Метаданни
Данни
- Серия
- Истории за Кожения чорап (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Pathfinder, 1840 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Красимира Тодорова, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ДЖЕЙМС ФЕНИМОР КУПЪР
СЛЕДОТЪРСАЧА
РОМАН
Преведе от английски КРАСИМИРА ТОДОРОВА
Редактор ОГНЯНА ИВАНОВА
Художник ВАСИЛ ИНДЖЕВ
Художествен редактор ВАСИЛ МИОВСКИ
Технически редактор ГЕОРГИ НЕЦОВ
Коректор ЦВЕТЕЛИНА НЕЦОВА
Американска. Второ издание.
Изд. номер 1305
Дадена за набор 20.II.1987 г. Подписана за печат 14.IV.1987 г. Излязла от печат 18.V.1987 г.
Формат 16/60/100. Печатни коли 24. Изд. коли 26,64. Усл. изд. коли 30,99. Цена 3.30 лв.
ДИ „Отечество“, София, пл. „Славейков“ № 1
ДП „Д. Найденов“ — В. Търново
София, 1987
с/о Jusautor, Sofia ДЧ-3
James Fenimore Cooper
The Pathfinder
The New American Library of World Literature Inc.
New York 1961
История
- —Добавяне
- —Допълнителна корекция (dd)
Статия
По-долу е показана статията за Следотърсача от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Следотърсача | |
The Pathfinder, or The Inland Sea | |
Други имена | На бреговете на Онтарио |
---|---|
Автор | Джеймс Фенимор Купър |
Създаване | 1840 г. САЩ |
Първо издание | 1840 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | приключенски роман, исторически роман |
Вид | роман |
Поредица | Коженият чорап |
Предходна | Последният мохикан |
Следваща | Пионери |
Следотърсача в Общомедия |
Следотърсача (на английски: The Pathfinder) е исторически роман на американския писател Джеймс Фенимор Купър, издаден през 1840 г. Това е третата книга от пенталогията Коженият чорап.
Сюжет
Действието на романа се развива в Северна Америка през 1759 г. по време на Френската и индианска война. Капитан Чарлз Кеп помага на младата си племенница Мейбъл да се добере от Ню Йорк до бреговете на езерото Онтарио, където служи баща и – сержант Дънъм. В последните няколко мили от пътуването им помагат белият следотърсач Нати Бъмпо, неговият приятел Чингачгук – индианец от племето на мохиканите, и младият лодкар Джаспър Уестърн. Книгата проследява войната с хуроните при бреговете на Големите езера, предателството на един от верните войници, гибелта на няколко от героите и любовния триъгълник с участието на Мейбъл Дънъм.
Издания на български език
- „Водачъ въ пустинята (Следотърсачъ)“, София, изд. „Ст. Атанасовъ“, 272 с.
- „Следотърсача“, София, изд. „Народна култура“, библиотека „Четиво за юноши“, 1968 г., 504 с.
- „Следотърсача“, София, изд. „Отечество“, 1987 г., 384 с.
Филмови екранизации
- The Pathfinder (1952), американски филм, с участието на George Montgomery, Helena Carter и Jay Silverheels.
- Hawkeye, the Pathfinder (1973), американски телевизионен сериен филм в 5 епизода от по 50 мин., с участието на Windsor Davies, William Ellis и Jan Francis.
- Следопыт (1987), филм на СССР, с участието на Андрейс Жагарс, Анастасия Немоляева, Емануил Виторган
- The Pathfinder (1996), американски телевизионен филм, с участието на Kevin Dillon, Graham Greene и Laurie Holden.
Външни препратки
- „Следотърсача“ на сайта „Моята библиотека“
- „Следотърсача“ в сайта на Проект Гутенберг ((en))
|
Глава II
Додето като в храм свещен човек с природата смирен живее, без да я скверни
— на хубостите на земята той крал е. Горе в небесата на трон недостижим седи.
Мохиканът продължи да се храни, а другият бял човек стана, свали шапка и вежливо поздрави Мейбъл Дънъм. Той бе снажен, мъжествен младеж. От облеклото, макар то да не издаваше така явно професията му, както това на Кап, личеше, че е човек, привикнал с водата. По онова време моряците представляваха една напълно обособена от останалото човечество класа: схващанията, езикът и облеклото така явно издаваха професията им, както възгледите, говорът и дрехите на един турчин веднага показват, че е мюсюлманин. Със Следотърсача, макар че той все още беше в разцвета на младостта си, Мейбъл бе разговаряла без всякакво стеснение, може би поради обстоятелството, че предварително се беше подготвила за тази среща, но когато младежът край огъня я поздрави и тя срещна очите му, изпълнени с възхищение — поне така й се стори — тя сведе поглед. А нима не беше естествено да изпитат един към друг онова взаимно влечение, което еднаквата възраст, хубостта, обстановката и необичайните обстоятелства могат да предизвикат у две млади и чувствителни същества?
