Метаданни
Данни
- Серия
- Истории за Кожения чорап (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Pathfinder, 1840 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Красимира Тодорова, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ДЖЕЙМС ФЕНИМОР КУПЪР
СЛЕДОТЪРСАЧА
РОМАН
Преведе от английски КРАСИМИРА ТОДОРОВА
Редактор ОГНЯНА ИВАНОВА
Художник ВАСИЛ ИНДЖЕВ
Художествен редактор ВАСИЛ МИОВСКИ
Технически редактор ГЕОРГИ НЕЦОВ
Коректор ЦВЕТЕЛИНА НЕЦОВА
Американска. Второ издание.
Изд. номер 1305
Дадена за набор 20.II.1987 г. Подписана за печат 14.IV.1987 г. Излязла от печат 18.V.1987 г.
Формат 16/60/100. Печатни коли 24. Изд. коли 26,64. Усл. изд. коли 30,99. Цена 3.30 лв.
ДИ „Отечество“, София, пл. „Славейков“ № 1
ДП „Д. Найденов“ — В. Търново
София, 1987
с/о Jusautor, Sofia ДЧ-3
James Fenimore Cooper
The Pathfinder
The New American Library of World Literature Inc.
New York 1961
История
- —Добавяне
- —Допълнителна корекция (dd)
Статия
По-долу е показана статията за Следотърсача от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Следотърсача | |
The Pathfinder, or The Inland Sea | |
Други имена | На бреговете на Онтарио |
---|---|
Автор | Джеймс Фенимор Купър |
Създаване | 1840 г. САЩ |
Първо издание | 1840 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | приключенски роман, исторически роман |
Вид | роман |
Поредица | Коженият чорап |
Предходна | Последният мохикан |
Следваща | Пионери |
Следотърсача в Общомедия |
Следотърсача (на английски: The Pathfinder) е исторически роман на американския писател Джеймс Фенимор Купър, издаден през 1840 г. Това е третата книга от пенталогията Коженият чорап.
Сюжет
Действието на романа се развива в Северна Америка през 1759 г. по време на Френската и индианска война. Капитан Чарлз Кеп помага на младата си племенница Мейбъл да се добере от Ню Йорк до бреговете на езерото Онтарио, където служи баща и – сержант Дънъм. В последните няколко мили от пътуването им помагат белият следотърсач Нати Бъмпо, неговият приятел Чингачгук – индианец от племето на мохиканите, и младият лодкар Джаспър Уестърн. Книгата проследява войната с хуроните при бреговете на Големите езера, предателството на един от верните войници, гибелта на няколко от героите и любовния триъгълник с участието на Мейбъл Дънъм.
Издания на български език
- „Водачъ въ пустинята (Следотърсачъ)“, София, изд. „Ст. Атанасовъ“, 272 с.
- „Следотърсача“, София, изд. „Народна култура“, библиотека „Четиво за юноши“, 1968 г., 504 с.
- „Следотърсача“, София, изд. „Отечество“, 1987 г., 384 с.
Филмови екранизации
- The Pathfinder (1952), американски филм, с участието на George Montgomery, Helena Carter и Jay Silverheels.
- Hawkeye, the Pathfinder (1973), американски телевизионен сериен филм в 5 епизода от по 50 мин., с участието на Windsor Davies, William Ellis и Jan Francis.
- Следопыт (1987), филм на СССР, с участието на Андрейс Жагарс, Анастасия Немоляева, Емануил Виторган
- The Pathfinder (1996), американски телевизионен филм, с участието на Kevin Dillon, Graham Greene и Laurie Holden.
Външни препратки
- „Следотърсача“ на сайта „Моята библиотека“
- „Следотърсача“ в сайта на Проект Гутенберг ((en))
|
Глава IX
Приятели и братя по изгнание, сред тез гори не е ли по-приятен.
по-сигурен животът ни от оня, що водехме в разкошния дворец?
Греха Адамов плащаме тук само.
