Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истории за Кожения чорап (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pathfinder, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 10гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode(2007)
Корекция
BHorse(2007)

Издание:

ДЖЕЙМС ФЕНИМОР КУПЪР

СЛЕДОТЪРСАЧА

РОМАН

 

Преведе от английски КРАСИМИРА ТОДОРОВА

Редактор ОГНЯНА ИВАНОВА

Художник ВАСИЛ ИНДЖЕВ

Художествен редактор ВАСИЛ МИОВСКИ

Технически редактор ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор ЦВЕТЕЛИНА НЕЦОВА

Американска. Второ издание.

Изд. номер 1305

Дадена за набор 20.II.1987 г. Подписана за печат 14.IV.1987 г. Излязла от печат 18.V.1987 г.

Формат 16/60/100. Печатни коли 24. Изд. коли 26,64. Усл. изд. коли 30,99. Цена 3.30 лв.

ДИ „Отечество“, София, пл. „Славейков“ № 1

ДП „Д. Найденов“ — В. Търново

София, 1987

с/о Jusautor, Sofia ДЧ-3

 

James Fenimore Cooper

The Pathfinder

The New American Library of World Literature Inc.

New York 1961

История

  1. —Добавяне
  2. —Допълнителна корекция (dd)

Статия

По-долу е показана статията за Следотърсача от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Следотърсача
The Pathfinder, or The Inland Sea
Други именаНа бреговете на Онтарио
АвторДжеймс Фенимор Купър
Създаване1840 г.
САЩ
Първо издание1840 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман, исторически роман
Видроман
ПоредицаКоженият чорап
ПредходнаПоследният мохикан
СледващаПионери
Следотърсача в Общомедия

Следотърсача (на английски: The Pathfinder) е исторически роман на американския писател Джеймс Фенимор Купър, издаден през 1840 г. Това е третата книга от пенталогията Коженият чорап.

Сюжет

Действието на романа се развива в Северна Америка през 1759 г. по време на Френската и индианска война. Капитан Чарлз Кеп помага на младата си племенница Мейбъл да се добере от Ню Йорк до бреговете на езерото Онтарио, където служи баща и – сержант Дънъм. В последните няколко мили от пътуването им помагат белият следотърсач Нати Бъмпо, неговият приятел Чингачгук – индианец от племето на мохиканите, и младият лодкар Джаспър Уестърн. Книгата проследява войната с хуроните при бреговете на Големите езера, предателството на един от верните войници, гибелта на няколко от героите и любовния триъгълник с участието на Мейбъл Дънъм.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Водачъ въ пустинята (Следотърсачъ)“, София, изд. „Ст. Атанасовъ“, 272 с.
  • „Следотърсача“, София, изд. „Народна култура“, библиотека „Четиво за юноши“, 1968 г., 504 с.
  • „Следотърсача“, София, изд. „Отечество“, 1987 г., 384 с.

Филмови екранизации

  • The Pathfinder (1952), американски филм, с участието на George Montgomery, Helena Carter и Jay Silverheels.
  • Hawkeye, the Pathfinder (1973), американски телевизионен сериен филм в 5 епизода от по 50 мин., с участието на Windsor Davies, William Ellis и Jan Francis.
  • Следопыт (1987), филм на СССР, с участието на Андрейс Жагарс, Анастасия Немоляева, Емануил Виторган
  • The Pathfinder (1996), американски телевизионен филм, с участието на Kevin Dillon, Graham Greene и Laurie Holden.

Външни препратки

Глава X

За него питам, но не го обичам:

капризен той е — хубаво говори.

но колко струват думите красиви?

Шекспир

Измина една седмица в обичайните всекидневни занимания на форта, Мейбъл постепенно свикваше с новото си положение, което отначало я забавляваше, но сега вече започваше малко да я гнети с уморителното си еднообразие. Офицерите и войниците от гарнизона също започваха да привикват с присъствието на красивата млада девойка със скромно, но елегантно облекло и изискани маниери, придобити в дома на нейната покровителка. Те вече не й досаждаха със своето зле прикрито възхищение, а се отнасяха към нея с подчертана почтителност, която тя смяташе, че й отдават благодарение на голямата популярност на баща й, но с която всъщност я даряваха не от някакво почтително чувство към сержанта, а заради нейното скромно, но приветливо държане.

