Шерилин Кениън
Танц с дявола (5)

4

Зарек седеше сам в стаята си и гледаше през дръпнатите завеси как снегът се сипе навън. Беше се настанил в люлеещия се стол, ала стоеше неподвижен. След избухването си беше обиколил къщата, за да смени крушките и да вдигне изпопадалите картини. Сега всичко бе потънало в зловеща тишина.

Трябваше да се махне оттук, преди отново да е изригнал. Защо ли бурята не отслабваше?

Лампата в коридора светна, заслепявайки го за миг, и той се намръщи.

Защо й беше на Астрид осветление, при положение че беше сляпа?

Чу я да отива към работния кабинет. Част от него искаше да се присъедини, да говори с нея. Ала открай време не го биваше в празните приказки.

Не знаеше как да води безцелни разговори. Никой никога не се бе интересувал от това, което той имаше да каже.

Така че той си мълчеше.

— Саша?

Звукът на мелодичния й глас го сряза като натрошено стъкло.

— Остани тук за малко, докато отново запаля огъня.

Зарек почти се изправи, за да й помогне, но си заповяда да остане на мястото си. Дните му като слуга на богатите бяха приключили. Ако тя искаше огън, беше точно толкова способна да си го накладе, колкото и той.

Разбира се, той виждаше къде бяха подпалките, а и ръцете му бяха загрубели от тежката работа.

Нейните бяха нежни. Деликатни.

Крехки ръце, които можеха да даряват утеха…

Преди да си даде сметка какво прави, Зарек вече отиваше към кабинета.

Откри Астрид коленичила пред огнището, да се опитва да сложи нови цепеници върху желязната решетка. Трудно и беше и тя правеше всичко по силите си, за да не се изгори.

Без да каже и дума, Зарек я дръпна назад.

Тя ахна уплашено.

— Не ми се пречкай — изръмжа той.

— Аз не ти се пречкам. А ти на мен.

Когато тя отказа да помръдне, Зарек я вдигна и я сложи в едно тъмнозелено кресло.

— Какво правиш? — попита тя със слисано изражение.

— Нищо. — Зарек се върна при огнището и се залови с огъня. — Не мога да повярвам, че при всичките ти пари нямаш някой, който да ти помага.

— Не се нуждая от ничия помощ.

Думите й го накараха да поспре.

— Нима? И как се оправяш сама?

— Оправям се. Не понасям да се държат с мен, сякаш съм безпомощна. Умея да се грижа за себе си не по-зле от когото и да било.

— Браво на теб, принцесо.

И все пак усети как го залива нова вълна на уважение. В света, в който той бе отрасъл, жени като нея не вършеха каквото и да било сами. Вместо това си купуваха хора като него, за да изпълняват всяка тяхна прищявка.

— Защо непрекъснато ме наричаш „принцесо“?

— Е, не си ли точно това? Драгоценното слънчице на родителите ти?

Тя се намръщи.

— Откъде знаеш?

— Надушвам го по теб. Ти си една от онези, които през целия си живот не са имали никакви грижи нито за миг. Каквото си поискала, си го получавала.

— Не всичко.

— Така ли? И какво ти е липсвало?

— Зрението ми.

Зарек замлъкна, когато думите и отекнаха в ушите му.

— Е, да, кофти е да си сляп.

— Откъде би могъл знаеш?

— Защото съм го изживял.

— Бил си сляп? — попита Астрид.

Зарек не отговори. Не можеше да повярва, че е допуснал думите да му се изплъзнат. Никога не беше говорил за това, нито дори с Джес.

Единствено Ахерон знаеше и за щастие, беше запазил тайната му.

Тъй като нямаше никакво желание за втори път тази вечер да се връща към миналото и болката, която го очакваше там, той излезе от кабинета и се върна в стаята си, където заключи вратата, за да изчака на спокойствие утихването на бурята.