Обещанието на сержант Дънъм, с което завършва предидущата глава, не беше празна хвалба. Въпреки че фортът се намираше в глухо и отдалечено място, жителите му се радваха на такава богата трапеза, на каквато биха могли да завидят дори крале и принцове. През периода, който описваме, и дори половин век по-късно цялата тази обширна област, наречена след революцията[1] „Запада“ или „Новите земи“, представляваше една почти безлюдна пустиня, с пребогата фауна, характерна за този климат. Липсваха само хора и домашни животни. Малкото индианци, които по онова време бродеха из горите й, не можеха да накърнят видимо изобилието от дивеч, а пръснатите по това обширно пространство гарнизони и случайните ловци, които се срещаха тук и там, нанасяха такова опустошение, каквото могат да нанесат пчелите на една нива с елда или колибрите — на цветето.
Преданията, достигнали до нас, за това нечувано изобилие от диви животни, птици и риба, въдещи се из тия краища, и особено в околностите на Големите езера, се потвърждават от възпоминанията на старите местни жители — в противен случай ние сигурно бихме се поколебали да ги разказваме. Но след като сме слушали разказите на безброй очевидци за това изобилие, спокойно се решаваме на това.
Осуиго бе така благоприятно разположена, че можеше да поддържа богато запасите и на най-капризния чревоугодник. Реката гъмжеше от всевъзможни риби. Достатъчно беше само да хвърлиш въдицата, за да изтеглиш някой костур или друг представител на рибното семейство, което така гъсто населяваше речните води, както въздухът над блатата в тази плодородна тропическа зона е населен с комари и всякакъв вид мушици. Сред езерните риби първо място заемаше американската сьомга — една разновидност на този прочут вид, която едва ли отстъпва по вкус дори на великолепната сьомга, с която се слави Северна Европа.
Безчислени ята от прелетни птици спохождаха тези води и гори. По врязаните в брега заливи на езерото често можеше да се видят стотици акра вода, покрита с диви гъски и патици. Елени, мечки, зайци, катерички и най-различни други четириноги, а понякога и прочутият американски лос, попълваха естествения запас от храни, с които малко или много се издържаха всички фортове в този отдалечен пограничен край.
Храната, която всякъде другаде би се считала за истински деликатес, тук беше тъй изобилна, че всеки имаше достъп до нея. И най-незначителният човек във форта Осуиго обикновено се угощаваше с дивеч, който би бил чест за трапезата на всеки парижки аристократ. Но ето колко са капризни човешките вкусове и желания — тези ястия, които в други места биха били предмет на завист, тук тъй бяха втръснали на всички, че никой не искаше да ги погледне. Обичайната груба войнишка храна, която трябваше да се икономисва поради трудността на доставката й, се ценеше много повече от войниците и те бяха готови с удоволствие да се откажат от еленовото месо, дивите патици, гълъбите и сьомгата, за да се угостят сладко със сланина, жилава ряпа и недоварено зеле.
Трапезата на сержант Дънъм, с изключителното изобилие на едни неща и с недоимъка на други, приличаше на всички други трапези в този пограничен край. Върху един скромен поднос димеше вкусна печена сьомга, топли котлети от еленово месо изпускаха апетитна миризма, а няколко блюда със студено дивечово месо бяха наредени пред гостите в чест на тяхното пристигане и като доказателство за изключителното гостоприемство на стария войник.
— Вас явно не ви държат гладни в този край на света, сержанте — отбеляза Кап, след като се посвети на различните блюда. — От тази сьомга не би се отказал и шотландец.
— За съжаление не е така, братко Кап. Сред двестата или триста души в нашия гарнизон едва ли ще се намерят неколцина, които да признаят, че тази риба е годна за ядене. Даже ония глупаци, дето са вкусвали дивеч единствено благодарение на бракониерството си из родните гори, отвръщат с презрение глава пред вкусните еленови бутове, които им се предлагат тук.
