Шерилин Кениън
Нощни удоволствия (7)

4

— Е, това не е ли липса на възпитание? — каза Кириан спокойно, като свали слънчевите си очила и ги пъхна в джоба на якето си. Движенията му бяха преднамерено бавни и Аманда разбра, че това бе начинът му да покаже на Дезидерий колко малко значение отдава на неговата заплаха. — Тъкмо се канех да целуна моето момиче и ти ни прекъсна. Какво, да не си израснал в плевня? — С хладнокръвие, което я изуми, Нощният ловец се обърна към своя враг: — Между другото, ако пипнеш жената или ламборгинито, си мъртъв.

Дезидерий излезе от сенките и застана в един осветен от ярката луна участък. Контрастиращата жълтеникава светлина на уличната лампа, която падаше под странен ъгъл зад него, му придаваше зловещ вид, въпреки ангелската му красота.

— Имаш хубава кола, Нощен ловецо — заяви той. — Точно тя прави проследяването ти толкова лесно. Що се отнася до заплахата ти, аз вече съм мъртъв. — Съвършените му устни се извиха в подигравателна усмивка. — Същото се отнася и за теб.

Облечен в моден син костюм на тънко райе, Дезидерий изглеждаше като високо платен манекен. Имаше нежна златиста кожа, а русата му коса бе с една нотка по-светла от тази на Кириан. Красотата му бе толкова безупречна, че изглеждаше почти нереална. Той изглеждаше на не повече от двайсет и пет години — мъж в разцвета на своята сила и сексуална привлекателност.

Аманда преглътна, потръпвайки от страх. Имаше нещо нередно в това един толкова жесток човек да изглежда така съвършен. Единственото, което издаваше истинската му природа, бяха дългите му кучешки зъби, които не си правеше труда да крие, докато говореше.

— Почти ненавиждам мисълта, че трябва да те убия, Нощен ловецо. За разлика от другите, които съм надвивал, ти притежаваш много забавно чувство за хумор.

— Е, старая се. — Кириан застана между него и Аманда. — А сега защо не направиш нещата още по-интересни и не пуснеш жената да си върви?

— Не.

И изведнъж, сякаш от нищото, те бяха нападнати. Аманда чу рязко щракване. Като сграбчи ръката й, която бе прикована към неговата, така че да не я нарани по време на боя, Хънтър изрита първия златен вампир с върха на ботуша си. Когато вампирът се разпадна на прах, тя осъзна, че щракването е било от освобождаването на острието в ботуша му. После острието незабавно се прибра.

С движение, сякаш взето направо от холивудски филм, Кириан удари с лакът друг вампир и после го метна с главата надолу на земята. След това светкавично приклекна, отвори със замах ножа пеперуда, заби го в гърдите на деймона и го затвори с въртеливо движение, когато и този вампир се разпадна на прах.

Хънтър скочи на крака. От сенките изникна трети. Действайки по инстинкт, Аманда се завъртя и го изрита. Улучи го право в слабините и го запрати със стон на земята. Кириан я погледна изненадано.

— Черен колан по айкидо — каза тя.

— По всяко друго време щях да те целуна за това. — Той се усмихна и погледна над рамото й. — Наведи се.

Тя се подчини и той метна един нож право в гърдите на друг вампир, който изчезна сред облак черна пара. Хънтър измъкна единия пистолет.

— Влизай в колата! — нареди й той, като я бутна към шофьорската седалка.

С треперещо от притока на адреналин тяло, Аманда се качи толкова бързо, колкото й позволиха белезниците и ръката му, която я държеше.

Прехвърли се над скоростния лост и седна на другата седалка, докато той стреляше по вампирите.

Кириан влезе в колата след нея, затвори вратата и запали двигателя. Мили боже, той бе удивителен и напълно спокоен. Никога досега не бе виждала подобно нещо. Хънтър бе абсолютно невъзмутим. Друг красив, русокос вампир скочи на предния капак, когато Кириан включи на задна и натисна педала на газта. Оголил зъби, вампирът се опита да счупи с юмрук предното стъкло.

— Не казах ли да не докосвате ламборгинито? — изръмжа Хънтър миг преди да завърти рязко волана и да запрати вампира във въздуха. — А ми разправяха, че вие, момчета, не можете да летите — добави той, като изправи колата и се насочи към улицата. — Мисля, че Ахерон трябва да актуализира наръчника си.

Аманда забеляза, че ги преследват два автомобила.

— Боже мой — прошепна тя, като постави ръката си върху солидната му китка, за да му осигури колкото се може по-голяма свобода да борави със скоростния лост. Положението ставаше все по-напечено и последното нещо, което искаше, бе да му пречи да я измъкне невредима.

— Дръж се здраво — каза Кириан, като включи радиото и увеличи скоростта.

В колата зазвуча „Този мирис“ на „Линърд Скинърд“^[1], когато излязоха от паркинга на улицата.

Скована от страх, Аманда започна да реди молитви, въпреки че не беше католичка.

— Фаровете! — извика тя, осъзнавайки, че той кара в абсолютна тъмнина и че стъклата на автомобила са затъмнени повече от разрешеното от закона. — Фаровете ще бъдат много полезни точно сега!

— Тъкмо обратното, повярвай ми, защото те толкова дразнят очите ми, че едва виждам.

— Вярвам ти колкото на левия си крак — отвърна рязко тя и се вкопчи със свободната си ръка в предпазния колан, сякаш бе спасително въже. — Аз не съм безсмъртна като теб.

Кириан се засмя.

— Да, и на мен няма да ми се размине при сериозна автомобилна катастрофа.

Аманда го погледна възмутено.

— Наистина ненавиждам чувството ти за хумор.

Усмивката му стана още по-широка.

Носеха се с пълна скорост по натоварените улици на Ню Орлиънс, преминавайки от едно платно в друго, докато Аманда не започна да усеща, че й прилошава от страх. Да не говорим за няколкото случая, в които бе напълно сигурна, че ръката й ще се откъсне от резките му движения. Преглъщайки мъчително, младата жена правеше всичко възможно да не повърне, като се притискаше към облегалката.

