Млъкна по средата на изречението, когато една лека, блещукаща мрежа го покри и го прикова към леглото. Кириан застина, усещайки как яростта се надигна в него. Не понасяше да бъде вързан, особено така легнал по гръб. Жаждата за кръв го облада като смъртоносен бяс.

Докато не погледна към Роза, която стоеше до леглото му и се взираше в него с безумни очи и влажно от пот чело. Не спираше да повтаря на испански:

— Debe matarle, debe matarle.^[1]

Жената вдигна ръката си, в която държеше сатър.

— Роза — каза Кириан колкото се може по-спокойно. — Свали сатъра.

— Debe matarle… — Тя пристъпи по-близо до леглото.

— Rosa, no haga esto. Dejeme para arriba, рог favour.^[2]

Тя трепереше толкова силно, че Кириан се уплаши да не получи удар или инсулт. Крехкото й тяло нямаше да издържи на огромния стрес.

— Дезидерий казва, че си лош. Трябва да умреш.

Кириан се опита да измисли начин да проникне в замъгленото й съзнание и да я върне в реалността.

— Роза, много добре ме познаваш.

Тя вдигна сатъра по-високо. Безпомощен под мрежата, Кириан впери поглед в проблясващото стоманено острие, очаквайки то да се забие в плътта му. Искаше да я умолява, да й крещи, докато го послуша, но не смееше, понеже се боеше какво може да причини това на възрастната жена. И бездруго беше подложена на достатъчно стрес. Предпочиташе да умре, вместо да я нарани.

Телефонът му иззвъня.

— Знам, Дезидерий — прошепна Роза на испански. — Знам. Той трябва да умре. — Тя сложи ръка на гърдите на Кириан, сякаш да го задържи да не шава. Не че той можеше да помръдне. Мрежата го държеше напълно неподвижен. — Трябва да бъде накълцан на парчета.

Кириан се стегна, щом тя замахна към него със сатъра. Не улучи, но беше на косъм.

— Не — прошепна жената. Животът се върна в очите й миг преди да ги забели и да се строполи на пода.

Ужасен, че се е наранила, и паникьосан заради собствената си уязвимост, Кириан с всички сили започна да се бори да се освободи от мрежата. Нямаше полза. Беше една от мрежите на Артемида и веднъж попаднала под нея, всяка жертва се озоваваше в абсолютен капан.

Как, в името на боговете, бе попаднала тя у Роза? Дори самият Дезидерий нямаше достъп до нея. Само някой бог или полубог можеше да се сдобие с оръжие на безсмъртните от свещеното място, където се съхраняваха, а Артемида особено добре пазеше арсенала си. И как бе успял деймонът да се добере до Роза и да обладае ума й от бърлогата си? Никой деймон не беше толкова могъщ. Изобщо какво ставаше тук, по дяволите? Макар да знаеше, че няма смисъл, Кириан продължи да се мъчи да се освободи от мрежата. С всяка изминала минута го връхлитаха спомени.

„Как се чувстваш, командире? — Гласът на Валерий му се присмя от миналото. — Напълно под мой контрол си. Абсолютно безсилен. Беззащитен. — Все още виждаше злобната усмивка върху лицето на римлянина, още чувстваше адските болки от изтезанието си. — С удоволствие ще наблюдавам как се гърчиш. И ще слушам как ме молиш за милост.“

Погледът на Кириан помръкна, докато изживяваше отново всеки миг. Той се бореше за глътка въздух. Нямаше отново да го хванат. Не и по този начин. Замята се като луд в мрежата, борейки се с всички сили.

Час след като се мръкна, Ник влезе първи в къщата, следван по петите от Аманда и Талон.

— Роза? — извика той, като се втурна през кухнята и всекидневната към стълбите. — Кириан?

Никой не отговори. Зловещата тишина кънтеше в ушите на Аманда, докато тичаха по стълбите към спалнята на Кириан. Ник блъсна вратата толкова силно, че течението разлюля балдахина на леглото.

В стаята нямаше никой.

Аманда се поколеба на вратата, оглеждайки обстановката. Нищо не беше разхвърляно, с изключение на чаршафите в леглото.

И все пак…

Тя почувства, че нещо не е наред. Нещо дълбоко в нея разбуди дремещите й способности и й позволи да се свърже с Кириан. Тя усети безпокойството му. Яростта му.

Талон се приближи до леглото и изруга, като повдигна блещукащата сребърна мрежа.

— Невероятно — изръмжа той и я стисна на топка в юмрука си.

— Какво е това? — попита Аманда.

— Диктион. Една от мрежите на Артемида.

Аманда нямаше никаква представа какво означава това, но по изражението на Талон разбра, че не е нещо хубаво. Нито пък че трябва да е в леглото на Кириан, при условие че него го нямаше. Паниката я завладя още по-силно.

— Защо е тук?

— Нямам представа, но ако Кириан е бил под нея, предполагам, че е бил отведен от онзи, който я е хвърлил отгоре му. — Талон се наведе и вдигна един сатър от пода.

Страхът на Аманда се засили и против волята й психическите й способности се изостриха, опитвайки се да отрият Кириан. Не й се нравеше мисълта да ги остави да вземат контрол над нея, но трябвайте да разбере дали той е добре. Трябваше да разбере нещо, каквото и да е.

Като затвори очи, младата жена го видя в някакво стерилно помещение. Беше притеснен, но тя не усети опасност.

— Звънни на мобилния му телефон — каза на Талон.

Той я изгледа, все едно чуваше най-голямата глупост.

— Звънях му десет пъти.

— Опитай за единайсети.

По изражението му си пролича, че изобщо не му хареса заповедническия й тон.

— Добре де — съгласи се неохотно. — Какво толкова? Безсмислиците понякога дават резултат. — Келтът извади телефона от джоба на якето си и набра номера.

— Няма следи от борба — отбеляза Ник, като се огледа.

— Кириан — тросна се Талон, поглеждайки учудено Аманда. — Къде си, по дяволите?

Аманда се приближи до него, сърцето й заби лудо, щом разбра, че е била права.

— Не мърдай оттам, докато не дойдем. — Талон затвори и погледна Ник. — В болницата е. Роза е получила сърдечен удар.

— О, боже — възкликна Ник. — Ще се оправи ли?

— Не ми каза, понеже в болницата не бива да използва мобилния си. Ще ни разкаже всичко, когато отидем.

Кириан крачеше тревожно из чакалнята. В него се бореха гняв и страх. Искаше главата на Дезидерий заради случилото се. Щеше да накара деймона да си плати, по един или друг начин.

— Само Роза да се оправи — въздъхна за милионен път.

— Кириан?

Той се обърна, като чу успокояващия глас на Аманда. Обзе го необяснимо чувство на радост и облекчение, щом я видя да идва към него. Преди да осъзнае какво прави, я придърпа в обятията си и я притисна толкова силно, че тя взе да протестира. Но не можа да се въздържи. Облекчението му, че я вижда жива и здрава бе прекалено голямо. Сега, като знаеше колко лесно Дезидерий можеше да влезе във всеки дом, за нея никое място не бе безопасно. Деймонът можеше да я спипа навсякъде. Да използва всеки, за да я убие. Тази мисъл го ужаси, а някъде дълбоко в съзнанието му се обади едно гласче, което го предупреди, че Дезидерий може да използва нея и срещу него самия.

Ако му позволяха.

Кириан обхвана лицето й с длани и я целуна пламенно. Щеше да убие деймона. Веднага щом Дезидерий изпълзеше от убежището си, щеше да е мъртъв. И за пръв път в съществуването си Кириан щеше с удоволствие да отнеме живот.

Той вдигна поглед и видя, че Талон го гледа с неодобрение. Кириан знаеше какви мисли минават през главата на келта. Нощните ловци не биваше да се обвързват емоционално с никого. Това бе първото и най-важно правило от Кодекса. Никой не можеше да разсъждава трезво, ако е влюбен. Кириан знаеше това по-добре от всеки друг. И въпреки това този факт не променяше чувствата му към нея.

— Искам да пазиш Аманда — каза Кириан на Талон.

Келтът присви очи.

— Кажи ми какво стана.

— Дезидерий използва Роза, за да ме хване. Имаше пълна власт над нея. Щом е успял да го направи с Роза, може да го направи с всеки.

Талон бавно издиша.

— А ти се чудиш защо живея сам.

Кириан не обърна внимание на предупредителния му тон и на многозначителния му поглед към Аманда. Той срещна очите на младата жена и нежно погали бузата й с палеца си.

— Аманда, искам да се обадиш на сестра си. Кажи й да се пази и да не остава сама. Нека от сестрите ти да увеличат защитната сила или каквото там правят, за да се предпазят от Дезидерий. Нямаме представа какви други способности има той.

Кириан почувства безпокойството и страха й. Сърцето й туптеше бясно в гърдите.

— Да разбирам ли, че това не са нормални деймонски сили? — попита тя.

— Да. Досега не сме се сблъсквали с такива. — Той погледна Талон. — Говорих с Д’Алериан и той каза, че Дезидерий прониква в човешкото подсъзнание, за да отслаби съпротивата на хората към силата му. Д’Алериан ще окаже някаква помощ, но не може да гарантира абсолютна защита. Обади се на Ахерон и му кажи, че някой от боговете се е отклонил от правия път и помага на Дезидерий. Няма друго обяснение. Ще е полезно да разберем кой е и защо го прави.

Келтът кимна в знак на съгласие.

— Какво ще правиш?

— Ще направя всичко възможно, за да приключа с това тази вечер. Ако намеря бърлогата му, смятам да вляза вътре.

Талон го погледна сурово.

— Кириан, ти не си Ловец шейпшифтър. Ако влезеш, няма да можеш да се върнеш. Ще умреш, докато се опитваш да излезеш, или по-лошо — ще заседнеш завинаги между измеренията. Нека се обадя на Каталакис…

— Казах ти, не бива да рискуваме някой Ловец шейпшифтър да е в близост до този тип. Сега съм убеден в това повече от всякога. Бог да е на помощ на всички ни, ако Дезидерий вземе една от техните души. Това е риск, който не можем да поемем. — Кириан видя притеснението в очите на Аманда. Щеше да я защити, каквото и да му струваше. — Второто правило от Кодекса гласи: „Трябва да направиш каквото е нужно“. Ако аз умра, ти си на ход. И дойде ли твоят ред, не се проваляй.

Талон кимна, а Аманда сграбчи ръката на Кириан.

— Кириан — прошепна, — не искам да отиваш сам.

— Знам, Аманда. Но Дезидерий е твърде силен и опасен и трябва да бъде спрян. Едва не уби Роза. — Той пропусна да разкаже как тя едва не бе убила него. Нямаше нужда да го знаят.

Слава на боговете, Д’Алериан бе усетил объркването в подсъзнанието на Роза и веднага бе дошъл. Ако Ловецът на сънища не се бе намесил, Кириан още щеше да е прикован към леглото си. А да бъде прикован към леглото си без Аманда не беше нещо, което му се нравеше.

— Ник — обърна се той към скуайъра си. — Обади ми се веднага щом имаш новини от лекаря. — Той понечи да тръгне, но Аманда го спря.

Преди да разбере намеренията й, тя се притисна към него и го целуна пламенно. Той усети как ръцете й стискаха конвулсивно реверите на якето му. Почувства страха й за него и това изпълни раненото му сърце с чисто блаженство.

— Бъди внимателен — заръча строго тя.

Той я докосна нежно по брадичката.

— Обещавам.

Аманда го гледаше как тръгва и й прималя.

— Талон, сигурен ли си, че не можеш да му помогнеш?

— Повярвай ми, и аз мразя правилото, което забранява помощта, колкото и ти. Но ако се опитам да помогна, само ще отслабя силата му.

Ник й подаде телефона си.

— Обади се на Табита и я предупреди.

Като набра първата цифра, на Аманда й хрумна друга мисъл.

— Кой е Д’Алериан и как той предпазва подсъзнанието ни?

— Той е един от Ловците на сънища, за които ти разказахме — отвърна Талон.

Тя се намръщи.

— Вие ли избирате от кои Ловци да бъдете?

Келтът поклати отрицателно глава.

— Ловците на сънища са съвсем друг вид. Те са родени от боговете, не са от човешката раса.

— Ами Ловците шейпшифтъри? Те какви са?

— Те са наполовина хора, наполовина аполити, които владеят някои изключително лоши заклинания.

Аманда преглътна, опитвайки се да преодолее страха, който заплашваше да я задуши. Това изобщо не звучеше добре.

— Мислех, че те са от добрите.

— Някои са такива, но други са убийци.

— Със способности на магьосници, които могат да преминават през времето и пространството — допълни тя със свит на топка стомах.

— И понякога през сънищата — добави Ник.

Аманда се изсмя нервно.

— Знаете ли, животът ми бе доста по-щастлив, преди да науча всичко това.

— Тъкмо затова правим всичко възможно то да не се разгласява — обясни Талон. — Повярвай ми, хората няма да могат да спят нощем, ако знаят какво ги дебне отвън.

Аманда кимна, чудейки се дали тя самата някога ще успее отново да заспи. Тя с ужас набра номера на сестра си. След като знаеше точно с какво си имаха работа, трябваше да накара Табита да бъде нащрек за злия деймон и за Нощния ловец, който беше единствената им надежда.

Кириан цяла нощ снова из улиците на Ню Орлиънс, но без никакъв резултат. Дезидерий все още беше в Дупката и никъде нямаше следа нито от него, нито от други деймони. Или силите му не се бяха възстановили напълно, или деймонът по някакъв начин скриваше местоположението си. Каквато и да бе причината, Кириан не можа да го открие. Не му помогна дори и електронният му следотърсач. Той прокле късмета си. Никога, през цялото си съществуване като Нощен ловец, не бе изпитвал такава несигурност. И чувството изобщо не му хареса. Особено когато животът на Аманда зависеше единствено от възможността му да намери злодея и да го спре.

Ядосан и изтощен, той се върна в къщата си. Навсякъде беше тъмно и тихо. Аманда беше на горния етаж. Чувстваше присъствието й като ласка и то го успокояваше по начин, върху който не му се размишляваше. Просто бе достатъчно, че тя е тук. Щастието го изпълни. Но той не я потърси. Прекалено много неща заемаха ума му. Неща, които трябваше да разреши. Да обмисли.

Влезе в стаята за билярд, сграбчи ръкавицата и бейзболната си топка и започна да я подхвърля. Като се съсредоточи върху топката, той остави мислите му да го погълнат. Да го върнат в мъчителното му минало и към съмненията, които продължаваха да го глождят.

Защо съпругата му не бе успяла да го обикне?

След предателството на Теона той бе подозрителен към всеки, който го доближеше. Бе дал на жена си всичко, което имаше, но въпреки това то се бе оказало недостатъчно. Щом не бе могъл да спечели любовта й, нямаше да успее да спечели ничия друга. Знаеше го. През вековете Кириан убеждаваше себе си, че това няма значение. Че няма нужда от никого. Докато не срещна Аманда. Тя разби защитната му стена и сега пред нея той се чувстваше гол. Само тя успя да достигне сърцето му и да събуди дълбоко спотаените му чувства. Желаеше я. Желаеше ума й. Тялото й. Душата й. Нямаше част от нея, която не искаше да притежава.

Усети движение от лявата си страна. Обърна се и видя, че влиза Аманда, облечена с анцуг. Не можеше да повярва, че тези дрехи му се струват толкова секси на нея. Бе сплела косата си на две плитки, които се спускаха от двете страни на лицето й. Имаше нещо невинно и почти детинско в облеклото й, но нямаше нищо момичешко в жената, която се приближи до него. Тя разтърси мъжката му същност чак до основите.

— Кога се прибра? — попита Аманда.

Кириан се канеше да отговори, но точно в този момент тя се доближи и го целуна по бузата. Изпита необичайно усещане. Действията й говореха за истинска привързаност.

— Защо си будна? Минава четири.

— Не можах да спя.

Младата жена отиде до другия край на просторната стая. Когато се обърна към него, той видя на ръката й бейзболната ръкавица на Ник. Като истински професионалист, Аманда я вдигна, готова да улови топката.

Кириан се усмихна и я подхвърли леко към нея. Тя я хвана, след което бързо я запрати обратно, и то така силно, че топка изплющя при сблъсъка с ръкавицата му и опари дланта му под нея.

— Ох! — изпъшка закачливо Кириан от парещата болка в ръката си. Тя хвърляше по-добре от Ник. — Впечатлен съм.

Тя му намигна.

— Аз се доближавах най-много до представата за сина, който клетият ми баща искаше да има. Той ме научи да играя.

Кириан отново й подхвърли топката.

— Добре те е научил.

Усмивката й стана по-широка. Те си подхвърляха топката мълчаливо няколко минути. Богове, никога не си бе представял, че ще намери жена, която ще иска да прави това с него в такъв безбожен час. Дори Ник се оплакваше, а Аманда изглеждаше доволна само да бъде с него.

— Как мина? — попита тя. — Намери ли го?

— Не. — Той въздъхна. — Просто не разбирам какво става.

— Ще разбереш.

Кириан се поколеба, като чу абсолютната увереност в гласа й.

— Никакви съмнения ли нямаш?

— Никакви. Знам, че няма да му позволиш да ни нарани.

— Не успях да помогна на Роза.

— Съжалявам — каза тя, като хвана топката и му я върна. — Сигурно ти е трудно да приемеш този факт, но вината не е твоя. Ти направи всичко възможно да я предпазиш.

Кириан стисна зъби.

— И все пак боли. Повече, отколкото мислех, че е възможно. Не мога да повярвам, че се е добрал до нея.

Очите й бяха изпълнени със съчувствие и топлина и тя му се усмихна тъжно.

— Предполагам, че това обяснява как се е вмъкнал в нашите къщи и ги е подпалил.

Той кимна.

— Вероятно е използвал Алисън. Открих я припаднала в стаята й, също като Роза. Мисля, че човешкото съзнание не може да се справи с причинения му стрес.

— Ако това ще те успокои, Табита каза, че Алисън е добре и вече си е у дома, така че Роза също ще оздравее и ще се възстанови без последствия.

— Хубаво е да го знам. — Кириан я наблюдаваше, докато играеха. И при всяко хвърляне на топката чувстваше, че способността му да се владее намалява с всяка изминала секунда.

Знаеше, че се влюбва в нея и беше безсилен пред този факт. Всъщност колкото по-дълго играеха, толкова повече я желаеше. Гледаше как тениската й се опъва, когато замахваше да хвърли топката. Харесваше му как отмяташе тънките кичури коса, които се спускаха пред лицето й. Устните й бяха леко разтворени, а дишането й бе учестено.

Той усети, че нарочно й подава топката над главата, за да види как се протяга да я улови. С всяко протягане тениската й се вдигаше нагоре, разголвайки част от корема й пред копнеещия му поглед. Забързаше ли се след топката, гърдите й подскачаха и бедрата й се полюшваха. Но най-хубаво бе да вижда перфектното й дупе, когато тя се навеждаше да вземе топката. Да го простяха боговете, но тази жена имаше най-прекрасното дупе… Неспособен повече да се сдържа, той хвърли ръкавицата на земята.

Аманда застина, щом Кириан закрачи бързо и решително към нея. Преди да успее да разгадае намеренията му, той я взе в обятията си и я целуна страстно. Чудесните му твърди мускули я обгърнаха, когато я повдигна над пода. Заради ръста й никой мъж досега не бе успявал да я вдигне, но Кириан го постигна с такава лекота, че сърцето й се разтуптя лудо. Обожаваше начина, по който той я караше да се чувства. Толкова женствена. Толкова мъничка.

Тя уви краката си около кръста му, поемайки езика му в устата си. О, каква наслада изпитваше, когато твърдите му, изваяни коремни мускули се напрягаха между бедрата й… Този мъж беше самото съвършенство.

Като изръмжа, той захапа леко устните й, а ръката му подхвана дупето й. Устните му се преместиха на шията й, целувайки я страстно под брадичката. Цялото й тяло се разтапяше от досега на горещия му дъх върху кожата й. О, да, цял ден бе копняла за това. Просто да почувства как ръцете му я прегръщат. Да го прегърне на свой ред и да му отдаде цялата си любов, която чувстваше към него. Тя тръпнеше от желание той отново да я обладае.

Кириан се разтрепери от силата на желанието си. Отново си спомни колко приятно се бе почувствал, когато бе проникнал в нея. Спомни си израза на лицето й, когато бе стигнала до кулминацията в обятията му. Изгаряше по нея, но не смееше да я обладае. Не и сега. Не и когато се налагаше да пази силите си за битката с Дезидерий. И все пак тялото му не го послуша. Трябваше да я докосва. Трябваше да усеща кожата й. Преди да успее да се спре, той се отпусна на колене и я положи на студения керамичен под.

Аманда преглътна, като видя дивата страст, изписана на лицето му. Той свали дрехите й толкова бързо, че тя почти не усети ръцете му. Но след като я съблече гола, положението коренно се промени. Чак тогава той намали темпото.

Напълно облечен, Кириан се загледа в голото й тяло на лунната светлина, докато прокарваше ръце по гърдите й, очертаваше ги, дразнеше твърдите й зърна с длани.

— Ти си най-красивата жена, която съм виждал — каза тихо.

Аманда не му повярва. Беше видяла красотата на съпругата му, но все пак признанието му я накара да потръпне. Той определено беше най-привлекателният мъж, когото тя някога бе виждала. Точка.

Щом той се наведе да я целуне страстно, тя посегна да разкопчае ризата му. Кириан хвана ръцете й и поклати отрицателно глава. Ако оставеше тези нежни, меки длани да докоснат кожата му, знаеше, че ще е загубен. Вместо това целуна подред ръцете й и се върна към шията и гърдите й. Изучаваше тялото й с устните си, с езика си, със зъбите си. Докато я целуваше, се почувства завладян от силата на копнежа си. Отчаян и разпален, той придвижи устните си от гърдите й към гладкия й корем, после към бедрата. Чуваше въздишките й на удоволствие, докато тя отваряше краката си за него. Точно тогава му се прииска да я притежава със свирепост, която напълно го облада. Желанието му бе примитивно и всепоглъщащо. Мислеше само за Аманда и за нищо друго. В ушите му затуптя нейната кръв. Разтърсен от силата на чувството, той затвори очи и докосна с устни най-интимната част от тялото й, за да опита сладостта, за която бленуваше най-много.

Аманда простена, усетила езика му в себе си. Като зарови ръце в косата му, тя повдигна ханша си към него. Той я докосваше толкова необуздано, толкова ненаситно, че тя застена от невероятното чувство, което я заля.

Кириан беше абсолютно безмилостен в страстните си милувки и когато тя достигна кулминацията, насладата я разтърси и я накара да изкрещи и да тръпне от най-блажения оргазъм, който някога бе изпитвала. Но той не спря. Езикът и устата му я опитваха, милваха я, разпалваха я, докато Аманда се изгуби в спазмите на следващия оргазъм, още по-мощен от първия. Тя изви глава и всеки нерв в тялото й затрептя.

Тогава Кириан се отдръпна и запълзя нагоре по тялото й като разгорещен, задъхан хищник. Очите му станаха още почерни от преди, щом разтвори устните си и се вторачи в шията й с такава неистова жажда, че младата жена се стресна.

— Кириан? — повика го тя.

Той едва я чу през замъгленото си съзнание. Единственото, което чувстваше, бе ароматът й, притиснатото й към него тяло, докато преливаше от желание и копнеж за още.

Вземи я. Опитай я. Завоювай я. Направи я твоя…

Той скърцаше със зъби, загледан в пулсиращата на шията й вена.

