Шерилин Кениън
Нощни удоволствия (5)

2

Аманда отвори очи, измъчвана от силна пулсираща болка в главата. Чувстваше се отвратително.

Какво се бе случ…

Тя се напрегна при спомена за мъжа, когото така и не видя. Спомни си думите му.

Ужасена, младата жена се опита да стане и откри, че лежи на студен бетонен под в малка, потънала в прах стая и е прикована с белезници за непознат русокос мъж.

В гърлото й се надигна вик, но успя да го потисне.

„Не се паникьосвай, не и докато не разбереш всички факти. По всяка вероятност Табита е изпълнила заканата си за импровизирана среща, точно както навремето уж случайно те заключи в килера с Ранди Дейвис за цели три часа. Или когато те «отвлече» в багажника на колата си с онзи странен музикант.“

Сестра й винаги използваше нетрадиционни начини, за да я запознава с момчета. Обаче трябваше да признае, че обикновено Табита не ги удряше, така че да загубят съзнание, преди да ги срещне.

И все пак при близначката й винаги имаше първи път. А екстремна среща с непознат беше съвсем в неин стил.

Стараейки се да остане спокойна, докато получи повече информация, Аманда се огледа. Двамата с мъжа бяха затворени в малка стая без прозорци и с ръждясала метална врата. Врата, която не можеше да достигне, без да влачи своя „приятел“ по пода.

В помещението нямаше мебели, нито каквото и да е друго. Единствената светлина идваше от малка крушка, която висеше в средата на тавана.

Добре, значи не беше в непосредствена опасност.

Без изобщо да се чувства успокоена, тя погледна мъжа зад себе си. Той лежеше с гръб към нея и беше или мъртъв, или в безсъзнание.

Предпочитайки втората възможност, Аманда леко се примъкна до него. Той изглеждаше доста висок и лежеше така, сякаш е бил грубо блъснат на пода.

С треперещи крака, тя се изправи бавно на колене и се наведе над него, за да не се извие ръката му още повече.

Мъжът не помръдна.

Аманда го огледа от глава до пети. Дългото черно кожено яке и черните дънки, съчетани с черна блуза без яка, му придаваха изключително опасен вид, макар да лежеше безпомощно на пода. Беше обут с черни рокерски ботуши със странни сребърни инкрустации на токовете.

Чупливата му руса коса, дълга до яката на дрехата му, бе паднала върху лицето му и скриваше чертите му.

— Извинете — прошепна Аманда, като посегна да пипне ръката му. — Жив ли сте?

Дъхът й секна, щом докосна твърдия му гладък бицепс. Изпруженото му на пода тяло бе стегнато като стоманена пружина. По него нямаше грам тлъстина. Той бе въплъщение на гъвкавост и огромна сила.

Мили боже!

Преди да успее да се въздържи, Аманда прокара ръка по рамото му. Боже какво усещане!

Въздъхна възхитено.

— Хей, младежо! Господине? — Тя се опита да разтърси твърдото му мускулесто рамо. — Господин Готика, бихте ли се събудили, за да мога да си тръгна? Наистина не искам да стоя в килера с мъртвец повече, отколкото е необходимо. Хайде, моля ви, не превръщайте всичко това в „Уикенд у Барни“^[1]. Аз съм сама, а вие наистина сте много, много едър мъж.

Той не помръдна.

„Добре, ще пробвам нещо друго.“

Като прехапа устни, Аманда го обърна по гръб. Косата се плъзна от лицето му и яката на дрехата му падна назад.

Дъхът й секна. Сега наистина бе впечатлена. Той беше прекрасен. Имаше аристократични черти, силна, ясно изразена долна челюст, високи скули и едва забележима трапчинка на брадичката.

Непознатият притежаваше рядка мъжка красота, която малко жени имаха щастието да видят от плът и кръв. Нещо повече, той имаше най-хубавите устни, които бе виждала. Пълни и изразителни, те бяха създадени само за дълги, страстни целувки.