Огромен черен шевролет се изравни с тях и се опита да ги блъсне в един влекач с полуремарке. Като стисна зъби, Аманда сподави вика си.

— Не изпадай в паника — каза Хънтър, надвиквайки музиката, като завъртя волана, за да мине под полуремаркето. Той увеличи скоростта. — Не ми е за първи път.

Дъхът на Аманда секна, когато навлязоха в съседното платно, където един червен файърбърд чакаше възможност да ги блъсне. Нощният ловец едва не се вряза в една паркирана кола.

Младата жена бе обхваната от такава силна паника, че единственото, което можеше да направи, бе само да възклицава отривисто. И да се моли. Тя редеше молитва след молитва. Докато стигнат до междущатската магистрала, пред очите й като светкавица премина целият й скучен живот. И не й хареса това, което видя. Беше твърде кратък. Имаше много неща, които искаше да направи, преди да умре, в това число да докопа Табита и да й избие от главата всички глупости.

Внезапно зад тях отново се появи черният шевролет и се опита да ги изблъска от пътя. Кириан натисна спирачките и рязко изви колата, която занесе настрани. Стомахът й се сви на топка.

— Знаеш ли — каза спокойно Хънтър, — аз наистина мразя римляните, но трябва да призная, че техните потомци произвеждат страхотни автомобили.

Той смени скоростта и отново натисна педала на газта, профучавайки край шевролета. Прескочиха средното платно, пресякоха лентата за насрещно движение и навлязоха толкова бързо в изхода от магистралата, че единственото, което Аманда видя, бе проблясването на размазани светлини.

Шумотевица от надути клаксони и свирене на спирачки изпълни ушите й. Тя бе последвана от стържене на метал, силен трясък и хрущене, когато пълният с деймони файърбърд се заби в черния шевролет. Понтиакът блъсна другата кола с деймони в подпорната стена на пътя, от което се завъртя във въздуха и падна насред уличното движение.

Аманда още не си бе поела дъх, когато шевролетът на деймоните спря край магистралата, без да се блъсне в друга кола.

Кириан нададе ликуващ вик, като завъртя рязко волана, за да обърне ламборгинито насред платното в противоположната посока. Той натисна спирачките и погледна към хаоса, който бяха оставили зад себе си.

Разтреперана от страх, Аманда стреснато възкликна. Хънтър изключи радиото и се усмихна триумфално.

— Без нито една драскотина на ламборгинито. Ха! Гълтайте прахта ни, гадни душеядци.

Като включи на скорост, той даде газ, направи остър завой, гумите на колата изсвириха пронизително и те се понесоха с пълна скорост към Квартала^[2].

Аманда седеше зашеметена и невярваща, докато с всички сили се мъчеше да диша дълбоко и равномерно.

— Това всъщност ти доставя удоволствие, нали?

— О, да, по дяволите. Видя ли изражението на лицата им? — Хънтър се засмя. — Мамка му, обичам тази кола.

Тя вдигна очи към небето и отправи молитва към Бога.

— Господи, моля те да ме разделиш с този маниак, преди да умра от страх.

— Хайде сега — рече Кириан подигравателно. — Не ми казвай, че кръвта ти не се разбушува във вените.

— О, да, така е. Всъщност кръвта ми препуска толкова бързо, че изобщо не знам защо сърцето ми все още не се е пръснало. — Тя се втренчи в него. — Ти си луд човек.

Смехът му мигновено секна.

— Някога бях такъв.

Аманда преглътна мъчително, долавяйки пустотата в гласа му. Без да иска, тя явно бе засегнала болното му място. С потиснато настроение, тя му даваше указания за пътя до дома на Грейс, намиращ се зад хотел „Сейнт Чарлз“.

След няколко минути те спряха на алеята за автомобили зад черния рейндж роувър на Джулиън Алекзандър. Задната броня бе леко смачкана от последния му сблъсък с улична лампа. Клетият Джулиън наистина бе заплаха на пътя. Тя погледна скришом Нощния ловец. В сравнение с него Джулиън май не беше толкова зле в края на краищата. Най-малкото той никога не я бе довеждал до прединфарктно състояние.

Кириан й помогна да слезе от колата през шофьорската врата и я поведе към къщата. Всички прозорци на старомодната постройка светеха и през дантелените пердета тя видя, че Грейс седи на креслото във всекидневната. Дребничката брюнетка бе вързала дългата си коса на конска опашка, а коремът й бе два пъти по-голям от последния път, когато Аманда я бе видяла. Въпреки че бебето се очакваше чак след девет седмици, бедничката Грейс изглеждаше така, сякаш щеше да роди всеки момент.

Тя се смееше на нещо, но гостите на Джулиън не се виждаха никъде.

Аманда спря, за да приглади с ръка косата си, поизпъна мръсните си дрехи и закопча якето си, за да прикрие кървавите петна.

— Грейс каза, че имат гости, затова смятам, че трябва да се помъчим да не се набиваме много на очи, съгласен?

Кириан кимна утвърдително и тя натисна звънеца.

След кратко изчакване вратата им отвори Джулиън Алекзандър. Със своя почти двуметров ръст той бе не по-малко впечатляващ от Хънтър. Русата му коса бе със същия светъл нюанс, а очите му бяха с най-яркосиния цвят, който Аманда бе виждала. Чертите на лицето му бяха перфектно изваяни, но това не бе изненадващо, имайки предвид, че майка му бе гръцката богиня Афродита. Дружелюбната му усмивка помръкна, когато погледът му се спря на Хънтър. Долната му челюст увисна от изненада. Аманда се обърна и видя същата реакция и у Нощния ловец, който стоеше като истукан.

— Джулиън Македонски? — недоверчиво попита Хънтър.

— Кириан Тракийски?

Преди да успее да помръдне, двамата мъже се хвърлиха в прегръдките си като отдавна изгубени братя. Ръката й стърчеше нагоре, докато Кириан прегръщаше Джулиън.

— О, богове — извика той. — Наистина ли си ти?