Само една глътка… Една глътка…

Но щеше да бъде против волята й.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

Той се бореше с жаждата си, която му повеляваше да я вземе въпреки последствията. Слабините му пламтяха за нея. Желанията му бяха извън неговия контрол. Миризмата й беше навсякъде по него. Тя бе единственото, върху което можеше да се съсредоточи. Единственото, за което можеше да мисли. И това го правеше опасен. Смъртоносен. Като изръмжа, Кириан събра последните останки от волята си и се застави да се отдръпне от нея.

— Бягай, Аманда — каза хрипливо той.

Аманда не се поколеба. Нещо с него не беше наред. Грабна дрехите си и избяга в стаята си.

Кириан чу отдалечаващите й се стъпки, докато лежеше на студения под. Притисна с ръка възбудения си член и се загърчи от болка. Никога не бе изпитвал подобно нещо. Мили Зевсе, още една минута и щеше да забие зъбите си в нея. Затвори очи и се разтресе, опитвайки да се справи със звяра в себе си. Звярът, който искаше от него да я обладае, без значение от последствията.

Аманда не спря да трепери, докато не стигна спалнята си. Не можеше да забрави дивото изражение на лицето на Кириан, когато й каза да бяга. Никога преди не се беше страхувала от него, но точно в онзи момент бе видяла Нощния ловец, който със сигурност караше деймоните да се подмокрят от ужас. Задъхана, тя се опита да се успокои. Искаше само една нормална връзка. Но колко нормална можеше да е връзката с вампир? С разтуптяно сърце, младата жена застина, щом се погледна в огледалото. Устните й бяха подути от целувките му, шията й бе зачервена, където бакенбардите му се бяха търкали в нея.

— Аманда?

Тя замря, когато чу гласа на Кириан през вратата.

— Да? — обади се колебливо.

Той бутна лекичко вратата, но не влезе.

— Уплаших ли те?

— Честно ли?

Кириан кимна.

— Да — призна Аманда.

Горещият му поглед я прониза.

— Съжалявам.

Тя разбра, че е искрен. Видя чувството за вина в очите му.

— Защо не си тръгна? — попита Кириан и тихият му глас проряза тишината на стаята.

Аманда се напрегна.

— Искаш ли да си тръгна?

Мълчанието му се проточи и тя си помисли, че няма да получи отговор. Накрая обаче той прошепна:

— Не, не искам.

Тези три думи бяха казани с толкова искрено чувство, че Аманда се изуми повече, отколкото ако й се бе обяснил в любов. Тръгна към него и той направи крачка назад. Личеше си, че още не се е овладял напълно. Въпреки това тя го желаеше.

— Тогава няма да си тръгна, докато не стана нежелана.

Кириан се стъписа от думите й. Хрумна му мисълта, че светът със сигурност ще е престанал да съществува, преди Аманда да стане нежелана в дома му. И веднага след това се сети, че когато светът престанеше да съществува, той щеше още да е жив, а тя… Той примигна пред истината за безсмъртието си и осъзнаването, че за тях двамата краят никога нямаше да бъде щастлив.

Следващата нощ Кириан бе преследван от спомена за случилото се с Аманда. Беше на косъм от това да загуби контрол. На косъм до… Той прогони тези мисли от ума си, докато обикаляше в полунощ по покривите на Френския квартал. Краищата на коженото му яке плющяха под напора на студения вятър, докато вървеше по ръба на покривите и оглеждаше тесните улици долу. Подобно на котка, Кириан често дебнеше плячката си отвисоко, където никой не можеше да го забележи. Поне не и докато не станеше прекалено късно. Чу нещо и спря.

— Не ме наранявайте. — Изплашеният глас бе приглушен от вятъра и идваше от няколко пресечки разстояние.

Два пъти по-бърз и с уверената стъпка на леопард той се затича по покривите, докато намери човека, чийто глас беше чул. За повечето хора това би изглеждало като обир на някакъв клетник насред тъмната уличка, но острото зрение на Нощния ловец веднага забеляза четиримата руси деймони. Той смръщи вежди при вида на обичайната гледка. По някаква причина деймоните обичаха да се движат в групи по четирима или шестима. Бяха притиснали горкия човек към стената на една стара, порутена сграда. Нещо в този мъж му се стори странно познато. Наоколо се носеше остра воня на боклук. Човекът подаде портфейла си на деймоните.

— Вземете го — рече с треперещ глас. — Само не ме наранявайте.

Най-високият деймон се изсмя:

— О, няма да те нараним, дребно човече. Направо ще те убием.

Кириан скочи от покрива, разперил ръце за баланс. Черното му яке се развя на вятъра, докато прелетя трите етажа, които го деляха от улицата. Той се приземи безшумно зад деймоните в приведена поза.

— Чухте ли нещо? — попита един от тях, като се огледа.

— Само звука от ударите на човешко сърце. — Най-високият деймон сграбчи мъжа.

— Или пък — каза Кириан, изправяйки се бавно в пълния си ръст, като отметна якето си и сложи ръка върху дръжката на срада на Талон, — звука от четирима деймони на прага на смъртта си.

Щом те отстъпиха от жертвата си, той я позна. Беше Клиф, който го позна в същия миг.

— Ти! — изрева той. — Какво правиш тук?

„Проклети мойри“, помисли си Кириан. Последното нещо, което искаше да прави, бе да помага на мъжа, наранил Аманда. Тя му бе разказала всичко за бившия си годеник, включително и за грубите нападки на Клиф по отношение на семейството й. Мъжът не заслужаваше помощта му.

„Проклет Кодекс.“

А на глас Кириан каза:

— Спасявам ти живота, както изглежда.

— Не се нуждая от помощта ти.

Четиримата деймони се обърнаха към Клиф и избухнаха в смях.

— Чу ли, Нощни ловецо? — обади се главатарят им. — Той няма нужда от помощта ти. Така че чупката оттук.

По-изкушен да си тръгне, отколкото би трябвало, Кириан изпусна бавно дъха си.

— Да, но нали знаете, понякога просто трябва да ги спасяваме, дори те да не искат да бъдат спасени.

Най-високият деймон се хвърли към него. Кириан метна срада, но преди оръжието да улучи нападателя, Клиф сграбчи деймона и го завъртя към себе си.

— Сега ще ви разкажа играта. — Той цапардоса деймона, който дори не помръдна, просто стоеше там и му се смееше.

Срадът се блъсна в стената и се счупи на две. „Тъпанар!“

Ако Клиф не се бе направил на герой, деймонът щеше да е мъртъв. Без особено желание Кириан се втурна да застане между Клиф и деймона, който се канеше да нанесе удар. Едва не закъсня. Но атаката на деймона го запрати в отпуснатото тяло на Клиф и двамата паднаха на земята. Кириан се претърколи и се изправи с едно бързо движение, докато Клиф едва се размърда. Ловецът устоя на порива си да завърти очи, отегчен от мудността на хилавия мъж.

— Няма ли най-после да побегнеш?

Щом успя да се задържи на краката си, Клиф избухна:

— Мога да се бия с тях не по-зле от теб.

Кириан изръмжа, раздразнен от твърдоглавия малоумник. Клиф бе висок едва метър и осемдесет, докато деймоните бяха колкото Кириан, че и по-високи. Телосложението на Клиф бе далеч от атлетичното, а деймоните бяха добре тренирани и готови да убиват. О, да, Клиф представляваше „голяма“ заплаха.

Преди да успее да се помръдне, двама деймони го нападнаха. Кириан изрита първия с ботуша си и го елиминира, превръщайки го на прах. Другият замаха с меча си. Ловецът скочи и се преметна във въздуха, приземявайки се на площадката на противопожарната стълба над тях.

— Хей! — извика Клиф. — Как го направи?

Не му се удаде възможност да отговори, понеже другите трима деймони се закатериха по стълбата след него. Кириан скочи отново на улицата и деймоните го последваха.

Ловецът се приготви да ги посрещне. Щом водачът им се приближи, Клиф изтича край него с една дълга дъска. Той замахна да удари деймоните в същия миг, когато те тръгнаха към Кириан. Притиснат между тях, Кириан не успя да приклекне и дъската на Клиф го удари в тила. Болката прониза черепа му и той се олюля. Разтърси глава и успя да се окопити секунда преди двамата деймони да го сграбчат през кръста и да го повалят на земята. Те уловиха ръцете му и ги разпериха. Щом го притиснаха към земята, го обзе паника, понеже в главата му нахлуха стари спомени.

— Намерихме слабото му място — заяви един от деймоните. — Кажи на Дезидерий, че като е с разперени ръце, се побърква.

Може и да го бяха разбрали, но никой от тях нямаше да живее достатъчно дълго, за да го разгласи. Като изръмжа разярено, Кириан вдигна рязко краката си над главата и направи задно салто между двамата си нападатели. Оголил зъби, той намушка първо единия, а после и другия деймон.

Последният оцелял деймон хукна по улицата. Кириан хвърли другия срад и уцели деймона право в гърба. Той се изпари.

Кириан се обърна и видя зяпналия срещу него Клиф, който бе пребледнял като платно и след миг подбели очи и припадна.

Нощният ловец го приближи с отвращение и провери пулса му — беше учестен, но стабилен.

— Какво изобщо е харесала в теб? — попита той, докато изваждаше мобилния си телефон, за да повика линейка.

След няколко часа, щом се увери, че Клиф ще живее, Кириан се прибра в дома си.

От Дезидерий все още нямаше и следа. Никъде. По дяволите! Той се спря на вратата на кухнята, отправяйки любопитен поглед към Аманда. Беше почти пет часът сутринта, а тя правеше супа и сандвичи.

Ама че чудна работа!

Тя се движеше из кухнята като грациозна нимфа, без изобщо да забележи присъствието му. Тананикаше си някаква нежна мелодия — „В пещерата на планинския цар“ от Григ, ако не бъркаше. Какъв странен избор.

Не бе виждал по-пленителна жена в живота си. Беше облечена с къса копринена нощница, която бе леко прозрачна, но все пак напълно скриваше тялото й от погледа му. Светлосиният цвят подхождаше идеално на бледата й кожа и кестенявата й коса. Тялото му реагира моментално на гледката — мускулите му се стегнаха и му стана горещо. Колкото повече я гледаше, толкова повече я желаеше. Тя сипа от супата в две купи, след което потопи пръста си в едната, за да провери колко е топла. Това беше повече, отколкото един безсмъртен мъж можеше да понесе. Придвижвайки се като сянка, той застанало нея и хвана ръката й. Аманда стреснато вдигна поглед и едва тогава го позна. Кириан й се усмихна и лапна пръста й, като го облиза, опитвайки супата и жената.

— Вкусно — отбеляза.

Тя се изчерви.

— Здравей, скъпи, как мина работният ти ден?

Той се разсмя на имитацията й на Дона Рийд.

— Пак ли си гледала „Nick at Nite“^[3]?

Тя вдигна рамене стеснително.

— Реших, че ще ти е приятно поне веднъж да намериш топло ядене вкъщи, щом се прибереш. Сигурно е много самотно винаги да бъдеш посрещан от празна и тъмна къща.

И представа си нямаше колко е права. Вторачи се в нея, в тези полуотворени устни, които го примамваха. От векове не се беше случвало някой да го посрещне, когато се прибере. Векове на самота и празнота.

Самота и празнота, които бяха изчезнали в мига, в който се беше събудил в онази изоставена фабрика и бе срещнал тези ококорени, интелигентни сини очи, които го изгаряха.

Аманда се оказа напълно неподготвена за следващите действия на Кириан. Той започна да я целува като обезумял. Езикът му изследваше устата й, докато ръцете му се спуснаха по гърба й и обхванаха дупето й.

Тя не спираше да се изумява, че му позволява да се отнася така с нея и изобщо не възразяваше. Преди да го срещне, никога не се бе смятала за сексапилна. Но когато ставаше въпрос за Кириан, тя нямаше насита. Искаше й се постоянно да е до нея. Искаше да го прегръща, да го докосва, да бъде с него. Ако можеше, щеше да се прикове за него с белезници завинаги.

Без да прекъсва целувката си, той пъхна ръка под нощницата й, търсейки влажната й топлина, която пулсираше за него. Тя изстена, щом пръстите му се плъзнаха и започнаха своята безмилостна игра. О, небеса, как този мъж я караше да копнее за него!

— Кириан, супата ти — успя да каже, останала без дъх.

Той се отдръпна, задъхан, с подути от целувките устни.

— Ще почака.

Тази вечер Кириан бе по-необуздан от обикновено. В него имаше нещо диво и страшно. Занесе я до масата и я положи: върху нея.

Като застана между краката й, Кириан впери в нея пламтящия си от страст поглед.

— А това е пиршество, достойно за крал.

И после се отпусна върху нея. Аманда се задъха от настървеното докосване на търсещите му ръце, които изведнъж бяха навсякъде върху нея. Ласките му я наелектризирваха. Доставяха й наслада и я караха да копнее за още. Докато я целуваше лудо, тя промуши ръка между телата им и разкопча ципа на панталоните му, за да може да го докосне. Той беше вече твърд като камък и пулсиращ и когато тя го обхвана с ръце, от устата му се отрони стон.

Аманда се изумяваше от този безсмъртен боец, който нямаше нужда от никого и въпреки това беше толкова чувствителен в обятията й. Този мъж, който целият трепереше, докато тя го галеше и нежно го обхващаше с дланта си.

Кириан не можеше да мисли, когато ръцете й го докосваха. Можеше само да вдъхва аромата й, да опитва вкуса й. Искаше я цялата. Подивял от желание и неспособен да разсъждава, той отдръпна ръцете й и проникна в нея.

Аманда изстена от невероятното удоволствие да го усеща дълбоко в себе си. Голям и твърд, той я изпълваше цялата. Обви краката си около кръста му и почувства мощните му и бавни тласъци.

— О, да, Кириан — простена тя и изви гръб.

Той плъзна ръце по скритото й под тънката материя тяло и обхвана гърдите й, продължавайки да се движи бавно в нея. Любеха се, без да бързат. Аманда се извиваше под силата на тласъците му, докато Кириан целуваше шията й, драскайки със зъби кожата й. Като затвори очи, тя отново почувства невероятното им сливане. Те бяха едно цяло.

Кириан потръпна в ръцете й и прошепна името й в устните й, карайки я да потрепери от желание. И когато светът около нея се завъртя, й се стори, че вижда хиляди цветове.

Кириан наблюдаваше оргазма й, чувстваше как тялото й е стиснало неговото. Как само копнееше да задоволи и себе си, но не смееше. Вече бе почувствал силите му да отслабват. Силите, които му бяха нужни, за да я защитава. Като стисна зъби, той неохотно се отдръпна от нея.

Оправи дрехите си мълчаливо, но цялото му същество изпитваше болка. Като притисна с ръка дънките на слабините си, той безуспешно се опита да поотпусне плата, който се впиваше във възбудения му член.

Аманда изпита съчувствие, докато гледаше скованите му непохватни движения. Как можеше да задоволи нея, а самият той да не получи удоволствие? За него сигурно беше чисто мъчение. Въпреки това той не каза нищо. Докато ядеше мълчаливо, й стана жал за него. Клетият й боец. Някъде дълбоко в съзнанието й се обади тънко гласче, което я предупреждаваше, че без значение колко много го иска тя, двамата никога не биха могли да имат истинска връзка.

Аманда се събуди малко след три часа следобед. Стана, изкъпа се и се облече, докато Кириан продължаваше да спи. Господи, този мъж беше прекрасен. Едната му ръка бе вдигната над главата и в съня си той приличаше повече на малко момченце, отколкото на безсмъртен нощен воин. Тя импулсивно се наведе и целуна полуотворените му устни. Ръцете му се протегнаха и я стиснаха за гърлото толкова силно, че дишането й се затрудни.

— Кириан? — прошепна Аманда, опитвайки се да се освободи. — Скъпи, задушаваш ме.

Той не реагира. Трябваха й цели три минути, преди най-после да успее да измъкне главата си от хватката му.

— Добре — въздъхна тя, когато той се обърна на една страна. — Напомни ми друг път да не правя така.

Аманда го зави и излезе на пръсти от стаята. Завари Ник долу във всекидневната, обут с ролери, с които профучаваше от единия край до другия и разпределяше някакви документи.

— Какво правиш?

Той спря и вдигна рамене.

— Кириан се дразни, когато използвам скейтборда си в къщата.

Аманда се засмя.

— Добре, но мисля, че й ролерите няма да му харесат.

— Твърде е вероятно, но по дяволите, това място е огромно и ще е кощунство да тормозя краката си, докато се придвижвам от точка А до точка Б.

Тя пак се разсмя. Хуморът на Ник беше заразен, щом веднъж свикнеш с него. Той направи рязък завой и изчезна в кухнята. След няколко секунди, преди Аманда да е стигнала до средата на всекидневната, се върна с чаша портокалов сок за нея.

— Благодаря — каза тя, като взе чашата. — Как е Роза?

— Според Мигел е по-добре. Когато се обадих, беше будна и гледаше „Колелото на късмета“.

— Хубаво.

— Да, Кириан ще се зарадва.

Изведнъж зад нея се чу силен трясък. Ужасена, че Дезидерий нахлува в къщата, Аманда се обърна и видя голяма купчина от злато и диаманти на пода, където преди малко имаше една ръчно изработена масичка от дванайсети век.

— По дяволите — възкликна Ник с възмутено изражение. — Кириан много харесваше тази масичка. Леле, някой ден той наистина ще се вбеси.

— Какво е това? — попита Аманда, като отиде да погледне огромното количество златни кюлчета и диаманти.

Ник въздъхна.

— Заплатата.

— Моля?

Той повдигна рамене.

— Артемида не иска да проумее факта, че може просто да превежда парите по сметките на Нощните си ловци. Затова веднъж месечно купчината от злато и диаманти се изсипва на някое странно място. Последния път се получи много гадно, когато заплатата се стовари в басейна.

— Без майтап? — възкликна Аманда, изумена от количеството. — Някой би могъл да пострада.

— Като нищо. Тъкмо така е загинал третият скуайър на Кириан.

Тя се обърна да го погледне и бързо разбра, че Ник не се шегува.

— И какво правите с всичко това? — попита.

Той се усмихна.

— Започвам да се правя на свети Ник. Има един скуайър в града, който го обръща в пари. Оттам повечето отива за благотворителност. Два процента се превеждат в един скуайърски фонд, който се грижи за семействата на скуайърите, загинали при изпълнение на служебните си задължения, или за такива, които са се пенсионирали, а други два процента се изпращат на един изследователски център, където се изработват разни модни играчки за Нощните ловци.

— Кириан колко взема за себе си?

— Николко. Той живее от лихвите от парите, които е притежавал по времето, когато е бил човек.

— Наистина ли?

Младежът кимна утвърдително.

Леле. Явно е бил много богат като смъртен.

— Добре, може ли да задам един наистина невъзпитан въпрос?

Ник се усмихна.

— Искаш да разбереш колко получавам аз ли?

— Да.

— Достатъчно, за да се чувствам много щастлив човек.

Телефонът иззвъня.

Ник се пързулна към него, а Аманда занесе сока си до дивана и седна да прочете вестника. Тя остави чашата върху черната масичка за кафе с формата на ковчег.

След няколко минути Ник влетя обратно с навъсено чело. Без да й каже нищо, той се отправи към шкафа до отсрещната стена. Отвори заключената врата, разкривайки цял арсенал от оръжия. Страхът сграбчи Аманда.

— Какво става? Кой се обади?

— Ахерон, за да обяви всеобща тревога.

Тя се намръщи. По трескавите му движения разбра, че положението е сериозно.

— Какво означава това?

Изражението му я смрази.

— Чувала ли си израза „адът се продъни“?

— Да.

— Измислен е, за да опише обявяването на всеобща тревога. По някаква причина има голяма концентрация на деймони, които излизат от бърлогите си в този район, и когато това стане, деймоните достигат пълната си мощ и започват да се хранят, независимо дали имат нужда от храна, или не. Единственото по-лошо от всеобщата тревога е слънчевото затъмнение. Тази вечер нещата ще загрубеят.

В седем часа вечерта Аманда научи от първа ръка какво е имал предвид той. Тя почистваше масата след „закуската“ на Кириан, докато Ник му докладваше накратко информацията от Ахерон. Кириан бе взел двойно повече оръжия от обикновено и тъкмо бе на входната врата, когато телефонът иззвъня. Аманда се обади.

— Мамо? — каза, когато разпозна плачещия глас. Сърцето й спря. — Какво има?

Кириан замръзнало вратата, след това се втурна към нея.

— Манди — рече майка й през сълзи. — Таби…

Аманда не искаше да чува нищо повече. Тя се задави от ридания и изпусна телефона. Следващото, което си спомняше, бе, че Кириан я държеше в обятията си, а Ник разговаряше с майка й.

Очите на Кириан потъмняха, като чу истеричните нотки в гласа на жената, с която говореше неговият скуайър, докато Аманда трепереше в ръцете му. И когато сълзите й измокриха ръцете му, той се закле да убие Дезидерий.

— Всичко е наред — прошепна на Аманда. — Само е ранена.

Тя се отдръпна и го погледна.

— Какво?

Кириан избърса сълзите от бузите й.

— Той не я убил, миличка.

Макар че, съдейки по това, което бе успял да разбере от думите на майка й, Табита бе в лошо състояние, тя щеше да оцелее. Дезидерий обаче нямаше да има този късмет.

— Табита е в болницата — съобщи Ник и затвори телефона. — За щастие са били само двама деймони и групата й е успяла да се справи с тях. — Той погледна към Кириан. — Знаеш ли, струва ми се, че Дези само си е поиграл с нея, за да те вбеси достатъчно, така че да те разконцентрира за битката ви. Няма друга причина, поради която да праща само двама деймони.

— Ник, млъкни! — скара му се Кириан. Не искаше Аманда да се разстрои още повече. Той я целуна нежно по устните. — Той ще те заведе в болницата.

Извади телефона си и се обади на Талон, който вече бе тръгнал към града. Помоли келта да дойде в дома му и да придружи Аманда, в случай че Дезидерий реши да ги причака.

— Кириан — каза младата жена, щом той затвори. — Не искам да излизаш тази вечер. Имам много лошо предчувствие.

Той също го имаше.

— Трябва да изляза.

— Моля те, послушай ме…

— Шшш — прошепна и сложи пръст на устните й. — Това ми е работата, Аманда. Това съм аз.

Веднага щом беше възможно, Кириан я настани в колата на Ник, който потегли, последван от Талон, а той самият се отправи към центъра, за да открие тази кръвопиеща, крадяща души свиня и да направи онова, което трябваше да стори още в нощта на първата им среща.

Часовете се нижеха, докато Кириан претърсваше Френския квартал за Дезидерий. Деймоните щяха да достигнат пълната си мощ тази вечер и той знаеше, че рано или късно ще се появят в главната си зона за хранене. Дезидерий, подобно на останалите си събратя, предпочиташе да ловува из Френския квартал, където можеха да бъдат открити непредпазливи и често пияни туристи. Засега обаче не се виждаше никой.

— Хей, бейби — извика му една проститутка, когато мина край нея. — Искаш ли компания?

Кириан се обърна да я погледне, после извади всичките пари, които имаше в портфейла си — около петстотин долара, и й ги подаде.

— Защо не си дадеш почивка тази нощ и не отидеш да се почерпиш?

Смаяна, жената грабна парите и побягна.

Кириан въздъхна, като я видя да се шмугва в тълпата. Горката жена. Надяваше се да оползотвори добре парите. Дори и да не го направеше, със сигурност щеше да ги употреби по-добре от него.