Всъщност единственият недостатък на лицето му беше тънкият белег, който минаваше по ръба на челюстта му, от ухото до брадичката.

По красота той си съперничеше със съпруга на Грейс, а с полубога Джулиън бе трудно човек да се конкурира.

Но от друга страна, Аманда никога не се бе впечатлявала от външността на мъжете. Тя предпочиташе интелекта пред физиката им. Особено след като повечето от познатите й мъже, които изглеждаха само наполовина толкова добре, имаха коефициент на интелигентност по-малък от общия размер на двете й обувки.

За разлика от Табита, на нея й трябваше повече от един хубав задник и широки рамене, за да извърне глава, заглеждайки се.

Въпреки че…

Аманда плъзна поглед по стройното му мускулесто тяло. В неговия случай можеше да направи изключение.

При условие, разбира се, че не е мъртъв.

Тя протегна колебливо ръка и я притисна към загорелия му врат, за да провери пулса му. Под пръстите си усети силен сърдечен ритъм.

Успокоена, че е жив, младата жена го разтърси отново.

— Хей, хубавецо с кожени дрехи! Чуваш ли ме?

Той изстена глухо, после бавно примигна и отвори очи. Аманда се сепна от погледа му. Очите му бяха толкова тъмни, че изглеждаха черни, и когато се спряха на нея, се свиха заплашително. Непознатият изруга и я сграбчи за раменете.

Преди Аманда да успее да гъкне, той се претърколи върху нея и я притисна към пода, като държеше китките й над главата. Тъмните му очи я огледаха с подозрение.

Аманда не можеше да диша. Тялото му бе толкова плътно притиснато в нейното, че тя веднага си даде сметка, че не само ръцете му са твърди като скала. Мъжът бе като стена, изградена от гладки и силни мускули.

Бедрата му лежаха между нейните, а стегнатият му корем бе прилепнал към нейния по такъв интимен начин, че бузите й поруменяха. Чувстваше се възбудена, тръпнеща от желание, останала без дъх. За първи път в живота й й се прииска да повдигне глава и да целуне мъж, за когото не знаеше абсолютно нищо.

Кой беше той?

За нейна огромна изненада, непознатият зарови лице в косата до бузата й и вдиша дълбоко.

Аманда замря.

— Душиш ли ме?

Дълбокият, мелодичен смях, който се изтръгна от гърлото му, накара тялото й да потръпне.

— Само се наслаждавах на парфюма ти, ma fleur^[2], — прошепна той тихо в ухото й със странен, съблазнителен акцент, който направо я разтопи. Гласът му бе толкова дълбок, че й напомни за гръмотевичен тътен и й подейства опустошително.

Мъжът бе невероятно сексапилен и от дъха му, който галеше шията й, цялата настръхна.

— Ти не си Табита Деверо. — Той каза думите толкова тихо, че макар устните му да докосваха ухото й, тя трябваше да се напрегне, за да ги чуе.

Аманда преглътна мъчително.

— Ти познаваш Т…

— Шшт — прошепна мъжът в ухото й, докато галеше с палци китките й в ритъм, от който през тялото й преминаха електрически вълни. Гърдите й се напрегнаха от пламналото в нея желание.

Непознатият вдигна глава, така че лицето му се озова срещу нейното, като погъделичка бузата й с бакенбардите си, и тя отново бе разтърсена от силни тръпки. Никога досега не бе чувствала нещо по-възбуждащо от отпуснатото му върху нея тяло и не бе помирисвала нещо по-вълнуващо от острия му, мъжествен аромат.

— Те подслушват.

Кириан въздъхна с дълбока наслада. Сега, когато бе сигурен, че тя не представлява непосредствена заплаха, знаеше, че трябва да стане от жената, и все пак…

От много отдавна не бе лежал между женски бедра. Беше изминала цяла вечност, откакто не се бе осмелявал да бъде в такава близост с жена. Беше забравил какво е усещането на топлата мекота на гърдите, притиснати към неговите, горещия сладък дъх върху шията му.