— Не мога да повярвам — отвърна Кириан, като се отдръпна назад и огледа смаяно Джулиън от глава до пети. — Мислех, че си мъртъв.

— Аз ли? — възкликна Джулиън. — Ами ти? Чух, че римляните са те екзекутирали. Зевс Гръмовержецо, как може да си тук? — Той сведе очи и видя белезниците. — Какво, по…?

— Точно затова сме тук — вметна Аманда. — Бяхме заключени заедно и се надявам, че ще можеш да ни разделиш.

— Изработени са от втория ти баща — каза Кириан. — Случайно да ти се намира ключ за тях?

Джулиън се засмя.

— Предполагам, не бива да се изненадвам. Поне този път тя не е амазонска принцеса с разярена майка, която иска да бъдат отстранени някои части на тялото ти. — Той поклати глава като баща, който хока сина си. — Минаха две хиляди години, а ти пак се оказваш замесен в невероятни бъркотии.

Хънтър се усмихна кисело.

— Някои неща не се променят. Имаш ли нещо против да ми направиш още една услуга?

Джулиън вирна глава.

— Доколкото си спомням, последния път ти направих две услуги.

— О, да, забравих за Примария.

От изражението на Джулиън Аманда разбра, че той не е забравил, и страшно й се прииска да разбере какво се е случило тогава. Но за това щеше да има време по-късно. Първо искаше да освободи ръката си. Тя подсещащо раздрънка веригата. Джулиън отстъпи назад, за да влязат.

— Всъщност имате късмет — каза той, като ги въведе във всекидневната.

Грейс не бе помръднала от креслото си, но сега държеше в скута си Ванеса, докато красивата, русокоса майка на Джулиън седеше на дивана и закачаше Никлос с една мека кукла. До Афродита седеше висок, тъмнокос мъж, който държеше на ръце Никлос и се смееше на закачките на двамата.

При вида на тази старомодна семейна сцена Нощният ловец рязко си пое дъх. Той грубо блъсна Аманда настрани от него миг преди Афродита да вдигне очи и да изругае. Преди Аманда да проумее какво става, богинята вдигна ръка и от дланта й изригна нещо като светкавица, която удари Хънтър. Електрическият заряд го запрати на пода и той повлече със себе си и младата жена. Тя се стовари върху гърдите му. Видя изгарянето на рамото му и усети мириса на тлееща плът.

Аманда подозираше, че болката от подобна рана сигурно е мъчителна, но той дори не трепна. Вместо това, бързо свали слънчевите си очила, отблъсна я от гърдите си и се опита да я отдалечи колкото се може повече от себе си. Като се изправи на крака, Хънтър застана между нея и Афродита.

— Как смееш? — изкрещя богинята и красивото й лице се изкриви от ярост. Тя присви очи, стана от дивана и тръгна към Кириан като смъртоносен хищник. — Знаеш, че не трябва да се появяваш в наше присъствие.

Джулиън я сграбчи, преди тя да е стигнала до тях.

— Майко, спри! Какво правиш?

Афродита изгледа гневно сина си.

— Как смееш да водиш пред мен Нощен ловец? Знаеш, че това е забранено!

Джулиън намръщено се обърна към Кириан. На лицето му се четеше изумление.

Хънтър погледна през рамо Аманда.

— Скоро ще бъдеш свободна, скъпа — прошепна той.

Афродита вдигна ръка.

Ужасена, младата жена осъзна, че богинята иска да го убие. Не! Думата заседна в гърлото й, а сърцето се разтуптя от обзелата я паника. Джулиън хвана китката на майка си, преди тя да е метнала нова мълния срещу Хънтър.

— Не, майко — изръмжа той. — Нощен ловец или не, той е единственият човек, който винаги е пазил гърба ми, докато всички други се молеха за моята смърт. Ако го убиеш, никога няма да ти простя.

Лицето на Афродита се вкамени. Джулиън пусна ръката й.

— През целия си живот не съм те молил за нищо. Но сега те моля като син, помогни му. Моля те.

Афродита премести поглед от Джулиън към Кириан. Колебанието, което се четеше в очите й, бе почти осезаемо.

— Хефест — обърна се Джулиън към мъжа на дивана. — Ще ги освободиш ли?

— Това е забранено — отвърна той рязко — и ти го знаеш. Нощните ловци нямат душа и са извън нашата власт.

— Всичко е наред, Джулиън — каза тихо Кириан. — Просто я помоли да внимава мълнията да не премине през мен и да удари жената.

Едва тогава Афродита забеляза Аманда. Очите й се спряха на белезниците.

— Мамо? — въпросително каза Джулиън.

Богинята щракна с пръсти и белезниците изчезнаха.

— Благодаря — каза синът й.

— Направих го само за да помогна на жената — отвърна мрачно Афродита, преди да се върне на дивана. — Нощният ловец е нещо съвсем различно.

Хънтър тихо благодари на Джулиън, след това се обърна и тръгна към вратата.

— Кириан, почакай — спря го приятелят му. — Не можеш да си тръгнеш оттук ранен.

Лицето на Нощния ловец остана безизразно.

— Знаеш Закона, adelfos^[3]. Аз винаги вървя сам.

— Не и тази вечер.

— Ако той остане — обади се Афродита, — ние трябва да си тръгнем.

Джулиън погледна майка си и кимна.

— Знам, майко. Благодаря ти още веднъж за помощта. Ще се видим по-късно.

Богинята изчезна сред блясък от ярка светлина. Хефест остави Никлос, после също се изпари.

— Джулиън — извика Грейс от креслото си. — Безопасно ли е вече да пусна Ванеса?

— Да — отвърна той.

Аманда забеляза тъжното изражение на Хънтър, когато близнаците припнаха към баща си. Никлос обаче свърна към нея, като радостно бърбореше нещо на собствения си език и протягаше ръчички. Аманда го вдигна и го прегърна нежно, после целуна меките му руси къдрици. Като се подрусваше в ръцете й, детето се засмя и се притисна в нея.

Типично в неин стил, Ванеса се насочи направо към Кириан. За тази малка сладурана не съществуваха непознати. Тя му подаде наполовина изядената бисквита, която държеше.

