Шерилин Кениън
Нощни удоволствия (12)

9

Кириан прекоси коридора и отвори вратата на кабинета си. Ник седеше с гръб към него до старинното махагоново бюро. Черният кожен стол с подвижна облегалка изскърца, когато Ник се намести по-удобно, движейки светкавично пръстите си по клавиатурата на компютъра.

Гледката беше нещо обичайно. Ник беше нещо като полубог в интернет, което според хакерската терминология означаваше, че е способен да се докопа до почти всякаква информация, независимо от защитните системи на сървъра. Поради тази причина на Ник, Крие Ериксън и Дафне Адаме бе поверена задачата да проектират, поддържат и гарантират сигурността на уебсайта Dark-Hunter.com, в който Нощните ловци и скуайърите пазеха всичките си архиви и чрез който общуваха помежду си. Кириан се радваше, че Ник проявява интерес и към нещо друго, освен към жени със съмнителен морал.

— Е, какво те накара да нахлуеш в стаята ми?

Младежът го погледна през рамо и се ухили дяволито.

— Човече, правил си секс. Време ти беше.

— Престани.

Ник изсумтя и насочи вниманието си към съобщението на екрана.

— Ти си единственият мъж, когото познавам, който може само десет минути, след като е преспал с такава красива жена, да е толкова вкиснат. По дяволите, не си ли чувал, че сексът би трябвало да те накара да се почувстваш по-добре?

Кириан завъртя изразително очи, подразнен от наглостта на скуайъра си. Правилата и нормите никога не се отнасяха до Ник Гошей. Младежът никога не се бе страхувал от него. Дори и в нощта, когато бе научил какъв е Кириан.

— Ник… — каза предупредително той.

Ник отвори един от прозорците на екрана и прочете съобщението.

— Добре де, добре. Ето какво са ни изпратили оракулите.

По произход аполит и роден деймон, той всява навред болка и стон.

От кръвта на винения бог е изтъкан и цял от гняв е завладян.

Завинаги ще бъде озаптен сега, само от Нощния ловец с душа.

Кириан се намръщи на загадката, която беше обичайната дивотия, която им пробутваха оракулите. Богове, как само ги мразеше. Не можеха ли поне веднъж да се изразят на обикновен, прост език?

О, не, да пази Зевс. Всъщност оракулите трябваше да им помагат да защитават хората.

— Какво, по дяволите, означава това? — попита той.

Ник завъртя стола си към него.

— Според тълкованието на Ахерон, само Нощен ловец с душа може да убие Дезидерий. Затова досега никой не е успял. Това е просто пророчество, знаеш как действа.

— Няма такова нещо като Нощен ловец с душа. Поне не и с цяла душа.

— Тогава според оракулите и Аш, Дезидерий никога не може да бъде убит.

Кириан въздъхна.

— Не това исках да чуя тази сутрин.

— Мога само да кажа, че съм дяволски щастлив, задето не съм на твое място в тази ситуация. — Ник се намръщи. — Очите ти са зелени. Какво е станало?

— Нищо.

Младежът наклони глава и го изгледа с подозрение.

— Има нещо. — Посегна към телефона си. — Трябва ли пак да звъня на Аш?

Кириан изтръгна телефона от ръката му и му хвърли убийствен поглед.

— Не намесвай Ахерон. Мога да се справя.

— Да, гледай да го направиш. Лазиш ми по нервите, но не ми се ще да обучавам поредния Нощен ловец.

Кириан изсумтя.

— Какво е това? Признание в любов?

— В лоялност. Не искам да те видя мъртъв като Страйгър.

Думите му отрезвиха Кириан. Страйгър беше свиреп Нощен ловец, който бе заловен от човешки ловци на вампири и изложен на дневна светлина. Смъртта му бе разстроила всички — и Нощните ловци, и скуайърите.

— Не се безпокой — отвърна той уверено. — Нямам намерение да излизам на светло. Мога да се справя и сам.

— На бас, че и Страйгър е твърдял същото.

Кириан изръмжа.

— Днес нямаш ли лекции?

Ник се изсмя.

— Пич, аз съм кажун от блатата, който никога няма часове. — Той прочисти гърлото си и добави, вече без силния кажунски акцент: — Не, днес е записването. Трябва да реша какви предмети ще изучавам следващия семестър.

— Добре, обаче днес искам да свършиш няколко задачи.

— И кое ще е по-различното в сравнение с всеки друг ден?

„Сарказъм, твоето име е Ник Гошей.“

— Искам да заведеш Аманда на пазар. Деймоните опожариха къщата й и сега няма други дрехи, освен тези на гърба си.

Ник повдигна вежди.

— Ако не са ме излъгали очите, тя нямаше дрехи нито на гърба си, нито отпред.

Кириан изгледа заплашително скуайъра си.

— Не се гневи. — Ник вдигна ръце, все едно се предава. — Знам, че тя е твоя, и никога няма да й посегна, но човече, не съм сляп.