С крайчеца на окото си забеляза проблясване на сребро. Като обърна глава, видя двама млади мъже в навалицата. Те определено бяха хора. На пръв поглед изглеждаха като типични младежи от улична банда, какъвто някога беше и Ник — наперени и облечени с черни якета, докато не му направи впечатление начинът, по който го гледаха. Сякаш знаеха кой е и какъв е.

Застанал нащрек, Кириан отвърна на вторачените им погледи. По-високият, който изглеждаше на малко над двайсет години, загаси цигарата си и пресече улицата, без да изпуска от очи Кириан. Огледа го хладно и каза:

— Ти ли си Нощният ловец?

Кириан повдигна вежди.

— Ти ли си слугата?

— Не ми харесва тонът ти.

— А на мен не ми харесваш ти. Е, след като се запознахме и заявихме взаимната си антипатия, защо не ме заведеш при онзи, който държи каишката ти?

Мъжът присви очи.

— Ами да, защо не?

Беше капан. Кириан го знаеше. Така да бъде. Той искаше тази битка. Беше повече от подготвен за нея и охотно ги последва.

Поведоха го по задните улички към малък, вътрешен двор. Храсти закриваха по-голяма част от стените, а високи растения не пропускаха светлината на уличните лампи. Мястото не бе познато на Кириан, но това нямаше значение.

Когато заобиколиха един висок жив плет, той забеляза Дезидерий, който го очакваше. Със злобна усмивка деймонът държеше една изплашена до смърт бременна жена и притискаше нож до гърлото й.

— Добре дошъл, Нощни ловецо — каза той, като със свободната си ръка погали издутия корем на жената. — Можеш ли да повярваш на късмета ми? Да открия две жизнени сили на цената на една. — Той наведе глава и потърка носа си във врата на жената. — Ммм, само помириши тази сила.

— Моля ви — замоли се жената с истеричен глас. — Моля ви, помогнете ми. Не му позволявайте да нарани бебето ми.

Кириан си пое дълбоко въздух, борейки се с кипящата в него ярост, която жадуваше да унищожи Дезидерий.

— Нека позная — ще замениш нейния живот за моя?

— Точно така.

Опитвайки се да обърка противника си, Кириан въздъхна уморено, като огледа шестимата деймони и двамата човешки престъпници около него. Ако не беше жената, лесно щеше да ги очисти. Но само едно движение срещу някого от тях и Дезидерий щеше да й пререже гърлото, без да му мигне окото. За деймоните нямаше нищо по-ценно от душата на бременна жена.

— Не можа ли да измислиш нещо по-оригинално? — присмя му се Кириан, знаейки, че Дезидерий е достатъчно самодоволен, за да се засегне. — Имам предвид да размърдаш въображението си. Уж се имаш за побъркан гений, а нима това е всичко, което предлагаш?

— Е, щом като не си впечатлен, ще я убия. — Той притисна по-силно ножа към гърлото й.

Жената изпищя.

— Чакай! — извика Кириан, преди деймонът да пролее кръв. — Знаеш, че няма да ти позволя да я нараниш.

Дезидерий се усмихна.

— Тогава хвърли срадовете и иди до оградата.

„Откъде знае за тях?“

— Добре — отвърна бавно Кириан. — И защо?

— Защото така ти казвам!

Опитвайки се да разгадае плана му, Кириан извади оръжията на Талон изпод якето си и бавно се придвижи до оградата. Щом застана пред нея, двамата човеци сграбчиха китките му и ги вързаха с въжета.

Изведнъж го дръпнаха назад, с разперени до оградата ръце. Кириан се замята свирепо. С блъскащо сърце задърпа въжетата, които го държаха прикован. Цялото му спокойствие и логично мислене се изпариха и го оставиха да се гърчи в паника. Той се бореше с оковите си като диво животно, хванато в капан. Трябваше да се измъкне. Нямаше да го държат вързан и безпомощен. Не и по този начин. Никога повече. Опъваше яростно въжетата, разкъсвайки плътта около китките си. Не му пукаше. Искаше единствено свободата си.

— Казах ти, че знам слабото ти място — заяви Дезидерий. — Както и факта, че никога няма да ми позволиш да нараня бременна жена. — Той се наведе и целуна младата жена по врата. — Мелиса, бъди добро момиче и благодари на Нощния ловец за саможертвата му.

Кириан се стъписа, щом тя се отдели от прегръдките на Дезидерий и застана до най-възрастния мъж от хората. Значи тя е била в играта през цялото време. Проклятие, кога щеше да се научи?

— Готов ли си да умреш? — попита Дезидерий.

Кириан му се озъби.

— На твое място не бих се надувал толкова. Още не си ме убил.

— Вярно е, но нощта е пред нас, нали така? Имам още много време, за да си поиграя с момчето за поръчки на Артемида.

Кириан стисна въжетата и ги задърпа с всичка сила, щом поредната вълна на паника заплаши да го погълне. Трябваше да се успокои. Знаеше го и въпреки това го измъчваха онези стари, преследващи го спомени от изтезанието му в Рим.

— Какво има? — попита Дезидерий, като пристъпи напред. — Изглеждаш малко блед, командире. Да не би да те налегнаха спомени за унизителния ти разгром? За докосването на римските екзекутори, докато подготвяха смъртта ти?

— Върви по дяволите! — Кириан натисна с пръстите на крака си спусъка в ботуша си и ритна по посока на Дезидерий.

Дезидерий отскочи назад, за да не бъде улучен.

— О, да, забравих за ботушите. След теб ще трябва да открия добрия стар Кел — следващия Нощен ловец, с когото смятам да се заема. Щом като го изкарам от играта, какво ли ще правите без оръжейния си експерт? — Той наклони глава към момичето. — Мелиса, бъди така добра да лишиш командира от ботушите му.

Кириан изскърца със зъби, щом девойката го приближи. Законът на Нощните ловци му позволяваше да се защитава от хората, които искаха да му навредят, но той не можеше да я нарани, особено след като беше и бременна. Макар да не го разбираше, тя все още бе малко момиче.

— Защо си се забъркала с него? — попита я, докато тя сваляше ботушите му.

— Щом се роди детето ми, той ще ме направи безсмъртна.

— Той не притежава тази сила.

— Лъжеш. Всички знаят, че вампирите могат да отнемат или да дават живот. Искам да съм една от вас.

Значи така Дезидерий вербуваше човешките си помощници.

— Никога не можеш да си една от нас. Ще те убие веднага щом приключи.

Тя му се изсмя.

Дезидерий изцъка с език.

— Все още се опитваш да я защитиш, въпреки че тя те подготвя за заколението ти. Колко мило. Кажи ми, толкова ли беше внимателен и към римските си братя?

Кириан се хвърли към Дезидерий, но въжетата го спряха.

Един деймон излезе от сенките с огромен чук. Кириан застина в мига, щом го разпозна. Не беше виждал такъв от повече от две хиляди години.

— Да — заяви Дезидерий и пристъпи по-близо. — Знаеш какво е това, нали? Кажи ми, помниш ли какво беше усещането, когато Валерий ти счупи краката с него? — Дезидерий наклони глава на една страна. — Не? Тогава нека освежа паметта ти.

Кириан стисна зъби, когато Дезидерий стовари чука върху лявото му коляно и мигновено раздроби костите му. Щом нанесе същия удар и върху дясното му коляно, деймонът се осмели да застане пред него.

Кириан се задържа изправен с помощта на ръцете си. Опита се да се отпусне на крака, но болката направи усилието му невъзможно. Дезидерий му се усмихна и върна чука на деймона. После извади нещо от джоба си. Кириан обезумя от ярост, щом разпозна древните римски гвоздеи, които се използваха при разпъването на кръст.

— Кажи ми, Нощни ловецо — каза Дезидерий с усмивка, — искаш ли да те вдигнем малко по-нависоко?

Аманда се стресна и се събуди. Отне й цяла минута, докато осъзнае, че е задрямала в стаята на Табита в болницата, облегната на Ник. Майка й бе заспала на кушетката, която бяха вкарали малко по-рано, а двамата с Ник бяха заели двата неудобни стола до вратата.

Табита още спеше в леглото, а лекарите искаха да следят състоянието й до сутринта. Един деймон жестоко бе порязал бузата на сестра й и щеше да остане грозен белег. Тялото й беше покрито с натъртвания и порезни рани, но докторът ги увери, че Табита ще оздравее.

Другите й сестри се бяха прибрали по настояване на майка им, но Аманда бе останала, в случай че те двете имаха нужда от нещо. С разтуптяно сърце, тя вдигна поглед към баща си, който влезе в стаята с две чаши кафе и подаде едната на Ник.

— Искаш ли моята, миличка? — попита той Аманда, предлагайки й другата чаша.

Тя се усмихна на добротата на баща си, докато не си спомни видението си.

— Добре ли си? — попита я баща й.

Аманда погледна разтревожено към Ник.

— Кириан е в беда.

Ник се засмя и отпи от кафето си.

— Сънувала си.

— Не, Ник. В беда е. Видях го.

— Успокой се, Аманда, денят ти беше лош и се притесняваш за Табита. Разбираемо е, но Кириан никога не оставя магарето си в калта. Той е добре, повярвай ми.

— Не — настоя тя. — Изслушай ме. Признавам, че мразя способностите си, но знам, че те не ме лъжат. Чувствам паниката и болката му. Трябва да го открием.

— Не можеш да излезеш — заяви баща й. — Ами ако този Дезидерий те дебне, за да те убие? Ами ако изпрати някой да те нарани, както направи с Таби?

Тя срещна светлосините очи на баща си и му се усмихна едва-едва.

— Татко, трябва да отида. Не мога да го оставя да умре.

Ник въздъхна.

— Стига, Аманда. Няма да умре.

Тя бръкна в джоба на якето му.

— Тогава ми дай ключовете от колата и ще отида сама.

Ник закачливо отскубна ключовете от ръката й.

— Кириан ще ме обезглави.

— Няма да може, ако го убият.

По лицето на Ник се изписа колебание. Остави кафето си на пода, извади телефона си и набра номера на Кириан.

— Видя ли? — каза тя. — Не отговаря.

— По това време на нощта това не означава нищо. Може да е в разгара на някоя битка.

— Или може да е сериозно ранен.

Ник извади джобния си компютър от калъфчето, закачено на колана му и го включи. След няколко секунди лицето му пребледня.

— Какво има?

— Устройството му за проследяване е изключено.

— Тоест?

— Не мога да го проследя. Никой Нощен ловец не изключва устройството си. То е тяхното спасение, в случай че изпаднат в беда. — Ник скочи на крака и облече якето си. — Добре, да вървим.

Баща й застана между тях и вратата. Той беше висок колкото Ник и се изправи решително срещу него.

— По-скоро ще те убия, отколкото да ти позволя да изложиш детето ми на опасност.

Аманда заобиколи Ник и целуна баща си по бузата.

— Всичко е наред, татко, знам какво правя.

От блясъка в очите му разбра, че той се съмнява в това.

— Остави я да върви, Том — обади се майка й от кушетката. — Тази вечер няма опасност за нея. Аурата й е чиста.

— Сигурна ли си? — попита той майка й.

Тя кимна утвърдително. Баща й въздъхна, но все още изпитваше съмнение. Погледна ядосано Ник.

— Не допускай да пострада.

— Обещавам — отвърна младежът. — Отговарям за благополучието й пред много по-страшен мъж от теб.

Баща й неохотно ги пусна да излязат.

Аманда се затича през болницата към паркинга и към ягуара на Ник. Щом седнаха в колата, тя се опита да си спомни къде бе видяла Кириан във видението си.

— Беше малък, тъмен двор.

Ник изсумтя.

— Това е Ню Орлиънс, скъпа. Описанието ти нищо не ми говори.

— Знам. Мисля, че беше във Френския квартал. Но не съм сигурна. По дяволите, просто не знам къде точно е. — Тя оглеждаше тъмните улички, докато минаваха по тях. — Има ли някой Нощен ловец, на когото можем да се обадим и който може да ни помогне да го открием? Дали да не извикаме пак Талон?

— Не, Талон преследва собствена мишена. — Той й подаде телефона си. — Натисни бутона за повторно избиране и се опитвай да се свържеш с Кириан.

Тя опита няколко пъти, но без резултат. С наближаването на зората Аманда беше обзета от отчаяние. Ако скоро не го откриеха, той щеше да умре. Уплашена, тя направи това, което досега никога не се бе осмелявала. Облегна глава на седалката и целенасочено се потопи дълбоко в съзнанието си, за да се домогне до пълната сила на неизпробваните си способности. Заля я вълна на ужас, от която й стана горещо и се разтрепери. Образите започнаха да нахлуват в съзнанието й — някои бяха стари, други — неопределени. Почти беше убедена, че силите й няма да й помогнат, когато й се яви ясен образ.

— „Сейнт Филип Стрийт“ — прошепна тя. — Там ще го открием.

Те паркираха на „Сейнт Филип“ и слязоха от колата. Аманда не знаеше как, но поведе Ник по уличките направо към един тъмен двор. Заобиколиха сградите, но не видяха нищо.

— По дяволите, Аманда, не е тук.

Тя сякаш не го чу. Следвайки инстинктите си, заобиколи един висок жив плет, после замръзна на място.

Кириан висеше на една ограда с отпуснато тяло.

— О, боже! — възкликна и хукна към него.

Внимателно вдигна главата му и ахна, като видя кървавото му лице. Бяха го били толкова жестоко, че той почти не можеше да си отвори очите.

— Аманда? — прошепна Кириан. — Това наистина ли си ти, или сънувам?

Тя се просълзи.

— Да, Кириан, аз съм.

Ник изруга, като спря до нея. Посегна да пипне един от гвоздеите, забити в китката на Нощния ловец, но бързо отдръпна ръката си, преди да го докосне и да му причини болка. Отново изруга и тя видя гнева в очите му.

— По дяволите, заковали са го за дъска.

На Аманда й се доповръща при тази мисъл. От раните му можеше да се досети точно какво бе направил Дезидерий. Той бе разиграл отново екзекуцията на Кириан.

— Трябва да те измъкнем оттук — заяви тя.

Кириан се задави и изкашля кръв.

— Няма достатъчно време.

— Той е прав — съгласи се Ник. — Ще съмне след пет, може би десет минути. Няма да успеем да го приберем у дома преди изгрев-слънце.

— Тогава се обади на Тейт.

— Няма да може да пристигне навреме. — Брадичката на Ник се разтрепери, щом докосна дланта на Кириан, в средата на която беше забит гвоздей. — Не знам как да го освободим, дори и Тейт да успее да дойде навреме.

— Всичко е наред — каза Кириан с напрегнат глас. Той преглътна и срещна измъчения поглед на скуайъра. — Заведи Аманда при Талон и му кажи да пази нея и Табита.

Ник се затича.

Без да му обръща внимание, Аманда се съсредоточи върху Кириан.

— Няма да те оставя да умреш — настоя тя рязко. — По дяволите, Кириан, не можеш да умреш така и да станеш сянка. Няма да го позволя.

Нежният поглед в очите му спря дъха й.

— Съжалявам само, че се провалих. Иска ми се да бях успял да бъда героя, когото заслужаваш.

Аманда обхвана лицето му с длани и го накара да я погледне. Тя избърса с треперещи ръце кръвта от устните и носа му.

— Не смей да се предаваш. Чу ли? Ако умреш, кой може да каже дали Дезидерий няма да хване и Талон? Бори се за мен, Кириан. Моля те!

Кириан направи гримаса.

— Всичко е наред, Аманда. Просто се радвам, че ме намери. Не исках да умирам сам… отново.

Сърцето й се сви при думите му и сълзите рукнаха от очите й. Не! Писъкът отекна в душата й. Не можеше да го остави да умре. Не по този начин. Не и след като я бе защитавал и се бе грижил за нея. Не и когато той вече означаваше толкова много за нея. Аманда не спираше да си представя любимия си Нощен ловец как броди по земята, хванат в капан между световете и страдащ от вечен глад и самота. Не можеше да позволи това да се случи.

Ник се върна, носейки железен лост „кози крак“.

— Какво правиш?

Той я изгледа решително.

— Няма да го оставя да умре така. Ще го освободя. — Скуайърът се опита да измъкне гвоздея от ръката на Кириан.

Ловецът примря от болка.

— Не! — извика Аманда.

Ник изхвърча настрани.

— Какво, по дяволите…?

Преди да осъзнае какво прави, тя усети как способностите й се надигнаха в нея и започнаха да се леят като водопад, неподвластни на нейния контрол. В този миг пироните сами се измъкнаха от тялото на Кириан и той се свлече в ръцете й.

— Помогни ми, Ник — изпъшка тя, опитвайки се да остане на крака и да го задържи.

Скуайърът гледаше като втрещен. Щом се отърси от вцепенението си, той вдигна Кириан на ръце. Олюля се под тежестта му, но тръгна към колата по най-бързия начин.

— Пак нямаме достатъчно време да го закараме до вкъщи преди изгрев-слънце — рече задъхано.

— Можем да го заведем у сестра ми. Тя живее на една пресечка оттук.

— Коя сестра?

— Есмералда. Виждал си я, онази с дългата черна коса.

— Вуду жрицата ли?

— Не, акушерката.

Без повече приказки Ник ги откара до къщата на Есмералда за рекордно кратко време. Коства им известно усилие, но успяха да пренесат Кириан на верандата точно когато слънцето започнала се показва над отсрещния покрив.

Аманда заблъска по вратата на малката къща, построена във викториански стил.

— Есмералда? Побързай! Отвори ни.

Тя видя сянката на сестра си през викторианската дантелена завеса, преди дръжката на вратата да се завърти. Аманда бутна вратата и Ник, без да губи нито миг, пренесе Кириан във фоайето.

— Спусни щорите! — нареди той на Есмералда, като положи Ловеца на тъмнозеления диван.

— Моля? — попита Есмералда. — Какво става?

— Просто го направи, Еси. Ще ти обясня след минутка.

Еси неохотно изпълни нареждането на Ник.

Аманда докосна лицето на Кириан.

— Направили са те на пихтия.

— Как е Табита? — попита немощно той. Аманда беше трогната от загрижеността му за сестра й, като се имаше предвид собственото му плачевно състояние.

— Ще извикам линейка — обяви Есмералда, като взе телефона от масичката.

Ник грабна телефона от ръката й.

— Не.

Изражението на Есмералда би накарало повечето мъже да отстъпят, обаче скуайърът просто я изгледа втренчено, без да трепне.

— Всичко е наред, Еси — увери я Аманда. — Не можем да го заведем в болница.

— Ако не го направите, ще умре.

— Не — каза Ник, — няма да умре.

Есмералда недоверчиво вдигна вежди.

— Той не е човек — обясни Аманда.

Сестра й присви подозрително очи.

— Какво е тогава?

— Той е вампир.

На лицето на Есмералда се изписа гняв и тя избухна:

— Довела си вампир в къщата ми? След случилото се с Табита? Божичко, Аманда, да не си откачила?

— Той няма да те нарани — настоя Аманда.

— Да, бе, как ли пък не! Ще се обадя…

Ник застана между Есмералда и телефона.

— Ако се обадиш на някого, ще изтръгна телефона от стената.

— Момченце — каза Еси с предупредителен тон, — не си въобразявай, че…

— Спрете! — извика Аманда. — Кириан има нужда от помощта ти, Есмералда, и като твоя сестра те моля да ни помогнеш.

— Ама ти…

— Еси, моля те.

Тя видя колебанието в очите на сестра си и предположи какви мисли й минават през главата. От една страна, Есмералда не искаше да помага на омразния безсмъртен; от друга, не можеше да откаже на сестра си.

— Моля те, Ес, никога преди не съм те молила за услуга.

— Не е вярно. Като бяхме в гимназията взе назаем любимия ми пуловер за онзи мач, в който играеше Боби Даниълс.

— Ес!

— Добре де — отстъпи тя, — но ако този тук ухапе някого вкъщи, ще го промуша с кол.

Кириан лежеше неподвижно, докато Есмералда и Аманда свалиха кървавите дрехи от тялото му. Болеше го толкова много, че едва дишаше. Не спираше да си припомня нападението на деймоните и искаше да си отмъсти.

„Оставете го на слънцето“ — отекна в ушите му подигравателният глас на Дезидерий.

Проклетникът щеше да си плати. Кириан лично щеше да се погрижи.

Сърцето на Аманда се сви от мъка при вида на раните върху тялото на Кириан. Ръцете и дланите му бяха надупчени от пироните. Никога в живота си не бе мразила когото и да било, но точно в този момент изпитваше такава ненавист към Дезидерий, че ако беше тук, щеше да го разкъса с голи ръце. Тя остави Кириан само колкото да се обади на родителите си и да провери как е Табита. Докато Еси превързваше Ловеца, Ник крачеше напред-назад в стаята.

— Как искаш да постъпя с Дезидерий? — обърна се той към Кириан.

— Не го доближавай.

— Виж какво ти е причинил.

— Аз съм безсмъртен. Ще оцелея. А ти не би оцелял.

— Да, ако се бяхме забавили още три минути и ти нямаше да оцелееш.

— Ник — предупреди го Аманда. — Не ни помагаш. Той трябва да си почива.

— Съжалявам — каза скуайърът, като прокара нервно ръка през разрошената си тъмнокестенява коса. — Когато съм притеснен, си го изкарвам на околните. Това е защитна реакция.

— Всичко е наред, Ник — обади се Кириан. — Върни се вкъщи и поспи малко.

Стиснал устни, Ник кимна. Той погледна към Аманда.

— Обади ми се, ако имате нужда от нещо, каквото и да е.

— Добре.

Когато Ник си тръгна, Есмералда вече приключваше с превръзките на Кириан.

— Това сигурно боли. Как се случи?

— Постъпих като глупак.

— Добре, глупако — рече Есмералда многозначително. — Трябва да оправим краката ти, а нямам шина.

— Може ли да използвам телефона? — попита Кириан.

Есмералда му го подаде навъсено. Аманда внимателно изми кръвта от лицето му, докато той набираше.

— Как успяваш да мислиш трезво? — попита го тя. — Болката сигурно е непоносима.

— Римляните ме измъчваха повече от месец, Аманда. Това не е нищо, повярвай ми.

И все пак й беше жал за него. Как издържаше? Тя слушаше разговора му с неизвестния събеседник.

— Да, знам. До скоро.

Аманда взе телефона. Кириан затвори очи, за да си почине, а Есмералда я отведе в кухнята.

— Искам обяснение. Защо на дивана ми лежи ранен вампир?

— Той спаси живота ми, просто му връщам услугата.

Есмералда я изгледа ядосано.

— Имаш ли представа как ще реагира Табита, ако някога научи?

— Знам, но не можех да го оставя да умре. Той е добър, Ес.

Есмералда пребледня и се ококори изумено.

— Не, само не тази физиономия.

— Каква физиономия?

— Тази сълзлива физиономия, сякаш гледаш филм с Брендън Фрейзър.

— Моля? — попита обидено Аманда.

— Завъртял ти е ума.

Аманда усети, че се изчервява.

— Манди! Полудя ли?

Тя избягна осъдителния поглед на сестра си, поглеждайки към дивана, където лежеше Кириан.

— Виж, Еси, не съм глупачка и не съм дете. Знам, че между нас никога не може да има нищо.

— Но?

— Какво „но“?

— Каза го така, сякаш искаше да продължиш с „но“.

— Не е вярно. — Аманда я бутна леко към стълбите. — Хайде, върни се в леглото да поспиш.

— Добре. Но ще наглеждаш ли господин Вампир да не налети на някоя от нас, докато спя?