Но сега, когато тя беше под него…

О, да, спомни си всичко. Спомни си усещането от плъзгащите се по гърба му женски ръце и какво е чувството, когато жената се извива страстно под неговите вещи ласки. За минута Кириан бе погълнат от това чувство, представяйки си как двамата събличат дрехите си и той изследва извивките на тялото й много по-задълбочено.

И много по-интимно.

Затвори очи при мисълта как прокарва език по гърдите й, как си играе с набъбналите й зърна, докато тя заравя пръсти в косата му.

Жената се размърда неспокойно под него, добавяйки нови елементи към фантазията му. Ммм…

Естествено тя щеше да пребледнее от ужас, ако някога откриеше кой и какво е той. И ако поне малко приличаше на сестра си, щеше да се бие с него, докато единия от тях умреше.

Колко жалко наистина. Но пък той бе свикнал хората да се страхуват от него. Това бе проклятие и спасение за такива като него.

— Кой подслушва? — попита жената шепнешком.

Той отвори очи, наслаждавайки се на мекия й мелодичен глас. Много обичаше провлечения южняшкия говор, а тази жена произнасяше думите гальовно, сякаш се плъзгаха по езика й като фина коприна.

Въпреки желязната му воля, тялото му ожесточено реагираше на нейната близост. В него се надигна желанието да целуне пълните й, полуотворени устни, да разтвори широко бедрата й и да потъне дълбоко в нея.

О, да, той би могъл да се наслади на тази жена. На всяко кътче от тялото й.

Кириан се отдръпна леко, за да разгледа по-добре лицето й. Тъмнокестенявата й коса бе изпъстрена с по-светли кичури, които проблясваха на светлината. В тъмносините й очи се четеше объркване, гняв и силен характер. Те одухотворяваха едно изкусително лице, на което имаше мъничка бенка, точно под дясното око. Тя бе единственото нещо, което я отличаваше, от сестра й.

Тя и ароматът й.

Табита употребяваше скъпи парфюми, които буквално дразнеха изострените му сетива, докато тази жена ухаеше на рози и нежност.

Точно тогава Кириан я пожела и желанието му бе толкова неистово, че направо го зашемети. Бяха минали векове, откакто бе пожелавал така жена. Векове, откакто не бе изпитвал никакво чувство.

Лицето на Аманда поруменя, когато усети смущаващата му възбуда до корема си. Мъжът може и да не беше мъртъв, но със сигурност бе корав. И това нямаше нищо общо с трупното вкочанясване.

— Слушай, приятел, наистина си мисля, че трябва да си намериш друго място за почивка.

Погледът му се спря жадно на устните й и тя съзря дивия копнеж в тъмните му като нощ очи. Той стисна челюсти, сякаш се бореше със себе си. Мъжката му сила и явната му сексуалност направо я зашеметиха. Както лежеше под него, изведнъж си даде сметка колко е уязвима и в същото време колко много й се иска да целуне неговите добре оформени устни. Тази мисъл едновременно я изплаши и развълнува.

Непознатият примигна и лицето му стана безизразно, сякаш се скри зад маска. Той я пусна. Когато се отдръпна от нея, тя видя кървавото петно върху розовия си пуловер.

— Боже мой — ахна. — Ти кървиш.

Кириан въздъхна дълбоко и седна до нея.

— Раната ще заздравее.

Аманда бе поразена от равнодушния му тон. Съдейки по количеството кръв по дрехата си, раната трябваше да е доста сериозна и при все това той не показваше никакви признаци, че страда.

— Къде си ранен?

Мъжът не отговори. Вместо това прокара лявата си ръка през светлокестенявата си коса. Замря за миг, взирайки се в белезниците, после започна ядосано да дърпа закопчаната сребърна гривна на дясната си китка.

От страховития, студен блясък в очите му Аманда разбра, че белезниците го безпокоят дори повече, отколкото нея самата. Сега, когато беше буден и не лежеше върху нея, тя бе поразена от мрачната изразителност на чертите му. В лицето му имаше нещо много романтично и завладяващо.