— Един ден, многознайко…

— Да, знам. Тази заплаха можеше и да има някаква тежест, ако не бях наясно колко много обичаш да ме командваш. Ще полудееш, ако не можеш да се свържеш с мен по всяко време на нощта.

Кириан не можеше да отрече това. Нощите му наистина ставаха дълги и отегчителни, когато нямаше деймони за преследване. А да досажда на Ник в три сутринта наистина му доставяше известно удоволствие.

Младежът извади джобния си органайзер и започна да си води записки.

— Добре, тайна мисия: да заведа жената на пазар. — Той погледна Кириан. — Между другото, искам да ми платиш вредни. Най-много мразя да вися в търговския център.

Кириан се засмя.

— Личи си, като гледам как се обличаш.

Ник се престори на обиден.

— Извинете, господин Армани. Случайно си падам по гръндж стила.

— Съжалявам. Все забравям, че е модерно да изглеждаш така, сякаш си изскочил от контейнер за боклук.

Младежът се направи на възмутен.

— Защо не си замъкнеш задника обратно в леглото и не запазиш чаровните обноски за любимата си? Защото ако продължаваш така, ще те пронижа с кол… — после добави под нос: — … докато спиш.

Кириан скръсти ръце пред гърдите си.

— Добре, ще получиш бонус, но се дръж добре с Аманда. Гледай да сведеш до минимум сарказма си.

— Слушам, о, велики повелителю и господарю. — Ник записа в органайзера си „Бъди добър с жената, затваряй си устата“, изговаряйки го на глас, после вдигна поглед. — Между другото, има ли ограничение в сумата, която трябва да похарча за дрехите й?

— Не. Купи й каквото поиска.

— Да минем през „Наймън Маркъс“ и „Лорд и Тейлър“. Добре, друго?

— Доведи я тук преди да се стъмни, иначе ще нахраня алигаторите на Талон с кажунската ти кожа.

В очите на Ник се мярна страх. Той мразеше алигатори, но Кириан нямаше представа защо.

— Добре де, уплаших се.

— Освен това искам да се отбиеш у Талон и да вземеш един срад. Трябва да спретнем една неочаквана изненада на Дезидерий.

Ник видимо изтръпна при споменаването на кръглия кинжал на Талон. Той представляваше древно оръжие, в сравнение с което прословутите ножове „Гинзу“ изглеждаха като ножчета за мазане на масло.

— Знаеш ли изобщо как се използва това чудо?

— Да, знам. — Кириан въздъхна дълбоко. — Сега се нуждая от сън. Главната ти задача днес е да се погрижиш за Аманда.

Ник изключи органайзера си и го закачи на колана си.

— Харесваш я, нали?

Кириан не отвърна. Не смееше. Беше по-добре и двамата да не знаят отговора. Той остави Ник пред компютъра и се върна в стаята си.

След като си взе един бърз душ, Аманда тихо влезе в спалнята да се облече, докато Кириан спеше в голямото си легло с балдахин. В стаята цареше пълен мрак, единствената светлина идваше от банята. Оттук никой не можеше да каже дали навън е ден или нощ и въпреки това Кириан сякаш винаги знаеше кога е изгряло слънцето. Тя се приближи до леглото и го загледа как лежи, загърнат до кръста с чаршафа, който закриваше голотата му. О, тялото му си го биваше…

Можеше да го съзерцава цял ден и да не й омръзне да се любува на разкошната му загоряла кожа, която тя копнееше да изследва още и още с устните и ръцете си. Кое беше това, което я караше да се чувства така пристрастена към него? Изгаряше от желание да целуне тези съвършени устни и да прокара ръце през златистите кичури на главата му, но не искаше да нарушава съня му. Той имаше нужда да възстанови силите си.

Излезе на пръсти от спалнята и заслиза по стълбите към кухнята. Белият мрамор в стаята искреше под ярката слънчева светлина. Роза пържеше бекон, а Ник седеше на един бар-стол и преглеждаше някакъв колежански каталог с учебни курсове. Ник беше строен и красив, вероятно на не повече от двайсет и четири. Дългата до раменете му тъмнокестенява коса може и да се нуждаеше от подстригване, но някак подхождаше на изваяните му черти. Носеше размъкнат пуловер, който бе виждал и по-добри дни, и избелели дънки с дупка на коляното.

— Хей, Роза — обади се той, без да вдига поглед от каталога. — Ако запиша испански език другия семестър, ще ми помагаш ли с уроците?

— Si. Мисля, че Кириан също ще ти помага.

— Супер — отбеляза саркастично младежът. — Като добавим и древногръцката цивилизация, няма да ми остане никакво шибано време.

— Ник! — скара му се Роза. — Какъв е този език? Не отива на един джентълмен да говори така.

— Извинявай.

Роза сложи пред него чиния с препечени филийки, бекон и яйца, след което се обърна и забеляза застаналата на прага Аманда.