— Ето — каза Следотърсача, обръщайки се към Мейбъл с блага усмивка — това са приятелите, които вашият уважаем баща изпрати да ви посрещнат. Този е един от вождовете на великите делауери, човек, познал колкото слава, толкова и скърби в живота си. Индианското му име е достойно за един вожд, но тъй като за непривикналия с местното наречие е трудно да го произнесе, ние сме го превели на английски и го наричаме Голямата змия. Не мислете обаче, че го назоваваме така, защото е по-хитър и коварен, отколкото може да бъде един червенокож. Той е заслужил името си, защото е мъдър и ловък както подобава на един войн. Пронизваща стрела знае какво искам да кажа.
Докато Следотърсача говореше, двамата индианци се гледаха изпитателно, после Пронизваща стрела се приближи до делауера и му заговори привидно приятелски.
— Приятно ми е да видя как двама червенокожи се поздравяват сред дивите гори — продължи Следотърсача, — Това, мастър Кап, много прилича на приветствията, които си разменят в океана два приятелски кораба. Но като заговорих за водата, спомних си, че не съм ви представил моя млад приятел Джаспър Уестърн, който има правото да смята, че разбира нещо от тези работи, тъй като е прекарал живота си на Онтарио.
— Радвам се да се запозная с вас, приятелю — каза Кап и сърдечно разтърси ръката на моряка от Онтарио, — макар че имате да учите още много, като се има предвид училището, което сте посещавал. Това е моята племенница Мейбъл, аз я наричам Магнит по причина, която на нея и през ум не й минава. Надявам се, че вие ще се досетите, защото по всяка вероятност сте понаучил нещичко от занаята и умеете да боравите с компас.
— Да се отгатне причината, не е трудно — отвърна младежът и несъзнателно устреми черните си проницателни очи към поруменялото лице на девойката — и аз съм сигурен, че моряк, който се ръководи по вашия Магнит, никога няма да се отклони от курса.
— Е, както виждам, умеете да си служите с езика на моряците, и то съвсем на място. И все пак сигурен съм, че никога не сте виждал сините води на океана.
— Няма нищо чудно в това, че на Онтарио не прибягваме до морските изрази, защото почти не ни се случва да изгубим сушата из очи за повече от двадесет и четири часа.
— Толкова по-зле, младежо, толкова по-зле. Морякът трябва да вижда суша колкото се може по-рядко. Да си кажем правото, мистър Уестърн, вашето езеро, струва ми се, е заобиколено отвсякъде със земя.
— Нима океанът не е заобиколен отвсякъде със земя, вуйчо? — побърза да се намеси Мейбъл от страх, че старият моряк без време ще започне да излага своите едностранчиви, за да не кажем, дребнави схващания.
— Не, дете, земята е заобиколена отвсякъде с океан! Ето какво им казвам аз на онези, които прекарват живота си на сушата, младежо. Те живеят, така да се каже, насред океана, без да го знаят, по силата на обстоятелството, че океанът е далеч по-необятен от сушата. Но човешката самонадеяност е без мяра и някой си, който никога не е зървал солена вода, си въобразява, че знае повече от друг, който е стигал чак до нос Хорн[1]. Не, пак повтарям, нашата земя е чисто и просто един остров и всичко останало наоколо й е вода.
Младият Уестърн изпитваше голямо уважение към моряците от океана, по който отдавна мечтаеше да плава, но от сърце и душа обичаше и обширната водна равнина, върху която беше отраснал и която в неговите очи не беше лишена от красота.
— Това, което казвате, сър — скромно отвърна той, — може да е вярно за Атлантическия океан, но ние тук уважаваме земята.
— Да, защото тя ви е заградила отвсякъде — възрази Кап и се разсмя от сърце. — Но ето че Следотърсача, както го наричат тук, ни кани с някакъв димящ поднос в ръце да споделим неговия обяд, а, да си призная, в морето еленово месо не можеш да намериш. Ако вие, мастър Уестърн, бъдете така добър да се погрижите за моята племенница — на вашата възраст това е по-лесно, отколкото да издърпате сигналния фал[2] — и да й поднесете да хапне нещо, докато аз се храня със Следотърсача и индианците, сигурен съм, че тя няма да забрави това цял живот.