Нещо героично.

Доста лесно можеше да си го представи облечен като аристократ от времето на Регентството или като средновековен рицар. Класическите му черти притежаваха някакво особено, неподдаващо се на описание излъчване, което изглеждаше странно не на място в този модерен свят.

— Гледай ти — каза един безплътен глас. — Нощният ловец се е събудил.

Аманда разпозна злобния глас на човека, който я бе ударил в дома на Табита.

— Дези, дребосъко — отвърна укорително мъжът до нея, като огледа кафявите стени. — Виждам, че още въртиш детските си номера. Защо не се държиш като добър деймон и не ми се покажеш?

— Всяко нещо с времето си, Нощен ловецо, всяко нещо с времето си. Виждаш ли, аз не съм като другите, които бягат и се разтреперват от страх от големия лош вълк. Аз съм големият лош ловец, който убива този вълк. — Безплътният глас направи драматична пауза. — Ти и Табита Деверо безмилостно преследвахте моите събратя, сега дойде време и вие да научите що е страх. Когато настъпи моментът да приключа с вас, ще ме молите да ви убия.

Нощният ловец наведе глава и се засмя.

— Драги ми Дези, никога през живота си не съм се молил и по-скоро слънцето ще се пръсне на парчета, отколкото да моля за нещо такъв като теб.

— Проявяваш високомерие — отвърна Дези. — Толкова обичам да наказвам за това провинение.

Нощният ловец скочи на крака и Аманда видя раната на хълбока му. Ризата му бе леко разкъсана и имаше кърваво петно на пода, където бе седял. Но той сякаш не забелязваше, че е ранен.

— Кажи ми, харесват ли ти белезниците? — попита Дези. — Изковани са в ковачницата на Хефест. Само бог или ключ, направен лично от Хефест, могат да ги отворят. И тъй като боговете са те изоставили…

Нощният ловец огледа помещението. Свирепото изражение на лицето му щеше да изплаши и самия дявол.

— Ще те убия с огромно удоволствие.

Дезидерий се изсмя.

— Съмнявам се, че ще имаш тази възможност, след като малката ти приятелка узнае кой си.

Нощният ловец я изгледа красноречиво, давайки й да разбере, че е по-добре да запази в тайна самоличността си. Не че бе необходимо. Последното нещо, което би направила, бе да предаде сестра си.

— Затова ли си ни оковал заедно? — попита той. — Искаш да гледаш как се бием?

— О, не — отвърна Дезидерий. — Планът ми изобщо не е такъв. Би било прекрасно, ако се избиете един друг, но това, което възнамерявам да направя, е да ви освободя, когато настъпи зората. Разбираш ли, Нощният ловец съвсем скоро ще се превърне в нощен беглец, а на мен ще ми достави огромно удоволствие да те заловя и да те накарам да страдаш. Защото няма място, където можеш да се скриеш от мен.

Нощният ловец се усмихна горделиво.

— Смяташ, че си в състояние да ме проследиш и да ме заловиш?

— О, да. Така смятам. Знаеш ли, познавам слабостите ти по-добре от самия теб.

— Нямам слабости.

Дезидерий се засмя.

— Думи на истински Нощен ловец. Обаче всеки от нас си има Ахилесова пета, особено тези, които служат на Артемида. Ти не правиш изключение.

Аманда можеше да се закълне, че почти чу как Дезидерий облиза доволно устните си.

— Твоята най-голяма слабост е благородството ти. Тази жена те ненавижда, но въпреки това няма да я убиеш, за да бъдеш в безопасност. Докато тя се опитва да те убие, ти ще я пазиш от мен с цената на живота си. — Дезидерий се изсмя злобно. — Просто не можеш да изоставиш човек, намиращ се в опасност, нали?

— Дези, Дези, Дези — каза неодобрително Нощният ловец. — Какво да правя с теб?

— Не смей да ми говориш с такъв пренебрежителен тон.

— И защо не?