— Той не е кръвопиец.

— Откъде знаеш?

— Той ми каза.

Еси скръсти ръце пред гърдите си и я погледна остро.

— Е, в такъв случай, информацията трябва да е достоверна, нали?

— Ще престанеш ли?

— Стига, Манди — каза тя и посочи към дивана. — Онзи мъж е убиец.

— Не го познаваш.

— Не познавам и нито един алигатор, но за нищо на света няма да пусна такъв в къщата си. Не можеш да промениш нрава на звяра.

— Той не е звяр.

— Сигурна ли си?

— Да.

Въпреки това виждаше скептицизма в очите на сестра си.

— Гледай наистина да си сигурна, момиченце, защото иначе ще си платим скъпо и прескъпо.

Няколко часа по-късно, докато Есмералда се обличаше за работа, Аманда приготви закуска за Кириан.

— Благодаря за загрижеността, но наистина не съм гладен — рече той внимателно.

Тя постави чинията върху масичката за кафе. Нежно прокара ръка по бинта на ръката му, който бе започнал да се напоява с кръв.

— Ще ми се да ме беше послушал и да си беше останал вкъщи.

— Не бих могъл, Аманда. Дал съм клетва и имам задължения, които трябва да изпълнявам.

Работата. Това беше всичко, което имаше значение за него, и тя се зачуди дали я защитаваше от загриженост, или просто защото представляваше част от установените му задължения.

— Твърдиш, че вярваш в способностите ми, а когато ти кажа…

— Аманда, моля те. Нямах избор.

Тя кимна.

— Надявам се да го убиеш.

— Ще го убия.

Аманда стисна ръката му.

— Не звучиш толкова сигурен, както преди.

— Така е, защото цяла нощ висях прикован за една дъска и тази сутрин не се чувствам много добре.

— Не е смешно.

— Знам — каза Кириан. — Единствено ме притеснява това, че той наистина знаеше как да ме нападне, за да ми навреди най-много. Чак до…

Тя почака няколко минути, но той не продължи.

— До? — подсети го след малко.

— Нищо.

— Кириан, кажи ми. Искам да знам как те е поставил в това положение.

— Не ми се говори за това.

Преди да успее да го притисне, някой почука на вратата.

— Моля те — прошепна той. — Иди да отвориш на Д’Алериан.

— Ловецът на сънища ли?

Кириан кимна утвърдително.

Тя стана и с любопитство отвори входната врата, после отстъпи. Мъжът на верандата изобщо не бе това, което си бе представяла. Извисяващ се над нея, Ловецът на сънища имаше черна като нощта коса и толкова безцветни и бледи очи, че сякаш светеха. Облечен целият в черно като Нощен ловец, той би привлякъл вниманието й, ако не изпитваше странната нужда да извръща поглед от него. Беше шантаво. Наистина шантаво. Трябваше да се застави насила да погледне мъжа, който би накарал всяка друга жена да ахне в страстно благоговение.

Без да проговори, той мина край нея и отиде при Кириан. Вратата се изплъзна от ръцете й и се затръшна, не допускайки дневната светлина в стаята.

Д’Алериан се придвижи с плавна, грациозна походка до дивана, където лежеше Нощният ловец. Свали коженото си яке и нави до лактите ръкавите на черната си риза.

— Откога си почнал да чукаш? — попита Кириан.

— Просто реших да не плаша жената. — Д’Алериан огледа тялото на Кириан. — Изглеждаш отвратително.

— И аз така чух.

Нямаше нищо весело в изражението на Д’Алериан. Нищо. Той беше още по-спокоен и невъзмутим от Талон. Сякаш не изпитваше никакви емоции. Д’Алериан протегна ръката си и един от фотьойлите се приближи до дивана. Без да обръща внимание на Аманда, той докосна Кириан по рамото.

— Заспивай, Нощни ловецо. — И още преди да довърши думите си, Кириан потъна в дълбок сън.

Аманда наблюдаваше как Ловецът на сънища задържа ръката си върху рамото на Кириан и затвори очи. Чак тогава видя на лицето му да се изписват емоции. Той въздъхна и се напрегна, сякаш измъчваха него самия. Всъщност изражението му показа цялата болка, която Кириан вероятно бе изпитал. След няколко минути Д’Алериан отдръпна ръката си и се наведе напред във фотьойла, като дишаше със затруднение. Покри лицето си с ръце, сякаш се опитваше да прогони кошмар. Когато обърна лице към нея, напрегнатият му поглед я накара да подскочи.

— Никога, през цялата вечност, не съм виждал подобно нещо — каза дрезгаво.

— Какво нещо?

Той изпусна дълбока, неравна въздишка.

— Искаш ли да узнаеш как го е хванал Дезидерий?

Тя кимна утвърдително.

— Свързано е със спомените му. Не съм чувствал такава агонизираща болка у никого. Когато тези спомени го връхлетят, те го правят слаб. И докато това се случва, той винаги ще губи хладнокръвието си в битките.

— Мога ли да направя нещо?

— Не, освен ако не измислиш начин как да заличиш тези спомени. Ако те продължат да го измъчват, той е обречен. — Д’Алериан погледна Кириан. — Ще спи до довечера. Не го безпокой. Когато се събуди, ще може да ходи, но все още ще е слаб. Опитай се да го задържиш още няколко дни да не тръгва след Дезидерий. Ще говоря с Артемида и ще видим какво може да се направи.

— Благодаря.

Д’Алериан кимна и изчезна сред златист лъч светлина. След две секунди якето му също се изпари.

Като зае мястото му във фотьойла, Аманда погледна към тавана и се изсмя нервно. Единственото, което бе искала, беше нормален живот. Вместо него обаче бе получила вампир за гадже и Ловец на сънища, каквото и да беше това, който се появяваше и изчезваше от дома на сестра й, докато друг вампир се опитваше да я убие. И на това ако не му се викаше ирония на съдбата!

Тя обърна глава към Кириан. Дишането му беше по-леко от преди и болезнената напрегнатост бе изчезнала от лицето му. Белезите по тялото му бяха ужасяващи, но дори те сякаш почваха да избледняват.

Какво точно му бе причинил Дезидерий?

Кириан се събуди сред лунната светлина, която струеше през отворените прозорци. Отначало не си спомни къде се намира, докато не се опита да помръдне и болката не го прониза. Като стисна зъби, той се изправи бавно в седнало положение и видя Есмералда, която стоеше наблизо с огромен кръст пред себе си и огърлица от чесън около врата си.

— Не мърдай от мястото си, мой човек. И не се опитвай да ми прилагаш триковете си да бъркаш в мозъка ми.

Въпреки нежеланието си, Кириан се засмя.

— Да знаеш, че кръстовете не ни действат, нито пък чесънът.

— Да, бе — каза тя и се приближи една крачка. — Ще продължиш ли да го твърдиш, ако те докосна с тях.

Когато се доближи достатъчно, Кириан грабна кръста от ръката й.

— Ох, ох, ох! — престорено извика той, след това го притисна до гърдите си. — Наистина — заяви сериозно и й го върна. — Няма никакъв ефект. Колкото до чесъна, вярно е, че вони, но ако на теб не ти пречи, мога да го преживея.

Есмералда свали наниза от врата си.

— Тогава кое е слабото ви място?

— Да не мислиш, че ще ти кажа.

Тя вирна глава.

— Манди беше права, ти си направо вбесяващ.

— Трябваше да говориш с баща ми, преди да го изям.

Есмералда пребледня и отстъпи две крачки назад.

— Будалка те, Ес. Не е изял баща си.

Кириан се обърна и видя Аманда на вратата.

— Сигурна ли си?

Тя се усмихна.

— Напълно. А ти сигурно си по-добре, щом взе да ни поднасяш. — Аманда се приближи и провери превръзките на ръцете му. — Мили боже, раните ти са зараснали.

Ловецът кимна, пресегна се към една от ризите, които Ник бе оставил следобеда, докато той още спеше, и я облече.

— Благодарение на Д’Алериан. След още няколко часа всички белези ще изчезнат напълно.

Аманда го наблюдаваше как става от дивана. Само бавните му движения издаваха факта, че все още се възстановява.

— Трябва ли да ставаш?

— Имам нужда от движение, за да се отпуснат схванатите ми мускули. — Като мина край нея, той измърмори под нос: — Или поне някои от тях.

Тя му помогна да отиде до кухнята.

— Еси, имали останали спагети?

— Той яде спагети?

Аманда го погледна въпросително.

— Ядеш ли?

Кириан хвърли заплашителен поглед на Есмералда.

— Не е толкова приятно, като да смуча от врата на някой италианец, но става.

Аманда се засмя, като видя ужасеното изражение на сестра си.

— По-добре я остави на мира, иначе ще те намушка, докато спиш.

Той седна на кухненската маса и отправи страстен и изпълнен с копнеж поглед към тялото й.

— Лично аз предпочитам да мушна теб, докато сме будни.

Тя се усмихна заради двусмислието на думите му, докато сипваше спагети в чинията му.

— Много се радвам, че отново си в състояние да се шегуваш. Когато те намерихме, за момент си помислих, че съм те изгубила.

— Как е Табита?

— Добре е. В момента я изписват от болницата.

— Хубаво. — По изражението му личеше, че е много притеснен.

— Какво има? — попита тя, като настрои таймера на микровълновата.

— Дезидерий е на свобода и пак ще убие някого. Не мога просто да си лежа тук…

Аманда сложи ръка на устните му.

— Ако се оставиш да те убият, каква полза ще има за когото и да било?

— За Ник ще е добре, защото ще наследи цялото ми имущество.

— Не е смешно.

— Постоянно ми го казваш.

Тя се усмихна едва-едва.

— Преди отново да тръгнеш след Дезидерий, трябва да го обмислим. Сега той те смята за мъртъв, затова имаме предимството на изненадата.

— Имаме?

— Повече няма да ти позволя да се биеш с него сам. Той заплашва мен и семейството ми, затова нямам намерение да седя отстрани и да го чакам да нападне.

Кириан се протегна и обхвана лицето й с длани.

— Не искам да пострадаш.

— Тогава ме научи как да му сритам задника.

Той се усмихна.

— Не съм се бил в екип с някого от повече от две хиляди години.

— Е, никога не е късно да започнеш отново.

Кириан изсумтя.

— Не можеш да учиш старото куче на нови номера.

— По-добре е да не се отлага днешната работа за утре.

— Времето е от съществена важност.

— Бог помага на тези, които си помагат сами.

Той се засмя.

— Няма да ме оставиш на мира, нали?

— Не. Нека сега те нахраним, после ще ти покажа проучването, което направих, докато ти спеше.

Кириан я гледаше как поръсва спагетите му със сирене. През живота си не бе срещал жена като нея.

След като Дезидерий го остави прикован, той бе затворил очи и бе зачакал смъртта си, припомняйки си как Аманда бе изглеждала в леглото му, как я бе усещал в ръцете си. Това му донесе по-голямо успокоение, отколкото би се осмелил да поиска.

„Ами ако отново не успееш да убиеш Дезидерий?“

Идеята го ужаси. Аманда щеше да остане сама. Той затвори очи и си я представи как лежи в болницата като Табита. Или по-лошо. Не, Аманда беше права, трябваше да я научи да се защитава. Дезидерий беше прекалено опасен. Прекалено хитър. По-лошо, проклетникът бе изпълнил обещанието си. Знаеше точно как да го нападне.

— Кириан?

Той погледна към Аманда, която постави на масата чинията със спагети и салата и сложи ръката си на челото му.

— Не мисли за това.

— За кое?

— За Дезидерий. Толкова усилено мислиш, че, кълна се, мога да чуя мислите ти.

Есмералда подаде глава в кухнята.

— Излизам да изродя бебето на Кара. Сигурна ли си, че е добре да оставаш насаме с него?

— Добре съм, Еси. Върви, къш оттук.

— Добре, но ще се обадя по-късно.

Аманда изръмжа към сестра си и погледна Кириан.

— Опитвал ли си да живееш с девет майки?

— Не, не бих казал.

След като той приключи с яденето и се обади на Ник, Аманда го заведе на горния етаж да се изкъпе. Докато Кириан стоеше напълно неподвижно, тя разкопча ризата му и я свали, после разкопча и панталоните му. Той се възбуди, когато пръстите й го докоснаха.

— Знаеш ли, от десетилетия не съм си взимал вана, само душ.

— Е, това ще е по-забавно. Обещавам. — Тя се повдигна на пръсти и го целуна по устните.

След малко го настани във ваната. Чувството от горещата вода върху кожата му беше чудесно. Щом Аманда започна да го сапунисва, той погали с пръсти лицето й. Тя съблече дрехите си и влезе при него във ваната. Кириан я обгърна с ръце, но щом младата жена се притисна в него, го връхлетяха стари спомени. Той изведнъж се озова в собствения си дом и почувства тялото на Теона до себе си, видя студеното й лице.

Аманда забеляза промяната му.

— Да не ти причиних болка?

— Искам да изляза — каза той, като я отблъсна.

Нещо му ставаше. Нещо лошо.

— Кириан?

Избягваше погледа й и тя разбра какво бе имал предвид Д’Алериан преди малко. Решена да отърве Кириан от демоните му, Аманда хвана лицето му с ръце и го накара да я погледне.

— Кириан, аз не съм Теона и никога няма да те предам.

— Искам да…

— Погледни ме! — настоя тя. — Погледни ме в очите.

Той я погледна.

— Нахраних те, не съм те упоила. Никога няма да те нараня. Никога.

Кириан се намръщи.

Аманда се премести по-нагоре, като плъзна тялото си върху неговото.

— Люби ме, Кириан — каза, поставяйки ръката му върху гърдите си. — Нека да залича тези спомени.

Той не знаеше дали е възможно да я люби, но щом почувства голата й, мокра кожа, горещия й дъх на шията си, осъзна, че не иска да я отблъсне. Толкова дълго бе лишен от женска утеха. Толкова дълго бе лишен от грижовна ласка. Младата жена потърка тялото си в неговото, прогонвайки всички мисли.

— Довери ми се, Кириан — прошепна в ухото му миг преди да близне с езика си чувствителната месеста възглавничка.

Той пламна.

— Аманда — прошепна името й като молитва за спасение, отронена от наранените му устни.

Толкова старателно се бе опитвал да се освободи от миналото си, беше се мъчил да го пропъди, но въпреки това то си оставаше винаги там под повърхността и дебнеше да изскочи, когато най-малко го очакваше. Но не и сега. Не и когато тя беше в обятията му.

Аманда видя как изчезна булото, което замъгляваше погледа му. За пръв път видя душата на мъжа, който нямаше душа. А също и разгарящия се в него копнеж. Нуждата, която той имаше от нея. Усмихна се и го целуна нежно по устните, като внимаваше да не му причини болка.

За нейна изненада Кириан задълбочи целувката и я обгърна с ръце. Зарови пръсти в косата й и я притисна толкова силно в обятията си, че дъха й секна. Езикът му галеше нейния със страст, която я възпламени.

Аманда плъзна ръка между телата им, хвана възбудата му и постепенно, сантиметър по сантиметър, го пое в себе си. Започна да движи тялото си бавно и спокойно, внимавайки за нараняванията му.

Кириан отпусна глава назад и забеляза удоволствието по лицето й, докато тя галеше тялото му със своето. Протегна се и обхвана с длан брадичката й.

— Ти си много повече, отколкото заслужавам.

Аманда пое устните му в своите, целуна го жадно и ги захапа леко. Божичко, този мъж умееше да се целува. Езикът й обходи зъбите му и тя забърза тласъците си. Стонът му отекна в нея. Той обгърна главата й с ръце, задълбочавайки целувката си. Завладяна от емоциите си, тя свърши бурно в обятията му. Кириан я целуна още по-силно.

— Точно така, Аманда — прошепна, като пое гърдата й в ръка и я стисна нежно. — Свърши и за двама ни.

Аманда отвори очи и видя неприкритата страст в дълбините на погледа му.

— Това е толкова несправедливо спрямо теб.

Той се усмихна.

Наистина не възразявам. Да бъда в теб ми е достатъчно.

Без изобщо да му повярва, Аманда му помогнала излезе от ваната и го избърса с хавлията. Настани го в леглото в стаята за гости, след което внимателно затъмни прозорците, за да е сигурна, че никаква дневна светлина няма да проникне вътре на сутринта.

Загледа се в спящия Кириан, чието обезобразено тяло зарастваше буквално за минути.

Само ако можеше да излекува толкова лесно и нараненото му сърце. Проклета да е жена му заради жестокостта си.

На входната врата се почука.

Хвърли последен поглед към госта си, след това се измъкна тихо в коридора и слезе по стълбите да отвори вратата. Ник стоеше на прага с малък куфар в ръка.

— Помислих си, че ще са му нужни още малко дрехи и някои други неща.

Аманда се усмихна на предвидливостта му и го покани да влезе.

— Благодаря. Сигурна съм, че Кириан ще го оцени.

Ник остави куфара до дивана.

— Къде е той?

— Горе, спи, надявам се.

— Слушай — каза твърдо Ник. — Талон следва Табита по пътя към къщата на майка ти, за да се увери, че е добре, а съм изпратил и няколко скуайъри след Есмералда и останалите от семейството ти. Сега, когато Дезидерий смята Кириан за мъртъв, не се знае какво може да направи или кого от вас ще реши да нападне. Кажи на всички от семейството ти да бъдат нащрек.

Кириан ги слушаше, докато лежеше в леглото. Почувства страха в гласа на Аманда. Безпокойството й. Знаеше, че има само един начин да пропъди тези нейни чувства. Ако Дезидерий разбереше, че все още е жив, нямаше да бърза да напада сестрите на Аманда. Кириан беше основната цел на деймона, те бяха допълнителен бонус.

Бавно и мъчително, той стана от леглото и се облече.

— Кириан, не искам да те безпокоя, но… — Аманда млъкна, щом отвори вратата на спалнята и видя празното легло.

— Къде е той? — попита Ник, влизайки в стаята след нея.

— Не знам, преди малко беше тук.

Скуайърът изруга, извади телефона си, после се спря.

— По дяволите, той няма телефон в себе си.

— Не може да е излязъл.

Тя понечи да провери в банята, но той я спря.

— Естествено, че може. — Младежът отиде до прозореца и те видяха как Кириан подкара ягуара на Ник по алеята.

Най-напред Кириан се отби в магазина за кукли. Намерението му беше да намери някой от слугите на Дезидерий и въобще не му се искаше да е невъоръжен, като го срещнеше.

Минаваше осем, когато отвори широко вратата и чу малкото звънче, което иззвънтя над главата му. Лиза моментално се появи от задната стая. Сбръчканото й лице беше топло и дружелюбно, докато не видя зарастващите синини на лицето му.

— Пълководецо — рече с укорителен тон. — Добре ли си?

— Добре съм, Лиза, благодаря. Дойдох да взема поръчката си.

Тя се намръщи.

— Вчера я предадох на Ники, той не ти ли каза?

Кириан изруга наум. Ама че късмет. За първи път Ник се бе сетил да вземе нещо, без изрично да му бъде наредено.

В този момент Кириан чу слабо шумолене в задната част на магазина, зад тъмночервените завеси. Изпита странно безпокойство. Такова, каквото не бе усещал от дълго време. По гръбнака му полазиха студени тръпки и в същия миг завесите се разтвориха. Сенчестата фигура, която се появи, беше внушителна на фона на магазинчето. Висок два метра и целият облечен в черно, това беше мъж, който караше всички форми на живот или да се разтреперят от страх, или да застанат мирно от уважение.

В случая на Кириан той само предизвика учудения му поглед.

По дяволитото лице на Ахерон разцъфна широка усмивка. Въпреки че очите му бяха скрити зад слънчеви очила „Рей Бан“, той можеше да накара жените да припаднат, само го видеха. Беше арогантен и силен и не проявяваше милост почти към никого.

Ахерон притежаваше редица странности, най-необичайната от които беше, че непрекъснато променяше цвета на косата си. Правеше го толкова често, че много Нощни ловци се обзалагаха в какъв цвят ще я боядиса следващата седмица. Тази вечер дългата му тъмнозелена коса беше опъната назад и сплетена в старомодна плитка, която бе преметната през рамото му и се спускаше върху гърдите му.

— Ахерон — поздрави го раздразнено Кириан. — Дошъл си да ме нагледаш ли?

— Ни най-малко, братле. Дошъл съм да разглеждам забележителности. Не си ли личи?

— Да. Изглеждаш точно като турист — с тази тъмнозелена коса не може да те сбърка човек.

Аш се засмя на саркастичната му забележка.

— Ами реших, че щом Талон защитава как й беше името… Табита? А ти преследваш Дези Злобаря, двамата може би имате нужда някой да ви удари по едно рамо.

— Последния път, когато помолих някой да ми удари едно рамо, Артемида ми изпрати една отсечена до рамото ръка.

Аш се ухили.

— Знаеш, че когато си имаш работа с богове, трябва да се изразяваш по-точно. Освен това имам информация.

— Можеше да я изпратиш по електронната поща.

Ахерон сви рамене.

— Присъствието ми тук не означава нищо. Знаеш, че няма да се меся между теб и Дезидерий.

Защо ли не му вярваше? О, да, защото Ахерон Партенопей никога не си гледаше своята работа, когато ставаше дума за нафукани деймони.

— Това май съм го чувал и преди.

— Добре — рече Аш, като равнодушно сви рамене. — Ще си взема нежеланата информация и…

— Вече чух какво казаха оракулите.

— Но не знаеш останалата част от историята — намеси се Лиза. Ахерон я изгледа намръщено.

— Каква история? — попита Кириан.

Аш извади една дъвка от джоба на якето си и започна бавно да я разопакова.

— Нали каза, че не искаш да знаеш?

— Добре, ще го пипна и без нея.

Щом Кириан стигна до вратата, гласът на Ахерон го спря.

— Не ти ли се струва странно, че Дезидерий притежава способности, които доста надвишават онези, които си виждал да проявяват деймоните?

— О! — каза Кириан, като се обърна към него. — Чакай да помисля. Май, да.

Лиза се изкиска, докато Ахерон не я изгледа намръщено. Старицата се стегна, след което отново избухна в смях. Като се извини, тя се втурна към задния край на магазина и продължи да се смее.

След като тя излезе, Ахерон се обърна отново към Кириан със сериозно изражение.

— Добре. Ето какви са фактите. Изглежда, че една нощ старият Бакхус се е поразгорещил и е преспал с една аполитка. След девет месеца тя родила Дезидерий.

— Мамка му.

— Да — съгласи се Ахерон, като взе една от куклите, която Лиза бе направила да изглежда като Артемида. Той се намръщи пред стряскащата прилика, после я остави на мястото й на лавицата. — Добрата новина е, че на стария татко Бакхус хич не му дреме за отрока, понеже незаконните му деца са толкова много, че с лопата да ги ринеш. Лошата новина е, че Дезидерий малко се е поядосал, задето баща му не дава пукната пара за ограничения му живот от двайсет и седем години. Понеже е полубог, той смята, че му се полага малко по-дълъг живот. Такъв, който се доближава до безсмъртието.

— Затова е станал деймон.

Ахерон кимна утвърдително.

— И с тези способности на полубог той е равен на нас по скорост, сила и умения. Но за разлика от нас, не се подчинява на никакъв Кодекс.

— Това обяснява много, нали? Ако не можеш да си го върнеш на самите богове, тогава преследвай онези, които им служат.

— Точно така. И ние сме главната цел на Дези.

— Имам един въпрос.

— Ще получиш един отговор.

Кириан подмина сарказма му.