Познанства, завързани в гората или в някаква друга съвсем обичайна обстановка, скоро се изчерпват. Една седмица пребиваване във форта Осуиго беше достатъчна за Мейбъл, за да реши с кого ще е добре да се сближи и кого да избягва. Междинното положение на баща й, който, без да бъде офицер, стоеше значително по-високо от простите войници, я държеше настрана от двете основни категории, на които се делеше военното общество. Това чувствително стесняваше кръга от хора, с които Мейбъл трябваше да общува, и улесняваше изборът й. Все пак тя скоро откри, че някои измежду онези, които можеха да претендират за място на самата комендантска маса, са готови да прекрачат всякакви условности, заради удоволствието да се наслаждават на една хубава фигура и едно очарователно личице. Не минаха и два-три дни от нейното пристигане, и тя вече имаше поклонници дори сред офицерите. Интендантът на гарнизона, мъж на средна възраст, изпитал блаженството на не един брак и неотдавна овдовял, бе явно разположен да се сближи повече със сержанта, макар че те двамата и без това постоянно се виждаха по служба. По-младите му сътрапезници не пропуснаха да забележат, че този човек на реда, този шотландец на име Мюр, започва да навестява подчинения си много по-често отпреди. Те обаче се ограничаваха само в безобидни шеги и закачки, в които се намекваше за дъщерята на сержанта. Скоро Мейбъл Дънъм стана повод за наздравици, в които дори подпоручикът или поручикът не считаха, че е под достойнството им да участват. В края на седмицата след вечерната проверка Дънкън ъф Лунди изпрати да повикат сержант Дънъм при него по работа, която, както сержантът разбра, налагаше разговор на четири очи. Старият ветеран живееше в един фургон, който по негово нареждане се местеше ту в един, ту в друг край на територията на форта, в зависимост от нуждата и желанието му. Сега фургонът се намираше в средата на главния площад, където го намери сержантът. Без всякакво бавене и церемонии той беше въведен в нещо като преддверие. Трябва да отбележим, че командният състав на форта и простите войници живееха почти еднакво неудобно. Разликата се състоеше само в това, че на офицерите се отпускаха по-просторни помещения, така че Мейбъл и баща й живееха при почти същите условия както и самият комендант.

— Влез, сержанте, влез, драги приятелю — приветства госта си майор Лунди, когато подчиненият му застана почтително пред вратата на стаята, която служеше едновременно за библиотека и за спалня. — Влез и седни на този стол. Повиках те тази вечер да поговорим за една работа, която не е във връзка нито с разписанието на дежурствата, нито с ведомостите. Ние с тебе сме стари бойни другари и за дългото време, което сме преживели заедно, дори майорът може да се сближи със своя ординарец и шотландецът с един янки. Седни, приятелю, и се чувствувай като у дома си. Днес беше чудесен ден, нали, сержанте?

— Да, наистина чудесен, майор Дънкън — отвърна сержантът. Макар че прие поканата да седне, той беше достатъчно дисциплиниран, за да не забрави почтителното поведение, което бе длъжен да има в случая, независимо от проявеното разположение на коменданта. — Чудесен ден беше, сър, и има надежда това хубаво време да се задържи по-дълго.

— Дано, и аз се надявам. Реколтата обещава да бъде добра и ще видиш, че нашите момчета от 55-и полк ще се покажат толкова добри фермери, колкото и войници. Никога не съм виждал в Шотландия такива хубави картофи, каквито ще извадим от новата нива.

— Да, те обещават да дадат добра реколта и дано това помогне да прекараме тази зима по-охолно от миналата.

— Животът не стои на едно място, сержанте, расте благополучието, но растат и потребностите. И ние стареем и аз вече започвам да мисля, че е време да се уволня и да си устроя личния живот. Стига ми толкова работа.

— Кралят, Бог да му даде здраве, очаква още дълга служба от вас, сър.

— Възможно е, сержант Дънъм, особено ако му е останало някое свободно подполковническо място.

— Денят, в който Дънкън Лунди получи този чин, ще бъде истински празник за 55-и полк, сър.

— И за Дънкън Лунди този ден ще бъде истински празник, сержанте. На теб не ти се е случвало да бъдеш подполковник, но си имал добра жена, а това е следващото нещо освен чина, което може да направи човека истински щастлив.

— Да, аз бях женен, майор Дънкън, но от дълги години вече никаква пречка не стои между обичта ми към краля и желанието ми да му служа.

— Как така, приятелю, ами онази бързонога сърничка с розови бузки, която виждам през последните дни във форта? Хайде, хайде, сержанте. Макар да съм вече старец, и аз бих могъл да залюбя това прелестно момиче и да пратя подполковническия си чин по дяволите.

— Ние всички знаем, че сърцето на майор Дънкън принадлежи на една лейди в Шотландия, която го чака и е готова да го ощастливи веднага, щом чувството за дълг му позволи.