— Квитка? — попита го на бебешкия си език.

Хънтър коленичи пред нея и се усмихна нежно, вземайки бисквитката от протегнатата й ръчичка. След това леко погали тъмната коса на детето.

— Благодаря ти, скъпа — каза той тихо, преди да й върне бисквитата, — но не съм гладен.

Ванеса изписка и се хвърли в прегръдките му. Дори и да живееше вечно, Аманда никога нямаше да забрави отчаянието и болката, изписани на лицето на Хънтър, докато притискаше момиченцето към гърдите си. В погледа му се четеше такъв копнеж. Такава болка. Беше поглед на човек, който знаеше, че и ръцете си държи нещо скъпоценно, което не иска да пусне за нищо на света. Той затвори очи и допря бузата си до главичката на Ванеса, като галеше гръбчето й с юмрук и я притискаше към себе си.

— Боже, Джулиън, винаги правиш такива красиви деца.

Джулиън не каза нищо, когато Грейс пристъпи към него, но Аманда видя мъката в очите му, докато наблюдаваше приятеля си и дъщеричката си. Погледите на двамата се срещнаха. Между тях премина нещо — споменът за някакъв преживян кошмар, за който Аманда не знаеше нищо.

Джулиън хвана ръката на жена си.

— Грейс, това е моят приятел Кириан Тракийски. Кириан, това е моята съпруга.

Подобно на грациозна черна пантера, която се е отказала от смъртоносен скок, Хънтър се изправи на крака, като държеше нежно Ванеса в ръцете си.

— За мен е чест да се запозная с теб, Грейс.

— Благодаря — отвърна тя. — За мен също. Джулиън толкова много ми е говорил за теб, че имам чувството, че те познавам.

Хънтър погледна с присвити очи към Джулиън.

— Имайки предвид колко често критикуваше поведението ми, направо изтръпвам при мисълта за онова, което ти е казал за мен.

Грейс се засмя.

— Нищо твърде лошо. Вярно ли е, че веднъж си подбудил цял публичен дом да…

— Джулиън! — каза рязко Кириан. — Не мога да повярвам, че си й разказал за това.

С абсолютно невъзмутимо изражение, приятелят му пренебрегна гневните му думи.

— Изобретателността, когато си под натиск, винаги е била силната ти страна.

Грейс изохка и сложи длан върху издутия си корем. Джулиън протегна ръка и хвана нейната, като я гледаше тревожно. Като си пое дълбоко дъх, съпругата му потърка корема си и колебливо се усмихна.

— Съжалявам, бебето рита като муле.

Хънтър се загледа в корема на Грейс и в очите му проблесна странна светлина. За миг Аманда можеше да се закълне, че те засияха.

— Ще имате още едно момче — каза той глухо.

— Откъде знаеш? — попита изненадано Грейс, като продължаваше да гали корема си. — Аз го разбрах едва вчера.

— Той може да усети душата на бебето — отговори спокойно Джулиън. — Това е една от защитните способности на Нощните ловци.

Кириан погледна към него.

— Този ти син ще има силна воля. Той ще бъде любящ и щедър, но напълно безразсъден.

— Напомня ми за един човек, когото познавах някога — вметна Джулиън.

Думите му сякаш натъжиха Кириан.

— Хайде — каза Джулиън, взе Ванеса от ръцете му и я сложи на пода въпреки протестните й писъци. — Трябва да те заведа горе и да се погрижа за раната ти.

Аманда стоеше в коридора, не знаейки какво да прави. Искаше й се да получи отговор на милион въпроси и ако не беше нараняването на Хънтър, веднага щеше да се качи горе и да ги зададе всичките. Но Джулиън беше прав. Зле изглеждащата рана трябваше да бъде почистена и превързана. Като погледна с копнеж към стълбите, тя се обърна към Грейс:

— Изглеждаш удивително спокойна сред целия този хаос: внезапно появяващи се и изчезващи богове, гости, които идват с окървавени дрехи и биват ударени с мълния в антрето ти. Очаквах, че в този момент, особено предвид състоянието ти, ще бъдеш крайно разстроена.

Грейс се засмя, докато отвеждаше плачещата Ванеса обратно във всекидневната.

— Е, през последните няколко години доста свикнах с появяването и изчезването на древногръцките богове. Както и с други неща, за които не искам да си мисля. Бракът ми с Джулиън определено ме научи да бъда по-спокойна.

Аманда се засмя вяло и хвърли още един поглед към стълбите, като размишляваше за своя тайнствен Нощен ловец.

— Хънтър, или Кириан, както го наричате, и той ли е бог?

— Не знам. От онова, което ми е разказвал Джулиън, винаги съм смятала, че Кириан е бил човек, но сега съм също толкова и неведение, колкото и ти.

Когато Грейс седна, Аманда чу гласовете на мъжете по бебефона. Грейс посегна да го изключи.

— Почакай, моля те.

Аманда седна и започна да си играе с Никлос, слушайки разговора на мъжете на горния етаж.

— По дяволите, Кириан — каза Джулиън, когато Хънтър му подаде ризата си. — Имаш повече белези, отколкото имаше баща ми.

Хънтър изпъшка глухо, докато приятелят му внимателно почистваше изгореното му от Афродита рамо. Двамата бяха сами в стаята на близнаците в края на коридора на втория етаж. Кириан присви очи срещу яркожълтите тапети с мечета, които дразнеха чувствителните му към светлината очи, и посегна за слънчевите си очила.

Джулиън сигурно си спомняше добре древногръцката митология, защото изгаси лампата на тавана и включи малка настолна лампа, която хвърляше мека приглушена светлина.

Обезсилен от болката, Кириан забеляза, че отражението му в огледалото е едва забележимо. Способността им да не се отразяват в огледало бе една от възможностите за маскиране, предоставена на всички Нощни ловци. Те можеха да имат отражение единствено със силата на волята си, но това трудно се постигаше, когато бяха ранени или прекалено изтощени. Той отстъпи назад от белия скрин и срещна любопитния поглед на Джулиън.