— Да, да, такава е християнската природа — намеси се Следотърсача — и смело мога да ви кажа, че това не й прави чест. Червенокожият например никога не се оплаква. Той винаги е благодарен за храната, която получава, била тя тлъсто или мършаво месо, от елен или от мечка, кълка от дива пуйка или крило от дива патица. За голям наш срам трябва да призная, че ние, белите, не сме достатъчно благодарни за благата, които получаваме, и на малките злини придаваме голямо значение.
— Това е бедата и с нашия 55-и полк, макар че за християнските чувства на войниците нищо не мога да кажа — отвърна сержантът. — Дори самият майор Дънкън ъф Лунди понякога твърди, че овесената питка му е по-вкусна от костура на Осуиго и въздиша за глътка вода от шотландските планини, след като има на разположение цялото Онтарио, за да задоволи жаждата си.
— Майор Дънкън има ли жена и деца? — попита Мейбъл. Новото й положение напълно естествено насочваше мислите й към представителките на нежния пол.
— Не, момичето ми, макар да разправят, че у дома си и Шотландия имал годеница. Тази лейди очевидно предпочита да седи и да го чака, вместо да понася трудностите и лишенията на службата му в този край заедно с него. Аз, братко Кап, другояче разбирам задълженията на жената. Твоята сестра мислеше като мене и ако не беше угодно на Бога тъй рано да я прибере, тя и сега щеше да седи на това походно столче, което тъй подхожда на дъщеря й.
— Надявам се, сержанте, че не смяташ да омъжваш Мейбъл за войник? — каза Кап, като изведнъж се навъси. — Нашето семейство отдаде вече своята дан на армията, крайно време е сега да се помисли отново за морето.
— Не смятам да търся жених на Мейбъл нито в 55-и, нито в който и да било друг полк, братко Кап, уверявам те, но мисля, че момичето е вече на възраст да се задоми както подобава.
— Татко!
— Девойките не обичат да се говори тъй открито за тези неща, сержанте — каза ловецът. — От собствен опит съм се уверил, че ако искаш да спечелиш благоволението на някоя девойка, не бива да крещиш за намеренията си. Затова, ако нямаш нищо против, да говорим за нещо друго.
— Е, братко Кап, да се надявам, че това печено свинско ти допада. Струва ми се, че си хапваш с удоволствие.
— Да, да! Искаш ли да ям, дай ми цивилизована храна — отвърна своенравният моряк. — Вашият дивеч може да е добър за сладководните ви моряци, но на нас, моряците от океана, ни дай това, от което разбираме.
При тези думи Следотърсача остави ножа и вилицата си и избухна в характерния за него сърдечен, но както винаги безмълвен смях. После попита закачливо:
— Не ви ли учудва, че това прасенце е без кожа, мастър Кап? Не ви ли учудва наистина?
— Разбира се, то щеше да бъде много по-вкусно, ако беше печено с кожата, Следотърсачо, но доколкото разбирам, вие, горските жители, дори и свинското приготовлявате по свой начин.
— Ето, виждате ли, мастър Кап, човек може да обиколи целия свят и пак да не знае всичко! Ако трябваше да одерете кожата на това прасенце, ръцете ви щяха да се покрият с рани. Защото това е един обикновен таралеж!
— Дяволите да ме вземат, ако още от началото не си помислих, че това не е истинско свинско — отвърна Кап. — Но после реших, че тук в горите даже и свинското загубва хубавия си вкус. Аз бях предварително подготвен, че сладководната свиня няма да бъде така хубава, както соленоводната. Ти, сержанте, от толкова време си тук, че навярно си навикнал на всичко?
— Да, братко, само не бих искал да ме карат да дера това прасенце… А сега ми кажи, Следотърсачо, Мейбъл беше ли послушна по време на пътуването?
— И още как, и още как. Ако тя е само наполовина доволна от Джаспър и от Следотърсача, както Следотърсача и Джаспър са доволни от нея, сержанте, ние ще останем приятели до края на дните си.