Поне докато беше сам, нямаше защо да се тревожи, че може да предаде сам себе си или да нарани някого.

Ала докато седеше в стола, не образи от миналото го измъчваха. А уханието на рози и дърво, светлите очи на една жена.

Споменът от усещането на меката и хладна буза под пръстите му. Влажната разрошена коса, която обрамчваше женствени, съблазнителни черти. Жена, която не се отдръпваше от него, нито се свиваше уплашено.

Тя беше удивителна и пълна с изненади. Ако беше някой друг, Зарек би могъл дори да се върне в кабинета, където тя седеше с вълка си, и да я разсмее. Само че той не знаеше как да накара някого да се разсмее. Разбираше от хумор, разпознаваше иронията, но не беше от онези, които разправят шеги или извикват усмивки у другите. Особено пък у една жена.

Този факт никога досега не го беше притеснявал.

Ала не и тази вечер.

 

 

— Виновен ли е?

Астрид се сепна, когато гласът на Артемида отекна в главата и. Всяка вечер, откакто бяха довели Зарек в къщата и, Артемида я тормозеше с един и същи въпрос, отново и отново, докато Астрид не бе започнала да се чувства като Жана д’Арк, измъчвана от въображаеми гласове.

— Още не, Артемида. Той току-що се събуди.

— Е, какво ти отнема толкова дълго време? Докато той е жив, Ахерон е изнервен, а аз ненавиждам, когато е толкова неспокоен. Отсъди най-сетне, че се е провинил.

— Защо толкова много искаш да го видиш мъртъв?

Възцари се тишина. За миг Астрид си помисли, че Артемида си е тръгнала, затова отговорът, когато се разнесе, я изненада.

— Ахерон не обича да гледа как някой страда. Особено един от Нощните му ловци. Така че, докато Зарек е жив, Ахерон ще се измъчва, а независимо какво си мисли той, не ми е приятно да го виждам как се измъчва.

Астрид за първи път чуваше Артемида да изрича нещо подобно. Богинята далеч не се славеше с доброта и състрадателност, нито пък с това, да я е грижа за другиго, освен за нея самата.

— Обичаш ли Ахерон?

— Ахерон не те засяга, Астрид — остро отвърна Артемида. — Сега от значение е единствено Зарек и се кълна, че ако изгубя още от лоялността на Ахерон заради това, горчиво ще съжаляваш.

Астрид настръхна при враждебния тон на богинята и заплахата й. Щеше да е нужно нещо повече от Артемида, за да я нарани, и ако богинята искаше битка, най-добре да дойдеше подготвена.

Астрид може вече и да не харесваше работата си, ала въпреки това я приемаше сериозно и никой, особено пък Артемида, нямаше да я принуди да произнесе преждевременна присъда.

— Ако осъдя Зарек прекалено бързо, не мислиш ли, че Ахерон ще се ядоса и ще поиска ново отсъждане?

Артемида издаде груб звук.

— Освен това ти увери Ахерон, че няма да се месиш. Накара го да се закълне, че няма да се свързва с мен, за да се опита да повлияе на присъдата ми, а ето че ти правиш точно това. Как според теб ще реагира той, ако му кажа за постъпката ти?

— Много добре — сопна се Артемида. — Повече няма да те безпокоя. Ала позабързай се малко!

Най-сетне сама, Астрид остана да седи в кабинета, обмисляйки как да продължи оттук нататък, как да притисне Зарек, за да види дали ще се прекърши и ще стане агресивен.

Той беше нападнал къщата й, но не и нея. Саша се бе нахвърлил отгоре му и макар че Зарек го беше наранил, вълкът го беше наранил много повече. Беше честна схватка между двамата и Зарек не се беше опитал да убие Саша, задето го беше нападнал. Просто го беше откопчил от себе си, а после го беше оставил на мира.

Вместо да потърси отмъщение, му беше дал вода.