— Защото не съм някое малко уплашено демонче, което се свива от страх пред теб. Аз съм най-лошият ти кошмар.

Нощният ловец каза подигравателно:

— Трябва ли да прибягваш до клишета? Хайде, Дезинтерий, не можеш ли да измислиш нещо по-оригинално от репликите на второразреден филм?

В стаята отекна бясно ръмжене:

— Спри да се подиграваш с името ми.

— Съжалявам, прав си. Най-малкото, което бих могъл да направя, е да ти засвидетелствам уважение, преди да те унищожа.

— О, ти няма да ме унищожиш, Нощни ловецо. Този път ти ще умреш. Замисли се колко ще те забави тя. Да не говорим за малките й приятелчета. Те ще те разкъсат като глутница диви кучета. И ако бях на твое място, щях да се моля това да се случи. Нямаш ни най-малка представа за страданията, които ще ти причиня при следващата ни среща.

Плътно стиснатите устни на Нощния ловец се разтегнаха в усмивка пред заплахите на Дезидерий.

— Ти сериозно надценяваш способностите си.

— Ще видим.

Аманда чу щракването от изключването на микрофона.

Нощният ловец задърпа отново белезниците.

— Ще убия тази отрепка от филм на ужасите.

— Хей, хей, хей! — извика Аманда, докато той размахваше ръката й във всички посоки, опитвайки се да се освободи. — Тази ръка е свързана с теб.

Той спря и погледна надолу към нея. Погледът му се смекчи.

— Близначки. — Даже и през ум не му беше минавало. — Имаш ли представа къде е сестра ти?

— Дори не знам аз къде съм или колко е часът. Освен това не знам какво става тук. Кой си ти и кой е онзи човек? — След това сниши глас и добави: — Може ли да ни чуе?

Кириан поклати отрицателно глава.

— Не, микрофонът е изключен. За момента той е зает да планира своето злобно отмъщение. Не знам за теб, но аз си го представям как потрива ръце и се смее като Декстър от „Лабораторията на Декстър“^[3].

Кириан я разглежда изучаващо около минута. Тя не бе изпаднала в истерия — поне засега, и му се искаше това да остане така. Да я информира, че Дезидерий е деймон, който се храни с души, не бе най-добрият начин да го постигне.

Разбира се, имайки предвид заниманията на сестра й с лов на вампири, тази информация не трябваше истински да я изненада. Като затвори очи, той проникна в ума й и опасенията му се потвърдиха. Тя бе порядъчно уплашена.

За разлика от сестра си Табита, девойката не си правеше прибързани заключения, но положението, в което бяха изпаднали, предизвикваше у нея едновременно любопитство и гняв.

Вероятно можеше да й каже всичко, без да я паникьоса, но Нощният ловец в него се придържаше към принципа „няма нужда да се знае повече от необходимото“.

Точно сега на нея й бе необходимо да знае само абсолютния минимум. С малко късмет, той щеше да успее да ги освободи от белезниците, без да се налага да й разкрива нещо повече за себе си.

— Името ми е Хънтър — каза тържествено Кириан. — А онзи тип иска да навреди на сестра ти.

— Благодаря, но вече и сама го разбрах. — Аманда се намръщи. Трябваше да е уплашена от всичко това, но не изпитваше страх. Гневът й бе много по-голям. Не й оставаше нищо друго, освен да се забърка в шантавия живот на сестра си.

Всъщност се радваше, че са я заловили погрешка, тъй като Табита несъмнено щеше да предприеме нещо рисковано и да загине.

Тя погледна нагоре към Нощния ловец и се намръщи още повече. Откъде знаеше за Табита? Освен това, как бе успял да ги различи, когато дори собствената им майка понякога ги бъркаше?

— Ти от приятелите на сестра ми ли си?

Той я погледна безизразно, преди да я издърпа на крака.

— Не — отвърна, като се потупваше по гърдите, хълбоците, задника и бедрата.

