Голямото надлъгване ^[0] (Индийска приказка)

Веднъж един бъния^[1] вървял по междуселския път и настигнал един селянин, който се движел в същата посока. Този бъния бил много алчен, каквито са повечето от неговото съсловие, и му било криво, че не успял да спечели никакви пари през този ден, но като видял човека пред себе си, очите му светнали.

— Това се казва късмет — казал си той. — Я да видя дали този селянин става за нещо — и ускорил ход.

След като двамата се поздравили много учтиво, бънията казал на селянина:

— Преди да те видя, тъкмо си мислех колко ми е скучно, но тъй като се движим в една посока, пътят ще ми се види по-къс в такава приятна компания.

— На драго сърце — отвърнал селянинът, — но за какво да разговаряме? Един гражданин като теб не се интересува да слуша за добитък и реколта.

— О — казал бънията, — аз ще ти кажа какво да правим. Всеки от нас ще разкаже най-невероятната история, която може да измисли, и този, който пръв прояви съмнение към историята на другия, ще му плати сто рупии.

Селянинът се съгласил и помолил бънията да започне пръв, като по-важен от двамата, а в себе си се зарекъл колкото и невероятна да е историята на бънията, с нищо да не покаже, че се съмнява в нея. При това любезно настояване големецът започнал:

— Един ден, както си вървях по този път, срещнах търговец, който пътуваше с огромен керван от камили, натоварени със стоки…

— Твърде възможно — промърморил селянинът. — И аз самият съм виждал такива неща.

— Не по-малко от сто и една камили — продължил бънията, — всички навързани една за друга с вървите на носовете им — нос за опашка — и проточили се по пътя на почти половин миля…

— Е, и какво? — казал селянинът.

— И тогава един ястреб се спусна върху най-предната камила и я отнесе ритаща във въздуха, и понеже всичките бяха навързани заедно, останалите сто камили трябваше да я последват…

— Поразителна е силата на този ястреб! — казал селянинът. — Но… добре… да, без съмнение… да… добре… сто и една камили… и какво направи той с тях?

— Ти май се съмняваш? — запитал бънията.

— Ни най-малко! — уверил го селянинът.

— Е добре — продължил бънията, — и случи се така, че принцесата на едно съседно царство седеше в градината си, а прислужницата разресваше косата й. И както гледаше нагоре с отметната назад глава, докато прислужницата прекарваше гребена, не щеш ли, проклетият ястреб прелетя над нея с плячката си и за зла участ, точно в този миг камилите се разритаха, ястребът ги изпусна и всичките сто и една камили паднаха право в лявото око на принцесата!

— Горкичката! — казал селянинът — ужасно боли, като ти влезе нещо в окото.

— И — казал бънията, който вече се вживявал в разказа си — принцесата разтърси глава и скочи, покривайки окото си с ръка. „Божичко! — извика тя — Нещо ми влезе в окото и как ужасно боли!“

— Винаги е така — отбелязал селянинът. — Напълно вярно! Е, и какво стана с горката принцеса?

— Като чу виковете й, прислужницата й се притече на помощ. „Дай да погледна“ — каза тя и издърпа клепача на принцесата, и оттам излезе една камила, която прислужницата пъхна в джоба си…

— Хм! — изсумтял селянинът.

— И тогава тя засука края на забрадката си и изкара и останалите сто камили от окото на принцесата, и ги напъха всичките в джоба си при другата.

Тук бънията се запъхтял, като че е останал без дъх, но селянинът го погледнал вяло:

— Е, и? — казал той.

— Не мога да се сетя нищо повече засега — отговорил бънията. — И без туй, това е краят. Какво ще кажеш за това?

— Удивително — отговорил селянинът. — И без съмнение, напълно вярно!

— Е, твой ред е — казал бънията. — Толкова съм нетърпелив да чуя твоята история. Сигурен съм, че ще бъде много интересна.

— Да, и аз така мисля — отвърнал селянинът и започнал:

— Баща ми беше много заможен човек. Пет крави имаше и три чифта волове, и половин дузина биволи, и кози в изобилие. Но от всичко, което имаше, най-скъпа му беше една кобила. Чистокръвна кобила беше тя… ех, много добра кобила!

— Да, да — прекъснал го бънията, — карай нататък!

— Продължавам — казал селянинът, — не ме притеснявай! И така, един ден, за лош късмет, той яздил тази кобила до пазара със скъсано седло, което така я охлузило, че като се прибраха у дома, тя имаше рана на гърба си, голяма колкото дланта ти.

— Да — казал бънията нетърпеливо, — а по-нататък?

— Беше през юни — продължил селянинът, — а знаеш как през юни има често прашни бури, понякога и с дъжд? Е, и на бедното животно му попаднал прах в раната и освен това заедно с праха и малко житни зърна. И заради праха, топлината и влагата това жито покълна и започна да расте!

— Житото покълва, когато има добри условия — съгласил се бънията.

— Да. А след това видяхме, че на гърба на коня имаше реколта от пшеница, голяма колкото поле от сто акра, и трябваше да наемем двайсет мъже да ни помогнат да я ожънем!

— За жътвата обикновено се налага да се наемат помощници — казал бънията.

— И добихме четиристотин маунда^[2] жито от гърба на тази кобила! — продължил селянинът.

— Добра реколта! — промърморил бънията.

— А твоят баща — казал селянинът, — един беден нещастник, който едва изкарваше, колкото да не умре от глад — бънията изсумтял, но запазил мълчание, — дойде при моя баща и каза с най-смирен вид и умолително събрани длани…

Тук бънията хвърлил яростен поглед към спътника си, но прехапал устни и замълчал.

— „Не съм хапнал нищо от една седмица. О, велики господарю, дай ми на заем шестнайсет маунда жито, а сетне ще се разплатя.“ „Разбира се, съседе — отвърна баща ми, — вземи, колкото ти е нужно, ще ми го върнеш, когато можеш.“

— Е, и? — запитал бънията с гневен поглед.

— Ами, той си отнесе житото — отвърнал селянинът, — но така и не го върна, та дългът си стои и до днес. Чудя се понякога, дали да не се обърна към закона заради това.

Тогава бънията започнал да си движи палеца нагоре-надолу по пръстите на дясната си ръка, а устните му мърдали, пресмятайки бързо.

— Какво има? — запитал селянинът.

— Житото е по-евтино. Ще ти платя житото — казал бънията с отчаяно примирение, като си спомнил, че според уговорката, предложена от самия него, ще трябва да даде на селянина сто рупии.

И до ден днешен, когато някой има дълг, хората по тези места казват: „Дай ми парите или поне ми дай житото.“

Бележки

[0] Източник: The Olive Fairy Book. Andrew Lang, editor. Henry Justice Ford, illustrator. London: Longmans, Green & Co., 1907. ↑

[1] Бъния (инд.) — лихвар. — Б.пр. ↑

[2] Маунд — индийска единица за тегло равна на около 37 кг. — Б.пр. ↑