Досега най-тежките му престъпления бяха войнственото му отношение и фактът, че имаше наистина плашещо присъствие. Но освен това вършеше неща, които бяха в пълен разрез с навъсеността му.

Разумът й нашепваше да стори онова, което Артемида искаше от нея. Да го обяви за виновен и да избяга.

Инстинктите й казваха да изчака.

Стига той да не се нахвърлеше върху Саша или нея, Астрид възнамеряваше да направи точно това.

Но ако Зарек само опиташе да им стори зло, тя се махаше, а с него беше свършено.

Няма такова нещо като невинен мъж…

Астрид изпусна уморено дъха си. Беше го казала на сестра си Ати последния път, когато двете бяха разговаряли. Част от нея наистина го вярваше. Нито веднъж през всички тези векове не беше намерила някого за невинен. Всеки, когото някога бе съдила, я бе лъгал.

Всички се бяха опитали да я заблудят.

Някои се бяха опитали да я подкупят.

Някои бяха опитали да избягат.

Някои бяха опитали да я пребият.

Един се беше опитал да я убие.

Астрид се зачуди в коя ли категория щеше да попадне Зарек.

Пое дълбоко дъх, за да се окуражи, след което се изправи, отиде в стаята си и зарови из дрехите, които Саша носеше, когато беше в човешката си форма.

— Какво правиш? — попита вълкът, присъединявайки се към нея.

— Зарек има нужда от дрехи — отвърна тя на глас, без да се замисли.

Саша я гризна по ръцете и натика с нос дрехите си обратно в кошницата на дъното на дрешника.

— Да си намери свои. Тези са мои.

Астрид отново ги извади.

— Хайде де, Саша, бъди добричък. Той няма никакви дрехи, а тези, които носи, са изпокъсани.

— Е, и?

Астрид се зае да прехвърля панталоните и ризите, като и се искаше да е в състояние да види.

— Ти си този, който се оплаква, че трябва да гледа гол мъж. Мислех, че би предпочел да го видиш с малко повече дрехи.

— Оплаквам се и от това, че трябва да пикая навън и да ям от купи, но не виждам да си ми позволила да използвам тоалетната и да се храня с прибори, когато той е наоколо.

Астрид поклати глава.

— Ще престанеш ли? Мрънкаш като някоя досадна старица.

Тя избра един дебел пуловер.

— Не — сопна се Саша. — Не и виненочервеният пуловер. Той ми е любимият.

— За бога, Саша! Толкова си разглезен!

— А това си е моят пуловер. Върни ми го.

Астрид стана, за да го занесе на Зарек.

Саша я последва, като не спираше да се оплаква.

— Ще ти купя нов — обеща Астрид.

— Не искам нов. Искам този.

— Той нищо няма да му направи.

— Как ли пък не. Я му виж дрехите. Съсипани са. Освен това не искам тялото му да докосва нещо, което аз нося. Ще го зарази.

— О, всемогъщи богове, Саша! Няма ли най-сетне да пораснеш! Вече си на четиристотин години, а се държиш като кутре. Не е, като да има въшки или нещо такова.

— Има!

Астрид погледна сърдито надолу към крака си, където усещаше докосването му. Той стисна пуловера със зъби и го изтръгна от ръцете й.

— Саша! — сопна се тя на глас и се затича след него. — Дай ми пуловера или, кълна се, наистина ще накарам да те кастрират.

Вълкът се втурна през къщата и Астрид го последва с цялата бързина, на която беше способна, като разчиташе на паметта си за това, къде се намират предметите.

Някой беше преместил малката масичка. Тя изохка, когато кракът и се удари в ръба, и изгуби равновесие. Протегна ръце, за да се подпре, но усети как масичката се накланя, поддавайки под тежестта и. Стъкленият плот падна настрани и предметите върху него се разхвърчаха.

Нещо я удари по главата и се строши.