Аманда се помъчи да не забелязва колко невероятно хармонично беше тялото му, докато ръката й волю-неволю следваше неговата. И когато докосна твърдата вътрешна страна на бедрото му, едва не простена на глас.

Мъжът бе създаден за секс и екстремен живот. Жалко, че не беше нейният тип. В действителност той бе пълна противоположност на всичко, което я привличаше в мъжете.

Нали така?

Нощният ловец изруга.

— Естествено, взел е телефона ми — промърмори той, като се отправи с нея към вратата.

След като пробва дръжката, Хънтър разгледа внимателно пантите. Когато разкопча левия си ботуш и го събу, Аманда го изгледа въпросително.

— Какво правиш? Каниш се да поплуваш?

Той я дари с дръзка усмивка, преди да се наведе и да вземе ботуша от пода.

— Опитвам се да измъкна и двама ни от тук. А ти?

— Опитвам се да не се нервирам на поведението ти.

Мъжът я погледна развеселено, след това отново насочи вниманието си към вратата. Аманда наблюдаваше как той натисна сребърния обков на тока на ботуша и от предната му част изскочи страховито петнайсетсантиметрово острие. Определено беше от мъжете, които допадаха на Табита. Зачуди се дали няма и шурикени в джобовете.

— Ооо — сухо отбеляза тя. — Много страшно.

Нощният ловец я погледна сериозно.

— Скъпа, още не си видяла страшното.

Аманда се усмихна на напереното му, хулиганско държание и изсумтя съвсем не по женски. Той не й обърна внимание. Като използва назъбеното острие, мъжът се помъчи да изкърти ръждясалите панти.

— Ако не внимаваш, ще счупиш острието — предупреди го тя. Нощният ловец я погледна изпод вежди.

— Нищо на този свят не може да счупи това острие. — Той скръцна със зъби, докато удряше с юмрук ботуша си. — И като че ли нищо на този свят не е в състояние да повдигне тази панта.

Хънтър се мъчи още няколко минути.

— По дяволите — изръмжа той, когато пантата изобщо не помръдна. Прибра острието, след това се наведе да обуе ботуша си. При това движение полите на плаща му се разтвориха, разкривайки пред нея чудесна гледка.

О, да, страхотен задник.

Устата на Аманда пресъхна, когато Нощният ловец най-накрая се изправи в целия си почти двуметров ръст.

Боже мой!

Добре, беше готова да си вземе думите обратно: той притежаваше една черта, която тя намираше за неотразима. Неговият ръст. Винаги си бе падала по мъже, които бяха по-високи от нея. А с този тип можеше без притеснение да носи обувки с осемсантиметрови токчета, без да засяга мъжкото му самочувствие.

Хънтър се извисяваше над нея. И това й харесваше.

— Откъде познаваш сестра ми? — попита Аманда, опитвайки се да съсредоточи вниманието си върху настоящото им положение, а не върху това колко много й се иска да пробва вкуса на устните му.

— Познавам я, защото тя постоянно ми се пречка. — Той отново сграбчи белезниците. — Защо вие, хората, постоянно изпитвате нужда да се бъркате в неща, които трябва да оставите на мира?

— Аз не се бъркам в… — Гласът й заглъхна, когато думите му проникнаха в съзнанието й. — Вие хората! Какво искаш да кажеш с това?

Той не отговори.

— Виж — каза тя, като вдигна ръка, за да покаже гривната на белезниците. — Сега съм прикована към теб и искам отговор.

— Не, не искаш.

Това бе последната капка, която преля чашата. Аманда ненавиждаше алфа мъжете с цялата си душа. От тези властни мъжкари направо й се повдигаше.

— Слушай инфантилен мачо — каза тя раздразнено. — Аз не съм някаква тъпа мацка, която пърха с мигли при вида на бик за разплод, облечен в черна кожа. Не се опитвай да ми пробутваш тактиката „Аз съм мъжът“. Трябва да знаеш, че в службата ми съм известна като „Трошачката на яйца“.

Кириан смръщи вежди.