Този път Кап каза самата истина, без да подозира. Джаспър Уестърн се зае с такова усърдие да услужва на девойката, че тя наистина никога не забрави вниманието и нежните грижи, които младият моряк прояви към нея при първата им среща. Той притегли един пън и я настани да седне, поднесе й най-сочния къс месо и прясна вода от извора, после седна срещу нея и с вежливото си и непресторено държане бързо успя да спечели уважението й. Вниманието, което прояви към нея, би поласкало всяка жена, но за Мейбъл то беше двойно по-приятно, защото идваше от страна на неин връстник — от страна на снажен млад момък към нежна и безпомощна девойка. Както повечето хора, които прекарват живота си далеч от обществото на нежния пол, в обноските на младия Уестърн липсваше необходимата изтънченост, но Мейбъл дори и не забеляза това, защото в грижите, които проявяваше към нея, той влагаше сърдечност и непринуденост, достатъчни да заместят всичко останало. А сега нека оставим тези две млади, простодушни и стеснителни същества сами да се опознават — по-скоро чрез езика на чувствата, отколкото с думи — и да се върнем към останалите сътрапезници, сред които Кап, благодарение на умението си да се нагажда към условията, вече бе станал централна фигура.
Насядали бяха в кръг и се хранеха от един общ дървен поднос, пълен със сочни късове еленово месо, а разговорът им разкриваше характерните особености на всеки от тях. Индианците мълчаха и лакомо ядяха — местното население на Америка, изглежда, изпитва ненаситен глад към еленовото месо, а двамата бели бъбреха оживено, като скачаха от тема на тема и всеки упорито отстояваше своето схващане. И тъй като техният разговор би помогнал на читателя да узнае някои факти и обстоятелства, които да го ориентират в по-нататъшния ни разказ, добре ще е да го предадем накратко.
— Вие несъмнено сте доволен от своя начин на живот, Следотърсачо — продължаваше Кап, след като пътешествениците бяха вече утолили първоначалния си глад и с известна придирчивост отбираха по-хубавите и по-сочни мръвки. — И той си има своите рискове и сполуки, както и нашият, на моряците, но докато ние прекарваме живота си само върху вода, вие прекарвате вашия на сушата.
— Не, и ние срещаме вода при нашите пътешествия и преходи — възрази белият му събеседник. — Ние, хората по границата[3], умеем да си служим с греблото и харпуна не по-зле, отколкото с пушката и ловджийския нож.
— Да, но умеете ли да боравите с реите[4], с щурвала[5] и лота[6] и с рифщертите[7]? Греблото си има своята стойност, не ще и дума, но в лодката, а за какво ще ти послужи то на кораба?
— Що се отнася до мен, аз уважавам чуждите професии и напълно вярвам, че всяко едно от нещата, които изброихте, си има своето полезно предназначение. Човек като мен, който е живял сред много племена, умее да разграничава нещата според тяхната стойност. Боята на един минго например не е същата като боята на делауера и този, който очаква да открие войн под дрехите на една скуоу, дълбоко се лъже. Аз не съм много стар, но съм живял в горите и познавам добре човешката природа. Не изпитвам голямо уважение към учеността на онези, които живеят в градовете, защото и досега не съм срещнал сред тях някой, който да умее да стреля с пушка или да разпознава следи.
— И аз разсъждавам по същия начин, Следотърсачо. Да вървиш из улиците, да ходиш на черква в неделя и да слушаш проповеди, още не значи, че си човек. Изпрати момчето по море, ако искаш да му се отворят очите, дай му възможност да опознае други народи или, както аз се изразявам, лицето на природата, ако искаш то само да опознае себе си. Ето например моят зет, сержантът, е най-прекрасният човек на света, но какво в края на краищата е той? Войник и нищо повече. Е, всъщност — сержант, но както знаете, сержантът си е пак войник. Когато пожела да се ожени за бедната Бриджит, моята сестра, аз я предупредих какво представлява той, каква е службата му и какво може да се очаква от такъв съпруг; но нали знаете момичетата, когато им влезе нещо в главата. Вярно е, че сержантът се издигна в службата си, казват, че бил голям човек във форта, но бедната му жена не доживя да го види, защото ето вече четиринадесет години, откак е умряла.