— Ех, сержанте, надеждата е тъй далечно нещо — отвърна комендантът и при тези думи тъга засенчи суровото му, изрязано шотландско лице. — А и красивата Шотландия е тъй далеч. Е, тук нямам шотландско пиво и овесена каша, но затова пък имам дивеч в изобилие и толкова много сьомга, колкото в Беруик ъпон Туид[1]. Вярно ли е, сержанте, че хората се оплаквали от храната — напоследък сме им били давали само еленово месо и гълъби?

— През последните две-три седмици не, майор Дънкън, защото през този период птиците и елените не са в такова изобилие както преди. Някои недоволстват от сьомгата, но се надявам, че по отношение на храната няма да имаме някакви сериозни неприятности през лятото. Виж, шотландците от полка мърморят повече, отколкото е прието — искат овесена каша, а пшеничният хляб, който им даваме, не желаят и да погледнат.

— Какво да се прави, това е човешката природа, сержанте, чистокръвната шотландска човешка природа. Овесената питка, приятелю, да си говорим истината, е толкова вкусно нещо, че дори аз често си мечтая поне за едно залъче.

— Ако чак толкова започне да ги измъчва това чувство — говоря за войниците, сър, на мене и през ум не би ми минало да кажа такова непочтително нещо за вас, ако хората сериозно почнат да тъгуват по своето национално ядене, то бих си позволил съвсем скромно да предложа да доставим овесено брашно или да го приготвим тук. Сигурен съм, че тогава всички оплаквания ще стихнат. Съвсем малко е нужно, за да се изцерят, сър.

— Ти, както виждам, си шегобиец, сержанте! Но дяволите да ме вземат, ако не си прав. На света има и по-хубави неща от овесените питки. Ти например имаш прелестна дъщеря, Дънъм.

— Момичето прилича на майка си, майор Дънкън, и няма недостатъци — отвърна сержантът гордо. — И двете са отгледани само с хубаво американско брашно и с нищо друго. Момичето няма да ме посрами, сър.

— Разбира се, в това не се съмнявам. А сега да пристъпя към главното и да извадя всичките си резерви на предната линия. Интендантът Дейви Мюр е склонен да направи дъщеря ти своя жена и ме помоли първо аз да споделя намеренията му с тебе, тъй като се бои да не урони достойнството си. И нека ти кажа още, че половината от младежите във форта вдигат наздравици и говорят за нея от сутрин до вечер.

— Това е голяма чест за дъщеря ми, сър — отвърна сержантът хладно, — но съм сигурен, че в скоро време тези джентълмени ще си намерят по-интересна тема за разговор. Надявам се след две-три седмици да я видя омъжена за един честен човек.

— Да, Дейви наистина е честен човек, а това, струва ми се, не може да се каже за всеки интендант, сержанте — каза Лунди с лека усмивка. — Мога ли в такъв случай да кажа на уязвения от стрелата на Амура младеж, че работата е почти уредена?

— Благодаря ви, ваше благородие, но Мейбъл е сгодена за друг.

— Как, наистина ли? Това ще развълнува целия гарнизон. Впрочем надявам се, че е така, защото, да ти кажа ли откровено, сержанте, аз не съм привърженик на неравните бракове.

— И аз съм на същото мнение, ваше благородие, и никак не бих желал дъщеря ми да стане офицерска жена. Една благоразумна девойка трябва да се задоволи с това, което е имала и майка й.

— А мога ли да попитам, сержанте, кой е щастливецът, когото се каниш да наречеш свой зет?

— Следотърсача, ваше благородие.

— Следотърсача!

— Същият, майор Дънкън. Мисля, че неговото име не се нуждае от никакви пояснения. Едва ли има по-известен човек на границата от моя честен, смел и предан приятел.

— Да, това е вярно. Но дали човек като него е способен да направи щастлива една двадесетгодишна девойка?

— Защо не, ваше благородие? Той е стигнал върха на своето призвание. Няма друг водач при нас в армията, който да се ползва с такова уважение като Следотърсача и така да го заслужава.

— Това е съвсем вярно, сержанте, но може ли само със славата на водач да се спечели любовта на една девойка?

— Да се вслушвате в капризите на младите момичета, сър, според мен е все едно да питате новобранеца за съвет. Ако започнем да се равняваме по необучените новобранци, никога не бихме могли да строим полка както трябва, майор Дънкън.

— Но какво общо има дъщеря ти с един невеж новобранец? За своето положение тя е доста умна и възпитана, такова момиче дори и в стария Албион трудно ще се намери. Тя споделя ли твоето мнение по този въпрос? Впрочем сигурно го споделя, щом като ми казваш, че е сгодена.

— Още не съм говорил с нея за това, ваше благородие, но някои дребни указания ми дават основание да смятам, че решението е взето и от нейна страна.

— И какви са тези указания, сержанте? — попита майорът. Разговорът започваше все повече да го интересува. — Да си призная, любопитно ми е да узная нещо повече за начина, по който разсъждава една млада девойка — нали и аз самият съм ерген.