— Инфантилен мачо? — повтори той невярващо.

Никога в изключително дългия му живот не бе срещал човек, който да е имал куража да го предизвика. Като смъртен бе карал цели римски легиони да побягват в ужас само като видеха, че се приближава. Малцина мъже се бяха осмелявали да се изправят лице в лице с него.

Като Нощен ловец бе карал легиони деймони и аполити да треперят от страх в негово присъствие. Името му бе произнасяно със страхопочитание и благоговение, а тази жена го бе нарекла…

— Бик за разплод, облечен в черна кожа — повтори той на глас. — Никога не са ми нанасяли такава обида.

— Значи си бил единствено дете в семейството.

Това го накара да се разсмее. В интерес на истината, някога бе имал три по-малки сестри, но нито една от тях не се бе осмелявала да го обиди.

Той й хвърли бърз поглед. Не беше красива в класическия смисъл на думата, но в нейните бадемовидни очи имаше някакъв екзотичен чар, който й придаваше невероятно обаяние. Дългата й махагонова коса обгръщаше нежните й рамене. Но най-пленителни бяха сините й очи. Излъчващи допреди малко топлина и интелигентност, сега те го гледаха злобно.

Бузите й се покриха с лека руменина, от което цветът на очите й стана малко по-тъмен. Независимо от опасността, в която се намираха, той се чудеше как ли би изглеждала след цяла нощ, прекарана в необуздан и изтощителен секс. Можеше да си представи потъмнелите й от страст очи, разрошената й коса, зачервените й от наболата му брада бузи, влажните й, подпухнали от целувките му устни. При тази мисъл цялото му тяло пламна.

Докато не почувства познатото боцкане в тила си.

— Скоро ще се зазори.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. — Той я дръпна наляво, след това започна да разглежда покритите с ръжда стени за някакъв път за бягство. — След като бъдем освободени, ще трябва да намерим начин да се отървем от тези белезници.

— Колко мило от твоя страна да уточниш очевидното. — Аманда огледа тялото му и видя зеещата рана през скъсаната му дреха. — Наистина трябва да се погрижиш за това.

— Не дай боже да ми изтече кръвта, нали? — попита саркастично Хънтър. — Тогава ще трябва да мъкнеш със себе си моя разлагащ се труп.

Тя сбърчи нос от отвращение.

— Чудя се възможно ли е да бъдеш по-гаден? Господи! Като юноша, кой ти беше идолът? Борис Карлоф^[4]?

— Всъщност Ханибал^[5].

— Опитваш се да ме уплашиш, нали?^[6] — попита тя. — Е, няма да се получи. Израснала съм в къща с разгневен полтъргайст и две сестри, които призовават демони, само за да се бият с тях. Мой човек, виждала съм всичко, така че гробовният ти хумор изобщо не ми въздейства.

Преди Хънтър да осъзнае какви са намеренията й, девойката сграбчи долния край на ризата му и я вдигна.

Аманда замръзна при вида на голия му корем. Той бе плосък и стегнат, а на коремните му плочки би завидял всеки културист. Но това, което я накара да ахне, бяха множеството белези по кожата му. Нещо по-лошо, тя видя ужасната рана на хълбока му, зейнала точно под най-долното му ребро.

— Боже мили, какво ти се е случило?

Той дръпна ризата си надолу и направи крачка назад.

— Ако имаш предвид белезите, ще са ми нужни години, за да ти разкажа за всеки от тях. А ако имаш предвид раната, получих я от тринайсетгодишен аполит, когото взех погрешка за нуждаещо се от помощ дете.

— Попаднал си в капан?

Хънтър сви рамене.

— Не ми е за първи път.

Аманда преглътна мъчително, оглеждайки тялото му. Обгръщаше го аура на опасност и смърт. Той се движеше плавно и грациозно като хищник, а очите му… Те като че ли можеха да виждат нещо повече от заобикалящата ги среда. Тези нечестиви черни очи излъчваха неописуема неземна светлина.