Докато говореше, водачът обърна очи към поруменялата девойка с невинното желание да прочете по лицето й какво мисли тя за това, но вродената му деликатност го накара веднага да сведе поглед към чинията си, сякаш с това искаше да покаже, че е съжалил, задето е дръзнал да надникне в свещените тайни на девическото сърце.
— Да, да, но не бива да забравяме, че жените не са мъже, приятелю — продължи сержантът, — и да имаме предвид природата им и възпитанието им. Новобранецът не е ветеран. Всеки знае, че за да обучиш добре един войник, ти трябва много повече време, отколкото за каквото и да било друго. А още повече време ти е необходимо, за да възпиташ една войнишка дъщеря както трябва.
— Виж, това е нова теория, сержанте — обади се насмешливо Кап. — ние, старите моряци, смятаме, че за времето, в което ще обучиш шестима войници, да, и то не обикновени, прости войници, можеш да подготвиш само един моряк.
— Да, да, братко Кап, знам колко високо мнение имате за себе си вие моряците — отвърна зет му, като се усмихна любезно, доколкото позволяваше свъсеното му лице, — защото имах случай да прослужа доста години в гарнизона на един от нашите пристанищни градове. Ние с тебе сме разговаряли за това и преди и аз се боя, че никога няма да се разберем. Но ако искаш да узнаеш каква е разликата между истинския войник и тези, които аз наричам недодялани дървеници, ела следобед да погледаш сбора на 55-и полк, а после, като се върнеш в Йорк, виж как тамошните запасняци се мъчат да приличат на войници.
— Според мен, сержанте, между тях няма особено голяма разлика, поне не по-голяма от тази, която ти би открил между шхуната и бригантината. И тук, и там войниците ми се струват съвсем еднакви: червени мундири, пера, лъскави галони и копчета и напудрени перуки.
— Ето, виж преценката на моряка! — отвърна сержантът с достойнство. — А може би не ти е известно, че са необходими години, само за да научиш истинския войник как трябва да се храни?
— Толкова по-зле за него! Запасняците знаят това още от самото начало. Често съм чувал, че на походи те просто изяждали всичко, каквото им попадне, и всъщност не вършели нищо повече от това.
— Значи и те си имат свои наклонности, както всички други хора — подхвана Следотърсача с намерение да възстанови мира, който очевидно беше в опасност, тъй като двамата спорещи не си отстъпваха и упорито продължаваха да отстояват предимствата на своите професии. — А щом Провидението е дарило човека с някаква наклонност, безполезно е да се бориш срещу нея. Хората от 55-и полк, сержанте, са много изкусни в храненето, в това съм се уверил, защото отдавна общувам с тях, но нищо чудно, ако сред запасняците се намерят такива, които да ги надминат.
— Вуйчо — обади се Мейбъл, — ако вече си закусил, моля те, придружи ме отново до бастиона. И двамата още не сме разгледали езерото както трябва, а не е прилично една девойка да се разхожда сама из форта още в първия ден на пристигането си.
Кап се досети какво подтикна Мейбъл да направи това предложение, но тъй като всъщност хранеше най-сърдечни и приятелски чувства към своя зет, не съжали, че трябва да отложи спора за друг път. Мисълта, че изобщо може да се откаже от него, съвсем не му мина през ума — толкова упорит и самонадеян беше.
И така той придружи племенницата си навън и остави сами сержант Дънъм и приятеля му Следотърсача. Щом противникът му се оттегли, сержантът, който всъщност не разбра хитрата маневра на дъщеря си, се обърна към своя приятел с усмивка на нескрито тържество и каза:
— Армията, Следотърсачо, все още не е получила нужното признание. И макар че човек няма по-достойно качество от скромността, независимо дали е облечен в мундир, червен или черен, или пък е по риза, аз никога не пропускам случая да кажа няколко думи в нейна полза. А сега ми кажи, приятелю — додаде той, като сложи ръката си върху ръката на Следотърсача и сърдечно я стисна, — как ти се харесва момичето?