— Ето например, ваше благородие, когато аз говоря на момичето за Следотърсача, то ме гледа право в очите, приглася ми във всичко, което разказвам в негова полза, и се държи така открито и прямо, без всякакво стеснение, сякаш го смята вече наполовина за свой мъж.

— Хм! И по тези признаци, Дънъм, ти съдиш за чувствата на дъщеря си?

— Разбира се, ваше благородие, те ми се струват тъй правдиви. Когато някой от нашите войници ме гледа право в очите и хвали своя офицер, моля да ме извините, ваше благородие, но хората понякога си позволяват да говорят за своите началници — и когато някой от тях ме гледа право в очите и хвали капитана си, аз веднага разбирам, че този човек е честен и мисли това, което казва.

— А разликата във възрастта между предполагаемия съпруг и красивата невеста не е ли твърде голяма, сержанте?

— Напълно сте прав, сър. Следотърсача отива към четиридесетте и Мейбъл има всички изгледи да се радва на щастието, което една млада жена може да получи от брака си с такъв опитен мъж. Аз минавах четиридесетте, ваше благородие, когато се ожених за майка й.

— Но възможно ли е според теб зелената ловджийска риза, която носи нашият достоен водач, и лисичата му шапка да харесат повече на твоята дъщеря от стегнатата униформа на 55-и полк?

— Може би не, сър. Но се надявам, че тя ще бъде достатъчно благоразумна да не се поддаде на капризите си. Такива саможертви са много полезни за младите момичета, защото ги правят по-добри и по-здравомислещи.

— А не се ли страхуваш, че тя още съвсем млада може да остане вдовица? Животът на Следотърсача постоянно е застрашен от диви животни и още по-дивите индианци.

— Всеки куршум си има своя разквартировъчен билет, Лунди — отвърна сержантът. (В моменти на благоволение, когато не разговаряше по военни въпроси с подчинените си, майорът обичаше да го наричат така.) — Никой в 55-и полк не може да каже, че е осигурен срещу една преждевременна смърт, така че Мейбъл нищо няма да спечели, ако се омъжи за друг. Освен това, сър, ако мога да говоря свободно по един такъв въпрос, аз се съмнявам, че Следотърсача ще бъде убит в сражение или пък ще изгуби живота си при някакъв нещастен случай в гората.

— Кое те кара да мислиш така, сержанте? — попита майорът и изгледа подчинения си с такова почтително удивление, с каквото шотландците от онова време, много повече, отколкото сега, бяха склонни да възприемат свръхестествените явления. — Той се подхвърля на същите опасности, на каквито се подхвърля и всеки наш войник, впрочем и на далеч по-големи. Защо тогава той да се надява да се спаси там, където другите гинат?

— Аз не смятам, ваше благородие, че Следотърсача се счита за по-неуязвим от който и да било друг, но той никога няма да умре от куршум. Често пъти съм го виждал как хладнокръвно борави с пушката си, сякаш е овчарски кривак, когато куршумите се сипят наоколо му като град, или как при други най-невероятни обстоятелства смъртта все пак го отминава и съм убеден, че провидението не му е определило такава смърт, макар че във владенията на негово величество едва ли има човек, който да я заслужава повече от Следотърсача.

— Това никой не знае, сержанте — отвърна Лунди и лицето му стана сериозно. — И колкото по-малко говорим за тия неща, толкова по-добре. Но ще се съгласиш ли твоята дъщеря — Мейбъл, струва ми се я нарече, ще се съгласиш ли Мейбъл да се омъжи все пак за човек, който само работи за нас, а не се числи към редовната служба? За водача няма никаква надежда да бъде повишен в чин, сержанте!

— Той и без това се е прославил достатъчно, ваше благородие. Впрочем това е вече решен въпрос и тъй като вие имахте добрината да ми говорите от името на мистър Мюр, надявам се, че ще благоволите да му предадете, че момичето е получило вече разквартировъчен билет за живота.

— Добре, добре, това си е ваша работа. А сега, сержант Дънъм…

— Ваше благородие — отвърна сержантът, като стана и отдаде чест.

— Известно ти е, че възнамерявам да те изпратя за един месец на Хилядата острова. Всички нисши офицери вече изпълниха наряда си на този пост — поне онези, на които мога да се доверя — и ето че най-после дойде и твоят ред. Поручик Мюр настоява той да отиде, но тъй като е интендант, не искам да нарушавам установения ред. Подбра ли вече хората?

— Всичко е готово, ваше благородие. Хората са подбрани, а лодката, която пристигна снощи, донесе съобщение, че отрядът, намиращ се в момента там, чака с нетърпение да бъде сменен.