— Две хиляди години на непрестанни битки се отразяват на тялото.

— Ти винаги си имал повече смелост, отколкото акъл.

При тези познати думи по гърба на Кириан полази зловещ хлад. Джулиън му ги беше казвал безброй пъти на древногръцки.

Колко много му бе липсвал неговият приятел и ментор през всички изминали векове. Джулиън беше единственият човек, когото някога бе слушал. Един от малкото мъже, които наистина бе уважавал. Кириан го потупа по рамото.

— Знам, но най-забавното е, че постоянно чувам твоя глас, който ме призовава към търпение. — Гласът му стана по-дълбок и той имитира грубоватия спартански акцент на Джулиън. — По дяволите, Кириан, не можеш ли да помислиш, преди да реагираш?

Джулиън остана мълчалив. Хънтър знаеше какви мисли му минават през главата. Същите примесени с горчивина спомени, които измъчваха и него нощем, когато му останеше достатъчно време да се потопи в миналото. Бяха видения от свят, който отдавна бе престанал да съществува. Образи на хора и семейства, които се бяха превърнали в смътни спомени и изгубени чувства.

Техният свят бе много специален. Неговото старомодно изящество стопляше сърцата им. Дори и сега, Кириан усещаше мириса на маслото, горящо в лампите, които осветяваха някога дома му. Чувстваше хладния, изпълнен с ухания средиземноморски бриз, който духаше между колонадите на къщата му.

В странен контраст с мислите на Кириан, Джулиън изрови една малка аптечка, от която измъкна съвсем модерно пакетче с охлаждащ гел. Той го отвори и посегнала намаже рамото на приятеля си. Кириан пое шумно въздух, когато леденият гел докосна пулсиращата му от болка кожа.

— Съжалявам за мълнията — каза Джулиън. — Ако знаех…

— Ти не си виновен. Нямаше как да знаеш, че съм продал душата си. Обикновено не започвам разговорите си със „Здравейте, казвам се Кириан. Аз нямам душа. А вие?“

— Не си забавен.

— Разбира се, че съм, просто ти никога не си оценявал чувството ми за хумор.

— Това е, защото го проявяваше само когато бяхме на крачка от смъртта.

Хънтър сви рамене, но веднага съжали заради болката, която прониза ръката му.

— Какво мога да кажа? Живея, за да дразня стария Аполион^[4]. — Той взе пликчето с гела от ръцете на Джулиън и отстъпи назад. — Е, какво се случи с теб? Казаха ми, че Сципий е заповядал да убият теб и семейството ти.

Джулиън отвърна насмешливо:

— Само не ми казвай, че си повярвал на това. Всъщност Приап унищожи семейството ми. След като ги намерих мъртви, ме обхвана пристъп „а ла Кириан“ и тръгнах да го преследвам.

Кириан изненадано повдигна вежда. Доколкото му бе известно, през целия си живот Джулиън никога не бе действал импулсивно. Той винаги беше спокоен и хладнокръвен, независимо от обстоятелствата. Това бе една от чертите на характера му, която Хънтър най-много харесваше.

— Извършил си нещо безразсъдно?

— Да, и си платих за това. — Приятелят му скръсти ръце пред гърдите си и срещна погледа на Кириан. — Приап ми наложи проклятието на свитъка. Прекарах две хиляди години като сексуален роб, преди жена ми да ме освободи.

Хънтър ахна невярващо. Беше чувал за такива проклятия. Болката от тях бе мъчителна и гордият му приятел сигурно я бе понесъл трудно. Джулиън не позволяваше на никого да управлява живота му. Дори и на боговете.

— А наричаше мен безумец — каза Кириан. — Аз поне се опълчвах само на римляните. Ти си погнал самия Пантеон.

Джулиън му подаде тубичка с мехлем за изгаряния. Когато заговори, гласът му бе глух и пресипнал:

— Иска ми се да знам, след като си тръгнах, какво се случи с…?

Хънтър вдигна глава и като видя агонията в очите на приятеля си, разбра кое бе толкова мъчително за него, та даже не можеше да го произнесе.

Дори и сега той още скърбеше заради смъртта на сина и дъщерята на Джулиън. С руси коси и розови бузи, те бяха неописуемо красиви и жизнени. Единствено те бяха карали сърцето на Кириан да се свива от завист.

Богове, как бе искал да има собствено семейство и деца. Всеки път, когато бе виждал приятеля си у дома, бе копнял да има такъв живот. Това бе всичко, което бе желал. Спокоен дом, деца, които да дари с любовта си, и съпруга, която да го обича. Такива простички неща. Но те винаги му се изплъзваха. Сега, когато беше Нощен ловец, подобни желания бяха напълно невъзможни.

Кириан не можеше да си представи ужаса, който приятелят му сигурно изпитваше всеки път, когато мислеше за децата си. Съмняваше се, че има друг човек на света, който да е обичал децата си повече от Джулиън. Той си спомняше как веднъж, преди да заминат на война, петгодишният Автолик бе заменил конската опашка върху шлема на Джулиън с пера — като подарък за баща си. Джулиън беше един от най-страховитите пълководци на македонската армия и въпреки това, за да не нарани чувствата на сина си, той гордо бе носил подаръка му пред очите на всичките си воини. Никой не посмя да се засмее. Дори и Кириан.

Той се прокашля и отклони погледа си от този на приятеля си.

— Аз погребах Калиста и Автолик в овощната градина с изглед към морето, където те обичаха да играят. За Пенелопа се погрижи семейството й, а тялото на Язон изпратих на баща му.

— Благодаря ти.

Кириан кимна.

— Това бе най-малкото, което можех да направя. Ти ми беше като брат.

Джулиън се усмихна унило.

— Предполагам, това обяснява защо през цялото време правеше всичко възможно, за да ме дразниш.

— Някой трябваше да го прави. Даже на двайсет и три, ти беше твърде сериозен и непреклонен.

— За разлика от теб.