— Призванието на войника е благородно призвание, стига само той да служи на страната на правдата — възрази Следотърсача. — И тъй като злосторниците са французите, а негово свещено величество и нашите колонии се борят за правото, аз мисля, че сержантът има спокойна съвест, както и добро име. Никога не спя тъй спокойно, както след бой с някой минго, макар че аз си имам свое правило — да се сражавам като бял човек, а не като индианец. Ето например Голямата змия си има свои представи за нещата, а аз си имам мои и въпреки това сме се били рамо до рамо през всичките тези години, без някой от нас да си е помислил лошо за другия. Винаги му казвам, че независимо от вярата му има само едно небе и едно чистилище, но че пътищата към тях са многобройни.
— Това е много мъдра мисъл и той би трябвало да ви вярва, ала лично аз смятам, че повечето от пътищата към чистилището са по суша. Морето, както казваше бедната ми сестра Бриджит, е място за очищение на душата, изгубиш ли из очи брега, далеч си от всякаква съблазън. Съмнявам се обаче дали същото може да се каже за вашето езеро тук.
— Съгласен съм, че градовете и поселищата те тласкат към греха, но нашите езера отвсякъде са оградени с гори, а нима има друг храм, в който човек да се чувствува по-близо до Бога? Признавам, хората не са еднакви дори в пустинята, защото разликата между един минго и един делауер е толкова голяма, колкото между слънцето и луната. И все пак се радвам на нашата среща, приятелю Кап, макар и само затова, дето ще убедите Голямата змия, че на света съществуват езера, в които водата е солена. Откакто се познаваме с него, почти не сме били на различно мнение. И ако мохиканът изпитва такова доверие в мен, каквото аз към него, би трябвало да вярва напълно всичко онова, което съм му разказал за нравите на белите хора и за природните закони. И все пак, струва ми се, нито един червенокож не е повярвал напълно на оня, който му е разказвал за Големите солени езера и за това, че реките имат не само горно течение.
— Всички тези разсъждения са ви довели до погрешно разбиране на нещата — отговори Кап, като поклати снизходително глава. — Вие сте приел, че вашите езера и плитчини са ветроходен кораб, а океанът с неговите приливи и отливи — най-обикновена лодка. Пронизваща стрела и Голямата змия не бива да се съмняват в това, което сте им разказали за солените езера, но на мен, да си призная, ми е трудно да повярвам на приказките за някакви си там затворени морета, а още по-малко пък, че съществува някъде сладководно море. Предприех това дълго пътешествие не само за да направя услуга на сержанта и на Магнит — въпреки че той беше съпруг на сестра ми, а момичето обичам като свое дете, но и за да се уверя със собствените си сетива в тия неща.
— Грешите, приятелю Кап, грешите, като не вярвате, че всички тези неща съществуват на този свят единствено благодарение на Божията десница — възрази разпалено Следотърсача. — Хората от градовете и поселищата имат ограничени и неправилни схващания за могъществото на тази десница, но ние, които всеки ден сме свидетели на нейната сила, виждаме нещата по-различно. Като казвам ние, имам предвид хората от бялата раса. Червенокожият си има свои представи и това е напълно естествено, не е голяма беда, ако те не се покриват напълно с представите на белите. И все пак повтарям — има неща, които са изцяло във властта на Провидението и сладководните и солените езера са едни от тях. Не твърдя, че мога изцяло да обясня тези явления, но смятам, че всички ние сме длъжни да вярваме в тях и аз съм дълбоко убеден, че същата Ръка, която е сътворила сладката вода, е сътворила и солената.
— Почакайте, Следотърсачо — прекъсна го Кап малко ядосано. — що се отнася до вярата, то аз си имам своя вяра, вяра на смел и честен човек, и никога не бих обърнал гръб някому, когато съм по море. Аз по-скоро съм свикнал да оправям въжетата по мачтата и да проверявам дали платната са си на място, отколкото да се моля, когато се зададе ураган, но знам, че нерядко ние сме само едни безпомощни същества и струва ми се, отдавал съм почит там, където е било необходимо. Искам да кажа или по-скоро да наблегна на следното: тъй като очите ми прекалено много са привикнали на огромните маси солена вода, то преди да повярвам, че една вода е сладка, искам първо да я опитам със собствения си език.
— Бог е отредил на елените да ближат сол, а за хората, били те червенокожи или бледолики, е създал сладководните извори, за да утоляват жаждата си. Глупаво е да се мисли, че не той е създал езерата с чиста вода на запад и с нечиста — на изток.