— Това е вярно, сержанте, и затуй ти ще отплаваш вдругиден, а може би и утре вечер. По-благоразумно би било във всеки случай да тръгнете по тъмно.

— Така смята и Джаспър, майор Дънкън, а не знам на кой друг може повече да се вярва в този случай, ако не на младия Джаспър Уестърн.

— Младият Джаспър, Сладката вода ли? — попита Лунди и по суровото му лице пробяга лека усмивка. — И това момче ли ще дойде с теб, сержанте?

— Може би ще си спомните, ваше благородие, че „Вихър“ никога не напуска пристанището без него.

— Вярно е, но всяко правило си има изключение. Струва ми се, че през последните дни видях да се разхожда из форта един стар моряк.

— Точно така, ваше благородие. Това е моят шурей, мастър Кап, който съпроводи дъщеря ми.

— Защо не повериш „Вихър“ на него този път и да оставиш Джаспър тук? На шурея ти ще му бъде забавно да поплува малко по сладка вода, а и сигурно ще ви бъде приятно да прекарате по-дълго заедно.

— Аз и без това исках да ви помоля, ваше благородие, да ми разрешите да го взема със себе си, но просто като доброволец. Джаспър е храбро момче и не бива да му се отнема командването без причина, майор Дънкън. А моят брат Кап дотолкова презира сладките води, че едва ли ще пожелае да поеме подобни задължения.

— Правилно, сержанте. В такъв случай ти предоставям да постъпиш както намериш за добре. Командването действително трябва да остане на Джаспър. Следотърсача също ли ще дойде с вас?

— Ако нямате нищо против, ваше благородие. Там ще има работа и за двамата водачи — и за индианеца, и за белия.

— Струва ми се, че си прав! И така, сержанте, желая ти успех в това опасно начинание. Но не забравяй: когато отредът тръгне обратно, укреплението да се разруши. Ако всичко излезе успешно, няма да се нуждаем повече от него. Тази позиция е твърде опасна, за да я държим без нужда. Свободен си.

Сержант Дънъм отдаде чест, обърна се кръгом и вече се готвеше да затвори вратата след себе си, когато майорът го извика обратно:

— Забравих да ти кажа, сержанте, че младите офицери ме помолиха да устроя състезание по стрелба и аз го определих за утре. В състезанието може да участвува всеки, който желае. На победителите ще бъдат раздадени награди — продължи той, като зачете от някакъв лист хартия, — рогов барутник, украсен със сребро, един кожен барутник и копринена женска качулка. Последната ще даде възможност на победителя да прояви галантността си, като я подари на дамата на сърцето си.

— Това ще е чудесно, ваше благородие, особено за този, който се окаже победител. А Следотърсача ще бъде ли допуснат до състезанието?

— Не виждам причината, поради която да му забраним да участва, ако той изобщо реши да се яви. Прави ми впечатление, че напоследък не взема участие в тези забавления, сигурно защото смята, че няма достойни съперници за него.

— Точно така, майор Дънкън. Следотърсача е честен човек и знае, че в цялата област няма кой да му съперничи в стрелбата, затова и не желае да разваля удоволствието на младите. Мисля, че винаги може да се разчита на неговата деликатност, сър. Не познавам друг със съвест като неговата.

— В дадения случай, да, сержанте. Но времето ще покаже доколко е такъв и в други отношения. Лека нощ, Дънъм.

Сержантът се оттегли и остави Лунди сам с неговите мисли. Те очевидно не бяха неприятни и за това свидетелстваше усмивката, пробягваща от време на време по лицето му, чийто израз обикновено беше суров, войнствен и прекалено сериозен. Не мина и половин час, и на вратата се почука. Майорът каза: „Влез!“ и на прага се появи мъж на средна възраст, облечен в офицерски мундир, но с доста неспретнат вид. Това беше Мюр.

— Дойдох по ваше нареждане, сър, за да узная съдбата си — каза интендантът със силен шотландски акцент, след като зае посочения му стол. — Право да ви кажа, майоре, това момиче предизвика по-голямо вълнение в гарнизона, отколкото появяването на французите при Тай. За първи път съм свидетел на такава пълна победа за толкова кратко време!

— Но ти, Дейви, сигурно няма да започнеш да ме уверяваш, че в твоето младо и невинно сърце за една седмица е могъл да се разпали такъв пламък? Ако е така, надминал си себе си, приятелю. Струва ми се, че този път си дори по-зле, отколкото с онази история в Шотландия, когато, както казват, огънят, който се разгорял в гърдите ти, бил тъй силен, че прогорил дупка в твоето драгоценно тяло и през нея всички девойки могли да видят какъв е този силно запалителен материал, скрит в него.