Астрид замръзна, боейки се да помръдне. Не знаеше какво се бе счупило, но звукът не можеше да бъде сбъркан.

Къде беше стъклото?

С разтуптяно сърце, тя прокле слепотата си. Не смееше да помръдне от страх да не се пореже.

— Саша?

Той не отговори.

— Не се движи. — От дълбокия заповеднически глас на Зарек по гърба и полазиха тръпки.

Миг по-късно две силни ръце я вдигнаха от пода с ужасяваща лекота и тя се оказа притисната до жилаво, кораво като скала тяло. Тяло, чиито мускули се движеха при всяка крачка, докато я изнасяше от кабинета.

Астрид обви ръце около широки, мъжествени рамене, които се напрегнаха при допира й. Дъхът му падаше върху лицето й и от него сякаш цялото и тяло се разтапяше.

— Зарек? — предпазливо попита тя.

— В къщата има ли друг, който би могъл да те вдигне на ръце и за когото би трябвало да знам?

Астрид се престори, че не чува сарказма му, докато той я отнасяше в кухнята, където я сложи да седне на един стол.

В мига, в който вече не усещаше топлината му, Астрид почувства, че тя й липсва, и гърдите й се свиха от странна болка, която нито очакваше, нито разбираше.

— Благодаря ти — тихичко рече тя.

Вместо отговор го чу да излиза от стаята.

Върна се няколко минути по-късно и изсипа нещо в кошчето за боклук.

— Не знам какво си направила на Скуби — каза той, а тонът му беше почти нормален, — но се е сврял в един ъгъл, лежи върху някакъв пуловер и ми ръмжи.

Астрид сподави желанието си да се разсмее при този образ.

— Просто се държи лошо.

— Е, там, откъдето аз идвам, когато някой се държи лошо, яде бой.

Астрид се намръщи при думите му и чувството, криещо се зад тях.

— Понякога да разбереш, е по-важно от това, да накажеш.

— А понякога не е.

— Може би — прошепна тя.

Зарек пусна чешмата — звучеше така, сякаш отново си мие ръцете. Странно, май го правеше доста често.

— Събрах всички стъкла, които успях да намеря — каза той надвиквайки звука от течащата вода. — Ала кристалната ваза на масата се е счупила доста гадно. Няма да е лошо през следващите дни да влизаш там с обувки.

Астрид бе странно трогната от действията и предупреждението му. Тя се изправи и прекоси стаята, за да застане до него. Въпреки че не го виждаше, можеше да го почувства. Усещаше топлината му, силата му.

Суровата му чувственост, от която по тялото й пробягваха тръпки, съблазняваше я, разпалваше желанието и.

Една непозната част от нея копнееше да протегне ръка и да докосне гладката мургава кожа, която я мамеше с обещание за първична жар. Не беше забравила как изглежда кожата му. Начинът, по който светлината играеше върху нея.

Искаше да притегли устните му към своите и да почувства вкуса им. Да види дали би могъл да бъде нежен.

Или щеше да бъде груб и властен?

Би трябвало да е потресена от мислите си. Като съдница не би трябвало да изпитва подобно любопитство, но като жена то беше по-силно от нея.

Много отдавна не бе пожелавала някой мъж. Дълбоко в нея дори имаше частица, която жадуваше да открие у него добротата, в която Ахерон вярваше.

Нещо, което също не бе пожелавала от векове.

Добротата на Зарек беше толкова нелогична.

— Откъде разбра, че се нуждая от теб?

— Чух трошене на стъкло и се досетих, че си хваната в капан.

Астрид се усмихна.

— Беше много мило от твоя страна.

Изпита чувството, че той се взира в нея. И от тази мисъл й стана горещо. Гърдите и се втвърдиха.

— Изобщо не съм мил, принцесо. Вярвай ми.

Не, не беше мил. Беше корав. Бодлив и странно пленителен. Като див звяр, който трябваше да бъде опитомен.