Кириан имаше смътен спомен какъв беше преди векове, когато Джулиън го бе познавал. Тогава беше безгрижен и готов за битки, буен и твърдоглав. Беше истинско чудо, че приятелят му не го беше убил. Търпението на този мъж беше безгранично.

— Славните дни на пропиляната ми младост — каза тъжно Хънтър.

Като погледна към рамото си, той намаза изгореното място с мехлема. Лекарството щипеше, но Кириан бе свикнал с физическата болка, а и бе преживявал много по-тежки наранявания от това.

Джулиън го погледна изучаващо.

— Римляните те заловиха заради мен, нали?

Хънтър спря за миг, виждайки разкаянието в очите на Джулиън. После продължи да размазва мехлема върху изгореното място.

— Винаги си бил твърде суров към себе си, приятелю. Вината не беше твоя. След като ти изчезна, предприех кръвожаден поход срещу техните войски. Сам реших своята съдба и това няма нищо общо с теб.

— Но ако бях там, можех да им попреча да те заловят.

При тези думи Кириан изсумтя:

— Несъмнено ти винаги успяваше да ме измъкнеш от неприятности. Но дори и ти не можеше да ме спасиш от самия мен. Ако беше там, римляните просто щяха да разпънат на кръст още един македонски военачалник. Повярвай ми, затварянето ти с магия в свитъка е било много по-добра съдба от тази, която Сципий и Валерий бяха подготвили за нас.

Въпреки това, Хънтър видя, че чувството за вина не напускаше приятеля му и му се прииска да може да го освободи от тези окови.

— Какво се случи? — попита Джулиън. — Историците пишат, че Валерий те е пленил в битка. Но аз не го вярвам. Той не би могъл да го направи, имайки предвид бойните ти умения.

— А за теб пишат, че си бил посечен от наемни убийци на Сципий. Победителите създават своя собствена версия на истината.

За първи път от векове Кириан позволи на мислите си да се върнат към онзи съдбовен ден в миналото. Той стисна зъби, когато вълна от гняв и болка отново заля тялото му, и си спомни защо бе погребал тези спомени в най-далечното кътче на съзнанието си.

— Знаеш ли, мойрите са коварни кучки. Не бях пленен от Валерий, а му бях предаден като опакован подарък.

Джулиън сбърчи чело.

— Как?

— От малката ми Клитемнестра. Докато двамата с теб се сражавахме с римляните, у дома жена ми ги е приемала в леглото си.

Лицето на Джулиън пребледня.

— Не мога да повярвам, че Теона ти е причинила това след всичко, което направи за нея.

— Нито едно добро дело не остава ненаказано.

Джулиън свъси вежди, като долови горчивината в гласа на приятеля си. Това не беше същият човек, когото бе познавал в Македония. Кириан Тракийски винаги беше жизнерадостен и безгрижен. Мъжът, който сега стоеше пред него, беше измъчен, предпазлив, подозрителен и почти бездушен.

— Заради нейното предателство ли стана Нощен ловец? — попита той.

— Да.

Джулиън затвори очи, изпълнен със състрадание и гняв заради приятеля си. В съзнанието си отново и отново виждаше Кириан такъв, какъвто беше преди векове. В очите му винаги имаше смях и дяволитост. Малцина хора обичаха живота като него. По природа щедър, добър и храбър, Кириан бе успял да спечели симпатиите на Джулиън, независимо че му се искаше да мрази разглезения и арогантен младеж. Обаче бе невъзможно човек да мрази Кириан.

— Какво ти стори Валерий? — попита Джулиън.

Хънтър си пое дълбоко дъх.

— Повярвай ми, не би искал да научиш подробностите.

Джулиън видя как приятелят му трепна, сякаш някакъв спомен се мярна в съзнанието му.

— Какво?

— Нищо — рязко отвърна Кириан.

Мислите на Джулиън се насочиха към съпругата на Кириан. Дребничка блондинка, Теона бе по-красива от Елена от Троя. Беше я виждал само веднъж, и то от разстояние. Но дори и така, веднага бе разбрал какво е привлякло приятеля му към нея. Тя притежаваше неустоима грация и сексапил.

Когато я срещна, Кириан бе едва двайсет и две годишен и веднага се влюби в Теона, която бе с осем години по-възрастна от него. Нямаше значение какво казваха всички за нея, Кириан изобщо не ги слушаше. Той обичаше жена си с всяка фибра на тялото и душата си.

— Ами Теона? — попита Джулиън. — Разбра ли защо го е направила?

Хънтър пусна тубичката с мехлема обратно в аптечката.

— Каза, че го е направила, защото се е страхувала, че няма да мога да я защитя.

Джулиън изруга.

— Моите мисли за нея бяха по-груби — каза тихо Кириан. — Знаеш ли, лежах там в продължение на седмици, опитвайки се да разбера какво имаше в мен, което тя мразеше толкова много, че да ме предаде на най-върлия ми враг. Дори не подозирах, че съм бил такова непоносимо копеле.

Кириан стисна зъби, като си спомни изражението на жена си, когато започна неговата екзекуция. Тя равнодушно бе срещнала погледа му и в очите й нямаше и капчица разкаяние. Тогава бе осъзнал, че макар той да й бе дал само най-доброто от себе си, въпреки че й бе отдал цялото си сърце и душа, Теона никога не му бе дала нищо в замяна. Дори и доброта. Ако в очите й се бе мярнал даже проблясък на разкаяние, мъничка искрица скръб… Но лицето на съпругата му изразяваше само нездраво любопитство.

Това бе сломило сърцето му. Щом Теона не бе успяла да го обикне след всичко, което бе направил за нея, значи със сигурност бе неспособен да събуди у никого това чувство.

Баща му е бил прав през цялото време.

„Никоя жена няма да се влюби в мъж с твоя произход и богатство. Приеми го. Винаги ще бъдеш просто една пълна кесия.“

И до днес сърцето му ридаеше от истинността на тези думи. Никога повече нямаше да позволи на жена да има такова влияние над него. Не желаеше да допусне любовта или нещо друго да го заслепят дотолкова, че да забрави задълженията си. Дългът му бе по-важен от всичко.