— Ето те и теб, senorita^[1]. Гладна ли си?

— Малко.

— Ела. — Тя посочи стола до Ник. — Седни, ще ти направя закуска.

— Благодаря, Роза.

Възрастната жена се усмихна.

Аманда седна до Ник. Той избърса дясната си ръка в дънките и я протегна към нея.

— Ник Гошей — заяви с чаровна усмивка и на бузите му се появиха трапчинки. — По-известен като „Ник, довлечи си задника тук, искам от теб…“.

Тя се засмя.

— Обича да командва, нали?

— И още как. — Ник извади мобилния си телефон от калъфчето на колана си и й го подаде. — Като стана дума, шефът каза, че ще трябва да се обадиш в службата си.

— Благодаря.

Докато Роза приготвяше закуската й, тя се обади на шефа си и обясни положението с къщата си. За щастие той прояви разбиране и й даде две седмици отпуск, за да реши проблема си. Щом затвори, й призля, като си припомни случилото се.

— Не мога да повярвам, че опожариха къщата ми.

— Твоята къща ли? — попита Роза. — Кой я опожари?

— Полицията разследва случая — обади се Кириан от всекидневната.

Аманда се обърна и го видя да стои на вратата. Изглеждаше пребледнял и разтревожен.

Роза се усмихна.

— Ти си тук. Ник каза, че днес няма да те има.

— Не ми е добре. — Макар изражението му да бе топло, той изгледа Роза с присвити очи. — Ти дойде навреме тази сутрин, нали?

Роза подмина въпроса му.

— Ела и седни. Ще ти направя нещо за ядене.

Кириан хвърли предпазлив поглед към слънчевата светлина, която струеше през отворените прозорци в кухнята. Той отстъпи назад в тъмната всекидневна.

— Благодаря ти, Роза, но не съм гладен. Ник, искам да дойдеш за минутка.

Младежът се подсмихна многозначително.

— Поне не ми каза да си довлека задника.

— Ник — извика Кириан, — довлечи си задника, момко.

Ник стана, а Роза постави една чиния пред Аманда.

— Горкичката. Какво ще правиш без дом?

— Не знам. Май трябва да се обадя на застрахователната компания. Да намеря къде да живея… — Гласът на Аманда заглъхна при мисълта за всички неща, които трябваше да свърши.

Трябваше да преустрои целия си живот. Всичко. Четката за зъби, обувките, книгите, мебелите, телефоните. Нямаше дори друг чифт бельо. Разстроена, тя загуби апетит. Какво щеше да прави?

Ник се върна до барплота и взе каталога си, после отново отиде при Кириан до вратата.

— Имам нужда от услуга. Трябва да се запиша в един часа, така че ако не се върнем дотогава, ще регистрираш ли онлайн предметите, които съм избрал? Знам, че трябва да спиш, но наистина държа да уча древногръцка цивилизация следващия семестър.

— Защо?

— Преподавателят е доктор Алекзандър, а според слуховете той бил много добър.

— Джулиън Алекзандър? — попита Аманда.

— Да — отвърна Ник, като се обърна към нея. — Познаваш ли го?

Тя и Кириан се спогледаха многозначително.

— Не толкова добре, колкото го познава Кириан.

Ник потръпна.

— О, не, само не още един като теб. Върхът. Застреляй ме още сега, за да ме отървеш от страданията ми.

— Не ме изкушавай. — Кириан взе каталога. — В един часа. Нещо друго?

— Да, направи нещо за очите си, че ме побиват тръпки, като ги гледам.

Кириан свъси предупредително вежди, недоволен от заповедническия тон на Ник.

— Приятно прекарване и на двамата.

— Приятно прекарване? — попита Аманда, когато Кириан излезе.

Ник се върна на стола си.

— Отиваме да пазаруваме. — Той сви презрително устни и потръпна при произнасянето на думата.

— Какво ще купуваме?

Младежът отпи от портокаловия си сок.

— Всичко, от което имате нужда, милейди. Кожи, диаманти и така нататък.

— Диаманти? — повтори тя, като се засмя на екстравагантното предложение.

— Кириан черпи, така че, викам, да му отпуснем края. Буквално.

Тя се усмихна.

— Не е редно. Имам си собствени пари.

— Хубаво, ама защо да ги харчиш? И представа си нямаш колко е богат нашият човек. Кълна се, че и целия мол да купиш, дори няма да забележи.

Аманда нямаше никакво намерение да го прави. Въпреки това й трябваха някакви дрехи.

— Добре. Може ли да се отбием у майка ми?

— Разбира се. Задачата ми днес е да правя всичко, което ми кажеш.

Тя поклати глава, като видя дяволитата му усмивка.

След като се обади на застрахователната си компания да съобщи за пожара, Аманда отиде с Ник на пазар. Но накрая се възмути, след като той не й позволи да плати нито една покупка.

— Изпълнявам заповеди — обясни Ник за пети път. — Ти купуваш, аз плащам.