— На теб все ти е до шеги, майор Дънкън, това ти е в кръвта. Дори ако врагът влезе във форта, сигурно пак ще се шегуваш. Аз не виждам нищо необикновено в това, младите хора да следват своите желания и пориви.

— Но ти толкова често следваш своите, Дейви, че това, струва ми се, в края на краищата ще загуби всякакъв интерес за тебе. Ако броим и онази тайна история в Шотландия, когато беше още юноша, вече четири пъти си изпитал прелестите на брака.

— Само три пъти, майор Дънкън, но се надявам скоро да се оженя пак! Още не съм попълнил числото. Не, не, само три пъти са засега.

— Струва ми се, че не броиш онази незаконна история, за която вече споменах и която се размина без свещеник.

— А защо да я броя, майор Дънкън? Щом дори съдът призна този брак за недействителен, какво повече има да говорим за него. Тази жена се възползва от моята влюбчивост, от тази моя слабост в характера, и ме обвърза с един съюз, който после бе признат за незаконен.

— Доколкото си спомням, Мюр, тогава не всички смятаха така, имаше някои, които разглеждаха въпроса от другата страна.

— Всяко нещо, драги ми майоре, има две страни, а аз знам някои и с по три. Но бедната жена умря, без да остави потомство, така че въпросът е изчерпан. С втория си брак бях много злощастен — казвам втори брак от уважение към тебе, майоре, като се съгласявам с погрешното ти мнение, че първият ми брак е бил действителен. Но бил той първи или втори брак, аз бях много злощастен с Джени Греъм, която умря на петата година от женитбата ни, също без да остави потомство. Струва ми се, че ако Джени беше жива, нямаше и да помисля да се женя повторно, уверявам те.

— Но тъй като тя умря, ти се ожени още два пъти, а сега желаеш да се ожениш трети път.

— Истината трудно може да се оспори, майор Дънкън, и аз винаги съм готов да я призная. Но както виждам, Лунди, ти си в доста мрачно настроение въпреки прекрасната вечер.

— Не съм в мрачно настроение, Мюр, но ме налегнаха тъжни мисли. Спомних си за детските години, когато аз, синът на земевладелеца, и ти, пасторският син, скитахме весело и безгрижно по нашите родни хълмове, без да мислим за бъдещето. А после се замислих за това бъдеще и то не се оказа особено приятно.

— Нима можеш да се оплачеш от своето, Лунди? Издигна се до чин майор, а скоро ще станеш и подполковник, ако слуховете не лъжат. А пък аз съм се изкачил само едно стъпало по-нагоре оттогава, когато твоят почтен баща ми връчи заповедта за офицерския ми чин — някакъв жалък интендант.

— А четирите ти жени?

— Три, Лунди, всичко на всичко три законни жени, дори и при нашите либерални и неприкосновени закони.

— Добре, хайде нека бъдат три. Ти знаеш, Дейви — каза майор Дънкън, като несъзнателно заговори на езика на своята младост, което често се случва с образованите шотландци, когато заприказват за неща, особено близки до сърцето им. — Ти знаеш, че аз отдавна съм направил своя избор и с какво нетърпение и с каква безнадеждна тъга чакам щастливия час, когато ще мога да нарека тъй дълго обичаната жена своя съпруга. Докато за това време ти, без състояние, без име, без заслуги, искам да кажа, някакви по-особени заслуги…

— Почакай, Лунди, почакай, в жилите на Мюровци тече благородна кръв.

— Добре, добре, без нищо друго освен благородна кръв ти се ожени четири пъти…

— Само три, Лунди. Ще си развалим старото приятелство, ако продължаваш да твърдиш, че са четири.

— Нека бъдат колкото ти искаш, Дейви, но и те са повече, отколкото заслужаваш. Моят живот много се различава от твоя, поне що се отнася до семейното щастие, ще признаеш, стари приятелю.

— И кой от нас е печелившият според теб, майоре — да си говорим открито, както в детството ни.

— Аз нямам какво да крия. Моят живот премина в отлагане на неосъществените надежди, а твоят…

— В разочарование от осъществяването им, кълна се в честта си, майор Дънкън — прекъсна го интендантът. — При всеки нов опит аз се надявах на успех, но той ми носеше само разочарование. Такава е съдбата на човека! Ах, Лунди, всичко е суета на този свят, а най-голямата суета е женитбата.

— И все пак си готов за пети път да наденеш хомота на врата си?

— Смея да ти напомня, че за четвърти, майор Дънкън — каза интендантът категорично, после по лицето му засия някакъв момчешки възторг и той продължи: — А Мейбъл Дънъм е необичайно прелестна! Нашите момичета в Шотландия са мили, но тукашните са ненадминати красавици.