— Защо трябва да бъде победен от Нощен ловец с душа?

— Защото такова е пророчеството, а знаеш как е с пророчествата.

— Откъде знаеш всичко това?

Ахерон погледна отново към куклата, която бе взел.

— Говорих с Артемида миналата вечер. Отне ми малко време, но накрая измъкнах информацията.

Кириан се замисли за минута. Ахерон открай време беше любимият Нощен ловец на богинята. Предпочитанието й към Аш отдавна предизвикваше завист в сърцата на много Нощни ловци. Но Кириан не възразяваше. Той бе благодарен за способността на Атланта да научава разни неща от Артемида и да ги споделя с тях.

— Знаеш ли — каза на Ахерон, — някой ден ще ти се наложи да ми обясниш тази връзка между вас двамата, както и защо ти си единственият Нощен ловец, който може да се яви пред някой бог, без да бъде изпържен.

— Някой ден може и да ти обясня. Но няма да е днес. — Ахерон му подаде автоматичен меч и нож за хвърляне. — Сега завлечи задника си обратно в леглото. Предстои ти задача, която трябва да приключиш, и имаш нужда от силите си.

Кириан понечи да си тръгне.

— И, Кириан…

Той се обърна.

— Не се прибирай сам вкъщи.

— Моля?

— Дезидерий знае къде живееш. Там вече не си в безопасност.

— Изобщо не ми пука дали…

— Чуй ме, пълководецо — прекъсна го Ахерон със заплашителен тон. — Никой не се съмнява в способността ти да превърнеш Дези в следващото ястие от менюто на ресторант „Крайпътно убийство“, но все пак се налага да защитаваш и други хора, между които са един твърдоглав като теб кажун и една магьосница с недоразвити способности. Затова би ли направил поне веднъж каквото ти казвам, без да спориш?

Кириан се усмихна със стиснати устни.

— Само този път, така че не свиквай.

Ахерон се загледа след излизащия Кириан. Още щом той си тръгна, Лиза се показа от задното помещение.

— Защо не му каза, че си взел душата му от Артемида? — попита тя.

Аш пъхна ръка в джоба си, където стоеше медальонът.

— Още е рано, Лиза.

— Как ще разбереш кога е настъпил моментът?

— Вярвай ми, ще разбера.

Тя кимна и разтвори завесите за него.

— И като говорим за хора, които трябва да се погрижат за раните си, трябва да дойдеш и да ме оставиш да ти помогна. Никога не съм виждала някой, чийто гръб да е в такова лошо състояние като твоя. Не мога да проумея защо си позволил на някого да те пребие така. Знам, че си му разрешил доброволно. Нощен ловец с твоите сили никога не би изтърпял подобно нещо против волята си.

Аш не отвърна, но знаеше причината. Артемида никога не освобождаваше просто така някой от Нощните си ловци. Цената за свободата им беше висока. Той се бе съгласил да пожертва малко от плътта си, за да даде шанс на Кириан да убие Дезидерий. Но това, което бе по-важно, разраненият му и посинен гръб бе купил на пълководеца шанс за щастие. Това беше кървав ритуал, който той с желание изтърпяваше всеки път, щом някой Нощен ловец поискаше обратно душата си. Ритуал, за който никой от тях не знаеше. Това, което ставаше между него и Артемида, беше тайна. И винаги щеше да си остане така.

Кириан се придвижило „Бърбън Стрийт“, където преди бе открил пънкарите. Болката отстрани на тялото му бе отслабнала, но все още бе достатъчно остра. Трябваше му половин час, за да намери каквото търсеше.

А изражението на лицето на пънкаря беше безценно.

— Мамка му!

Кириан го сграбчи, преди да успее да побегне.

— Кажи на Дезидерий, че не сме приключили.

Хлапето кимна.

Ловеца го пусна и остана да наблюдава как пънкарят хукна по улицата, сякаш го гонеше смъртта.

Той знаеше, че според първото правило на войната изненадващата атака фактически гарантира победа и че е пропилял най-добрата си изненада. Въпреки това отказа да запази преднината си, за да не рискува живота на Аманда или на някого от семейството й. Дезидерий нямаше да тръгне да ги преследва, докато имаше Нощен ловец, с когото да се бие.

Накуцвайки, Кириан се върна до колата на Ник и най-накрая се отправи към единствения човек, който бе способен да го успокои.

— Къде беше? — попита Аманда, щом Кириан се прибра.

— Трябваше да свърша нещо.

Ник изруга.

— Ходил си да търсиш Дезидерий, нали? — Той отново изруга. — Предал си му новината, че си жив.

Кириан не му обърна внимание и седна на дивана.

— Добре ли си? — попита Аманда.

Той кимна и се протегна.

Скуайърът го изгледа свирепо. Заобиколи дивана, като стискаше и отпускаше юмруците си.

— По дяволите, Кириан, защо ти трябваше…

— Ник, остави ме. Не съм в настроение.

Младежът кипна.

— Добре, иди да те убият. Какво изобщо ми пука на мен? Нали ще получа къщата ти, колите ти, всичко! Затова иди и му кажи, че си ранен и полумъртъв. Знаеш ли какво, защо просто не оставя вратата отключена и не го поканя направо вътре?

— Ник, не ни помагаш — обади се Аманда внимателно.

Тя видя мъката в очите на младежа. Синовната обич, която той изпитваше към своя Нощен ловец.

— Знаете ли какво? — каза той през стиснати зъби. — И пет пари не давам за вас. Защото нямам нужда от никого. — Скуайърът посочи към Кириан. — Нямам нужда от теб, от парите ти или от каквото и да е друго нещо. Никога не съм имал нужда от никого, освен от себе си. Така че върви и мри, щом искаш. Не ми пука.

Ник се обърна да си тръгне. Преди Аманда да мигне, Ловеца застана пред скуайъра си.

Ник го изгледа ядосано.

— Махни се от пътя ми.

Лицето на Кириан изразяваше търпението на баща пред разбунтувал се тийнейджър.

— Ник, не съм тръгнал да умирам.

— Да, бе, да. Знаеш ли колко пъти Страйгър твърдеше същото пред Шарън, преди да го превърнат в екстра хрупкав пържен Нощен ловец? — Младежът блъсна ръката на Кириан от рамото си и излезе разгневено от къщата.

Челюстта на Кириан потръпна. Той извади телефона си и набра някакъв номер.

— Ахерон — каза след кратка пауза, — имам избягал скуайър, който без съмнение се е запътил към Френския квартал в нов черен ягуар кабриолет. Можеш ли да го хванеш, преди да е направил нещо глупаво? Челото му се сбърчи от тревога и той погледна Аманда, докато слушаше. — Да, благодаря.

Изглеждаше изключително раздразнен от това, което му казваше Ахерон.

— Да, о, велики повелителю и господарю, почивам си. — По лицето му се изписа изумление. — Откъде знаеш, че стоя прав? — След кратка пауза изсумтя: — Остави ме на мира, Аш. Успех с Ник — завърши и затвори телефона.

Макар да не знаеше какво точно е казал Ахерон, Аманда схвана основното.

— Той е прав, трябва да легнеш.

Черните очи на Кириан заблестяха.

— Нямам нужда да ме глезят.

— Чудесно. Да не би и ти да искаш да ми кажеш, че нямаш нужда от никого и нищо, и после да се ометеш от къщи?

Кириан й се усмихна смутено.

— Сега разбираш защо го търпя. С него сме като две капки вода.

Аманда се засмя, въпреки че й беше мъчно и за двамата.

— Чакай да позная — бил си същият като него на неговата възраст?

— Всъщност той е доста по-поносим, отколкото бях аз. Както и не толкова голям инат като мен.

Аманда се притисна към него и го прегърна с една ръка през кръста.

— Хайде, да се качим горе.

За нейно учудване, Кириан й разреши да го качи в стаята за гости и да го сложи да си легне. Докато го събличаше, тя видя розовите, заздравяващи рани. Взе ръката му в своята и докосна малките дупки от гвоздеите.

— Не мога да повярвам, че се възстанови толкова скоро след случилото се.

Той въздъхна.

— Нощните ловци не се залежават много-много.

Аманда почти не чу думите му. Когато докосна раните, пред очите й проблеснаха образи. Тя почувства яростта на Кириан, болката му. Тогава получи видение от бъдещето. Видение, в което Кириан бе разпънат на една стена и оставен на милостта на Дезидерий.

И умираше.

Тя възкликна, пусна ръката му и се отдръпна. Кириан се намръщи.

— Какво има?

Аманда сложи ръка на гърдите си в пристъп на паника. Опита се с всички сили да се пребори с връхлетялото я безпокойство, но вътрешно крещеше заради видението си. Не можеше да го остави да умре. Не по този начин. Налагайки си да се успокои, тя се вторачи в Кириан.

— Трябва да се отърсиш от миналото си. Колкото повече го задържаш в себе си, толкова по-лесно ще е за Дезидерий да те унищожи.

Той извърна поглед.

— Знам.

— Какво ще правиш? Ако не спреш да си го спомняш, той пак ще те хване.

— Мога да се справя, Аманда.

— Така ли? — попита тя със свито гърло, уплашена от видението, в което той отново умираше. О, Господи, не позволявай това. Нямаше да понесе да го загуби. Мисълта да прекара дори и ден, без да чувства ръцете му, без да чува гласа му… Смеха му. Не можеше да си го представи. Болката беше непоносима.

— Мога да се контролирам — настоя той.

Но тя знаеше истината. Бе съпреживяла екзекуцията му заедно с него. По-лошо — знаеше, че той не се е справил с този спомен. Съвсем не. Просто го бе погребал дълбоко в съзнанието си. Изведнъж най-неочаквано й хрумна как да го прогони от него. Надяваше се идеята й да проработи.

— Ей сега се връщам.

Кипящ от емоции, Кириан я изпрати с поглед. Познаваше слабите си места по-добре от всеки друг. Всичко, което трябваше да направи Дезидерий, бе да разпери ръцете му и веднага го обземаше паника. Потъваше в спомени — толкова болезнени, че бе безсилен да се справи с тях. Той закри очите си с ръце. Трябваше да има някакъв начин да изчисти съзнанието си. Някакъв начин да се изправи с бистър ум пред деймона. Минутите се нижеха, докато обмисляше възможните решения. Внезапно усети, че някой го гледа.

Кириан се обърна в леглото и видя Аманда на вратата. Тя носеше поднос и бе облечена с дълъг бял сатенен пеньоар. Влезе в стаята с топла усмивка и остави подноса на тоалетката.

Той се намръщи.

Младата жена се приближи грациозно до леглото, после сви едното си коляно, което се показа през цепката на пеньоара. Като подпря крака си на леглото, тя обърна Кириан по гръб. Без да помръдва, той се взираше в обутия в чорап крак и очертаващите се под дрехата жартиери. Усмивката й стана по-широка, когато бръкна в джоба си и извади един дълъг копринен шал. Щом го уви около китката му, Кириан се намръщи още повече.

— Какво правиш?

— Ще го направя по-добро.

— Кое?

— Миналото.

— Аманда — изръмжа той, щом тя изпъна ръката му към единия стълб на леглото. Като разбра, че възнамерява да го върже, той се дръпна рязко. — Не!

Тя хвана дланта му и я притисна между гърдите си.

— Да.

Аманда видя нарастващата паника в очите му.

— Не — повтори той твърдо.

Тя облиза устни и поднесе ръката му към тях. Отвори уста и нежно засмука показалеца му.

— Моля те, Кириан! Обещавам, че няма да съжаляваш.

Стомахът му се сви от желание, докато я гледаше. Езикът й пробягваше по кожата надолу между пръстите му. После тя прокара нокти по вътрешната страна на китката му и нагоре по ръката му, като накара цялото му тяло да настръхне. Премести ръката му от устните си към деколтето на пеньоара, после я пъхна вътре при голите си гърди.

— Мисли за хубави неща, моля.

Като дишаше тежко, Кириан обхвана с длан едната й гърда. Това беше всичко, което можеше да направи, за да не забрави какво искаше тя от него. Аманда искаше пълното му доверие. Нещо, което той не бе давал на никого повече от две хиляди години. Ужасен от случилото се с него последния път, когато бе допуснал тази грешка, той срещна погледа й и усети, че непоколебимостта му се пропуква. Дали един ден и тя щеше да го предаде? А той имаше ли смелостта да рискува?

Този път, когато тя насочи ръката му към стълба, Кириан стисна зъби, но не помръдна, докато тя я връзваше за резбованото дърво. Въпреки това сърцето му биеше лудо.

Аманда разбра, че е постигнала малка победа. Усмихна се и завърза хлабаво шала.

— Можеш да се освободиш по всяко време — обясни. — Само кажи, и ще те освободя, но ако го направиш, всичко веднага ще спре.

— Кое ще спре?

— Ще видиш.

Аманда взе другата му ръка и завърза един шал и на тази китка. Кириан я наблюдаваше, а дишането му стана учестено и накъсано. За нейно учудване, той не каза нищо, докато го връзваше, само по челото му избиха капчици пот. Ловецът дръпна шаловете, мускулите му се напрегнаха и издуха.

— Това не ми харесва. — Понечи да се освободи.

Аманда се качи върху него, хвана китките му и ги задържа. Наведе глава и докосна устните му със своите. Кириан се напрегна, като усети как тя прокара език по устните му, молещ да се пъхне помежду им. Той ги разтвори и изстена от вкуса й, когато тя загали езика му със своя. Блаженството от целувките й доведе Кириан толкова близо до рая, колкото би могъл да достигне човек без душа. Ароматът й на рози го замая, разгорещи и остави без дъх. Времето замря, докато ръцете й милваха тялото му и той почувства притиснатите й към него гърди.

Едва когато се опита да я прегърне, си спомни, че е вързан. Изръмжа възмутено и дръпна коприната. При звука от късаща се материя Аманда прекъсна пламенната си целувка.

— Запомни — каза дрезгаво. — Ако се освободиш, няма да получиш нищо повече от студен душ.

Той веднага застина. За негово огорчение Аманда се отдръпна от него. Тя бавно плъзна ръце по пеньоара от шията към талията си, докато стигна до колана. Развърза го, без да бърза, и разтвори дрехата, за да му покаже голите си гърди.

Тялото му пламна, докато гледаше как леката тъкан се свлича в краката й. За негово удоволствие Аманда не беше съвсем гола. Носеше тъмносиния колан с жартиери, който той й бе купил. Устата му се навлажни от гледката.

Младата жена се доближи бавно и изкусително до леглото и пак се качи върху него като сладострастна котка, търкайки гърдите си в тялото му. Кириан изстена при допира на тялото и гърдите й, които го галеха.

— Как се чувстваш, пълководецо?

Той преглътна.

— Чудесно.

Тя се усмихна и очерта линията на челюстта му с устните и езика си.

— Става ми още по-хубаво, когато правиш това — прошепна той, разпален от ласките й.

Аманда се отдръпна със смях.

— Тогава какво ще кажеш да те заслепя от екстаз?

Той помръдна вързаните си ръце.

— Както изглежда, целият съм твой, миличка.

Как й се искаше това да е вярно. Аманда слезе от леглото и отиде до подноса. Когато взе топлия мед, си спомни врящото масло, с което римляните бяха изтезавали Кириан. Спомни си изражението на лицето му, когато го бяха залели с него, изгаряйки кожата му. Със свито сърце тя се върна при него на леглото, където той лежеше изцяло в нейната власт. Вдигна бурканчето над гърдите му и видя сянката, която премина през очите му, когато и той си спомни изтезанията. Кириан неволно се сгърчи, когато топлият мед се докосна до голата му кожа. Но нямаше пареща болка. Кожата му не изгоря, не се получиха мехури. Всъщност чувството беше хубаво. Той се поуспокои и загледа как Аманда започна да размазва меда около зърната му, като леко го драскаше с нокти, карайки го да настръхва, след което продължи надолу към корема му. Тя остави меда настрани, после бавно го облиза от кожата му до последната капка. Кириан се гърчеше от блажено удоволствие. Езикът й се пъхна в пъпа му, от което възбудата му се усили още повече.

Аманда се засмя гърлено и вдигна поглед от корема му. После се придвижи нагоре, плъзгайки език по тялото му, докато стигна до адамовата му ябълка. Той изстена и изви назад глава, поднасяйки й шията си, и когато тя захапа леко кожата му, го побиха сладостни тръпки.

— Аманда — въздъхна.

Тя му се усмихна, слезе от леглото и взе една малка купа. Аманда не знаеше откъде идваше смелостта й. Никога не се бе държала така, но искаше да спаси Кириан на всяка цена. А и нещо странно ставаше с нея, докато правеше това заради него. Като че ли някаква част от нея получаваше свободата си. Пропъждайки тази мисъл, тя потопи пръсти в купата с бита сметана, след това ги поднесе към устата му и очерта с палец перфектните му устни. Кириан облиза сметаната от устните си, а Аманда го възседна. О, чувството от влагата й върху него го влудяваше. И когато тя се размърда, отърквайки се в набъбналия му член, му се стори, че ще умре от наслада.

— Нека те нахраня, пълководецо — прошепна тя, после бавно използва пръста си, за да му даде сметана в устата.

Кириан преглътна, замаян от емоциите си. Тя пресъздаваше жестокостта на Валерий. Но не му причиняваше никаква болка. Само екстаз, непознат за него досега. Той срещна очите й и се усмихна колебливо.

— Защо го правиш? — попита.

— Защото ме е грижа за теб.

— Защо?

— Защото ти си най-чудесният мъж, когото някога съм срещала. В допълнение си инат и влудяващ, но също така си добър, силен и любящ. И ме караш да се чувствам толкова…

Той повдигна вежда.

Аманда седна и го изгледа.

— Това пък какво означава?

— Кое? — попита той невинно.

— Този поглед.

Кириан се намръщи.

— Какъв поглед? — Опита се да я достигне, но си спомни за завързаните си ръце. Колко странно, че бе забравил за тях.

Аманда се наведе да го целуне. Кириан изстена от допира на устните й, от промъкващия й се език навътре и навън от устата му, който имаше вкус на бита сметана.

Тя се отдръпна.

— Харесва ли ти?

— Да.

— Тогава ще харесаш и това.

Той я наблюдаваше как слезе от тялото му, взе сметаната и покри с нея слабините му. Пръстите й докоснаха члена му през хладната сметана. Кириан изстена, цялото му тяло се обля в топлина. Аманда раздалечи краката му и се загледа в творението Си. Срещна погледа му, после се плъзна между бедрата му и внимателно пое тестисите му в устата си. Той изръмжа, почувствал езика й върху най-нежната част от тялото си. Устата й се затвори около тях, докато езикът й нежно ги ближеше.

Кириан стисна шаловете, с които бяха вързани ръцете му, облян от вълни на наслада. Не бе изпитвал нищо по-хубаво от допира на устата и езика й по кожата му. Когато облиза сметаната, се премести върху члена му. Обгърна го с уста и Кириан изпъна завързаните си ръце, като я гледаше през цялото време. Аманда се наведе и подразни с език връхчето. Дъхът му спря, щом тя го облиза, след което го пое целия в устата си. В същото време го галеше отдолу с ръка, замайвайки главата му от наслада. Той изстена и изтръпна от невероятното удоволствие, което му доставяше тя. Инстинктивно изви гърба си, навлизайки по-навътре в устата й. Тя не се възпротиви.

Кириан изстена, усещайки животинското у него да се пробужда. Желаеше я със сляпо безумие.

— Аманда — прошепна дрезгаво. — Искам да те вкуся.

Тя се притисна в него, после вдигна глава да го погледне.

— Как?

Дишането му се учести, докато младата жена се придвижваше нагоре по тялото му. Възседна го, подпря ръце на гърдите му и го погледна.

— Кажи какво искаш да ми направиш — прошепна тя и се изчерви от думите си.

Щом я погледна, той усети чувствата й. Аманда беше уплашена и несигурна, но искаше да му помогне на всяка цена. Трогнат по-дълбоко, отколкото би трябвало, Кириан облиза устни.

— Искам да почувствам гърдите ти — рече задъхано.

— Така ли? — попита тя и ги обхвана с ръцете си пред погледа му.

Като я видя да гали гърдите си, той изстена.

— Да — изпъшка. — Искам да ги опитам.

Тя му се усмихна и поднесе гърдата си към отворените му устни. Кириан опъна връзките около ръцете си, щом пое твърдото й зърно в устата си и го вкуси. Сластните й стонове изпълниха слуха му и го възбудиха още повече. Той дръпна по-силно шаловете и материята започна да се разкъсва.

Аманда се засмя.

— Кириан, освободиш ли се, тогава се обличам и спираме. Това ли искаш?

Той поклати глава и отпусна ръце.

— А какво искаш?

— Теб. — Прочувствената дума излезе от устата му, преди да успее да я спре.

— Мен? — попита тя с надежда.

Неспособен да я заблуждава, тъй като знаеше, че за тях няма общо бъдеще, той добави:

— Искам да съм в теб.

Усети разочарованието й и това го нарани дълбоко.

— Аманда…

— Шшш. — Тя сложи ръка върху устните му и прошепна: — Цялата съм твоя. — След това го възседна.

Кириан затвори очи, чувствайки невероятното удоволствие от влагата й, в която се плъзна. Аманда се наведе напред и покри устните му със своите, докато го яздеше бавно. Тя покри шията му с леки целувки и почувства стоновете му с езика си, когато забърза движенията си. Кириан се извиваше под нея, докато тя извиваше ханша си.

Той отметна назад глава и изръмжа като затворено в клетка животно, после повдигна ханша си, влизайки по-дълбоко в нея.

Когато свърши, Аманда изкрещя от силата на оргазма си.

Усети как Кириан застина неподвижно.

— Не мърдай — изпъшка той.

Тя се подчини безропотно, щом той стисна очи и заскърца със зъби. Тялото му потрепери под нейното и тя видя още пот да избива по челото му. След минутка Кириан издаде продължителна въздишка. Отвори очи и я погледна.

— Сега вече може ли да ме освободиш?

Тя кимна, осъзнавайки, че той не е свършил. Беше се борил с всички сили срещу това. Макар да разбираше защо, част от нея се засегна, задето той й нямаше достатъчно доверие.

„Престани! — смъмри се тя. — Що за егоистична глупост? Той трябва да запази силите си.“

Сега повече от всякога.

Кириан я стресна, като разкъса с лекота шаловете и освободи ръцете си. Моментално я прегърна и я притисна към себе си.

— Благодаря, миличка — каза и я целуна нежно.

Тя му се усмихна.

— Удоволствието беше мое.

Той се засмя на думите й и я сложи да легне до него. Сгуши се до гърба й и я притисна, сякаш се страхуваше да я пусне. След малко заспа. Горещият му дъх милваше голото й рамо.

Аманда му се наслаждаваше, като се надяваше, че заради стореното от нея тази вечер той ще оцелее при следващия си сблъсък с Дезидерий.

Аманда се събуди от звъна на телефона. Като се отдели от Кириан, разбра, че са лежали вплетени един в друг. Лицето й пламна, когато си спомни какво бяха правили. Никога преди не се бе проявявала като толкова безсрамна и въпреки това с него нямаше нищо против да е такава. Измъкна се от ръцете му и изтича до телефона в стаята на Есмералда.

— Ало?

Беше Еси.

— Манди, слава богу, че още си там. Колата ми се развали и трябваше да отбия от пътя. Ще можеш ли да дойдеш да ме вземеш?

— Разбира се.

Тя си записа мястото, после си взе набързо душ и се върна в стаята за гости да се облече. Наведе се над Кириан и го целуна по бузата. Докато се отдръпваше, той я хвана.