Ако изобщо някой би могъл да опитоми някого като него.

— Опитвах се да ти дам малко дрехи — тихо каза тя, мъчейки се да си възвърне контрола над тялото си, което като че ли отказваше да се вслуша в повелите на здравия разум. — На дъното на дрешника ми има доста пуловери, ако искаш да си вземеш назаем.

Издавайки презрителен звук, Зарек спря чешмата и си откъсна хартиена кърпа, за да се избърше.

— Дрехите ти няма да ми станат, принцесо.

— Не са мои. А на един приятел.

На Зарек му беше трудно да диша, когато тя беше толкова близо до него. Достатъчно би било просто да се наведе съвсем лекичко и можеше да целуне полуотворените й устни.

Протегнеше ли се, щеше да я пипне.

А най-страшното бе колко много му се искаше да я докосне. Как копнееше да се притисне в нея и да усети меките й извивки до коравите мъжки линии на своето тяло.

Не помнеше някога да бе искал каквото и да било по-силно от това.

Затвори очи и в миг бе възпламенен от образа на тях двамата, голи. Видя се как я слага върху кухненския плот пред себе си, за да може да я чука до забрава. Как ту се плъзва в нейната топлина, ту отново излиза, докато не се умори така, че да не може да се държи на крака. Прекалено изцеден, за да помръдне.

Искаше да усети топлината на кожата й, галеща неговата. Дъха й върху плътта си.

А повече от всичко искаше уханието й върху кожата си. Да познае какво е да притежава жена, която не показва страх или презрение към него.

През всички тези векове никога не беше чукал жена, за която не е платил. А през по-голямата част от времето не разполагаше дори с това.

Толкова дълго беше сам…

— Къде е този твой приятел? — Гласът му изведнъж стана хриплив при мисълта за Астрид с друг мъж. Болеше по начин, по който не би трябвало.

В този миг Саша влезе в стаята и излая, вперил поглед в тях.

— Приятелят ми умря — заяви Астрид без колебание.

Едната вежда на Зарек подскочи.

— Как?

— Ммм, хвана парвовирус.

— Това не беше ли кучешко заболяване?

— Да. Истинска трагедия.

— Ей! — намеси се Саша. — Това беше подло.

— Дръж се прилично или ще направя така, че наистина да хванеш парвовирус.

Зарек се поотдръпна от нея.

— Липсва ли ти?

Астрид поглед натам, откъдето се носеше джафкането на Саша.

— Не, не бих казала. Беше голяма напаст.

— Ще видиш ти една напаст, нимфо. Само почакай.

Астрид преглътна усмивката си.

— Е, искаш ли дрехите? — попита тя Зарек.

— Защо не.

Тя го поведе към стаята си.

— Толкова си гадна — изръмжа Саша. — Само почакай. Ще ми платиш за това. Сещаш ли се за онова одеяло, което толкова обичаш? Отпиши го. И ако бях на твое място, не бих си обул пантофите след това.

Астрид не му обърна внимание.

Зарек не каза нищо, когато тя го въведе в стаята си, издържана в пастелни розови тонове. Всичко бе така женствено и изящно. Ала онова, от което го проряза болка, беше уханието във въздуха.

Рози и дъх на запалено дърво.

Миришеше като нея.

Миризма, от която той стана толкова корав, че го заболя. Възбудата му се притисна в ципа на панталоните, умолявайки го да стори нещо повече от това, просто да я гледа.

Против волята си, Зарек поспря поглед върху леглото и. Толкова лесно можеше да си я представи заспала там. Устните й — полуотворени, тялото й — отпуснато и голо…

Бледорозовите завивки, увити около голите й крака.

— Ето.

Трябваше да се насили да премести очи от леглото към дрешника.

Тя се беше дръпнала настрани, за да му даде достъп до мъжките дрехи, сгънати прилежно в ракитен кош за пране.

— Вземи каквото си поискаш.