— Добре е да си спомниш за благородната си кръв и офицерския си чин, Дейви! Струва ми се, че и четирите ти жени…

— Моля ти се, не бъркай таблицата на умножението, драги Лунди, три пъти по едно прави три.

— Добре, и трите ти жени, може да се каже, бяха от благородни семейства.

— Напълно вярно, майоре. И трите бяха от благородни семейства и браковете бяха подходящи.

— Но четвъртият с дъщерята на нашия градинар беше абсолютно неравен. Не се ли боиш, че женитбата с дъщерята на сержант, който служи в един полк с тебе, ще намали авторитета ти?

— Това е и моята основна слабост в живота — винаги се женя, без да мисля за последствията, майор Дънкън. Всеки човек си има свои недостатъци, а женитбата, боя се, е моят. И тъй сега, след като обсъдихме въпроса откъм принципната му страна, позволи ми да те попитам: направи ли ми услугата да говориш със сержанта по онзи незначителен въпрос?

— Да, Дейвид, и много съжалявам, че трябва да ти го кажа, но този път не виждам големи изгледи да успееш.

— Не виждаш изгледи да успея? Един офицер, при това интендант, да не успее при дъщерята на някакъв си сержант?

— Точно така, Дейви.

— А би ли ми казал защо, Лунди? Ще благоволиш ли да ми отговориш на този въпрос?

— Девойката е сгодена. Ръката й е обещана, сватбата е насрочена, сърцето й е обречено — макар че дяволите да ме вземат, ако мога да го повярвам! Но така или иначе, девойката е сгодена.

— Това вече е пречка, трябва да се признае, майоре, но не чак толкова сериозна, ако сърцето е свободно.

— Ти си прав, и нищо чудно, ако в този случай сърцето действително е свободно, защото изборът го е направил бащата, а не дъщерята.

— И кой е той, майоре? — попита интендантът с такова философско спокойствие, което само опитът поражда. — Не виждам тук нито един сериозен кандидат, който би могъл да ми застане на пътя.

— Разбира се, че ти си най-сериозният кандидат по цялата граница, Дейви. Но щастливецът не си ти, а Следотърсача.

— Следотърсача ли?

— И никой друг, Дейви Мюр — Следотърсача е щастливият избраник. Но за да успокоя малко ревността ти, ще ти кажа, че според мен този брак е решен по-скоро от интересите на бащата, отколкото от сърцето на девойката.

— И аз така мисля — възкликна интендантът, като си пое дълбоко дъх на облекчение. — Невъзможно е с моите познания за човешката природа…

— По-специално за женската природа, Дейвид!

— Ти се шегуваш, Лунди, и хич не те интересува, че някой страда. Но мисля, че не е възможно да съм се излъгал във вкусовете на това младо момиче, които, смело мога да заявя, стоят далеч над положението на Следотърсача. Колкото до този човек, времето ще покаже.

— А сега ми кажи откровено, Дейвид Мюр — обърна се към него Лунди, като спря да се разхожда и погледна събеседника си настойчиво, с такъв израз на удивление, че лицето му доби смешна сериозност, — наистина ли смяташ, че девойка като дъщерята на сержанта може да изпита влечение към човек на твоята възраст, с твоята външност и с твоите преживявания, ако мога да добавя?

— Ех, Лунди, ти не познаваш жените и това е причината да останеш ерген до четиридесет и пет години. Страшно дълго ергенуваш, майоре!

— А на каква възраст си ти, поручик Мюр, ако смея да задам такъв деликатен въпрос?

— Четиридесет и седем и не ги крия, Лунди. С други думи, ако успея да се оженя за Мейбъл, пада ми се по една съпруга на всеки десет години. Но просто не мога да се начудя как е хрумнала на сержанта тази глупава мисъл да даде такова мило момиче на човек като Следотърсача! Нима е възможно това?

— Възможно е, Дейви, сержант Дънъм е сериозен като войник, когото бият с палки.

— Добре, добре, майоре, ние с тебе сме стари другари и разбираме от шега — когато не сме на служба естествено. Сигурно този честен човек не е проумял намеците ми, иначе едва ли щеше да му дойде на ум подобна глупост. Между съпругата на офицера и жената на водача има такава огромна разлика, каквато е разликата между стара Шотландия и Америка. В моите жили тече стара кръв, Лунди!

— Повярвай ми, Дейви, твоето родословие нищо няма да ти помогне в случая. А колкото до кръвта ти, тя не е по-стара от костите ти. И така, приятелю, вече знаеш отговора на сержанта и както виждаш, моето влияние, на което ти толкова разчиташе, не можа да ти помогне. Хайде да изпием по чаша за старото ни приятелство, Дейви, а после да подготвиш отреда, който тръгва на поход, и да забравиш Мейбъл Дънъм колкото можеш по-скоро.