Тя изръмжа добродушно:

— Винаги ли изпълняваш заповеди?

— Да, за жалост.

Аманда отново се засмя. Излязоха от магазина и тръгнаха из търговския център с Ник, който носеше торбите с покупки.

— Откога работиш за Кириан? — попита тя, щом се качиха на ескалатора.

— От осем години.

Аманда зяпна от учудване.

— Наистина ли? Не ми изглеждаш толкова възрастен.

— Ами, всъщност нямах още шестнайсет, когато започнах.

— Може ли да се стане скуайър на такава възраст?

Ник извърна глава, за да огледа една привлекателна девойка с тясна, къса пола, която се качваше със съседния ескалатор, след което отново се обърна към Аманда и й се усмихна, разкривайки трапчинките си, преди да й отговори.

— Дълго време не знаех какъв е. Просто си мислех, че е някакъв смахнат богаташ с комплекс за малоценност.

Тя се намръщи, щом слязоха от ескалатора и тръгнаха да обикалят долния етаж.

— Защо си смятал така?

Ник намести торбите, които носеше.

— До теб стои синът на престъпник. Баща ми умря в Ангола преди единайсет години по време на затворнически бунт.

Аманда трепна при мисълта за подобна загуба.

— А майка ти?

— Тя беше екзотична танцьорка на „Бърбън Стрийт“. Израснах в задната стая на клуба, в който работеше, и помагах на охраната да изхвърля буйните клиенти.

Аманда потръпна от описанието на живота му.

— Съжалявам.

Той равнодушно сви рамене.

— Няма защо. Мама може да има недостатъци, но е добра майка и страхотна жена. Направи всичко, което бе по силите й, предвид малкото, което имахме. Забременяла от баща ми, когато била на петнайсет, и нейният баща я изгонил. Така че си бяхме само ние двамата, докато баща ми береше ядове с наказателната система. Никога не сме имали много, но тя винаги ме е обичала.

Аманда се усмихна, доловила любовта в гласа му. Беше очевидно, че той боготвори майка си.

— Как се запозна с Кириан?

Ник не отговори веднага, сякаш събираше мислите си.

— Когато станах тийнейджър, ми омръзна да гледам как майка ми все върви с наведена глава. Как гладува, за да мога аз да хапна малко повече. Помня как, като вървяхме към работата й, тя с копнеж оглеждаше витрините на магазините. — Той въздъхна. — Очите й щяха да изтекат. — Младежът гледаше втренчено пред себе си. — Майка ми е най-сърдечната жена, която Бог е създал на тази планета. Не можех да издържам да я гледам на какви унижения се подлага, за да ме изхранва. Да виждам как мъжете я опипват постоянно. Или изражението й, когато видеше нещо, което й харесваше, но не можеше да си го позволи. Като станах на тринайсет, ми дойде до гуша и започнах да крада.

Сърцето на Аманда се сви. Не че го оправдаваше, но не можеше и да го съди.

— Една нощ бандата, с която движех, реши да нападнем и оберем двама туристи. Аз им се противопоставих. Едно е да крадеш от магазини или да обираш богаташки къщи, но не исках да наранявам никого.

Значи, дори и като крадец, Ник бе имал съвест.

— Какво стана? — попита тя.

— Момчетата се вбесиха и решиха да се поупражнят върху мен, като ми избият глупостите от главата. Малко след това се озовах в краката им, пребит до смърт, и следващото нещо, което си спомням, бе един мъж, който ми подаде ръка и ме попита дали съм добре.

— Кириан?

Ник кимна утвърдително.

— Той ме закара в болницата и плати на лекарите да ми зашият главата и порезните рани. Остана с мен, докато дойде майка ми. Докато чакахме, ме попита дали искам да работя за него и да му изпълнявам разни поръчки след училище.

Тя си представи Ник като заядлив тийнейджър. Това, че бе открил добротата на Ник зад язвителния му характер, говореше много за качествата на Кириан.

— И ти се съгласи?

— Отначало не. Не бях сигурен дали искам да си имам работа с някакъв тип, който притежаваше всичките пари на света. Освен това мама беше много подозрително настроена към Кириан. И все още е. Не може да си представи защо, за бога, ми дава толкова пари за това, че на практика не върша почти нищо. — Той се засмя. — Тя все още има подозрения, че съм му наркодилър.

Аманда се засмя. Горката му майка.

— Ти какво й казваш?

— Че шефът ми е нещо като Хауърд Хюз^[2], който се мисли за Господ. — Ник стана сериозен и я погледна втренчено. — Дължа живота си на Кириан. Не се знае къде щях да съм, ако не ме беше намерил онази нощ. Едно е сигурно — нямаше да съм студент по право в „Лойола“ и да се разкарвам напред-назад в ягуар. Знам, че понякога е абсолютен гадняр, но дълбоко в сърцето си е добър човек.

Аманда се замисли над думите му, докато напускаха търговския център и прибираха покупките й в багажника на сребристочерния ягуар на Ник.

