Шерилин Кениън
Танц с дявола (16)

15

Аш отвори вратата на малката тясна килия, в която държаха Танатос.

Част от него искаше кръвта му заради живота на Бьорн, който Танатос беше отнел, и заради хората, които беше наранил. А най-вече искаше кръвта му заради Сими и новооткрития й страх.

Ала друга част от него разбираше защо Танатос бе полудял.

У самия него също се криеше известна доза лудост. Именно тя го беше поддържала жив през последните единайсет хиляди години.

Танатос вдигна очи, когато го чу да влиза; лицето му беше бледо и измъчено.

— Кой си ти?

Аш направи крачка встрани, така че светлината, идваща отвън, да огрее горкия мъж на пода.

— Наричай ме просто последната ти орис. Дошъл съм, за да ти даря покой, малки братко.

— Ще ме убиеш ли?

Аш поклати глава и се протегна, за да извади камата си от ножницата на кръста му. Вдигна я и погледа древните знаци, които покриваха острието. Като всички атлантски ками, и тази беше извита от основата до върха. Дръжката беше от чисто злато, а в средата й имаше голям рубин.

Това беше камата на отдавна измрял народ, повече митичен, отколкото — реален. Подобно съкровище нямаше цена.

В погрешните ръце то можеше да направи повече от това, да рани Сими. Можеше да унищожи света.

Заля го вълна на ярост. Понякога му беше почти невъзможно да не убие Артемида.

Ала това не беше негова работа. Независимо дали му харесваше, или не, той беше тук, за да я защитава, дори и от собствената й глупост.

Аш призова атлантските си сили и ги използва, за да стопи камата и да я превърне в нищо.

Никой нямаше да нарани неговата Сими отново.

И никой нямаше да унищожи света. Не и докато той беше тук, за да го защитава.

Той протегна ръка на Танатос.

— Изправи се, Каликс. Предлагам ти избор.

— Откъде знаеш името ми?

Аш почака, докато другият мъж улови ръката му, и го издърпа на крака, и едва след това отговори:

— Знам всичко за теб и дълбоко съжалявам за онова, което си изгубил. Още повече съжалявам, че не можах да го предотвратя.

— Бяха силите на Танатос, нали? — тихичко каза той. — Не Зарек, а другият Танатос уби жена ми.

Аш кимна. Тогава се бе опитал да изтрие спомените на Каликс, ала Артемида му ги беше възвърнала, за да може да го превърне в свой слуга.

— Хората имат един отколешен израз. Абсолютната власт съсипва абсолютно.

— Не — прошепна Каликс. — Абсолютното отмъщение прави това.

Аш с радост видя, че аполитът си бе възвърнал част от ясното мислене, докато беше заточен в този подземен ад.

— Каза, че ще ми предложиш избор? — колебливо рече Каликс.

— Споразумях се да бъдеш изпратен за вечния си покой в Елисейските поля^[1] или пък да те пусна жив, на сегашната ти възраст, в Синсинати, Охайо.

Каликс се намръщи.

— Какво е Синсинати, Охайо?

— Хубав град в страна, на име Америка.

— И защо бих искал да отида там?

— Защото в Щатския университет на Охайо има една второкурсничка, която следва танцово изкуство и с която си мисля, че би искал да се запознаеш.

Аш разтвори ръка и му показа образа на момичето. Тя беше прелестна, с дълга руса коса и големи сини очи, и стоеше, заобиколена от приятелите си след края на урока си.

— Дирцея — ахна Каликс и гласът му се прекърши, докато изричаше името.

— Всъщност сега е Алисън Грант. Човешка жена.

Каликс вдигна измъчен поглед към Аш.

— Но аз ще бъда аполит, прокълнат да умре само след няколко години.

Аш поклати бавно глава.

— Ако избереш да останеш с нея, ти също ще бъдеш човек. Няма да си спомняш нищо за това, че си бил Каликс или Танатос. В света ти няма да има неща като деймони и аполити. Никакви Нощни ловци или древни богове. Няма да знаеш нищо за това.

— Тогава как ще я открия, ако не помня кой съм?

Аш затвори ръка, скривайки образа на Дирцея.

— Аз ще се погрижа да я намериш. Заклевам се. Самият ти също ще учиш там.

— Ами семейство?

— Ще бъдеш сирак, чийто богат чичо Аш е умрял и те е направил единствен наследник на цялото си имущество. На никого от вас няма да му липсва нищо, докато сте живи.

Устните на Каликс потръпнаха.

— Ще направиш всичко това за мен, въпреки че убих един от мъжете ти?

Челюстта на Аш се напрегна при споменаването на Бьорн.

— Прошката е най-съществената част от храбростта.

— Винаги съм си мислел, че е благоразумието.

Аш поклати глава.

— Благоразумието е лесно. Трудно е да намериш смелостта да простиш на себе си и на другите.