На това му се казваше двусмислено предложение. Проблемът беше, че онова, което той искаше най-много, определено не беше в коша. Така че Зарек и благодари, след което изрови черен пуловер и сиво поло, които не би трябвало да са му прекалено малки.

— Ще се преоблека в стаята си — каза той, макар да се чудеше защо се хаби. Сякаш я беше грижа дали ще излезе от спалнята й, или не. Не беше, като да може да го види.

У дома си той се разхождаше полугол през половината време. Само че това не беше особено възпитано, нали?

И откога пък стана възпитан?

От тази вечер, както изглеждаше.

Саша излая след него, докато той излизаше, а след това се втурна в стаята и залая срещу Астрид.

— Млъкни, Саша — каза тя. — Или ще спиш в гаража.

Без да им обръща внимание, Зарек се върна в стаята си, за да се преоблече.

Затвори вратата, сложи чистите дрехи настрани и остана да стои така, обзет от адски странно чувство. Тя му беше предложила просто дрехи. И подслон.

Легло.

Храна.

Погледът му се плъзна из елегантната, скъпо обзаведена стая. Тук се чувстваше изгубен. Несигурен в себе си. Никога през живота си не беше изпитвал нещо такова.

Тук се чувстваше като човек.

И най-вече — чувстваше се добре дошъл. Нещо, което не бе усещал дори с Шарън.

Като всички други, които беше познавал през вековете, Шарън вършеше това, за което той й плащаше. Ни повече, ни по-малко. Всеки път, когато беше край нея, имаше чувството, че й се натрапва.

Шарън беше официална и хладна, особено след като той беше отказал предложението й за нещо повече между тях. Никога не бе успял да се отърве от усещането, че част от нея се бои от него. Част, която го държеше под око, особено когато дъщеря й беше наблизо… сякаш очакваше да го хванат лудите или нещо такова.

Това го обиждаше, но пък той толкова беше свикнал с обидите, че просто не му обръщаше внимание.

Ала с Астрид не се чувстваше по този начин. Тя се отнасяше с него така, сякаш беше нормален. И на него му беше лесно да забрави, че не е.

Облече се бързо и се върна в кабинета, където Астрид се беше излегнала на хълбок върху дивана и четеше книга на брайловата азбука. Саша се беше свил в краката й и при появата му вдигна глава, а в сивите вълчи очи, които впери в него, имаше нещо, което страшно приличаше на омраза.

Зарек, който по пътя беше взел ножа за белене от кухнята, си избра друго парче дърво.

— Как така си се сдобила с вълк за домашен любимец? — попита, докато се настаняваше в стола, който беше най-близо до камината, та да може да хвърля стърготините направо в огнището.

И сам не знаеше защо говори с нея. Обикновено не би се хабил, ала с нея усещаше странно любопитство към живота и.

Астрид се пресегна и погали вълка в краката си.

— Не съм сигурна. Досущ като теб, и него намерих ранен, прибрах го и го излекувах. И оттогава е с мен.

— Учудвам се, че те е оставил да го опитомиш.

Тя се усмихна.

— Аз също. Не беше лесно да го накарам да ми се довери.

Зарек помисли върху това за минута.

— „Трябва да бъдеш много търпелив — отговори лисицата. — Отначало ще седнеш малко по-далечко от мене, ей така, в тревата.“^[1]

Астрид зяпна от изумление, когато Зарек продължи да цитира един от любимите й пасажи. Едва ли би била по-слисана, ако я беше замерил с нещо.

— Чел си „Малкият принц“?

— Един-два пъти.

Ще да е било повече от това, за да може да го цитира така безпогрешно. Астрид отново се наведе, за да докосне Саша, така че да може да види Зарек.

Той седеше по диагонал от нея и дялкаше парче дърво. Светлината на огъня играеше в очите му с цвят на среднощно небе, черният пуловер обгръщаше плътно тялото му и макар лицето му да беше покрито с няколкодневна брада, Астрид отново бе поразена от това, колко е красив.