— Можеш с пълно право да се гордееш с нея, сержанте. Можеш с пълно право да се гордееш, че си баща на такава красива и възпитана девойка. Виждал съм красавици, виждал съм и знатни дами, но за първи път срещам девойка, в която Провидението така хармонично е съчетало всички качества.
— Смея да те уверя, Следотърсачо, че и нейното мнение за тебе е също много добро. Снощи тя ми разказа за твоето хладнокръвие и мъжество, за доброто сърце, особено за доброто ти сърце. За жените това е най-главното, доколкото разбирам. И така, от първата среща са доволни и двете страни. А сега, приятелю, почисти малко униформата, погрижи се малко за външния си вид и ще получиш и ръката, и сърцето на момичето.
— Не мисли, сержанте, че съм забравил съветите ти. Напротив, полагам всички сили, за да изглеждам тъй приятен в очите на Мейбъл, както тя изглежда в моите. Тази сутрин, още щом се съмна, почистих и излъсках сърнебойката и струва ми се, пушката ми никога не е била така хубава както сега!
— Това съответства на твоите ловджийски схващания, Следотърсачо! Вярно е, че всяко огнестрелно оръжие трябва да блести и свети на слънцето. Каква красота може да има в една почерняла цев?
— Лорд Хау[2] беше на друго мнение, сержанте, а той минаваше за добър войник.
— Напълно вярно! Негова светлост нареди да се почернят цевите на всички огнестрелни оръжия в полка и до какво добро го доведе това? В англиканската църква в Олбъни можеш да видиш окачена възпоминателна табелка за него! Не, не, скъпи ми приятелю, войникът е длъжен да бъде войник: при всякакви случаи и при всякакви условия да носи отличителните знаци и символи на своята благородна професия, а не да се срамува или да се страхува от тях. Но кажи ми, успяхте ли да побеседвате с Мейбъл, докато пътувахте с кануто по реката?
— Обстоятелствата не бяха много благоприятни, сержанте, пък и Мейбъл е толкова по-образована от мене, че аз не се осмелявах да говоря за неща, които не се отнасят до моята професия.
— В това си отчасти прав и отчасти — не, приятелю. Жените обичат да се бъбри за незначителни неща и в повечето случаи приемат това приятно за тях задължение върху себе си. Ти знаеш, че не съм човек, който обича да разпуска езика си и да дава воля на всяка празна и случайна мисъл, но е имало случаи, когато, за да се понравя на майката на Мейбъл, не се стеснявах да уроня мъжкото си достойнство. Вярно е, че тогава бях с двадесет и две години по-млад и се числях не към старшите сержанти в полка, а към младшите. Да пазиш достойнството си, е полезно и дори наложително, когато имаш работа с мъже, но искаш ли да спечелиш уважението на една жена, трябва да бъдеш по-снизходителен.
— Ех, сержанте, боя се, че на мен това никога няма да ми се отдаде.
— Защо си се обезкуражил така за нещо, което аз вече смятам за решено между нас?
— Ние се споразумяхме, че ако Мейбъл се окаже такава, каквато ти ми я описваше, и ако на девойката й се хареса простият ловец и водач, аз ще се откажа от скитничеството и ще приспособя мисленето си към семейния живот. Но откакто видях Мейбъл, да си призная, обзеха ме съмнения.
— Как така? — строго попита сержантът. — Нали ти сам ми каза, че момичето ти харесва? Нима Мейбъл не оправда очакванията ти?
— Ах, сержанте, не в Мейбъл се съмнявам, а в себе си. Аз съм само един беден и невеж горски жител, а може би и не съм тъй добър, както ти и аз мислим!
— Ако ти не вярваш в собствената си преценка за себе си, Следотърсачо, то, моля те, не се съмнявай в моята. Нима нямам опит в преценката на хората? Не е ли това прякото ми задължение и често ли ми се случва да се лъжа? Питай майор Дънкън, сър, ако желаеш повече доказателства по този въпрос.