А сега повече от всякога.

— Много съжалявам — каза тихо Джулиън.

Кириан сви рамене.

— Всички съжаляваме за нещо. — Той посегна да вземе скъсаната си и окървавена риза.

— Слушай — спря го приятелят му, — защо не си вземеш един душ, а аз ще ти дам някои от моите дрехи?

— Чака ме недовършен лов.

— Не се обиждай, Кириан, но изглеждаш ужасно. Вярно е, че много отдавна не съм се сражавал, но знам, че на пълен стомах и след гореща вана нещата са много по-лесни.

Хънтър се поколеба.

— Петнайсет минути?

— Побързай.

Кириан остави успокояващите водни струи да обливат нараненото му тяло. Нощта едва започваше, а той вече се чувстваше уморен. Рамото му пулсираше от болка, а и хълбокът му не беше по-добре. И все пак вниманието му бе фокусирано върху жената на долния етаж.

Защо бе толкова привлечен от нея? През вековете бе спасил безброй хора, но никога не бе чувствал към тях нещо повече от мимолетно любопитство.

Обаче тази жена с открит и честен поглед и очарователна усмивка вълнуваше сърцето му, което той бе обрекъл на изгнание още преди векове. Нямаше нужда от това. На Нощните ловци им бе забранено да поддържат сериозни връзки. Сексуалните им удоволствия бяха сведени до случайни еднократни контакти.

Бяха ги върнали към живота, за да вървят сами през годините. Всеки от тях го знаеше. Бяха се заклели да живеят по този начин. И досега това никога не го беше притеснявало. Само веднъж в дългия си живот бе чувствал това странно премаляване, когато жена му се бе усмихвала. Споменът го накара да изругае.

— О, стига, Кириан — каза си той, докато се къпеше. — Напусни тази къща, убий Дезидерий и се прибери у дома. Забрави, че изобщо си я срещал.

Преряза го болка при мисълта, че никога повече няма да я види.

Въпреки всичко знаеше какво трябва да направи. Това бе неговият живот и той не съжаляваше за вечерта, в която бе положил клетвата. Задълженията бяха неговото семейство. Клетвата му за вярност — неговата душа. Работата му бе неговата любов и така щеше да остане завинаги.

— Аманда?

Откъсвайки се от мислите за красивия Нощен ловец, младата жена погледна към седящата в креслото Грейс.

— Имаш ли нещо против да отидеш до детската стая и да ми донесеш един памперс? — попита Грейс. — Ако още веднъж изкача тези стълби, може изобщо да не успея се върна.

Аманда се засмя.

— Разбира се. Ей сега се връщам.

Аманда се качи на горния етаж и пое по коридора. Мина край банята точно когато Хънтър излизаше от нея, увивайки хавлията около ханша си.

Двамата се сблъскаха. Кириан я хвана за раменете, за да не падне, и очите му леко се разшириха, когато я позна.

Аманда замръзна на място, като си даде сметка, че сребърната й късметлийска гривна се е закачила за хавлиената кърпа. Нещо по-лошо — видът на голото му тяло със загоряла кожа и усещането за силните му ръце върху раменете й я накараха да премалее от желание.

Сърцето й се разтуптя от мощта, която излъчваше мускулестата му фигура, от аромата на топлата му, чиста кожа. Мократа му коса бе пригладена назад, разкривайки лице с толкова изваяни черти, че тя се съмняваше, че може да има по-красив мъж.

Черните му очи с греховно дълги мигли се взряха в нейните. От неприкритото желание, което видя в тях, я заля гореща вълна, а после я полазиха студени тръпки. Той я гледаше така, сякаш я изпиваше с поглед, и честно казано, тя искаше да бъде погълната от него. Напълно. Изцяло. И то с удоволствие.

— Е, това вече е интересно — каза Хънтър с леко развеселен глас.

Аманда не знаеше какво да направи, стоейки там с китка, озовала се опасно близо до внезапно появилата се издутина под хавлията. Защо двамата винаги се оказваха свързани помежду си? Погледът й се плъзна по множеството белези, покриващи тялото му, и тя се запита колко ли от тях се дължаха на изтезанията, за които бе споменал на Джулиън.

— Повечето — прошепна Кириан, като протегна ръка и обхвана с длан тила й.

Аманда почувства как пръстите му галят косата й. Другата му ръка леко стисна рамото й.

— Какво? — попита тя, като го погледна в очите.

— Повечето от тях са от римляните.

Младата жена се намръщи.

— Откъде знаеш какво си мисля?

— Подслушвам мислите ти по същия начин както ти подслушваше разговора ми с Джулиън.

При мисълта за психическите му способности по гърба й полазиха студени тръпки.

— Можеш ли да правиш това?

Той кимна утвърдително, без да я гледа, взирайки се в ръката си, заровена в косата й, сякаш запечатваше в паметта си усещането за нейната мекота. Погледът му се върна толкова бързо на лицето й, че тя направо ахна от изненада.

— И в отговор на въпроса, който се страхуваш да зададеш дори и наум — единственото, което трябва да направиш, е да преместиш ръката си и ще разбереш.

— Какво ще разбера?

— Дали изглеждам толкова привлекателен без хавлията, както и с нея.

Лицето на Аманда пламна, когато Хънтър изказа на глас онова, което тя се боеше да си помисли. Преди да успее да помръдне, той я пусна, остави хавлията да падне и тя увисна на гривната й. Аманда зяпна при вида на чисто голия Кириан.

Неговото стегнато и хармонично развито тяло беше като изваяно. И тя бързо си даде сметка, че кожата му навсякъде е златиста. Това не беше слънчев загар, а естествения й цвят.

Отчаяно го желаеше. Единственото, за което можеше да мисли, бе да го заведе в спалнята и да го почувства върху себе си, а после и под себе си през останалата част от нощта. О, какви неща искаше да направи с този мъж.

Ъгълчетата на устата му се извиха в лека усмивка и по блясъка в очите му Аманда разбра, че той пак е прочел мислите й. Хънтър се наведе напред, така че лицето му докосна бузата й, а дъхът му опари шията й.

