна назад. Блъсна вратата на гаража и нахълта вътре.

В дъното бе клекнал ловецът. Под него лежеше метален куфар, от който се подаваше ръкавът на вълнен костюм. Домакинът изпусна парчето хляб, по пода се разпиляха шепа черни маслини…

* * *

Брадатият се клатушкаше към скривалището си с наведена глава. Вече не усещаше студ, лицето му гореше. Онзи, който правеше този жесток експеримент, можеше спокойно да се наслаждава на резултата… Вероятно още десетки хора бяха открили в домовете си такива куфари. И всеки се спотайваше, никой не бе излязъл на улицата, да нахрани и облече другите. Това ли бе краят на човещината?

Мъжът вървеше и стискаше юмруци. Ускори крачка.

„Ще сторя чудото — помисли си той. — Ако ще да ме разкъсат! Все някой трябва пръв да се реши!“

Започна да крещи, че ще нахрани всеки, който го последва. Вървеше и събуждаше всички с виковете си. Появиха се хора, клатеха недоверчиво глави, но все пак го последваха.

Стигнаха до скривалището, брадатият прескочи зида и се вмъкна в бараката. Трябваха му няколко секунди за да проумее, че е станало нещо непоправимо.

Куфарът бе изчезнал.

 

 

Пребледнял и зашеметен, мъжът се върна на улицата. Очакваше тълпата да връхлети, да го смаже като охлюв със стотиците си крака. Да го разкъса… Но… Нямаше и следа от омраза, лицата на хората бяха спокойни, някои дори се усмихваха.

Надежда стопли сърцето на брадатия, усети, че животът се завръща край него.

— Значи, все пак… чудото стана — прошепна той.

— Казахте ли нещо? — прозвуча зад гърба му мек, топъл глас.

Брадатият се обърна и видя пред себе си усмихната жена.

— Може би сте гладен — продължи тя. — Яжте!

И докато брадатият се опомни, жената изсипа в ръцете му шепа маслини…