— Къде отиваш?

— Да взема Еси.

— Не е безопасно.

— Навън е ден. Всичко е наред.

Аманда видя нежеланието в очите му.

— Колко остава до залеза?

— Още няколко часа.

— Добре, но се върнете веднага.

— Да, сър. Тъй вярно, пълководецо.

— Не е забавно.

Тя го целуна по устата и излезе.

Кириан се събуди малко по-късно. Като стана, видя, че раните му са почти изчезнали. Той разви кървавите бинтове и ги изхвърли в малкото кошче за отпадъци до вратата.

— Аманда? — извика към вратата.

Никой не отговори. Ослуша се за някакви шумове из къщата, но го посрещна единствено тишина. Сигурно още не се беше върнала. Грабна дрехите си и отиде в банята.

Набързо се изкъпа, обръсна се и се преоблече. После се върна в стаята. Спря на вратата, защото зърна Аманда. Беше облечена в тесни дънки и черен пуловер, които обгръщаха извивките на тялото й, на които обичаше да се наслаждава. Изглеждаше разкошно със спусната коса.

Той се промъкна безшумно зад нея, докато тя изучаваше съдържанието на кошчето. Без да продума, Кириан се наведе да я целуне по врата. Още щом се доближи до кожата й, усети аромата й. Това не беше Аманда.

Беше Табита.

Кириан отстъпи назад, щом Табита се обърна да го погледне. По лицето й все още имаше синини и рани от боя, който и бяха нанесли слугите на Дезидерий, а шевовете на едната й буза бяха скрити под превръзка. Тя застана в нестабилна отбранителна позиция. Стана му мъчно, че не бе успял да предпази един от хората, които Аманда обичаше най-много на света. Той се зарече да не го допуска повече.

— Кой си ти? — попита тя. — Къде е Есмералда?

Кириан погледна към огледалото и като не видя в него отражението си, бързо отстъпи още една крачка, преди Табита също да е забелязала това.

— Колата й се е развалила на път за вкъщи. Аманда отиде да я прибере.

Усети се твърде късно, че не трябваше да отговаря, защото специфичният му акцент го издаде и по очите й разбра, че го е познала.

— Ти! — изпищя тя. — Какво си направил на сестрите ми?

— Те са в безопасност.

— Как ли пък не! — Табита се втурна към него.

Понеже не желаеше да я нарани, Кириан се завъртя на пета и се затича надолу по коридора.

— Вампир! — изкрещя младата жена.

Той чу шумове на долния етаж и разбра, че тя не е сама в къщата.

— Дръпнете завесите! — Щом даде разпореждането, Табита сграбчи връвта на завесите в коридора на горния етаж, които закриваха прозорците там, и я дръпна силно.

Кириан изпъшка, щом дневната светлина го докосна. Като прескочи парапета на стълбите, той се приземи във всекидневната долу. Два чифта очи се ококориха, щом го видяха. Тъмнокосият мъж пребледня, но русата жена реагира бързо и се затича към прозореца да вдигне щорите. Преди Кириан да успее да помръдне, Табита скочи към него. Тя го изрита и го уцели точно по болната страна.

— Умри, вампирски боклук!

Кириан изсъска, оголвайки зъбите си срещу нея, след което отскочи назад и се насочи към кухнята. Спря рязко на вратата, като видя слънчевата светлина, огряла стаята. В този дом за него нямаше безопасно място. Нещо твърдо и остро се заби в рамото му. Той се обърна с ръмжене и видя Табита да държи дълъг нож. Тя замахна да го прободе отново. Кириан хвана китката й и в същото време двамата й приятели го връхлетяха. И четиримата залитнаха назад. Той хвърли единия настрани и се освободи. Опита се да избяга във всекидневната, но Табита някак си успя да застане пред него. В очите й се четеше дива омраза, когато замахна да забие ножа в корема му.

Кириан отскочи и попадна в лъч светлина. Болка раздра гърба му. Той отново изпъшка, заобиколи момичето и хукна към всекидневната, опитвайки се да стои в сенките. Те го настигнаха при вратата и го блъснаха в нея. Събориха го на земята и в ушите му прокънтяха думите на Дезидерий.

„Ще те разкъсат като глутница диви кучета.“

Табита седна на гърдите му и го хвана за гърлото, а приятелите й сграбчиха ръцете му и ги притиснаха към пода. Ако предния ден го бяха нападнали така, щеше да полудее от паника. Но днес той почувства съзнанието си спокойно и ясно, като си спомни как Аманда го бе вързала предишната нощ.

— Какво си направил на сестра ми? — попита Табита.

— Нищо.

— Не ме лъжи! Видях кръвта в кошчето.

Правейки всичко възможно да не я нарани, Кириан вдигна краката си, уви ги около горната част на тялото на Табита и я отблъсна, при което ножът й пропусна гърлото му на милиметър. Заби юмрук в корема на мъжа вдясно от него, а жената запрати към дивана. Изруга, когато Табита го захапа за бедрото.

Той изтръгна ножа от ръката й и го заби дълбоко в дървения под.

— Изслушай ме.

— Не! — изпищя тя, като се гърчеше и удряше напосоки.

Кириан се претърколи с нея и я притисна към пода. Инстинктът му го караше с един удар да я прати в несвяст, но като виждаше приликата й с Аманда, осъзна, че никога не може да я удари. Този момент на колебание позволи на приятелите й отново да го сграбчат. Кириан се преметна с тях и скочи на крака, точно когато вратата се отвори и в стаята проникна още светлина. Той изруга и едва успя да се скрие в един ъгъл.

В стаята се разнесе яростният вик на Аманда:

— Спрете!

Хората застинаха, щом чуха гласа на Аманда, докато Кириан се опитваше да нормализира дишането си. Новите му рани пулсираха и кръвта се стичаше по гърба му. Аманда се втурна към него и прокара ръце по тялото му, за да провери нараняванията му.

Табита извади ножа от пода. Тя се приближи с решителна крачка, без да отмества гневния си поглед от Нощния ловец.

— Дръпни се от пътя ми, Манди. Ще убия този вампир.

— Грешиш — намеси се Есмералда, като затвори вратата и застана между него и Табита. — Ще убиеш гаджето на близначката си.

Табита зяпна от учудване и замръзна на мястото си. Тя погледна Кириан, а после Аманда.

— Моля?

Аманда не й обърна внимание.

— Добре ли си?

Кириан потърка кървящото си рамо.

— Направо супер.

— Него ли питаш? — каза невярващо Табита. — А какво ще кажеш за мен и приятелите ми? Защо не попиташ ние как сме? Той замалко да ни откъсне главите.

Аманда изгледа ядосано сестра си.

— Не виждам някой от вас да кърви. Повярвай ми, ако искаше да ви нарани, сега нямаше да сте на крака.

Табита им хвърли презрителен, изпълнен с отвращение поглед.

— Защитаваш вампир?

— Защитавам Кириан — уточни тя.

Табита изкриви устни още повече.

— Ти какво? Полудя ли? Искаш гадже, което пие кръв, живее вечно, убива за удоволствие и не може да излезе навън през деня? Е, Манди, значи най-после си открила Краля на загубеняците. Честито. Не смятах, че някой може да отнеме тази титла от Клиф.

Последва порой от обиди и хапливи реплики.

— Загубеняк ли? Не искам да го чувам от жена, която излиза с мъж, който не е работил повече от две седмици през последните три години.

— Ерик поне има душа.

— Кириан има сърце.

— О, моля те. Смяташ, че това е достатъчно ли? Кажи ми, Манди, готова ли си да се откажеш от всичко заради него? От живота си, от бъдещето си? Какво може да предложи вампир на една счетоводителка? Нали искаш деца. Той може ли да те дари с такива?

Сърцето на Кириан се сви, докато слушаше караницата им. С всяка следваща дума на Табита той си даваше все по-ясна сметка колко е права. Погледна към дневната светлина, която струеше в къщата. Дневната светлина, която беше смъртоносна за него и жизненоважна за Аманда. Хората се нуждаеха от слънце толкова, колкото и от въздух. Докато е с него, Аманда никога нямаше да намери покой. Трябваше да пожертва всичките си мечти заради него. Това беше нещо, което той никога не можеше да й позволи. С разбито сърце се промъкна през сенките и се отправи нагоре по стълбите.

— Вие двете няма ли да спрете да се карате? — провикна се Есмералда. Кириан повече не им обърна внимание и се качи горе.

След още няколко минути и една камара обиди Аманда осъзна, че Ловеца го няма.

— Кириан?

— Качи се горе — обясни Есмералда.

Аманда се втурна към стълбите, но Табита я спря.

— Не можеш да си причиниш това.

— Не знаеш нищо за него, Таби. Той е Нощен ловец, не е вампир.

— Да, а Джулиън Алекзандър каза, че няма кой знае каква разлика. И двата вида притежават животински качества и са убийци.

— Не вярвам Джулиън да го е казал.

— Не ми пука дали вярваш, защото това е истината. И докато я обмисляш, чуй какво още каза Джулиън. Артемида по-скоро ще убие гаджето ти, отколкото някога да го освободи.

Не желаейки повече да слуша, Аманда се обърна и се качи на горния етаж. Откри Кириан в спалнята да си събира нещата.

— Какво правиш?

— Тръгвам си.

— Не можеш да излезеш. Още е следобед.

Лицето му беше безизразно, студено.

— Обадих се на Тейт.

— Кириан… — Тя посегнала го докосне.

— Не ме пипай — изръмжа й той, оголвайки зъбите си. — Чу какво каза Табита. Аз съм животно, не съм човек.

— Снощи не спах с животно.

— Така ли?

— Така. — Тя докосна с длан бузата му.

Видя как за миг Кириан си позволи да се наслади на удоволствието от допира й, след което лицето му отново стана сурово. Той махна ръката й от бузата си.

— Казваш го, Аманда, но въпреки това знаеш колко много пъти се е налагало да се отдръпвам, за да не забия зъбите си във врата ти. Колко пъти съм усещал кръвта ти под езика си и съм копнял да я опитам.

Тя преглътна уплашено. Но отказа да се предаде на страха. Кириан само се опитваше да я изплаши.

— Никога не си ме наранявал и знам, че по-скоро ще умреш, отколкото да го направиш.

Той не каза нищо, само взе куфара си и излезе.

Аманда го последва по коридора до началото на стълбите.

— Не можеш да си тръгнеш така.

— Напротив, мога.

Тя го спря, преди да е слязъл в антрето.

— Не искам да ме оставяш.

Думите й го сломиха. И той не искаше да я остави. Искаше да я метне през рамо, да я върне в стаята и да я люби до края на вечността. Мечтаеше за правото да я направи своя. Правото да я има. Но не беше писано. Той беше слуга на богинята. Животът му не му принадлежеше.

— Върни се в твоя свят, Аманда. Там ще си в безопасност.

Тя обхвана лицето му с длани. Светлосините й очи се втренчиха в неговите с такъв копнеж, от което го заболя още повече.

— Не искам да съм в безопасност, Кириан. Искам теб.

Той се отдръпна от нежната й ласка и заслиза по стълбите.

— Не го казвай.

— Защо не? — попита тя, като тръгна след него. — Истина е.

— Не можеш да ме имаш — каза през стиснати зъби, като се завъртя на стълбите да я погледне. — Вече ме притежават.

— Тогава ми позволи да те обичам.

Молбата в гласа й го разколеба. Богове, колко лесно щеше да е да й разкрие сърцето си. Да я вземе в обятията си и…

Да я гледа как остарява, докато той си остава същият. Да я държи в ръцете си, когато тя умре от старост и го остави да живее вечно. Сам. Мъката от тази мисъл го срази. Не искаше да си представя живота без нея. Щом толкова болеше да я напусне само след няколко дни, колко ли по-лошо щеше да е след няколко десетилетия? Раненото му сърце нямаше да може да го понесе.

— Не можеш.

— Защо? — попита тя.

— Някои неща не е писано да се случат.

Аманда докосна ръката му, очите й го умоляваха да види ситуацията и от нейната гледна точка. Но той не можеше. Не смееше.

— Може би това е писано да се случи.

— Грешиш.

На входната врата се почука. Есмералда отвори. Тейт вкара носилката си. Примиреното, изтерзано изражение на Кириан при вида на чувала за трупове щеше завинаги да се запечата в сърцето на Аманда.

— Не си тръгвай, Кириан — помоли тя за последен път, надявайки се той да я послуша.

— Нямам избор.

— Имаш. Проклет да си, инат такъв. Имаш избор. Не ме оставяй.

Той потърка с ръка челото си, сякаш имаше силно главоболие.

— Защо искаш да остана?

— Защото те обичам.

Гневната ругатня на Табита долетя от кухнята и беше последвана от оглушителна тишина. Кириан затвори очи в пристъп на болка. Бе чакал цяла вечност да чуе тези думи от жена, при това казани искрено. Но сега беше прекалено късно.

— Последния път, когато повярвах, че съм обичан от жена, предадох цяла империя заради нея и я гледах как се смее, докато ме разпъваха на кръст. Не ставай глупава, Аманда. Любовта не е истинска. Тя е илюзия. Ти не ме обичаш. Не можеш.

Преди тя да успее да възрази, той се мушна грациозно в чувала и дръпна ципа над себе си.

— Не ме оставяй! — извика тя, хващайки ръката му през дебелия найлон.

— Закарай ме у нас, Тейт.

Тейт й се усмихна тъжно и изкара носилката през вратата. Аманда изръмжа обезсърчена.

— Върви по дяволите, Кириан. Проклет да си.

Кириан чу заглъхналите й думи, които сякаш го разкъсаха. Той беше безбожен глупак. Не я оставяй, умоляваше го сърцето му. Но нямаше избор. Този беше пътят, по който бе поел. Решението му беше взето с пълното съзнание за последствията и жертвите.

Аманда принадлежеше на светлината, а той — на мрака. Някак си щеше да намери начин да получи душата си без нейна помощ и тогава щеше да убие Дезидерий. Аманда и Табита щяха да са свободни, а той щеше да се върне към живота, който познаваше. Към живота, на който се бе обрекъл. Но дълбоко в сърцето си знаеше каква е истината. Той също я обичаше. Повече, отколкото когото или каквото и да е през дългия си живот. И затова трябваше да я пусне.

Беше малко след пет часа и вече се смрачаваше, когато Аманда стигна в дома на Кириан. Паркира тъмносиния си таурус пред къщата, отиде до грамадната входна врата и почука. Очакваше да отвори Ник, но вместо това вратата бавно се отвори сама. Тя се намръщи и влезе вътре. Вратата мигновено се затръшна след нея и Аманда възкликна стреснато. Сети се, че и с портите на двора бе станало така. Тогава бе предположила, че Кириан е видял колата й на мониторите и е отворил, преди тя да позвъни. Сега обаче не знаеше какво да си мисли. Огледа се с разтуптяно сърце, но все още не виждаше никого. Тихата къща изглеждаше напълно пуста.

— Ехо? — извика, като влезе бавно в антрето. — Ник? Кириан?

— Значи ти си Аманда Деверо.

Замръзна на място, щом чу гласа, който идваше от всекидневната. Той беше дълбок и предизвикателен, с някакъв акцент, който никога досега не бе чувала. Стори й се, че прокънтя като гръмотевица.

За миг се уплаши, че може да е на някой деймон, докато очите й не привикнаха достатъчно с тъмнината, за да види зашеметяващо красивия мъж на дивана. Той лежеше по гръб, с ръце под главата, провесил крака през страничната облегалка, и я гледаше от мрака. Беше без риза и бос, само по тесни кожени панталони. Имаше дълга, тъмнозелена коса и малка стилизирана татуировка върху лявото рамо, приличаща на птица, чиято опашка се виеше около бицепса му. Кожата му беше със същия златист оттенък като на Кириан и подхождаше перфектно на малката златна огърлица около врата му.

— А ти кой си? — попита тя.

— Ахерон Партенопей — отвърна мъжът със същия спокоен и дълбок глас. — Радвам се да се запознаем. — Думите му бяха лишени от всякаква сърдечност или емоция.

Добре, значи не беше Йода. Макар че имаше същата зелена глава. Мъжът на дивана не изглеждаше на повече от двайсет и няколко години и въпреки това притежаваше някаква суровост, която контрастираше с младоликата му външност. Сякаш лично бе видял ада, след което се бе завърнал по-мъдър от всякога. Макар и легнал, той внушаваше страхопочитание, което я накара да настръхне уплашено. Имаше нещо стряскащо в Ахерон, но Аманда не можеше да определи точно какво. Той просто я караше да се чувства неспокойна.

— Значи ти си скандално известният Ахерон?

На смайващо красивото му лице се появи усмивка.

— Повелител и господар на великата варварска орда, бродеща в нощта.

— Наистина ли?

Той вдигна рамене с безразличие.

— Не съвсем. Щях да имам по-голям късмет, ако трябваше да обуздавам ветровете.

Тя се засмя нервно.

Ахерон се изправи бавно и се насочи към нея като огромен, дебнещ звяр. Докато се приближаваше, силата на присъствието му и самият му ръст я изумиха. Беше висок най-малко два метра и се извисяваше над нея с неописуемо могъщество.

— Боже мой — възкликна Аманда, като изпъна врат да го погледне. — Да няма някакъв неписан закон, според който всички трябва да сте великани?

Той се засмя и зъбите му проблеснаха.

— Какво да ти кажа? Артемида обича Нощните й ловци да са високи. Ниските кандидати нямат шанс.

Когато спря пред нея, тя видя очите му и зяпна смаяно. За разлика от тези на Кириан, неговите блещукаха. Не се сети за друга дума, с която да ги опише. Докато го гледаше, цветът на очите му премина през целия спектър на синьото и сребристото. Подобно на живак, цветовете се меняха и прелива един в друг. Напомняха й на бурно море с бушуващи вълни.

— Смущаващи са, нали? — попита той, като видя смаяния й поглед.

— Така ли трябва да си сменят цвета?

Той се усмихна с плътно стиснати устни, но не отговори, а извади черни слънчеви очила от задния си джоб и си ги сложи. Сега, когато очите му вече не се виждаха, тя забеляза странния белег на шията му. Изглеждаше така, сякаш нечия нажежена ръка се бе отпечатала на гърлото му, докато се е опитвала да го удуши. Много, много странно.

— Какво те води насам, момиченце? — попита Ахерон.

— Дойдох да видя Кириан.

— Той не желае да се вижда с никого.

— Е — каза тя, като изправи гръб, за да се противопостави на този Нощен ловец, който със сигурност можеше да я разпердушини за частица от секундата, — човек никога не знае кое е най-добре за него.

Той се засмя.

— Много правилно. Значи смяташ, че можеш да го спасиш?

— Съмняваш ли се?

Ахерон наклони глава, сякаш преценяваше характера й, и направи малък кръг около нея. Докато я заобикаляше, тя забеляза зарастващите рани по гърба му. Те се застъпваха и кръстосваха като карта на лъкатушеща река. Но най-удивителното беше, че сякаш образуваха сложна шарка, която беше колкото красива, толкова и ужасяваща. Дожаля й за него. Сигурно бе изтърпял безброй часове в агония за всеки удар.

Като спусна поглед по стройния му мускулест гръб, тя забеляза лъка — знакът на Артемида, който бе същият като този върху рамото на Кириан. Само че знакът на Ахерон се намираше над десния му хълбок.

— Знаеш ли — каза той с нисък, зловещ глас. — Ходя по тази земя повече от единайсет хиляди години. — Замълча и се наведе да прошепне в ухото й: — През живота си съм виждал неща, които не можеш да си представиш, а ти ме питаш дали се съмнявам в теб? — Ахерон отстъпи назад, за да разгледа лицето й, преди да довърши: — Момиченце, съмнявам се дори във въздуха, който дишаш.

— Не те разбирам.

Той не обърна внимание на объркването й.

— Ти искаш душата му.

— Моля? — попита тя с разтреперан глас.

— Усещам те. Чувам те. Съзнанието ти е водовъртеж от чувства и страхове: Можеш ли да го имаш? Той обича ли те? Може ли някога да те обикне? Ти наистина ли го обичаш? Има ли дори и минимален шанс двамата да намерите начин да бъдете заедно? Или само се заблуждаваш?

Тя потръпна, щом Ахерон изложи пред нея мислите и съмненията, които се таяха в сърцето й.

Той спря пред нея и вдигна брадичката й, докато погледите им се срещнаха. Аманда почувства как прониква в душата й през очите й, докато тя не виждаше погледа му от течно сребро, а само собственото си отражение в черните стъкла на очилата му.

Когато проговори, гласът му сякаш идваше от вътрешността на главата й.

— Въпросът, който те тревожи най-много, е как да го спасиш, без междувременно да убиеш сестра си.

— Откъде знаеш?

Той се усмихна със странна полуусмивка.

— Способностите ми надхвърлят въображението ти.

— Тогава защо не убиеш Дезидерий, преди той отново да нарани Кириан?

Той пусна брадичката й.

— Не мога.

— Защо?

— По същата причина, поради която и Кириан не може. Нямам душа, с която да го надвия. Той ще ме убие и като се имат предвид греховете от миналото ми, не ми се мисли за начина, по който ще го направи.

Тя се замисли. Дезидерий се бе опитал да убие Кириан по начина, по който той бе загинал като смъртен, което означаваше, че Ахерон сигурно е умрял от нещо още по-лошо от разпъването на кръст. Какво ли бе убило този страховит Нощен ловец? След тази мисъл й хрумна друга.

— Как може Нощният ловец да получи обратно душата си?

Той я притисна към стената като лъв, хванал натясно плячката си. Самият въздух край него сякаш пращеше от мистична енергия и мощ.

— Душите са странно нещо, жено. Те могат да бъдат върнати само доброволно. Този, който притежава душата на Нощния ловец, трябва сам да поиска да я освободи.

— Значи трябва да призова Артемида, тъй като тя държи душата на Кириан?

Думите й предизвикаха злокобния му смях.

— Тя ще те изяде жива, момиченце.

Тонът му я ядоса. Може и да беше господин Злодей, но тя не беше дете.

— Не се отнасяй с мен толкова снизходително.

— О, не съм снизходителен. Само те предупреждавам. Не си способна да се изправиш пред богинята. Тя е вятърът. Господарката на съдбите ни, а ти, момиченце, не си нищо повече от мъничка хапка, която тя ще погълне и изплюе само за да се позабавлява.

— Благодаря за яркото описание. — Стомахът й се преобърна при самата мисъл за това.

Ахерон се подсмихна самодоволно. После суровите му черти омекнаха.

— Обаче ти наистина искаш да го спасиш, нали?

Пак й се стори, че подслушва мислите й.

— Разбира се. Кириан означава всичко за мен.

Той кимна.

— Имаш чисто сърце. Може и да се получи.

Това я уплаши повече от всичко друго, което бе казал или направил досега. Нещо в тона му й подсказа, че идеята му е от опасна по-опасна.

— Какво да се получи?

Ахерон отиде до една черна раница, поставена върху масичката с форма на ковчег. Бръкна вътре и извади черна кутия от резбовано дърво, която беше покрита със сребърни символи и класически гръцки букви.

— Това, което търсиш, е вътре.

Той отвори кутията и Аманда видя червен медальон, който лежеше върху подплата от великолепно черно кадифе. Медальонът блещукаше също като очите на Ахерон. Но цветовете му преминаваха от червено в жълто и оранжево. Цветове, които сякаш преливаха към изрязаната в средата фигура, приличаща на вихрушка.

— Колко е красив — възкликна тя и посегнала го докосне. Ахерон дръпна кутията.