При цялата си самонадеяност и тесногръдие Кап не можеше да не изпита уважение към искреността и простодушието на Следотърсача, макар че никак не му се щеше да повярва в нещо, за което години наред упорито бе твърдял, че е невъзможно. Не му се щеше да отстъпи, а в същото време се чувствуваше неспособен да противостои на тези тъй чужди нему разсъждения, изпълнени в еднаква степен със силата на правдивостта, вярата и достоверността, и затова остана доволен, когато с извъртане успя да отклони въпроса.
— Добре, добре, приятелю — отвърна той, — нека сега прекъснем спора си. Сержантът и без туй ви е изпратил да ни заведете именно до това езеро. В такъв случай не ни остава нищо друго, освен да опитаме водата, като стигнем до него. Но запомнете добре — аз не твърдя, че водата не е сладка на повърхността. Понякога и самият Атлантически океан отгоре е сладководен, там, където се вливат големите реки. Но вярвайте ми, ще ви покажа един начин за изпробване на водата на много клафтери[8] дълбочина, за който на вас и през ум не ви е минавало, и тогава вече ще разберем със сигурност.
Водачът на драго сърце се съгласи да изоставят тази тема и да заговорят за друго.
— Ние не се гордеем много с нашите способности — забеляза той след кратко мълчание — и много добре знаем, че тези, които живеят в градовете и край морето…
— По морето — прекъсна го Кап.
— …добре, по морето, щом така желаете, приятелю, исках да кажа, че тези хора са далеч по-облагодетелствани от нас, които живеем в пустинята. Тук всеки си има свое призвание, свое природно дарование и не страда от излишна суетност и самохвалство. На мен например природата ми е определила да обхождам горите, за да търся следи и да стрелям с пушката си по дивеча. Е, вярно, служа си и с греблото и харпуна, но не мога да се похваля, че съм особено изкусен с тях. Виж, младият Джаспър, който в момента разговаря с дъщерята на сержанта, е друга порода човек, може да се каже, че във водата той се чувствува като същинска риба. Индианците и френците от северния бряг го наричат Сладка вода тъкмо за това му качество. Да борави с весло и въжета, той умее отлично, но не и да запали огън в гората.
— В края на краищата трябва да има нещо вярно в това, което казвате — рече Кап. — Ето например вашия огън. Да си призная, Пронизваща стрела затъмни всичките ми познания и опит в мореплаването, като каза, че димът идва от огън на бледолики; тази негова опитност според мен може да се сравни с умението да направляваш кораб в непрогледна нощ, когато вятърът те гони по петите.
— В това няма нищо необикновено… нищо необикновено — отвърна Следотърсача и се затресе от безмълвен смях — обичайната му предпазливост го възпираше да издаде и най-слабия звук. — Ние прекарваме дните си сред великото училище на природата и не ни е трудно да усвояваме уроците му. Бихме били безпомощни като ей тези дървета, когато търсим някоя следа или се промъкваме с важни известия през горската пустош, ако не умеехме да различаваме тези подробности. Сладка вода, както го наричаме, тъй много обича водата, че заедно със сухите съчки, които лежат струпани наоколо в огромни количества, е събрал за огъня и две-три влажни, а струва ми се, дори вие моряците би трябвало да знаете, че суровото дърво дава черен дим. В това няма нищо необикновено и тайнствено освен за онзи, който не тачи Бога и не се прекланя със смирение и признателност пред неговото всемогъщество.
— Зорко око има Пронизваща стрела, щом може да долови такава незначителна разлика.
— Позорно би било за един индианец да не я забележи! Особено сега по време на война червенокожият се движи из гората с още по-изострени сетива. Всяка раса си има своите черти и своите закони. Доста години минаха, докато успях да овладея най-висшите тайни на горската наука, защото на белите не се удава да усвоят познанията на червенокожите така лесно, както овладяват своите собствени, но за познанията на белите всъщност не мога да съдя, тъй като съм прекарал по-голяма част от живота си в горите.
— Добър ученик сте бил, Следотърсачо, ако съдя по отличните ви познания. Но аз мисля, че не би представлявало голяма трудност за който и да е човек, отраснал по море, да изучи тези дреболии, стига само да реши да насочи ума си към тях.
— В това не съм убеден. За бледоликия е толкова трудно да усвои навиците на червенокожия, колкото е трудно и на индианеца да привикне с обичаите на белите. По мое мнение расата си остава раса и нито едните, нито другите могат да се променят.
— А пък ние, моряците, които обикаляме целия свят, смятаме, че човешката природа е една, независимо дали става въпрос за китаец или за холандец. Аз също мисля така, защото сам съм се уверил, че всички народи еднакво скъпят среброто и златото и всички мъже обичат тютюна.