— Но сержанте, ние с тебе сме стари приятели, били сме се рамо до рамо в десетки боеве и неведнъж сме си помагали взаимно. В такива случаи хората са склонни да съдят пристрастно един за друг и аз се опасявам, че дъщерята няма да погледне на простия ловец така благосклонно както бащата.
— Стига, стига, Следотърсачо, та ти сам не познаваш себе си, приятелю, затова се довери на моята преценка. Първо, ти си човек с голям опит, а това е нещо, от което се нуждаят всички девойки, и което никоя благоразумна млада особа не би пренебрегнала. Второ — ти не си от онези самодоволни глупаци, които, едва постъпили в полка, започват да се перчат. Ти познаваш добре службата, достатъчно е само да те погледне човек, за да го разбере. Та нали си бил поне тридесет-четиридесет пъти под огън, ако броим всички схватки в засади, в които ти се е случвало да участваш.
— Всичко това е така, сержанте, всичко това е така, но какво ще ми помогне то, за да спечеля благоволението на една девойка с нежно сърце?
— Ще го спечелиш! Опитът, придобит на бойното поле, е толкова полезен в любовта, колкото и на война. А ти си тъй честен и тъй верен поданик на английския крал, Бог да го благослови, че той може да се гордее с тебе!
— Възможно е, и това е възможно, но аз се страхувам, че съм много груб, много стар и много недодялан, за да се харесвам на такава млада и нежна девойка като Мейбъл, която не познава нашите диви нрави и може да реши, че животът в селищата повече ще приляга на нейните заложби и наклонности.
— Какви са тези опасения, приятелю? За първи път те чувам да говориш така.
— Може би защото самият аз не съзнавах собственото си нищожество, докато не срещнах Мейбъл. Неведнъж ми се е случвало да се срещам с такива красавици като нея, превеждал съм ги през гората, виждал съм ги и минути на опасност и в минути на радост. Но по общественото си положение тези девойки стояха толкова по-високо от мене, че и през ум не можеше да ми мине да се сравнявам с тях. Те бяха чисто и просто слаби същества, които бях задължен да браня и закрилям. Сега случаят е друг. Ние с Мейбъл стоим тъй близо един до друг, че аз изпитвам непоносима мъка, като виждам голямата разлика помежду ни. Бих желал да бъда с десет години по-млад и да имам малко по-привлекателна външност, за да мога да спечеля разположението на тази млада и красива девойка.
— Горе главата, храбри приятелю. Довери се на бащата, който разбира женското сърце. Та Мейбъл вече наполовина те обича, а двуседмичният ни престой на островите, където ти ще можеш да й засвидетелстваш цялото си внимание, ще свърши останалото. Момичето ми го каза едва ли не само снощи.
— Нима е възможно това, сержанте? — възкликна скромният простосърдечен водач, който не смееше дори да помисли за такива блестящи перспективи. — Наистина възможно ли е това? Аз съм един обикновен ловец, а Мейбъл е достойна да стане жена на офицер. Мислиш ли, че момичето ще се съгласи да се откаже от любимите си привички в града, от приятелствата си, за да дойде да живее тук сред горската пустош с един прост водач и ловец? Няма ли да закопнее за стария си начин на живот и за по-достоен съпруг?
— По-достоен съпруг, Следотърсачо, трудно ще се намери. — отвърна бащата. — А що се отнася до градските привички, те лесно се забравят сред горската шир. Мейбъл има богата душа и едва ли ще скучае тук на границата. Аз замислих тази женитба, приятелю, след като предвидих всичко. Отначало смятах да те взема в полка, за да заемеш моето място, когато аз изляза в оставка, а това рано или късно ще стане. Но после размислих и реших, че ти не ставаш за редовна служба. Впрочем, без да си в пълния смисъл на думата войник, ти си войник в най-добрия й смисъл и аз знам, че се ползваш с уважението на всички офицери в гарнизона. Докато съм жив, Мейбъл може да живее при мене и ти винаги ще имаш дом, в който да се завръщаш от твоите странствания и походи.