— Ако го докоснеш, ще те изгори като адски огън.

Тя веднага отпусна ръката си.

— Какво е това?

— Душата на Кириан.

Сърцето й замря, щом чу думите му, произнесени със задоволство. Тя преглътна и се вторачи в медальона. Наистина ли това беше душата му? Не, не беше възможно.

— Лъжеш.

— Никога не лъжа — каза простичко Ахерон. — Нямам такава потребност.

И все пак не бе готова да повярва, че той притежава онова, което тя искаше повече от всичко.

— Какво ще я правиш?

— Надявах се да ми помогнеш да му я върна, за да може да убие Дезидерий.

— Как ще му я върнеш?

Ахерон взе медальона, положи го на дланта си и затвори кутията.

— Теб не те ли изгаря? — попита Аманда.

Той се усмихна дяволито.

— Казах ти, способностите ми надхвърлят въображението ти.

— Тогава защо ти не я върнеш на Кириан?

— Защото той не ми вярва, а за разлика от теб, аз нямам сърце, нито чисто, нито някакво друго. — Той обърна медальона, сякаш го изучаваше. — Виждаш ли, има само един начин Нощният ловец да получи обратно душата си. Някой с чисто, любящо сърце трябва да вземе медальона в дланта си и да го задържи, докато Нощният ловец бъде лишен от свръхестествените си способности. Чак когато от него остане само човешката му същност, тогава Нощният ловец ще може да умре с нормална смърт.

— Моля?

Той я погледна и макар тя да не виждаше очите му, знаеше, че гледа право в нея.

— Единственият начин да му върнеш душата е да спреш човешкото му сърце. Когато то удари за последен път, медальонът трябва да се постави върху белега, където е била заловена душата. Тя ще напусне медальона и отново ще влезе в тялото му.

Главата й пулсираше, докато се мъчеше да проумее какво й казва той.

— Не разбирам. Как може да се спре сърцето му?

— Лишаваш го от силите му на Нощен ловец, след това го пробождаш в сърцето.

Тя отстъпи назад, зави й се свят.

— Не! Ще се изпари като деймон. Опитваш се да ме накараш да го убия, нали?

— Не — отвърна искрено Аш. — Нощните ловци са мои деца и по-скоро бих се проклел да се превърна в сянка, отколкото да позволя някой от тях да пострада. Попита ме как да му върнеш душата и аз ти отговорих. Ако искаш да го освободиш, трябва да го лишиш от силата му и да го убиеш.

Преди да е успяла да каже още нещо, Ахерон хвана ръката й и я постави над медальона. Топлината, която се излъчваше от него беше изключително силна. Сякаш държеше дланта си над газова горелка.

— Сега си представи как го докосваш — прошепна той. — После как го държиш. Трябва да задържиш медальона в ръката си от момента, в който прободеш сърцето му, докато то спре да бие и пуснеш душата в тялото му. — Той стисна по-здраво китката й и тя почувства как скритите му зад очилата очи я пронизват. — Обичаш ли го достатъчно?

— Аз… — Аманда се поколеба. — Колко дълго трябва да го държа?

— Колкото е нужно. Не мога да ти кажа. При всеки Нощен ловец е различно.

— А ако го изпусна, преди да освободя душата?

— Тогава Кириан ще е обречен за цяла вечност да се скита нито като Нощен ловец, нито като човек. Ще бъде заклещен като сянка между този свят и следващия. Ще го измъчва глад и жажда, но никога няма да може да яде и пие. Ще страда вечно.

Аманда се вторачи с ужас в медальона.

— Не мога да рискувам.

Ахерон пусна ръката й и прибра медальона в кутията.

— Тогава той така или иначе ще умре, щом се изправи срещу Дезидерий.

— Трябва да има друг начин — прошепна тя.

— Няма.

Със свито сърце, Аманда си представи как лишава Кириан от способностите му и го прави уязвим. Можеше ли да му причини това?

Ахерон понечи да върне кутията в раницата си.

— Почакай — спря го тя. — Ти каза, че медальонът трябва да се постави на мястото, откъдето е била заловена душата.

— Да.

— Как да открия това място?

Той посочи към лъка върху хълбока си.

— Този знак винаги показва къде ни е докоснала Артемида, когато е заловила душата ни.

Аманда отвори уста да каже нещо, но един силен глас я изпревари.

— Какво правиш тук?

Тя се обърна и видя Кириан зад себе си.

Той погледна Ахерон.

— Защо си я пуснал вътре?

Ахерон й отправи предупредителен поглед. „Не казвай нищо“, прошепна гласът му в съзнанието й.

— Защото така поисках — отвърна на глас.

Изражението на Кириан се вкамени.

— Казах ти да не го правиш.

Ахерон се усмихна и зъбите му проблеснаха за миг.

— И откога трябва да ти се подчинявам?

Ловецът го изгледа свирепо. Аманда забеляза, че Кириан отново е облечен с черните си дънки, риза и ботуши.

— Нали няма да ходиш да го търсиш тази вечер!

— Нямам избор.

Тя погледна над рамото му към шефа му.

— Ахерон…

Той равнодушно сви рамене.

— Решението е негово.

— Той е ранен — настоя младата жена.

— Той е Нощен ловец. Знае силните и слабите си места. Сам решава.

У нея се надигна такова чувство на безсилие, че й се прииска да ги убие и двамата.

— Ще го оставиш да умре?

— Това няма нищо общо с Ахерон — прекъсна я Кириан. — Както той каза, аз преценявам.

— Е, преценката ти не струва.

— Табита твърди същото за твоята.

Аманда го изгледа ядосано. Той я изгледа на свой ред, докато тя отмести поглед. Тогава Кириан се обърна към Ахерон.

— Наглеждай я.

— Това заповед ли е? — попита невярващо Ахерон.

— Не се дръж като идиот.

Гигантът насмешливо повдигна вежди.

— Не забравяй, че аз съм Ахерон.

Устните на Кириан потрепнаха.

— А аз имам среща. Довиждане. — Той се обърна и забързано излезе от стаята.

Аманда стоеше като препарирана във всекидневната. Сърцето й се сви, като чу шума от отварящата се врата на гаража и от двигателя на колата на Кириан. Този мъж се инатеше като магаре!

— Кириан не беше прав, Ахерон. Не ти си идиотът, а той.

Ахерон се засмя.

Аманда потърка с ръка челото си, опитвайки се да помисли как да постъпи. Но в сърцето си знаеше. Кириан щеше да умре така или иначе. Поне ако тя го убиеше, той имаше някакъв шанс.

— Дай ми медальона.

Ахерон й подаде кутията.

— Сигурна ли си?

— Съвсем не.

Младата жена се опита да вземе кутията, но той я задържа.

— Каквото и да правиш, не променяй решението си, щом вземеш медальона в ръката си. Това ще е най-жестокото нещо, което можеш да му причиниш. Бих предпочел той да умре в битка с Дезидерий, отколкото да умре отново от ръката на жената, която обича.

Ръката й трепна под неговата.

— Никога не бих го наранила.

— Не се обиждай, но последния път, когато чух тези думи, жената изпусна медальона десет секунди, след като го бе взела. Не ме карай отново да правя тази грешка.

— Няма.

Той кимна мрачно и пусна медальона.

— Помни, че трябва да го вземеш в ръка в момента, в който бъде прободено сърцето му. Задръж го, докато умре, тогава постави медальона върху знака.

— Как ще разбера кога е настъпил моментът?

— Повярвай ми, ще разбереш.

Аманда сложи медальона в дамската си раничка до кутията с куклата Барби, която и бе подарила Лиза. Бе започнала да носи куклата от нощта, когато бе нападната Табита. Вероятно беше глупаво, но мисълта, че куклата е там просто за всеки случай, я успокояваше. Освен това беше по-добре, отколкото да носи пистолет — Барби със сигурност беше по-безопасна въпреки остриетата в краката си. Щом затвори чантата си, телефонът й започна да звъни. Изрови го от страничния джоб и вдигна.

— Манди, ти ли си?

Тя сбърчи нос, щом чу носовия глас на Клиф.

— Мислех…

— Слушай — прекъсна я той. — Случи се нещо ужасно…

Той говореше, сякаш през плач. Макар да бяха приключили романтичните си отношения, тя все още изпитваше загриженост към него. Може и да беше тъпанар, но допреди няколко седмици бе възнамерявала да се омъжи за него.

— Какво?

— Майка ми — изхленчи сподавено. — Виж, знам, че не сме в най-добри отношения, но няма на кого другиго да се обадя. Можеш ли да дойдеш у нас? Не искам да съм сам.

Тя се поколеба. Някакво странно, неприятно чувство се загнезди в стомаха й. Като го отдаде на нежеланието си да се види отново с Клиф, тя осъзна колко егоистично ще постъпи, ако му откаже помощта си. Той имаше нужда от нея. Щеше да се отбие у тях за няколко минути, после щеше да се върне да изчака Кириан.

— Добре, идвам.

— Благодаря.

Ахерон повдигна въпросително вежди.

— Случило ли се е нещо?

— Приятел в беда.

Той кимна разбиращо.

— Ти върви, а аз ще намеря сестра ти и ще я наглеждам. — Ахерон си облече една черна тениска. — Между другото, внимавай.

— За какво?

— Нощ е и навън бродят зли същества.

Младата жена за пореден път потръпна от страх.

— Трябва ли да се боя?

— Следвай инстинкта си, момиченце. Направи това, което трябва.

Мразеше постоянно да й вика „момиченце“ и все пак не можа да се ядоса на обръщението.

— Харесва ти да говориш с недомлъвки, нали?

— Трябваше да избирам дали да стана Нощен ловец или пророк. На мен повече ми допада тази работа с убиването и коленето, отколкото молитвите и позата лотос.

Ахерон Партенопей беше чудак и половина.

Аманда извади ключовете си и се отправи навън към колата си. Докато потегляше от алеята към улицата, й хрумна, че е много странно, задето Ахерон я бе пуснал сама. Защо бе постъпил така, след като Кириан го бе помолил да я наглежда?

„Защото е по-вероятно Табита да попадне в беда, докато обикаля улиците, отколкото ти, докато си при Клиф.“

О, да. Това обясняваше нещата. Единствената опасност в дома на Клиф щеше да е той да я отегчи до смърт.

Не й отне много време да стигне до жилището на Клиф. Аманда се качи до апартамента на първия етаж, после почука на вратата. След малко той отвори. Носеше дънки „Ливайс“ и жълта риза.

— Какво? — попита той като погледна над рамото й. — Този път не си ли с някой приятел?

Тя го изгледа ядосано, подразнена от ревността в гласа му. Как смееше!

— Това пък какво ще рече?

Клиф вдигна рамене и отвори по-широко вратата.

— Нищо. Просто тази вечер съм разстроен. Благодаря ти, че пристигна толкова бързо.

Аманда отново чу гласа в главата си, който й каза да си тръгне. Като пълна глупачка, тя пак не му обърна внимание и влезе.

Клиф затвори и заключи вратата зад нея.

— Виж ти — обади се познат глас от кухнята. — Какво си имаме тук?

Аманда се вцепени, щом Дезидерий се показа от сенките.

— Ти! — изпищя Аманда и тръгна назад към вратата. Клиф я хвана.

— Не бързай толкова.

— Как можа? — попита тя Клиф. После се обърна към Дезидерий. — Не разбирам защо си тук? Как успя?

Дезидерий въздъхна.

— Моля те, не го прави по-банално, отколкото е. Достатъчно неприятно е, че трябваше да устроя такъв примитивен капан на Кириан. Да не би сега да искаш да ти разкрия целия си план, за да избягаш и да ме убиеш? — Той поклати глава. — Нали знаеш, и аз гледам тъпи филми.

Изведнъж Аманда почувства, че Дезидерий прониква в мислите й. Усети го да се рови и наднича в спомените й. Главата й се замая и я заболя, щом през съзнанието й се занизаха чудновати картини. Картини, в които Дезидерий я прегръщаше и милваше. Картини, в които усещаше дъха му върху шията си. По-лошо, Аманда почувства бариерите в съзнанието й да се срутват под натиска на яростната му психическа атака.

— Тя е такава, каквато обеща, Клиф. — Гласът му беше неясен, сякаш идваше отдалеч. Все едно беше смътен шепот, носен от вятъра. — Силите й са чисти, почти непокътнати.

— Знам. Точно това ме привлече у нея още първия път, когато я видях — Клиф се усмихна. — И с информацията, която събрахме, докато гледахме как се бие Кириан онази нощ на улицата, не би трябвало да имаме проблеми да го победим.

Дезидерий погледна по-дребното чудовище. Смяташе хората за най-нисшите от всички същества. Все пак те бяха само храна за боговете. По-нисши от тях бяха единствено мелезите като Клиф. Наполовина аполит, наполовина човек, хленчещият страхливец бе свършил каквото му бе нужно. В крайна сметка, той трябваше да е благодарен, че бащата аполит на Клиф бе умрял, преди да успее да каже на сина си истината за наследството му. Колкото до човешката майка на Клиф… Е, тя беше вкусен залък.

Дезидерий открай време знаеше, че да има мелез за свой домашен любимец един ден щеше да даде резултат. Всичките години, през които трябваше да изхранва подлото същество, вече не му се струваха толкова противни.

И когато Клиф откри тази малка магьосница в работата си, Дезидерий зачака удобния момент, в който Клиф да разкрие и развие способностите й на медиум, след което деймонът да вземе душата й, а заедно с нея и силата й. Но тя здравата се бе съпротивлявала.

Кой можеше да предположи изхода от всичко това? След като Клиф се паникьоса и скъса с Аманда заради поведението на сестра й, Дезидерий разбра, че трябва да действа бързо, за да получи магьосницата, преди тя да се е измъкнала от лапите му.

Щом Клиф му каза колко са близки близначките и колко често той е бил в дома на Табита, Дезидерий състави плана си. Когато бе закопчал с белезници Аманда за Нощния ловец, той се бе престорил, че я е объркал със сестра й, надявайки се Аманда да се уплаши и в намерението си да защити Табита да използва силите си, за да убие Нощния ловец. И през ум не му беше минало, че тя ще приложи способностите си, за да го защити. Не че имаше някакво значение. Сега каналът беше отворен и вече можеше да източи силата й.

— Сега ще ме превърнеш ли? — попита Клиф. — Ще ме направиш ли безсмъртен?

— Разбира се.

Аманда видя като в мъгла как Дезидерий се приближи до Клиф и го сграбчи. Зъбите му проблеснаха за миг, преди деймонът да ги забие в поднесения му с готовност врат на младия мъж. Главата й се замая още повече и тя бавно се свлече на пода. Твърде късно разбра, че мислите й вече не й принадлежат.

Кириан спря в сърцето на Френския квартал и се огледа, докато краищата на дългото му черно кожено яке се развяваха около краката му. По „Бърбън Стрийт“ беше пълно с туристи, нехаещи за опасността. Някои от тях се спираха, щом забележеха черното му облекло и слънчевите очила, които носеше, защото яркото осветление нараняваше очите му. До слуха му достигна какофонията от джаз, рок и смях, носена от студения зимен вятър. Като се съсредоточи максимално, той използва всичките си способности, за да намери Дезидерий, но от него все още нямаше и следа.

— По дяволите! — изръмжа ядосано.

Потърка рамото си, където го бе наръгала Табита. Докато го масажираше, образът на Аманда замени този на сестра й. Той видя усмихнатото й лице от предишната нощ, когато го бе любила толкова нежно. Никой досега не го беше развълнувал така дълбоко.

„Защото те обичам.“

Тези думи изгаряха сърцето му. Още повече, защото бе доловил чувствата й в гласа й. Тя беше искрена, така както никоя друга жена преди нея. Аманда го обичаше.

И той я обичаше. Обичаше я толкова много, че му се искаше да умре, защото знаеше, че не може да я има. Мойрите бяха жестоки кучки. Беше го разбрал още преди векове. Въпреки това този факт го изгаряше отвътре в студената нощ.

„Ела при мен, Аманда, имам нужда от теб.“

Той потръпна при тази мисъл.

— Не мисли за това — прошепна, макар да знаеше, че е безсмислено.

Ако имаше право да си пожелае само едно нещо…

Кириан с мъка прогони мисълта. Имаше да изпълнява мисия. Трябваше да спре Дезидерий. Телефонът му иззвъня. Той го измъкна от калъфчето на колана си и го вдигна до ухото си. Беше Талон.

— Аш искаше да ти кажа, че става нещо странно. Тази нощ деймоните нападат на тълпи. Досега съм убил десет, а той е по петите на други четирима. Каза да си нащрек.

— Предай на Дядо да не се тревожи. Във Френския квартал всичко е спокойно.

— Добре, само внимавай да не те погнат.

— Не се безпокой. Мога да се оправя.

— Между другото — каза Талон. — Ерик е с Табита. Той каза, че също броди из Квартала и търси Дезидерий.

— Сигурно се шегуваш.

— Де да беше така. Аш я последвал до „Гардън Дистрикт“, но се е наложило да я остави, когато забелязал група деймони да нападат туристи.

Кириан затвори и в същия момент проследяващото му устройство избръмча. Сигнализираше, че наблизо има деймони. Извади го от джоба на якето си и проследи сигнала до една странична уличка през една пряка от него. Щом влезе в тъмната зона, видя шестима деймони да нападат четирима човеци.

— Хей! — извика Кириан, отвличайки вниманието им от жертвите им. Той отметна едната страна на якето си и извади автоматичния си меч. Натисна камъка на дръжката и го разпъна до пълната му дължина от сто и петдесет сантиметра.

— Я ми кажете — обърна се Кириан към деймоните, като развъртя меча, — виждали ли сте някога ядосан древногръцки пълководец?

Деймоните се спогледаха предпазливо. Кириан приклекна, хванал меча с две ръце, и ги изгледа преценяващо.

— Гледката не е приятна. Наистина.

— Хванете го! — извика водачът и те незабавно се втурнаха към него.

Кириан уби първия с париращ удар, от който нападателят сякаш се взриви и се разпадна на прах. После се извъртя грациозно като котка и нанесе удар на втория деймон, който изпъшка и също се изпари.

Преди Кириан да успее да отскочи, един от деймоните го хвана за болната ръка и посегна да грабне меча му. Кириан се извъртя и го намуши с върха на ботуша си. Той също се изпари.

Следващият успя да го сграбчи през кръста и го блъсна в стената. Останалите двама деймони също тръгнаха към него.

Ловецът изрита този, който го държеше за кръста, и в същия момент другите двама внезапно се изпариха във въздуха.

Кириан видя Табита, застанала нестабилно срещу него.

— Хапнете си стомана, вампирски кучета — извика тя, като хвърли един шурикен към Кириан.

Изумен от факта, че тя му го метна като средство за защита, а не за да го нарани, той го улови с ръка и го използва, за да убие последния деймон. Когато стигна до Табита, тя се бе отпуснала на колене на земята. Вратът й кървеше силно, лицето й бе пребледняло. Кириан скъса парче от ризата си, за да я превърже, и се обади за линейка.

— Ерик? — попита тя с напрегнат глас, опитвайки се да различи в тъмнината останалите жертви. — Той мъртъв ли е?

— Тук съм, скъпа.

Ерик се добра до тях, залитайки. Той се отпусна на земята до Табита и я прегърна.

— Тя няма да умре — увери го Кириан.

Ерик кимна.

— Опитах се да я убедя да не излиза тази нощ, защото ще стане опасно. Тя ме послуша.

— Явно е семейна черта.

Табита докосна ръката на Кириан, докато той съобщаваше адреса на телефона за спешна помощ. След като свърши, тя го погледна със свъсено от недоверие чело.

— Защо ме спаси?

— Такава му е работата, Таби — прошепна Ерик.

Докато Ерик я подкрепяше, Кириан провери състоянието на други двама човеци на земята. Бяха същите, които го бяха нападнали в къщата на Есмералда. За съжаление нямаха късмета на Ерик и Табита.

— Ерик — попита той, като се върна при тях, — какво се случи? Младежът вдигна рамене.

— Минута преди това ги преследвахме и в следващия момент те внезапно се нахвърлиха върху нас.

— Казаха ли нещо?

Ерик пребледня и прегърна по-здраво Табита.

— „Ще погълна душата ти“.

Кириан остана загледан за миг в него, после стисна зъби, ядосан от извратеното им чувство за хумор.

— Деймоните гледат прекалено много нискобюджетни филми. Табита се протегна и докосна ръката на Кириан.

— Благодаря.

Той кимна.

— И аз благодаря.

— Леле, Кириан — задъхано каза Ерик. — Беше прав за тях. Преди не съм виждал деймони да се движат по този начин. Трябваше да се вслушам в предупреждението ти.

Табита ги изгледа намръщено.

— Вие двамата познавате ли се?

— Баща ми преди работеше за приятеля на Кириан, Талон. — Ерик срещна очите на Нощния ловец. — Познавам Кириан откакто се помня, Таби. Повярвай ми, той е от добрите.

Преди тя да успее да каже нещо, линейката пристигна. Кириан изчака и двамата да се качат и да им окажат първа помощ, след това позвъни на Аманда да й съобщи новините. Тя не вдигна мобилния си. Той позвъни на майка й, на сестра й и в къщата си. Никой не отговори.

Със свито от страх сърце, Кириан се отправи към колата си. Може би Аманда беше все още в дома му и го очакваше.

„Или Дезидерий я е хванал…“

Той си я представи нападната като Табита. Видя я окървавена и мъртва като приятелите на Таби. Ужасът и болката от тази мисъл го съкрушиха. Аманда трябваше да е добре. Нямаше да може да живее, ако й се случеше нещо. Кириан шофираше като обезумял към дома си, вдигайки максималната скорост на ламборгинито. Треперейки от страх за състоянието й, той се втурна през гаража към тъмната къща, като се ослушваше.

Моля ви, богове, ще направя всичко, което поискате, само да не е пострадала.

Той чу Аманда да си тананика любимата си мелодия на Григ в спалнята му на горния етаж. Изпита такова огромно облекчение и благодарност, че се олюля. Трябваше да я види, за да се увери, че е жива и здрава. Въздъхвайки облекчено, Кириан изтича нагоре по стълбите и отвори вратата.

Застина на място.

Аманда бе запалила свещите на стенните свещници. Беше облечена с най-оскъдната и най-прозрачна бяла нощница, която някога бе виждал. Дългите й крака бяха обути в копринени чорапи, прихванати с бели дантелени жартиери. С гръб към него, тя се наведе над леглото, разпръсквайки по чаршафите аромата на розовото масло, което втриваше в кожата си след баня. Светлината на свещите подчертаваше съвършените форми на млечнобялото й тяло.

Като я видя, цялото му тяло пламна. Завладян от емоциите си, той отиде до леглото и се притисна в гърба й. Държеше я здраво в обятията си, навел глава към нейната, и треперещ от облекчение. Аманда беше жива и здрава.

Тя изстена от удоволствие. Гласът й отекна в него, засилвайки още повече желанието му.

— Докосни ме, Кириан — рече тя задъхано, премествайки ръцете му от талията към гърдите си. — Искам да те почувствам тази вечер.

И той го искаше. След изпитания ужас, че я е изгубил, сега имаше нужда да я почувства по начин, от който му се завиваше свят.

Изръмжа от удоволствие, като усети под дланите си втвърдените й зърна през прозрачната материя, и сведе глава да вкуси ухаещата на парфюм кожа на врата й. Тя се обърна в ръцете му, пресегна се и махна слънчевите очила от лицето му, после го целуна по устните.

— Аманда — въздъхна Кириан, а ароматът на рози го обгърна, примамвайки го. — Какво правиш с мен?