— В такъв случай бих рекъл, че вие, моряците, твърде малко познавате природата на индианците. Чувал ли сте за китаец, който да пее предсмъртната си песен, докато разкъсват плътта му с дървени колове и го мушкат с ножове, а огънят беснее около голото му тяло и смъртта го гледа право в очите? И докато не видя китаец или християнин, който би издържал геройски всичко това, ще продължавам да твърдя, че у никой друг не можеш да намериш природата на индианеца, та ако ще той да изглежда най-храбър и да е успял да прочете всички книги, които изобщо някога са били отпечатвани.
— Да, но диваците си погаждат такива дяволски шеги само помежду си — възрази Кап и огледа неспокойно безкрайния свод на гората. — Бял човек досега не е бил осъждан да търпи подобни мъчения.
— Ето че пак грешите — отвърна Следотърсача и невъзмутимо си избра една последна крехка мръвка за bonne bouche[9], — защото, макар че само индианецът е способен да ги понесе като храбрец, и не малко бели са били подлагани на тези изтезания.
— За щастие — рече Кап, като се покашля, за да прочисти засъхналото си гърло — никой от съюзниците на негово кралско величество не ще се осмели да подложи на такива жестокости някой от верноподаниците на Великобритания. Не съм служил дълго в кралската флота, вярно е, но все пак съм служил, а това не е без значение, що се отнася пък до неприятелските кораби, които с моя капер[10] съм нападал и пленявал заедно със стоките им — там вече доста работа съм свършил. И все пак надявам се, че от тази страна на езерото няма да срещнем индианци — съюзници на французите, а доколкото си спомням, вие казахте, че Онтарио е огромно водно пространство?
— На нас ни се вижда огромно — отговори Следотърсача, без да се мъчи да прикрие усмивката, която просветна по загорялото му обветрено лице, — но се опасявам, че някои може да го намерят малко. И то наистина е малко, когато искаш да избягаш от врага. Онтарио има два края и ако неприятелят се страхува да го прекоси, може спокойно да го заобиколи.
— Да, ето какво може да му дойде до главата на човек от тези ваши проклети сладководни езерца! — сопна се Кап тъй високо, че веднага съжали за неблагоразумието си. — Къде се е чуло някога пиратски или търговски кораб да е заобиколил Атлантическия океан откъм единия му край?
— Може би океанът няма краища?
— Няма, разбира се, нито страни, нито дъно. Хората, закотвени удобно на единия от бреговете му, няма защо да се страхуват от онези, които са акостирали на срещуположната страна, ако ще да са и най-големите диваци, стига само да не владеят изкуството да строят кораби. Не, не, хората от бреговете на Атлантика няма защо да се страхуват нито за кожата, нито за скалпа си. В ония страни човек може спокойно да си легне вечерта, без да се опасява, че като се събуди сутринта, няма да намери косата си на главата — разбира се, ако не носи перука.
— Тук не е така. Не искам да тревожа девойката, затова няма да се впускам в подробности — макар че тя, доколкото виждам, много съсредоточено слуша Сладка вода, както го наричаме ние, но като имам предвид положението по границата, бих рекъл само, че без опитността, придобита от мен, преминаването на пространството, което ни дели от форта, би било много рисковано тъкмо в този момент. От тази страна на Онтарио има толкова много ирокези, колкото и от другата. Именно поради това, приятелю Кап, сержантът ни помоли да ви пресрещнем и да ви преведем дотам.
— Как! Нима тези негодници се осмеляват да кръстосват тъй близо до дулата на форта?
— А нима гарваните не се нахвърлят върху трупа на убития елен, макар ловецът да е наблизо? Навъртат се насам, разбира се. Между фортовете и поселищата постоянно се движат бели, а индианците вървят по следите им. Голямата змия дойде по единия бряг на реката, аз по другия, за да проверим дали тъкмо тук не се крият някои от тези нехранимайковци, а смелият моряк Джаспър докара лодката. Сержантът тъй трогателно му разправи всичко за дъщеря си: как сърцето му тъгувало по нея, колко мила и послушна била тя, че накрая младежът беше по-скоро готов да се втурне сам-самичък право в лагера на мингосите, отколкото да не тръгне.
— Ние му благодарим… тази негова отзивчивост ще ни накара да го уважаваме повече и все пак не смятам, че момчето е поело кой знае колко голям риск.