Качиха се в колата и тя закопча колана си.

— Кога Кириан ти каза какъв е?

Ник включи двигателя и излезе на заден ход от паркинга.

— Когато завърших гимназия. Предложи ми постоянна работа като негов скуайър.

— И какво точно е скуайър?

Ник излезе на улицата и докато превключваше скоростите, Аманда забеляза на дясната му ръка странна татуировка, приличаща на паяжина. Изглеждаше като някакъв древногръцки символ и тя се зачуди дали всички скуайъри имат такъв знак.

— Нашата задача е да защитаваме Нощните ловци през деня и да им набавяме всичко, от което се нуждаят. Храна, дрехи, коли, да поддържаме домовете им и така нататък. Преди време скуайърите буквално са стояли на стража пред специалните крипти, в които са спели господарите им, откъдето е тръгнал и митът за спящите в ковчези вампири. Понеже слънчевата светлина е смъртоносна за тях, Нощните ловци са спели в пещери или изолирани помещения, където няма вероятност да бъдат изложени на слънце. В замяна на нашите услуги те ни оказват финансова подкрепа.

— Значи всеки Нощен ловец си има скуайър?

— Не. Някои предпочитат сами да се оправят. Аз съм първият скуайър, който Кириан има от триста години насам.

Тя потрепери, като се замисли колко дълго е бил самотен Кириан. Представяше си го как се разхожда из имението си като някакъв неспокоен дух, търсещ и ненамиращ покой.

— А ако искаш да напуснеш? — поинтересува се тя.

Ник си пое въздух през зъби.

— Не е толкова лесно. Скуайърите са част от сложна организация, малко като „Хотел Калифорния“ — можеш да се отпишеш от регистъра на гостите, но никога не го напускаш. Излезеш ли, ще те наблюдават до последния ти ден. Ако някога предадеш тях или Нощните ловци, няма да живееш толкова дълго, че да се разкаеш.

От зловещия му тон я полазиха тръпки.

— Наистина ли?

— О, да. Някои момчета са скуайъри по наследство, което се предава в продължение на хиляди години в рода им.

— Това нещо като робство ли е? — попита тя.

— Не. Мога да си тръгна по всяко време, просто не мога да наруша скуайърската клетва. Щом веднъж я положиш, клетвата е вечна и ненарушима. Когато се оженя, съпругата ми никога няма да разбере какъв е Кириан или какво правя за него, освен ако и тя не стане скуайър. След като децата ми пораснат, аз мога да реша дали да ги намеся в това, или не. Ако избера да ги посветя в тайната, те трябва да се явят пред Ахерон и Артемида, които ще прегледат и евентуално одобрят кандидатурите им.

Това вече наистина я изплаши, защото й хрумна ужасяваща мисъл.

— Ами аз? Няма ли да си помислят, че представлявам заплаха?

Ник спря на червен светофар и се обърна към нея със сериозно изражение на лицето.

— Ако наистина си заплаха, някой от скуайърите ще те убие.

Тя преглътна.

— Това не е никак успокояващо.

— И не би трябвало. Ние приемаме много сериозно нашите задължения. Нощните ловци са единствените, които стоят между човешката раса и робството или унищожението. Без тях аполитите и деймоните ще ни завладеят.

Кириан лежеше в леглото, като всячески се опитваше да заспи, но не спираше да чувства Аманда в съзнанието си. Тя се намираше при останките от къщата си. Знаеше го. Почувства сълзите й, гнева й. Отчаянието й. И страдаше заради нея.

Как само му се искаше точно сега да бъде до нея. Да я утеши. Преди невъзможността да се разхожда на слънчева светлина никога не го бе притеснявала, но вече не беше така. Ако не беше Нощен ловец, щеше да може да е до нея и да й предложи закрилата си. Подкрепата си.

Затвори очи и вдиша дълбоко, опитвайки се да пропъди болката. Беше избрал този път в пристъп на мъчителен гняв. Сега нямаше изход от него. Артемида ревностно пазеше армията си и бе вдигнала летвата толкова високо, така че за цялото това време Кириан познаваше само трима Нощни ловци, които бяха върнали душите си. Всички останали бяха загинали, опитвайки се да го направят.

— За какво изобщо ми е душа? — въздъхна той, като отвори очи и ги впери в златистокафявия балдахин над леглото си. — Тя само прави човека слаб.

Животът му имаше смисъл. Имаше цел. Тогава защо така отчаяно копнееше за Аманда? От векове не бе изпитвал такова чувство — същото онова чувство, което някога го бе накарало да предаде всички, които го бяха обичали.

— Няма отново да проявя слабост — прошепна.

Не смяташе, че Аманда ще го нарани умишлено. Боеше се от самия себе си, защото веднъж дадеше ли сърцето или предаността си, повече никога нямаше да си ги върне. Всичко се свеждаше до един основен факт. Страхуваше се от себе си и от това, колко далеч можеше да стигне, за да я защити.