И караха дъха й да секне всеки път, когато той я погледнеше.

Никога не беше срещала блондин с такива очи. Нито пък бе виждала толкова невероятно красив мъж. Чертите му бяха съвършени, като изваяни от мрамор. Той излъчваше почти неземен мъжки сексапил. Беше виждала много мъже, които правеха всичко възможно, за да се сдобият с това, което на него природата му бе дала в изобилие.

— Какво е Нощен ловец? — попита Аманда. — Да не е нещо като Бъфи, убийцата на вампири?

Непознатият се изсмя:

— Да, аз съм малка, крехка тийнейджърка, която обикаля наперено и убива вампири с обици, които ще се откъснат от ушите ми и ще ме тласнат в…

— Знам, че не си момиче. Но какво е Нощен ловец?

Той въздъхна, докато обикаляше с нея стаята и оглеждаше стените за някоя тайна врата.

— Накратко, аз унищожавам съществата, на които се натъквам през нощта.

При тези думи по гърба й полазиха студени тръпки, но все пак усети, че зад това просто обяснение има нещо повече. Той изглеждаше смъртоносен, но не извратен или дори жесток.

— Защо искаш да убиеш Дезидерий?

Хънтър погледна към нея, преди отново да опита да отвори стоманената врата. Той дръпна дръжката толкова силно, че Аманда направо се изуми, че тя не изскочи от бравата.

— Защото той не просто убива хората, а краде душите им.

При тези думи тя цялата се напрегна.

— Дезидерий може да направи това?

— Нали каза, че си виждала всичко? — напомни й той с подигравателен тон. — Ти ми кажи.

Прииска й се да го удуши. Никога в живота си не бе срещала по-арогантен или вбесяващ тип.

— Защо винаги се оказвам въвлечена в подобни свръхестествени глупости? — промърмори Аманда. — Толкова много ли искам — да имам един нормален ден?

— В живота рядко се случва това, което искаме.

Неговите думи и странната нотка, която долови в гласа му, я накараха да се намръщи. Кириан наклони леко глава и вдигна ръка, за да й даде знак да замълчи. Неочаквано ключалката на вратата щракна.

— Чук, чук — каза Дезидерий. — Имаш един ден да се скриеш. Щом падне нощта, преследването започва.

— Да, да — отвърна Хънтър. — Ти и твоето малко куче.

Неговият безгрижен тон я изуми. Смразяващите думи нямаха никакво въздействие върху него.

— Не те ли плаши заканата му?

Той я погледна студено.

— Скъпа, денят, в който се уплаша от такъв като него, ще легна в краката му и ще му дам нож, за да извади сърцето ми. Единственото, което ме притеснява сега, е как да те заведа при сестра ти и да убедя Нейно твърдоглаво величество да се откаже от заниманията си, докато не открия Дезидерий и не пратя душата му в ада, където й е мястото.

Независимо от опасността, в която се намираха, Аманда не можа да се въздържи и се разсмя.

— Нейно твърдоглаво величество? Явно много добре познаваш Табита.

Хънтър остави думите й без коментар, тъй като отвори бавно вратата, след като я прикри с тялото си, и остана за миг неподвижен, оглеждайки се внимателно.

Зад вратата имаше тесен коридор с големи прашни прозорци, в които блестеше изгряващото слънце.

— По дяволите! — изруга тихо той, като направи крачка назад.

— Какво? — попита тя със замряло от страх сърце. — Има ли някой там?

— Не.

— Тогава да вървим. — Тя понечи да излезе през вратата. Хънтър обаче не помръдна от мястото си. Като стисна зъби, той пак огледа коридора и каза нещо на непознат за нея език.

— Какъв е проблемът? — попита Аманда. — Съмна се и там няма никой. Да тръгваме.

Хънтър си пое дълбоко дъх и каза раздразнено:

— Проблемът не в това дали има някой, а в слънцето.

— И какво не е наред с него?

Той се поколеба за секунда, после отвори уста и прокара език по дългите си, заострени кучешки зъби.