— Само риска да бъде застрелян из засада, докато, вперил очи във водовъртежите, е направлявал лодката по криволиците на бързия каменист поток. По мое мнение няма нищо по-опасно от това, да пътуваш по река, от чиито брегове те дебнат из засада, и тъкмо на тази опасност се изложи Джаспър.
— А защо, по дяволите, сержантът ме накара да пропътувам цели сто и петдесет мили по такъв глупав начин! Пуснете ме в открито море, дайте ми видимост към врага и аз ще се бия с него както пожелае и докато желае — с топовни изстрели или ръкопашен бой. Но да ме застрелят като заспал заек, това не ми е по вкуса. Ако не беше малката Магнит, бих обърнал кораба обратно, бих се върнал в Йорк и бих оставил Онтарио да се оправя както може, каквато ще да е водата му — солена или сладка.
— С това нещата няма да се оправят, тъй като обратният път е много по-дълъг и почти толкова опасен, колкото този, който ни предстои. Доверете ни се и ние ще ви преведем невредими или ще загубим скалповете си.
Кап носеше косата си сплетена в стегната дебела плитка, привързана с кожа от змиорка, а темето му беше почти плешиво и при тези думи прокара инстинктивно ръка по главата си, сякаш да се увери, че всичко си е на място. По характер той не беше страхливец и неведнъж бе гледал хладнокръвно смъртта в очите, но тя никога не му се беше струвала тъй ужасна, както в краткото, но картинно описание на неговия събеседник. За отстъпление вече беше късно и той реши да посрещне смело предстоящите неприятности, но все пак не можа да се въздържи да не изругае наум неблагоразумието на сержанта да го въвлече в такова опасно приключение.
— Не се съмнявам, Следотърсачо — отвърна той, след като тези негови мисли добиха съвсем ясни очертания в съзнанието му, — че ще акостираме благополучно. Какво разстояние ни дели сега от форта?
— Малко повече от петнадесет мили, но реката е буйна и ние ще ги преминем бързо, стига мингосите да не ни попречат.
— А гората все ще се вие около нас щирборд[11] и бакборд[12] както досега, така ли?
— Какво казахте?
— Казах, че пак ще трябва да се провираме през тези проклети дървета!
— Не, не, вие ще тръгнете с лодката, войниците от форта почистиха Осуиго[13] от плаващи дървета. Ще плавате надолу по течението на реката, а то е много бързо.
— А какво, по дяволите, ще попречи на тези мингоси, за които говорите, да ни застрелят, докато заобикаляме някой нос или се мъчим да избегнем подводните скали?
— Бог! Този, който често е помагал на други при по-големи беди. Неведнъж ме е застрашавала опасността да ми одерат и коса, и кожа, и всичко, но той заставаше на моя страна. Никога не влизам в сражение, без да помена Този неоценим съюзник, който може да ти помогне в боя повече отколкото всичките батальони ни шестдесети полк, наредени в една линия.
— Да, да, това навярно е достатъчно за един разузнавач, но ние, моряците, предпочитаме да действаме в открито море и нищо друго да не занимава ума ни освен задачата, която ни предстои — да даваме залп след залп — и никакви дървета и скали да не ни се пречкат.
— А също и никакъв Господ, предполагам. Повярвайте ми, мастър Кап, не е ли Бог на ваша страна, изгубил сте сражението. Ето, погледнете Голямата змия. Виждате ли белега от нож, който пресича лявото му ухо? Само куршумът от моята дълга карабина спаси скалпа му, половин минута още и той щеше да остане без косъм на главата. И винаги когато мохиканът ми стисне ръката в знак на благодарност, че съм го спасил, аз му казвам: „не, приятелю, единствено Бог ме доведе до мястото, където за малко не те убиха, той ми посочи дима, от който узнах, че моят брат е в беда.“ Разбира се, когато вече се озовах на мястото, останалото го довърших сам, защото видиш ли, че над приятеля ти е надвиснала томахавка, съобразявай бързо и действай мигновено, както направих и аз тогава, иначе духът на Голямата змия сега щеше да броди из щастливите ловни полета на прадедите си.
— Хайде стига, Следотърсачо, тези празни приказки са по-лоши, отколкото да те одерат цял — от носа до кърмата. След няколко часа слънцето ще се скрие, затова нека да се понесем по тази ваша река веднага щом можем. Магнит, скъпа, готова ли си за път?