След като посетиха останките от къщата на Аманда и дома на майка й, Ник я закара в сърцето на Френския квартал и паркира в една странична уличка, а после тръгнаха пеша към улица „Шартър“. Минаха през един не особено оживен търговски район, докато стигнаха до малък бутик, наречен „Кукли и аксесоари“. Аманда се намръщи. В магазин за кукли ли отиваха? И това ако не беше странно!

— Какво ще правим тук? — попита тя, когато той й отвори вратата.

— Ще се срещнем с майсторката на кукли.

Добре, зададе поредния тъп въпрос…

Тя погледна скептично Ник.

— Знаеш ли, не мисля, че правят кукли Барби с човешки ръст.

Скуайърът се изсмя, давайки й път да влезе в магазина:

— Не си търся Барби и не сме дошли тук заради мен, а заради Кириан.

Сега тя наистина се притесни.

— Защо?

Преди той да успее да отговори, една възрастна жена вдигна поглед от работната си маса до вратата и привлече цялото внимание на Аманда. Тя държеше в ръце кукла Барби и рисуваше лицето й. Жената носеше на главата си странно оранжево устройство с лампичка и прикрепен към него часовникарски монокъл. То покриваше чисто бялата й коса, опъната назад в стегнат кок. Кафявите й очи блестяха дружелюбно.

— Малък Ники — каза тя майчински, — какво те води насам този следобед, и то с такава красива гостенка? Мисля, че за първи път те виждам с жена. — Тя махна към него с мъничката четка за рисуване, която държеше. — Но пък си заслужава да бъдеш видян с нея. Прекрасна е и не говоря за външността й, ако разбираш какво имам предвид.

Ник прокара ръка през косата си и погледна смутено Аманда.

— Лиза, любов моя — рече високо, като я озари с чаровна усмивка. — Нима се нуждая от причина, за да дойда да видя сияйното ти лице?

Тя се засмя.

— Може да съм стара, Никълъс Гошей, но още не съм оглупяла. — Възрастната жена се потупа по главата и шлемът се разтресе. — Все още съм с всичкия си и са минали повече години, отколкото мога да си спомня, откакто мъж като теб е идвал да ме посети без причина. Затова сега ела и ми прошепни на ушенце от какво имаш нужда.

Ник отиде да й прошепне и чак тогава Аманда разбра, че Лиза има проблеми със слуха. Всъщност накрая му се наложи да говори толкова високо, че Аманда чу ясно всяка дума. Дори когато той поръча пластични експлозиви.

— И запомни — заръча й младежът. — Кириан иска да са съвсем същите като на Талон.

— Чух те, Ник — отвърна Лиза добродушно. — Да не съм глуха? — Тя намигна на Аманда.

— Кога да дойда да ги взема? — попита младежът.

Възрастната жена присви устни.

— Дай ми ден-два. Става ли? — Тя вдигна куклата в ръцете си. — Барби не очаква никакъв Нощен ловец.

Ник се засмя.

— Разбира се, Лиза, благодаря.

Като тръгнаха към вратата, старата жена ги спря.

— Знаеш ли — каза тя на Аманда, като се приближи до нея, тътрейки крака. Старицата бе висока едва метър и петдесет. Тя я потупа по ръката. — Имаш много изящен вид. Като красиво ангелче си.

Младата жена се усмихна признателно.

— Благодаря.

Лиза вдигна монокъла на шлема си и отиде до една лавица до вратата. Надигна се на пръсти и взе от там една изработена по поръчка кукла. Тя бе чисто бяла, с дълга, къдрава черна коса и имаше ефирни ангелски криле и красива бяла рокля, обшита с мъниста. Аманда никога не бе виждала нещо толкова красиво и изящно.

Лиза й я подаде.

— Казва се Старла. Изрисувах лицето й по подобие на една жена, която често идва тук. — Тя вдигна куклата до ухото си, сякаш играчката й говореше. Старицата кимна, след което подаде куклата на Аманда. — Казва, че иска да тръгне с теб.

Аманда зяпна от изумление. Особено, като видя на етикета, че куклата струва четиристотин долара.

— Благодаря, Лиза, но не мога да я взема — заяви, опитвайки се да й я върне.

Лиза отказа, като махна с ръка.

— Твоя е, скъпа. Имаш нужда от ангел, който да те пази.

— Но…

— Всичко е наред — каза Ник, като кимна към вратата. После добави тихо: — Ще я обидиш, ако й откажеш. Обича да ги подарява.

Аманда прегърна старицата.

— Благодаря ти, Лиза. Ще я пазя като съкровище.

Почти бяха излезли от магазина, когато Лиза отново ги спря и взе куклата.

— Забравих нещо — рече. — Старла е много специална. — Лиза събра краката на куклата, след което натисна главата й надолу.

От стъпалата на куклата изскочиха две тънки като моливи, осемсантиметрови остриета.