Докато работеше, у него имаше нещо почти умиротворено. Поетично изящество, което се бореше със суровата цинична извивка на устата му. Със смъртоносната аура, която го обвиваше по-плътно от черните му дънки.

— Обожавам тази книга — тихичко каза тя. — Винаги е била една от любимите ми.

Зарек не отговори. Просто си седеше там, придържайки внимателно парчето дърво, докато дългите му тънки пръсти се движеха изящно по него. За първи път въздухът наоколо не изглеждаше толкова нагнетен. Така опасен.

Не би го нарекла точно укротен, но не беше и така злокобен.

— Като дете ли си го чел? — попита Астрид.

— Не — тихичко отвърна той.

Астрид наклони глава на една страна, наблюдавайки го как работи.

Той спря и се обърна, поглеждайки я смръщено.

Астрид пусна Саша и се облегна назад.

Без да помръдва, Зарек продължи да се взира в нея и палето й. Тук имаше нещо много странно — казваха му го всичките му инстинкти. Той впи поглед в Саша.

Ако не знаеше, че не е възможно…

Ала какво би търсил върколак в Аляска заедно с една сляпа жена? Заради магнитните полета тук на някой от Аркадия или Катагария би му било трудно да поддържа постоянна физическа форма, докато електроните във въздуха противодействаха на магията му.

Не, не беше никак вероятно.

И все пак…

Зарек премести поглед от тях към орнаменталния часовник на полицата над камината. Беше почти четири сутринта. За него все още беше рано, но повечето хора нямаха неговия режим.

— Винаги ли стоиш до толкова късно, принцесо?

— Понякога.

— Нямаш ли работа, за която трябва да ставаш рано?

— Не. Имам наследствени пари. Ами ти, принце от приказките?

Ръката на Зарек трепна при думите й. Наследствени пари. Тя беше дори по-фрашкана с пари, отколкото той подозираше.

— Сигурно е хубаво да не трябва да работиш.

Горчивината в гласа му не убягна от вниманието на Астрид.

— Не харесваш хората, които имат пари, нали?

— Не съм специално настроен против никого, принцесо. Мразя всички еднакво.

Да, беше чула това за него. Чула бе от Артемида, че той е недодялан, груб и невъзпитан, и най-отвратителният задник, когото богинята бе срещала някога.

Което от устата на Кралицата на отвратителността означаваше много.

— Не отговори на въпроса ми, Зарек. С какво се занимаваш?

— Това-онова.

— Това-онова, а? Значи си скитник?

— Ако кажа, че съм, ще ме изхвърлиш ли?

Въпреки че тонът му беше равен и безстрастен, Астрид усети, че наистина иска да чуе отговора й. Че част от него наистина иска тя да го изхвърли.

Че го очакваше.

— Не, Зарек. Вече ти казах, тук си добре дошъл.

Зарек спря да дялка и се загледа в огъня; думите й го накараха да потрепери. Но не пламъците виждаше, а лицето й. Милият й глас отекваше дълбоко в сърце, което той мислеше, че отдавна е мъртво.

Никой никога не му бе казвал, че е добре дошъл където и да било.

— Бих могъл да те убия и никой няма да разбере.

— Ще ме убиеш ли, Зарек?

Зарек потръпна, завладян от спомени. Видя се как върви между телата в опустошеното си село. Гледката им, с гърла, от които бликаше кръв, домовете им — обхванати от пламъци…

Той би трябвало да ги защитава.

А вместо това ги беше избил до един.

И дори не знаеше защо. Не помнеше нищо, освен обзелата го ярост. Жаждата за кръв и разплата.

— Надявам се, че не, принцесо — прошепна той.

След това стана, върна се в стаята си и заключи вратата.

Можеше само да се надява, че и тя ще стори същото.