— Ах, майоре, винаги ми е по-лесно да забравя жена си, отколкото любимата си! Когато хората са почтено оженени, у тях всичко е предварително предрешено до гроба, който единствено може да ги раздели. Вижда ми се дръзко и непочтително да нарушавам съня на покойната, докато мисълта за любимата буди у мен толкова тревога, надежди и вълнения, че усещам как кръвта кипи в жилите ми.

— Все същият си си, Дейви. Не допускам да си очаквал повече щастие от ни една от твоите съпруги. А се намират и такива глупаци, които мечтаят да се наслаждават на семейното си щастие и отвъд гроба. Пия за твоя успех или за бързото ти съвземане от тази любовна треска, поручик Мюр. И те съветвам в бъдеще да бъдеш по-внимателен, за да не би някой по-силен пристъп да те отнесе в гроба.

— Благодаря, скъпи майоре! А аз пия за благополучното увенчаване на дългото годеничество, за което и аз знам нещичко. Това вино е същинска планинска роса, Лунди, сгрява сърцето и ми напомня за нашата мила Шотландия. Колкото до ония глупци, за които току-що спомена, то те трябва да се задоволят само с по една жена, защото ако имат повече, добрите или злите дела на многобройните им съпруги могат да ги вкарат в пъкъла. Аз мисля, че всеки разумен мъж трябва да е доволен от жената, която му се е паднала на късмет, и да не се стреми към недостижими мечти. Безкрайно съм ти задължен, Лунди, за всички твои приятелски услуги. И ако прибавиш към тях още една последна, ще смятам, че не си забравил напълно приятеля от детските си игри.

— Съгласен съм, Дейви, стига молбата ти да е благоразумна и да е по силите на командира ти да я удовлетвори.

— Ако успееш да ми измислиш някакво поръчение на Хилядата острова за една-две седмици, мисля, че това ще задоволи всички страни. Не забравяй, Лунди, че Мейбъл Дънъм е единствената бяла девойка по цялата граница, подходяща за женитба!

— Поръчение за офицер като тебе винаги ще се намери, даже и на най-малкия пост. Но на този работата е толкова дребна, че сержантът и сам може да я свърши по-добре дори и от главния интендант на армията.

— Но не по-добре от един полкови офицер. Забелязва се доста голяма склонност към прахосничество у подофицерите.

— Добре, ще помисля, Мюр — отвърна майорът със смях. — Отговора ми ще получиш утре сутринта. Тъкмо утре сутрин ти се открива чудесна възможност да блеснеш пред любимата. Ти си отличен стрелец, а на победителите ще се раздадат награди. Ако се решиш да покажеш изкуството си, кой знае още какво може да се случи до отплаването на „Вихър“.

— В това забавление, доколкото знам, главно младежи ще си изпитат ловкостта?

— Да, главно младежи, но и някои старци, ако ти се явиш например. За да не се смущаваш, Дейви, и аз самият ще се прицеля един-два пъти. Знаеш, че се ползвам с името на добър стрелец.

— Ти си прав, това наистина може да помогне. Женското сърце е толкова капризно и способно да се поддаде на това, което най-малко очакваш, че може да обърне с главата надолу всички закони на философската наука. Едни искат поклонника им да седи до тях и да ги обсажда като същинска крепост, а те, като изчерпят всички средства за отбрана, да капитулират. Други обичат бурите и ураганите. Но някои хитруши можеш да пипнеш само из засада. Първият начин е най-достоен и най подхожда на офицера, но да си призная, намирам последния за най-забавен.

— Това заключение вадиш от практиката си, без съмнение. А какво ще кажеш за бурите?

— Те са за по-младите хора, Лунди — отвърна интендантът, като стана и намигна на командира си — волност, която често си позволяваше в името на старото им приятелство. — Всяка възраст си иска своето — добре е на четиридесет и седем да разчиташ повечко на главата. Желая ти лека нощ, майор Дънкън, сладък и ободрителен сън и да не те измъчва подаграта.

— Благодаря, Мюр, и аз ти желая същото. Не забравяй утрешното състезание.

Интендантът се оттегли и остави Лунди в библиотеката му да размишлява върху току-що проведения разговор. Майор Дънкън беше дотолкова свикнал с Мюр и с недостатъците на характера му, че поведението на поручика не му правеше такова силно впечатление, каквото навярно е направило на читателите. И все пак, макар поведението на всички хора да е подчинено на един общ закон, наречен природа, различията в характерите, съжденията, чувствата и егоистичните стремления са безбройни.

Бележки

[1] Пристанищен град между Англия и Шотландия, там, където река Туид се влива в Северно море. — Б. пр.