Младата жена му отговори, като прокара език по челюстта му, после надолу по брадичката към шията му. През него преминаха хиляди тръпки, щом тя изхлузи якето от раменете му и го пусна на пода. После измъкна ризата му и пъхна ръцете си под нея, милвайки кожата му. Гласът в главата му настояваше да я отблъсне, но той не можеше. Истината беше, че никога не би могъл. Обичаше тази жена. Това беше всичко. Тя наистина бе неговата сродна душа. Нямаше повече да го отрича. В този кратък миг щеше да се наслади на любовта, която изпитваше към нея. Да й се отдаде, както копнееше да го направи. С пламенен поглед тя разкопча панталоните му и погали набъбналия му член.

— Обичам да те усещам с ръцете си — прошепна тя, докато го галеше. — Кажи ми, Кириан, можеш ли да прочетеш мислите ми?

Кириан затвори очи, наслаждавайки се на допира й. Когато го обхвана с длани, целият потрепери.

— Не — изпъшка той. — Отказах се от тази своя способност, когато ти ме помоли.

Като я вдигна, Кириан я сложи да седне в края на леглото и застана между коленете й. Тя се усмихна с усмивка, която озари сърцето му, и развърза нощницата си, разголвайки гърдите си. Разгорещен, Кириан разтвори още по-широко краката й, за да може да я види. Обожаваше да я гледа. Той падна на колене и я докосна с устните си.

Аманда нададе сподавен вик, докато я целуваше. Кириан затвори очи, обхождайки с език най-интимните кътчета на тялото й. Бедрата й потръпнаха от двете страни на главата му, щом я доведе до оргазъм. Тя сграбчи косата му, докато ханшът й продължаваше да се движи.

— О, да — изстена Аманда.

Кириан изчака оргазмът й да утихне и чак тогава се изправи. Тя го погледна с блеснали и влажни очи. Надигна се и го разсъблече напълно, след това слезе от леглото, застана с гръб към него и се приведе напред. Думите бяха излишни — той знаеше какво иска тя. Като изръмжа дрезгаво, проникна в нея с един силен тласък. Като стенеше от удоволствие, младата жена се вдигна на пръсти и се наведе още повече, за да го поеме по-дълбоко. Кириан целият трепереше.

Целувайки раменете й, той плъзна ръката си по мекия й корем надолу през косъмчетата, докато стигна до чувствената й топлина. Галеше я нежно с пръсти, без да движи ханша си. Остави тя да поеме контрола на удоволствието им. Аманда тласкаше към него тялото си, докато не свърши отново, крещейки името му.

Щом като почувства общата им наслада и усети силите му да го напускат, Кириан се отдръпна от нея. Задъхан, едва не се преви от болка заради неудовлетворената си страст. Този път Аманда не го съжали. Вместо това тя се обърна и го целуна ненаситно.

— Аманда — прошепна той, опитвайки се да се отдалечи от нея.

— Шшш, Кириан — промълви до устните му. — Довери ми се. И той й се довери, противно на инстинктите си. Тя го положи върху леглото, после го възседна. Кириан потръпна, щом тя го пое отново в тялото си.

Кириан усещаше невероятното й удоволствие. Чувстваше го като свое собствено, докато тя го яздеше. С нарастването на екстаза му, я остави да го обърне, докато не се озова върху нея, обхванат от бедрата й. Чувствайки се по-уверен, той проникваше в нея със силни и бързи тласъци. Но този път, когато понечи да се отдръпне, Аманда го стисна здраво с ръце и крака. Кириан се намръщи, когато тя го пое още по-дълбоко и застена, докато се притискаше в него.

— Аманда, спри — изпъшка той. Ако продължеше, беше изгубен.

Кириан пак се опита да се откопчи и тя отново го стисна здраво, като леко търкаше тялото си в неговото. Кириан изскърца със зъби, мъчейки се да предотврати оргазма си. Успя, но само докато отново не почувства кулминацията й. Викът й в комбинация със здравата й хватка му дойдоха в повече. Въпреки волята му, тялото му се освободи. Кириан отметна глава назад и изкрещя от силната наслада. Наистина нямаше нищо по-хубаво от това да бъде в обятията на Аманда. В тялото й. За пръв път от две хиляди години той се почувства като у дома си. И завладян от тези нежни чувства, усети как силите му на Нощен ловец го напускат.

Не!

Аманда го целуна леко по устните и се претърколи заедно с него. Той беше прекалено слаб, за да възрази. Можеше само да я гледа. Тя стана от леглото и си сложи един халат.

— Аманда? — извика Кириан.

Тя се върна след малко с чаша вино.

— Всичко е наред. Тук съм, любов моя.

Вдигна чашата с вино към устните му. Имайки й пълно доверие, той я изпи.

След няколко минути стаята започна да се върти пред очите му.

— Какво правиш? — попита, обзет от ужас.

Но вече знаеше.

Беше го упоила — също като Теона преди толкова много векове.

Последното нещо, което видя, беше как тя отвори вратата, за да пусне Дезидерий в спалнята му.

Кириан се събуди с вързани над главата ръце. Беше изправен до някаква тъмна, влажна стена в непозната къща. Старомодната стая бе осветена от свещи, които хвърляха танцуващи сенки и до него достигаха шептящи гласове. От вида на мястото предположи, че се намира в по-старо жилище, вероятно не много отдалечено от собствената му къща в „Гардън Дистрикт“. Като огледа стаята, видя Аманда и Дезидерий да стоят на няколко метра от него — Дезидерий я бе прегърнал през раменете. Умът му не можеше да го побере. Не отново. Милостиви богове, не отново. Как можеше да е такъв проклет глупак?

Съзнанието му се бе опитало да го предупреди, че нещо не е наред. През цялото време бе знаел, че Дезидерий е способен да се докопа до Аманда. Но не се беше вслушал във вътрешния си глас. Беше се оставил да го заслепи любовта му към нея, нуждата му от нея.

Кириан стисна очи.

Най-много го болеше, като знаеше какво ще й стори Дезидерий, щом го убиеше. Без неговата защита, Аманда щеше да бъде изцяло във властта на деймона. Значи наистина щеше да се повтори историята с Теона. След екзекуцията му Валерий бе изхвърлил Теона, твърдейки, че не желае в леглото си уличница, която някой ден безжалостно би го предала на враговете му. Понеже бе предала предводителя на македонците и така бе причинила разгрома им, Теона не можа да се завърне у дома. Вилата, която обичаше толкова много, беше изгорена до основи. Всичките й ценности бяха конфискувани.

Преследвана от неговите сънародници, тя бе избягала от Гърция в Рим, където бе станала проститутка в занемарен публичен дом. Беше се разболяла и бе починала по-малко от две години след него. Накрая си бе причинила точно тази съдба, която толкова усилено се бе опитвала да избегне.

Като отвори очи, Кириан видя Аманда на няколко метра от него. Беше облечена с дънки и черно поло. Косата й бе вързана и разкриваше идеално профила й и той видя, че тя притискаше до гърдите си някаква кукла.

Как можеше да му причини това?

Но всъщност Кириан знаеше отговора. Силите на Дезидерий бяха извънредно големи и тя не можеше да им се противопостави. Някак си, въпреки усилията на Д’Алериан, деймонът бе завладял сънищата й и бе промил съзнанието й.

Яростта го заслепи. Нямаше да я остави да умре. Не по този начин. Въпреки слабостта си, той сграбчи въжетата и ги дръпна с всичка сила.

— Така, значи вече си буден.

Дезидерий и Аманда се приближиха и застанаха пред него. С насмешка в очите Дезидерий прегърна Аманда през раменете.

— Болезнено е, нали? Да знаеш, че ще преспя с нея, преди да я убия, и да не можеш да направиш нищо, за да ме спреш.

— Върви по дяволите!

Дезидерий се засмя.

— След теб, пълководецо. След теб. — Той бавно очерта с пръст линията на челюстта на Аманда. Тя изобщо не реагира. Сякаш бе изпаднала в някакъв транс. — Бих я обладал пред теб, но не си падам по публичните зрелища. Никога не съм бил чак толкова извратен. — Деймонът се засмя на собствената си шега.

Кириан усети как едното въже леко се отпусна и съсредоточи цялото си внимание върху усилията си да се освободи.

Въжетата отново се стегнаха.

Дезидерий се разсмя.

— Наистина ли ме мислиш за толкова глупав, че да ти позволя да се освободиш? — Той пристъпи крачка напред и на практика застана лице в лице с Кириан. — Този път няма да рискувам да те оставя да оцелееш.

Ловецът се ухили, сякаш деймонът бе досаден комар, бръмчащ покрай главата му.

— Ау, ако имах ботуши, щях да се разтреперя в тях.

Дезидерий го изгледа невярващо.

— Никога ли не те хваща страх?

Кириан го изгледа студено.

— Изправял съм се срещу цял римски легион само с един меч в ръка. Защо сега да се страхувам от някакъв незначителен деймон полубог с комплекс за малоценност?

Дезидерий изсъска срещу него, оголвайки зъбите си. Грабна един арбалет от масата и го зареди със стоманена стрела.

— Ще се научиш да не ми се подиграваш. Не може да се отнасяш така с мен!

— Защо не? Какво ти е специалното?

— Баща ми е Бакхус. Аз съм бог!

Кириан изсумтя презрително. Първо правило на войната: изкарай противника си от равновесие. Емоциите замъгляваха преценката и водеха до глупави постъпки, а това щеше да му помогне да се освободи и да спаси Аманда и себе си. Освен това му харесваше как пулсираше вената на слепоочието на Дезидерий. Това означаваше, че още не е загубил умението си да дразни враговете си.

— Ти си единствено жалък. Ти си просто един убиец и психопат. Нищо чудно, че татенцето не дава пет пари за теб.

Дезидерий изкрещя от ярост. Той стовари арбалета в лицето на Кириан.

Остра болка прониза главата на Кириан. Той усети кръв по устните си, прокара език по раната си и погледна предизвикателно деймона.

— Не знаеш нищо за живота ми, Нощни ловецо. Не знаеш какво е да си роден, за да умреш.

— Всички сме родени, за да умрем.

— О, да, хората и техния ограничен живот, който е три пъти по-дълъг от нашия. Много ми е жал за тях. — Той хвана Кириан за гърлото и натисна главата му към стената. — Знаеш ли какво е да виждаш жената, която обичаш, да се разпада пред очите ти? Елинор беше само на двайсет и седем. На двайсет и седем! Направих всичко възможно да я спася. Дори й предоставих човек, но тя отказа да вземе душата му и да се спаси. Остана непорочна до края. — Очите на Дезидерий помръкнаха от спомена. — Тя беше толкова красива и нежна. Молих баща си за помощ, а той ми обърна гръб. Гледах как прекрасната ми жена остаря само за няколко часа. Гледах как тялото й се съсухря, докато накрая се разпадна в ръцете ми.

— Съчувствам ти — рече тихо Кириан. — Но това не оправдава постъпката ти.

Дезидерий изкрещя възмутено:

— Какво съм направил? Не съм направил нищо, освен че съм се родил от прокълната раса, за да гледам как хората пропиляват дара на живота, който им е даден. Правя им услуга, като ги убивам. Облекчавам скучното им, вяло съществуване. — Сините му очи потъмняха заплашително и Дезидерий изкриви уста. — Знаеш ли, сдобих се с едно копие от наръчника за Нощни ловци, когато убих един от събратята ти преди деветдесет години. Най-много ме впечатли един пасаж, в който се казваше, че трябва винаги да се прицелвате в сърцето на деймона. Да го поразите в най-уязвимото му място. — Той насочи арбалета към Аманда. — Тя е твоето сърце, нали?

Кириан успя да прикрие ужаса си. Страха си. Макар че беше слаб, той хвана здраво въжетата, които го държаха, и вдигна крака, за да изрита Дезидерий с последните останали му сили, преди деймонът да е успял да нарани Аманда. Дезидерий залитна назад, арбалетът му се отклони и се насочи към пода.

— Бягай, Аманда! — изкрещя Кириан.

Тя не помръдна.

Кириан се блъсна назад в стената.

— По дяволите, Аманда, моля те, бягай заради мен!

Тя изобщо не изглеждаше да го е чула. Просто стоеше с вцепенен поглед и си тананикаше, стиснала куклата си.

Дезидерий се разсмя и се изправи. Облиза кръвта от устните си и погледна злобно Кириан.

— Тя е моя, Нощни ловецо. Можеш да умреш с мисълта, че ще се възползвам добре от нея, преди да отнема душата и силите й.

С дяволска усмивка Дезидерий стреля с арбалета право в сърцето на Кириан. Силата на стрелата, която прониза тялото му, го запрати към стената. Кириан изстена от ужасната болка.

Дезидерий застана пред него. С развеселен поглед той размаза с пръст малкото количество кръв, което се процеждаше от раната.

— Колко жалко, че кръвта на Нощните ловци е отровна. Сигурен съм, че е по-хубава и по-гъста от тази, с която обикновено трябва да се прехранвам.

Кириан почти не чу думите му, понеже ударите на сърцето му заглъхваха. Ушите му забучаха. Досега не бе изпитвал подобна болка. Погледът му се замъгли и той се обърна да види за последен път Аманда. Лицето й бе изпито, когато го погледна, и за момент му се стори, че тя си го спомня. Че наистина го вижда как умира и й е мъчно за него. Ако беше на себе си, Аманда щеше да се втурне към него — беше сигурен в това. За разлика от жена му, тя щеше да плаче, щом научеше за смъртта му. И по някакъв странен начин това го успокои.

Дезидерий отиде при нея и я потупа по рамото.

— Хайде, Аманда, целуни за сбогом възлюбения си.

Кириан се помъчи да си поеме въздух, щом тя го приближи. Искаше да й каже толкова много неща. Имаше толкова много неща, които му се искаше да й бе казал, когато тя беше способна наистина да го чуе.

Поне нямаше да умре сам.

— Обичам те, Аманда — прошепна той, надявайки по-късно тя някак си да успее да си спомни думите му и да разбере, че е бил искрен.

Младата жена се наведе напред с празен поглед, покри устните му със своите и притисна ръката си към рамото му.

Той почувства мрака на смъртта да се спуска над него и докато умираше, чу последните й прошепнати думи.

— Винаги ще те обичам, мой Нощни ловецо.

След това всичко изчезна. Аманда затаи дъх, когато почувства как топлината на медальона, който бе стиснала под роклята на куклата, се процежда и се влива в безжизненото тяло на Кириан. Ръката й се разтрепери в очакване той да се съживи и с всяка изминала секунда треперенето й се засилваше.

Не се получаваше…

О, боже, не! Значи все пак Ахерон я бе излъгал! В очите й запариха сълзи, щом медальонът стана леденостуден и се изхлузи от дланта й.

Кириан все още не помръдваше. Той висеше до стената с бледо лице, със студено тяло.

Не!

Всичко свърши и Кириан беше мъртъв.

Не!

Злият смях на Дезидерий отекна в тъмната стая и накара душата й да заридае от скръб. Точно тогава й се прииска и тя да е мъртва. Всичко бе станало по нейна вина. Тя бе стояла бездейно, оставяйки Кириан да умре, и не бе направила нищо, за да го спаси. Мъката й се надигна и заседна в гърлото й като неизкрещян вик.

„Обичам те, Аманда.“ Думите му щяха да я преследват вечно.

Хлипайки, тя обгърна с ръце тялото на Кириан и го притисна силно, молейки се той да се събуди и да проговори. „Моля те, Господи, вземи от мен каквото поискаш, само му върни живота.“

— Аманда! — повика я Дезидерий с рязък тон.

Тя се притисна още по-силно към Кириан и постави глава на гърдите му до стрелата, опитвайки се да му вдъхне от своята сила. Аманда застина, щом чу нещо. Беше слаб звук, но от него се почувства на седмото небе. Тя чу сърцето на Кириан да бие. Отдръпна се и видя как очите му се отвориха.

Кириан се вгледа в тъмносините очи на Аманда, които блестяха от сълзите й. Вече не бяха празни, а се взираха в неговите с решителност. И с любов.

Лицето й се успокои и щом тя прокара ръка над гърдите му, стрелата излезе от тялото му. В този момент той разбра, че тя не го е предала. Беше го освободила.

— Сега отново имаш душа, Кириан Тракийски — прошепна Аманда и въжетата около китките му се развързаха. — Да накараме този негодник да си плати.

Дезидерий изкрещя от ярост, като осъзна какво се случва. Кириан бе изгубил силите си на Нощен ловец, но това нямаше значение. За първи път от повече от две хиляди години той притежаваше душата си и чувството от притежанието й, както и разбирането, че Аманда не го е предала, му вдъхнаха сили. Деймонът беше мъртвец.

Дезидерий хукна към вратата, но тя се затръшна под носа му.

— Не ми се иска да си тръгваш толкова скоро от партито — каза Аманда. — Не и след всичко, което направи, за да ни посрещнеш толкова любезно.

— Аманда? — обади се неуверено Кириан.

Тя го погледна, очите й блещукаха едва-едва и му напомниха за тези на Ахерон.

— Дезидерий отключи способностите ми — обясни тя тихо. — Мислеше да използва телекинезата и телепатията за себе си. — Тя погледна Дезидерий и се усмихна. — Изненада! Когато ги освободи, ти изгуби целия си контрол над мен.

Деймонът се помъчи да отвори вратата. Кириан тръгна към него като гладна пантера към плячката си.

— Какво става, Дезидерий, да не се уплаши от един обикновен човек?

Деймонът се обърна и се озъби.

— Мога да те победя. Аз съм бог.

— Давай тогава.

Дезидерий изруга и го нападна. Сграбчи Кириан през кръста и го запрати към стената, след което отвори устата си да го захапе.

— О, как ли пък не — изръмжа Кириан. — Не си получих току-що душата, за да я дам на тебе. — Той заби коляното си в слабините на деймона.

Дезидерий политна назад.

— Кириан!

Той се обърна и видя Аманда да държи меча му, а после тя му го подхвърли. Кириан разгъна острието му и тръгна към Дезидерий. Деймонът се наведе да избегне удара и вдигна ръка, за да изстреля към него астрален заряд. Нощният ловец изруга, щом мощната струя го блъсна в гърдите точно където го бе улучила стрелата и той залитна назад. Заболя го. Замаян, не успя да се предпази, когато Дезидерий го връхлетя. Кириан се стегна в очакване на удара.

Такъв обаче не последва. Аманда улучи деймона със своя енергиен заряд.

Кириан се намръщи.

— Скъпа, може ли да го оставиш на мен?

Тя се нацупи.

— Само се опитвах да помогна. Освен това не ти ли дойде множко боят?

Преди да успее да й отговори, Дезидерий пак се хвърли към него. Аманда затаи дъх, докато ги гледаше как се бият. Макар и слаб, Кириан беше удивителен. Той прескочи Дезидерий и вдигна меча си. Злодеят грабна друг меч от масата и блокира удара му.

В стаята се разнесе звън от стомана, докато двамата си разменяха удари.

— Давай, скъпи — прошепна Аманда, стискайки куклата в ръцете си.

Кириан щеше да победи. Трябваше. Бе преживяла твърде много, за да го види как умира сега. Докато наблюдаваше битката им, Аманда осъзна, че слънцето изгрява. Видя го как наднича през затворените прозорци. Деймонът също го видя и изруга, след което замахна към Кириан и изби меча от ръката му.

Аманда затаи дъх.

Дезидерий се ухили, като пристъпи към Кириан и отдалечи от него падналия на пода меч.

— Ето какво — рече злобно. — Предай на Хадес много поздрави от мен!

— Кириан!

Кириан се обърна и Аманда му подхвърли куклата. Той я улови инстинктивно. Изруга, щом остриетата в краката на куклата се забиха в ръката му. Но лицето му се разтегна в усмивка. Той се разсмя, наведе се, когато Дезидерий замахна срещу него, и заби краката на куклата право в сърцето на деймона.

— Сам предай поздравите си на Хадес — рече Ловецът, а Дезидерий зяпна изумено.

Погледът му срещна този на Кириан и времето сякаш спря. На лицето на деймона се изредиха куп емоции: изумление, страх, гняв и болка. След това за част от секундата той се разпадна на прах.

Кириан и Аманда замръзнаха на местата си, осъзнавайки значението на този момент.

Свърши се. Дезидерий беше мъртъв. Аманда и Табита бяха в безопасност.

Кириан бе получил душата си.

И жената, която той обичаше, бе спасила живота му. Кириан пусна куклата на пода и се приближи към Аманда с разтуптяно сърце.

— Страшна актриса си.

— Не съм. Бях изпаднала в ужас. — Тя протегна треперещата си ръка към гърдите му. — Едва не изкрещях, когато той те улучи. Нямаш си представа колко ми беше трудно. Ахерон ми каза, че трябва да умреш, за да бъдеш освободен, а аз знаех, че не мога да те убия. Осъзнах, че единственият ни шанс е да оставя Дезидерий да свърши това вместо мен.

Кириан взе ръката й в своята и щом пръстите му докоснаха дланта й, напипа мехурите по кожата й. Обърна ръката й и видя символите на медальона, жигосани на дланта й.

— Болката сигурно е била непоносима.

— Нищо ми няма.

Той преглътна, изумен от безгрижния й тон. Как можеше да омаловажава това, което бе направила за него? Повдигна вежди невярващо. Според него бе съсипала ръката си.

— Белязана си за цял живот.

— Не — отрече тя с усмивка. — Мисля, че тези белези са най-красивото нещо, което някога съм виждала. — Наведе се и прошепна в ухото му: — След теб, разбира се.

Кириан обхвана с длани лицето й и я целуна.

— Благодаря ти, Аманда.

Докато го гледаше, радостта изчезна от лицето й и в очите й се появи притеснение.

— Джулиън и Ахерон казаха, че ако решиш, сега можеш да извикаш Артемида и да й върнеш душата си.

— Защо ми е да решавам подобно нещо?

Тя вдигна рамене.

— Ти си Нощен ловец.

Той я целуна нежно по устните.

— Аз съм само един влюбен мъж. Искам теб, Аманда. До края на блажено краткия ми смъртен живот. Искам да се будя в зори с теб в обятията си и да гледам как децата ни играят и се бият. По дяволите, даже искам да ги чуя как ми отговарят сърдито.

Тя му се усмихна.

— Сигурен ли си?

— Никога в живота си не съм бил по-сигурен.

Аманда хвана ръката му и го изведе от стаята. Кириан се закова на място, щом видя утринната светлина във всекидневната. По навик той отстъпи назад. Ярката слънчева светлина не подразни очите му. Не изгори кожата му.

Като стисна ръката на Аманда, той се застави да прекрачи прага.

И за първи път от повече от две хиляди години излезе на дневна светлина. Чувството от слънчевите лъчи върху кожата му беше невероятно. Топлината, гъделичкащият утринен бриз. С разтуптяно сърце погледна нагоре към светлосиньото небе и видя белите облаци. Денят беше прекрасен. Дължеше всичко това на Аманда. Той я вдигна на ръце и я притисна към себе си.

— Слава на Аполон — прошепна.

Аманда се усмихна и го прегърна любящо.

— Не. Слава на Афродита.

Бележки

[1] Трябва да го убия, трябва да го убия (исп.). — Б.пр. ↑

[2] Не го прави. Остави ме да стана (исп.). — Б.пр. ↑

[3] Американски телевизионен канал. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Шерилин Кениън Нощни удоволствия (13)

Метаданни

Данни

Нощни удоволствия

Информация

История

Сваляне / Връзки

10

Шерилин Кениън
Нощни удоволствия (13)