— За деймоните — обясни старата жена, като дръпна нагоре главата и остриетата се прибраха. — Понякога е по-добре красотата да е смъртоносна.

Добре, помисли си Аманда. Не беше съвсем сигурна как да тълкува всичко това. Старицата й подаде куклата и пак я потупа по ръката.

— Пазете се, вие двамата.

— Ще се пазим — отвърна Ник и този път наистина си тръгнаха.

Аманда се вторачи в куклата в ръцете си и не знаеше какво да си мисли.

Ник й се смя през целия път до колата.

— Лиза е скуайър, нали? — попита Аманда, когато се качи в ягуара и постави Старла много внимателно в скута си.

— Вече е пенсионирана, но е била скуайър и оракул в продължение на трийсет и пет години, докато не предаде на Брина грижите за Ксандър.

— Лиза ли изработва ботушите на Кириан?

Той поклати отрицателно глава и запали двигателя.

— Големите оръжия — мечовете, ботушите и други такива — ги изработва друг Нощен ловец. Лиза прави малките оръжия, като махалата с пластичен експлозив. Тя е изкусна майсторка, която обича да придава смъртоносни свойства на разни бижута и други безобидни предмети.

Аманда рязко изпъшка.

— Хвана ме страх от вас.

Той се засмя и погледна часовника си.

— Почти три часът е. Трябва да се отбием у Талон и да те върна преди смрачаване, затова е по-добре да побързаме.

— Добре.

Караха в продължение на четирийсет минути, като напуснаха пределите на града и навлязоха в блатистата местност. В края на един дълъг, криволичещ черен път стигнаха до голяма стара постройка, нещо средно между барака и къща. Ако не бяха новите ключалки, тя нямаше да повярва, че някой я е обитавал през последните сто години. Както и че някой ползва странната пощенска кутия отпред. Тя беше черна, с нещо като огромни сребърни шипове, минаващи през нея диагонално и хоризонтално.

— Талон е чешит — обясни Ник, като видя изражението й. — Смята, че е много забавно как е надупчил пощенската си кутия.

Ник отвори вратата на гаража с дистанционното направо от колата си. Когато влязоха вътре и той паркира ягуара, тя ахна от изумление. Отвътре бараката беше облицована с плочки и стомана и в нея имаше един додж „Вайпър“, пет мотора „Харли Дейвидсън“ и малък катамаран, закотвен в задния край до изхода към блатото.

— Леле — възкликна Аманда, когато забеляза един харли, който бе отделно от другите. Черен и лъскав, той блестеше на слабата светлина. Очевидно моторът бе ценно притежание и тя си спомни, че предишната нощ Талон бе карал именно него.

Без да обръща внимание на колата или мотоциклетите, Ник се отправи към катамарана.

— Талон чак тук ли живее? — попита тя, като го последва върху чистия док и забеляза, че има достатъчно място за още една лодка.

Ник й помогна да се качи в катамарана, след това отиде да отвори вратата на гаража, която отвеждаше навън в блатото.

— Да, нали е древен келт, обича природата. Дори когато има отвратително приветлив вид.

Аманда изненадано повдигна вежда.

— Той действително ли е древен келт?

— О, да. От пети или шести век. Бил е вожд. Баща му е бил върховен друид, а майка му е била вожд преди него.

— Наистина ли?

Ник кимна утвърдително, развърза лодката и скочи вътре. Щом младата жена седна, той запали бръмчащия двигател.

— Как е станал Нощен ловец? — провикна се тя, за да надвика бученето.

— Племето му го предало — отвърна Ник, докато направляваше лодката през блатото. — Казали му, че трябва да принесат в жертва някой от семейството му: или него, или сестра му. Той се съгласил, но щом го вързали, убили сестра му пред очите му. Талон побеснял, но понеже бил вързан, нищо не могъл да стори. Когато се върнали да го убият, се заклел да отмъсти на всички тях.

Боже, никой от ловците ли не е имал щастлив живот?

— И е убил членовете на племето си? — попита тя.

— Като нищо.

Аманда седеше мълчаливо, размишлявайки по въпроса. Горкият Талон. Самата тя не можеше да си представи как би се чувствала, ако пред очите й убият някоя от обичните й сестри. Те може и да я дразнеха през повечето време, но означаваха всичко за нея и щеше да убие всеки, който наранеше някоя от тях. Какъв ли ужас е изпитал той през онзи ден. Сигурно случилото се го преследваше и до днес.

Ник навлезе още по-навътре в блатото, докато стигнаха до една невероятно малка колиба. Едва ли заемаше седемдесет квадрата, ако имаше и толкова. Отвън изглеждаше още по-порутена и от бараката, където бяха оставили колата на Ник. Грапавата дървесина бе изсветляла от слънцето до сиво и изглеждаше така, сякаш щеше да се срути при най-лекия ветрец. Когато наближиха, тя видя зад колибата един док с два големи генератора и още един катамаран.