Магнит скочи, поруменя силно и започна да се приготовлява за предстоящото пътуване. Младият Джаспър й бе разказвал тъй увлекателно за все още далечния форт, към който пътуваха, за баща й, когото тя не беше виждала от дете, и за начина на живот в пограничните гарнизони, че тя не бе чула нито дума от току-що предадения разговор. Цялото й съзнание дотолкова се бе насочило към тези тъй интересни неща, та не особено приятните теми, по които бяха спорили двамата мъже, седнали край нея, не бяха стигнали до ушите й. Суетнята около тръгването сложи край на всякакви по-нататъшни разговори и тъй като багажът на водачите беше незначителен, след няколко минути групата беше готова да потегли. И тъкмо се канеха да напуснат мястото, където бяха лагерували, Следотърсача, за изненада дори и на своите помощник-водачи, събра наръч съчки, хвърли ги върху недогорелите въглени на огъня и нарочно подбра някои по-влажни, та да се вдигне колкото се може по-гъст и по-черен дим.
— Когато искаш да прикриеш следите си, Джаспър — поясни той, — димът от лагерния огън може да ти помогне, вместо да ти напакости. Ако на десетина мили оттук има мингоси, то положително неколцина от тях са се покатерили по хълмовете и по дърветата и се взират да открият някъде дим, в такъв случай нека видят нашия, това ще им бъде от полза. Да заповядат на остатъците от обеда ни.
— Ами ако открият следите ни и тръгнат след нас? — попита младежът, който, откакто бе срещнал Мейбъл, бе особено загрижен за безопасността на спътниците си. — Докато вървим към реката, зад нас ще остава широка диря.
— Колкото по-широка, толкова по-добре, когато мингосите стигнат до реката, цялата им хитрост няма да им стигне да разберат накъде е отплавало кануто — нагоре или надолу по течението. Водата е единственото нещо в природата, което най-сигурно заличава следите, но дори и тя понякога не ги скрива, ако миризмата е много силна. Нали разбираш, Сладка вода, ако някой от мингосите ни е забелязал долу при водопада, ще се отправят към дима и напълно естествено е да заключат, че тези, които са тръгнали нагоре по течението, ще продължат нагоре по течението. Единственото, което могат да знаят в момента, е, че от форта е тръгнала група, но дори и най-хитрият минго няма да се сети, че сме дошли чак дотук заради удоволствието да се върнем обратно още същия ден с риск да загубим скалповете си.
— Разбира се, те не знаят нищо за дъщерята на сержанта, защото нейното пристигане се пазеше в най-дълбока тайна — добави Джаспър. Сега вече разговаряха само двамата, вървейки към ветровала.
— И тук няма нищо да научат — отвърна Следотърсача и спътникът му видя как той най-старателно затъпква следите, оставени върху килима от листа от мъничкия крак на Мейбъл. — Стига само като са преминавали ветровала, да не е подскачала около тази стара солена риба като млада сърничка край майка си.
— Около стария елен, искаш да кажеш, Следотърсачо.
— Не ти ли се струва особняк? Виж, с моряк като тебе мога да се разбера, Сладка вода, и не намирам кой знае каква разлика в призванията ни, въпреки че ти принадлежиш на езерата, а аз на горите. Слушай, Джаспър — добави водачът и се заля от обичайния си беззвучен смях, — какво ще речеш, ако изпитаме сърцатостта му и го спуснем по водопада?
— Но какво ще стане с племенницата?
— Нищо лошо няма да й се случи, тя чисто и просто ще заобиколи пеша водопада, а ние с тебе ще поставим на изпитание този морски вълк и така ще се опознаем по-добре. Ние ще разберем дали кремъкът му още може да пали, а той ще научи някои от шегите, които си устройваме тука по границата.
Младият Джаспър се усмихна, защото обичаше шегите, пък и се чувствуваше малко засегнат от високомерието на Кап, но хубавото личице на Мейбъл, стройната й и пъргава фигурка и най-вече пленителната й усмивка застанаха като щит между вуйчото и шегата, замислена от Следотърсача.
— Може би дъщерята на сержанта ще се уплаши — отвърна той.
— В никакъв случай, ако има у себе си поне малко от смелостта на баща си. Няма вид на страхливка. Остави ме сам да се справя с тази работа, Сладка вода.
— Не, Следотърсачо, ти само ще удавиш и двама ви. Ако лодката се спусне по водопада, то и аз ще бъда в нея.
— Добре, ще бъде както ти искаш, да изпушим ли по този случай лулата на мира?
Джаспър се засмя, кимна в знак на съгласие и повече не отвори дума по това, тъй като групата вече беше стигнала до лодката, която толкова често се споменаваше. Без много приказки те се разбраха какво да направят.