— Древните гърци никога не са имали проблем с голотата на обществено място — прошепна той в ухото й.

Гърдите й се напрегнаха. Кириан бавно протегна ръка и повдигна брадичката й. Той се взря в очите й, сякаш се опитваше да открие нещо в ума й. Преди тя да успее да помръдне, устните му покриха нейните.

От гърлото на Аманда се изтръгна глух стон. Тази целувка бе различна от предишната. Беше деликатна, нежна и разпали кръвта й. Хънтър отдели устни от нейните и с върха на езика си прокара огнена пътечка от брадичката чак до ямката на шията й. Тя обгърна с ръце голите му рамене и се притисна към него с цялото си тяло.

— Ти си изключително съблазнителна — прошепна Кириан, като проследи с езика си извивката на ухото й. — Но имам работа за вършене, а и ти мразиш всички, които не са хора, и всичко свръхестествено. — Той се отдръпна и я изгледа с копнеж. — Жалко.

Хънтър откачи хавлията от гривната й, метна я на рамо и се отправи към спалнята. Младата жена стисна зъби при вида на великолепните му задни части. Пламнала от страст, тя гледа след него, докато той не затвори вратата.

Тогава изведнъж си спомни за памперса. Едва си бе помислила за него, когато Кириан отвори вратата, хвърли й един памперс и отново я затвори.

Хънтър се облегна на затворената врата, борейки се с бушуващото в него желание. То бе диво, неистово и го караше да копнее за неща, които знаеше, че никога не би могъл да има. Неща, които можеха само да го наранят още повече. А той бе наранен толкова, че да му стигне за десет хиляди живота. Трябваше да я прогони от мислите си. Но докато стоеше там, самотата го налегна с още по-голяма сила.

„Твърде често се оставяш да те води сърцето, момче. Един ден то ще те отведе до гибел.“ Той трепна при спомена за предупреждението на баща си. Тогава никой от тях нямаше представа колко верни ще се окажат тези думи след време.

„Аз съм Нощен ловец.“

Необходимо бе да се съсредоточи върху това. Той беше единственият, който стоеше между Аманда и нейното унищожение. Дезидерий бродеше навън и той трябваше да го спре. Но това, което наистина искаше да направи, бе да слезе долу, да вземе Аманда на ръце и да я отнесе в дома си, където цяла нощ да изследва всеки сантиметър от тялото й с устните си, с ръцете си. С езика си.

— Аз съм такъв глупак — изръмжа Кириан, като се застави да облече дрехите, които Джулиън бе оставил за него.

Повече нямаше да мисли за нея или за миналото си. Имаше призвание. Призвание, което не можеше да бъде пренебрегнато. Той беше защитник. И щеше да живее и да умре като защитник, което означаваше, че физическите удоволствия с жена като Аманда му бяха абсолютно забранени.

Няколко минути по-късно, облечен с чифт дънки на Джулиън и черен пуловер с остро деколте, Кириан излезе от стаята с преметнато на ръката кожено яке и слезе долу, където го чакаше приятелят му заедно с Грейс, Аманда и децата.

Джулиън му подаде малка книжна торба.

— Гледай ти — възкликна Хънтър, като я взе. — Благодаря, татенце. Обещавам да бъда послушен и да се държа добре с другите деца.

Приятелят му се засмя.

— Умник.

— По-добре отколкото тъпак.

Лицето му стана сериозно, когато погледна Аманда и го заля вълна от изгарящо желание. Какво имаше в нея, което го караше, щом я погледне, да не мисли за нищо друго, освен за вкуса на устните й? За усещането на топлото й тяло в ръцете му?

Кириан се прокашля и каза:

— Гледай тя да остане тук до сутринта. Деймоните не могат да влязат без покана.

— Ами утре вечер? — попита Грейс.

— Дотогава Дезидерий трябва да е мъртъв.

Джулиън кимна в знак на съгласие.

Хънтър се обърна да си тръгне, но преди да успее да стигне до вратата, Аманда го спря, като нежно сложи ръката си върху неговата.

— Благодаря ти — каза тя.

Той наведе глава към нея. „Тръгвай.“ Защото ако не го направеше, можеше просто да отстъпи пред настойчивото желание, което го изгаряше.

Той погледна край Аманда към съпругата на Джулиън.

— Беше ми приятно да се запознаем, Грейс.

— На мен също, командире.

Когато се насочи към вратата, Аманда отново го хвана и го обърна към себе си. Преди да разбере какво смята да прави, тя го целуна по бузата.

— Бъди внимателен — прошепна тя и се отдръпна.

Слисан, той успя само да примигне. Но това, което го трогна най-много, бе загрижеността, която видя в кристално сините й очи и която почувства, че идва от сърцето й. Тя наистина не искаше той да пострада.

„Дезидерий чака.“

Тази мисъл прониза съзнанието му. Трябваше да тръгва. И псе пак да се отдели от нея бе най-трудното нещо, което му се бе налагало да направи.

— Всичко хубаво, сладкишче — каза й Хънтър.

— Сладкишче? — обидено попита тя.

Той се усмихна.

— След думите ти „бик за разплод, облечен в черна кожа“ си помислих, че и аз ти дължа комплимент. — Кириан потупа леко ръката й и след това неохотно я свали от рамото си. — Вече е почти осем часът, по-добре иди да се обадиш на сестра ти.

Щом пусна ръката й, той веднага почувства липсата й. Хънтър размени многозначителен поглед с Джулиън. Това щеше да бъде последният път, когато се виждаха, и двамата го знаеха.

— Довиждане, братко.

— Довиждане, братле — отвърна Джулиън.

Кириан се обърна, отвори вратата и се запъти сам към колата си. Щом се качи в нея, не можа да устои и погледна назад. Въпреки че не видя Аманда, усети как тя стои от другата страна на вратата, загледана след него.

Не можеше да си спомни кога за последен път някой е съжалявал, че той си тръгва. Нито си спомняше някога да е чувствал такава безумна необходимост на всяка цена да задържи една жена при себе си.