— Какво прави той през сезона на ураганите? — попита, докато Ник спираше лодката.

— Нищо особено. Една от способностите на Талон е да контролира времето, така че това не е такава опасност за него. Но мястото може да рухне по всяко време на деня, докато той си спи в неведение за климатичните условия. В този случай ще се изпържи на светлината.

— Обичат да живеят опасно, нали?

Младежът се засмя.

— Трябва да си от определена порода, за да правиш каквото правят те. Да умееш да флиртуваш с опасността е основно изискване.

Ник слезе първи от лодката, а нея предупреди да остане на мястото си. Той предпазливо тръгна по една тясна, стара пътечка, която свързваше импровизирания док с вратата на колибата, след което й даде знак да го последва.

— Махни се, Бет — скара се той, когато един алигатор я приближи.

Аманда скочи обратно в лодката.

— Няма страшно — увери я Ник. — Те пазят Талон през деня. Щом си с мен, са безобидни.

— Не ми се вярва много — каза тя и неохотно слезе отново от лодката.

Четири огромни алигатора я проследиха със зли погледи и я последваха чак до вратата. Стомахът на Аманда се сви от страх, когато най-големият алигатор се изкатери на верандата зад тях и размаха опашка. Животното изсъска срещу тях.

— Млъквай, Бет — тросна се Ник. — Или, кълна се, ще те направя на куфар. — Той почука на избелялата очукана врата.

— Още не се е стъмнило, Ник — разнесе се отвътре сърдитият глас на Талон с характерния му силен акцент, при което тя се зачуди откъде е разбрал, че са те. — Какво искаш?

— Трябва ми твоят срад за Кириан, преди да се е стъмнило.

Аманда чу шумолене от вътрешната страна. След няколко секунди ключалката изщрака и вратата се открехна съвсем леко. Ник я отвори по-широко и влязоха. Тя се опита да различи нещо в мрака, но не успя, докато Ник не включи малка настолна лампа.

Аманда се стъписа, щом видя интериора. Стените бяха боядисани в черно и мястото изглеждаше като армейски команден пункт. Навсякъде имаше компютри и електронна апаратура. Въпреки местоположението и външния вид на колибата, обитателят й беше техноманиак. Когато зърна Талон, тя се ококори. Мъжът беше чисто гол. И изглеждаше много добре. Зяпаше перфектното му тяло и странните червени и черни келтски татуировки, покриващи лявата му страна отпред и отзад, както и цялата му лява ръка. Широката му метална огърлица, украсена с глава на дракон, лъщеше в сумрака. И макар да беше греховно красив, мъжът не успя да я развълнува. Оценяваше невероятната гледка, която представляваше той, но видът му не накара сърцето й да се разтупти така, както й действаше Кириан. Не изпита и капка сексуално влечение към него. А Талон не изпита и капка срам от голотата си.

Ник я погледна развеселен.

— Трябваше да те предупредя, че древните воини не се впечатляват от голотата. Облеклото е модерна мания, която не е обзела никого от тях. — Той погледна Талон. — Келте, облечи си нещо, преди да я шокираш напълно.

Талон изръмжа.

— Защо? Аз пак ще си лягам. Вземи каквото ти трябва и затвори вратата след себе си. — Той спря до матрака си в далечния ъгъл и огледа Аманда с жаден поглед. — Разбира се, ако искаш да оставиш Аманда, може да отложа за малко лягането и да стана по-общителен.

Ник се подсмихна.

— Дявол да те вземе, Талон, не можеш ли да изкараш един час без жена?

— Един час не е проблем. Но след два-три почвам да се изнервям. — Талон легна върху черния матрак. Обърна се на една страна и затвори очи.

Поне докато не звънна телефонът му. Талон изруга, обърна се и го вдигна, а в това време Ник отиде до големия оръжеен шкаф и взе оттам две отвратително изглеждащи кръгли остриета.

— Улф, още дори не съм се събудил — изръмжа келтът. — Изобщо не ми пука. Защо ме питаш за Древна Гърция? Дали съм живял там? Отговорът е — не, по дяволите… Не знам, не ми дреме… Чакай малко. — Той се обърна и погледна Ник. — Ник, да си чувал нещо за култа към Полукс?

— Трябва да се обадиш на Кириан или на някой от другите гърци — отвърна младежът.

— Чу ли това? — Талон се заслуша за секунда, после пак се обърна към Ник. — Аш е на обиколка, Бракс, Джейс и Кирос са на мисия, а Кириан не си вдига телефона. Улф твърди, че е много важно.

Изведнъж и двамата мъже осъзнаха значението на думите. Талон попита мъжа по телефона:

— Кога за последно се опита да се свържеш с Кириан?

Ник извади мобилния си и набра номера му.

— Може да е под душа — предположи Аманда.

Скуайърът поклати глава.

— И да беше, Роза щеше да вдигне.

След минута Ник изключи телефона си.

— Нещо изобщо не е както трябва.