В продължение на няколко минути Каликс мислеше над думите му в мълчание.

— Ти си мъдър мъж.

От устните на Аш се откъсна някакво подобие на смях.

— Ни най-малко. Е, реши ли?

Каликс впи пламнал поглед в него, преди да изрече отговора, който Аш вече знаеше.

— Нямам избор. Нима бих могъл да позная рая без Дирцея? Искам да отида в Синсинати.

— Предположих, че ще мислиш така.

И като отстъпи назад, Аш изпълни желанието на Каликс.

Останал сам в килията на Танатос, той огледа усойните влажни стени и потисна собствените си демони. Артемида нямаше право да го обрича на това.

Един ден и тя щеше да си получи заслуженото.

Ала първо трябваше да се погрижи за Дионисий. Следващия път, когато на бога на виното му хрумнеше да насъска един от питомците на Артемида срещу неговите мъже, щеше сериозно да си помисли, преди да го стори.

Трябваше да свърши и още няколко неща. Като например да изтрие от спомените на Джес, Сайра и скуайърите информацията за знака с лъка и стрелата.

Несъмнено би трябвало да го изличи и от ума на Зарек, но вече му беше навредил достатъчно.

Зарек нямаше да каже никому, пък и имаше далеч по-важни неща, с които да се занимава.

Освен това, ако всичко се наредеше така, както Аш знаеше, че ще стане, Зарек щеше да научи и за него, и за Нощните ловци далеч по-интересни неща от тайната на знака им.

 

 

Артемида седеше сама на трона и си играеше с възглавниците. Ахерон го нямаше от доста време и тя започваше да се тревожи.

Той не можеше да се махне от Олимп, но можеше да стори други неща…

Неща, които да й докарат сериозни неприятности, ако Зевс някога научеше за тях.

Май беше сглупила, като му беше отпуснала цял следобед свобода в планината и.

Тъкмо когато се канеше да тръгне да го търси, вратата на храма се отвори и тя се усмихна, видяла Ахерон да прекрачва прага.

Нейният Ахерон беше великолепен.

Дългата му руса коса падаше около раменете му, а черните кожени панталони обгръщаха тяло, което бе създадено да съблазнява. Да дарява наслада на другите.

Вратата се затвори зад гърба му.

С пламнало тяло, тя се надигна, обзета от сладостно очакване, познала хищния поглед в очите му.

Суровия, неподправен глад в тях.

Желание се разля във вените и, гъсто и плътно, и тя усети влагата, събрала се изведнъж между краката и.

Това беше онзи Ахерон, когото обичаше най-много.

Хищникът. Онзи, който вземаше това, което иска, без да търпи възражения.

Дрехите се стопиха върху тялото му, докато се приближаваше към нея.

Също като нейните.

Артемида потръпна пред размерите на могъществото му. Могъщество, пред което нейното бледнееше.

Твърде дълго не се беше хранил. И двамата го знаеха. Рано или късно, винаги идваше един момент, когато състраданието му умираше и той ставаше аморален и безчувствен.

И ето че го беше достигнал.

Артемида простена, когато той я сграбчи и я притегли към коравото си мускулесто тяло. Ерекцията му изгаряше бедрата й.

— Какво искаш, Ахерон? — попита тя, ала задъханият й глас издаваше колко престорено беше нехайството й.

Горещият му поглед се плъзна по голото й тяло, разпалвайки в него още по-голям пожар.

— Знаеш какво искам — дрезгаво отвърна той на атлантски. — В края на краищата аз съм на върха на хранителната верига, а ти… ти си храната.

И с пламнали в червено очи, той разтвори краката й.

Артемида простена и свърши в мига, в който той проникна умело в нея. Със замаяна глава, тя го притискаше до себе си, прокарвайки ръце по гладкия му, мускулест гръб, докато той потъваше в нея, отново и отново, с мощен ритъм, от който и се завиваше свят.

Да, ето какво искаше. Това бе онзи Ахерон, в когото се беше влюбила. Мъжът, заради когото би се разбунтувала и срещу боговете, само и само да го задържи.

Мъжът, заради когото беше нарушила всички правила, само и само да го привърже завинаги съм себе си.

Той я любеше необуздано и гладът му подклаждаше и усилваше нейния.

Артемида наклони глава на една страна, в очакване на онова, което знаеше, че предстои.

Очите на Ахерон се завихриха като червен огън миг преди той да се наведе и да впие зъби в шията й, за да се нахрани от нея.

Артемида изкрещя, когато и двамата свършиха едновременно. Силата му нахлуваше в тялото й на вълни, заслепявайки я за всичко друго, освен за могъщото усещане от Ахерон вътре в нея.

Можеше да се преструва колкото си иска, че тя властва над него, ала всъщност знаеше каква е истината.

Той властваше над нея.

И тя го ненавиждаше за това.