— По-добре не би могло и да бъде, стига само волята на Мейбъл да съвпадне с нашата. Но уви, малко вероятно е човек като мене да заплени нейните красиви очи! Ако бях по-млад и по-хубав, какъвто е Джаспър Уестърн например, бих могъл да имам повече надежди, да, тогава наистина бих могъл да имам надежда.
— Стига с този твой Джаспър Уестърн и другите момчурляци от гарнизона и вън от него! — отвърна му ядосано сержантът. — Макар и да си по-възрастен от капитана на „Вихър“, на вид ти си по-млад и по-хубав от него.
— Така ли? — попита Следотърсача, като погледна въпросително приятеля си, сякаш не разбра напълно смисъла на думите му.
— Искам да кажа, че макар да не си по-млад по дни и по години, ти изглеждаш по-кален и по-жилав от Джаспър или от който и да било от тях. Дори след тридесет години ще им надвиеш на всичките, взети заедно. С твоята чиста, съвест ти цял живот ще си останеш млад.
— А нима съвестта на Джаспър е омърсена от нещо? Ще се намери ли по-порядъчно момче от него в цялата колония?
— Освен това ти си ми приятел — продължи сержантът, като стисна ръката на Следотърсача, — мой верен, изпитан и предан приятел!
— Да, приятели сме близо двадесет години, сержанте, още не беше се родила Мейбъл.
— Точно така, Мейбъл още не беше родена, а ние с тебе вече бяхме верни другари. Затова смятам, че момичето не би дръзнало да откаже да се омъжи за човек, който е приятел на баща му още от времето, преди то да се роди!
— Трудно е да се каже, сержанте, трудно е да се каже! Всеки търси това, което му прилича. Младите предпочитат компанията на млади, а старите — на стари.
— Но не винаги е така, когато става въпрос за семейството. Не съм чувал някой старик да е отказал да се ожени за млада жена. Освен това тебе те почита и уважава всеки офицер от гарнизона, както вече казах, а тя ще се ласкае да има за мъж човек, когото всички почитат.
— Надявам се, че нямам други врагове освен мингосите — отвърна водачът, като поглади косата си, и продължи замислено: — Винаги съм се старал да постъпвам справедливо и честно, така съм си спечелил много приятели, но има и случаи, когато не съм успявал.
— Може да се каже, че твоето приятелство се търси от всички, дори и от знатните. Старият Дънкън ъф Лунди например се радва, като те види, и вие прекарвате цели часове заедно. От всички водачи той има най-голямо доверие в теб.
— И не само той. Случвало ми се е да бродя из гората с хора много по-знатни и умни от него и по цели дни да разговарям с тях като с братя. Но никога не съм се възгордявал от това, защото зная, че в гората хората стават равни, докато в градовете това е невъзможно.
— Ти се славиш като най-големия стрелец в целия край!
— Ако Мейбъл може да хареса човека заради това му качество, тогава не бих имал основание да се отчайвам. И все пак понякога си мисля, сержанте, че заслугата не е толкова моя, колкото на сърнебойката. Тя е една чудесна пушка и дори в ръцете на друг човек не би стреляла по-лошо.
— Напразно скромничиш, Следотърсачо. Виждал съм мнозина да стрелят със сърнебойката, без да улучат, докато ти стреляш отлично и с оръжията на другите. Не, както и да ми говориш, няма да се съглася с тебе. След ден-два ще устроим състезание по стрелба. Тогава ти ще покажеш своето изкуство и Мейбъл ще те опознае още по-добре.
— А честно ли ще бъде това, сержанте? Всеки знае, че сърнебойката никога не пропуска. Защо трябва да се устройва състезание, когато предварително може да се каже какъв ще бъде резултатът?
— Хайде, хайде, приятелю, виждам, че сам ще трябва да започна да ухажвам момичето от твое име. За човек, който излиза от барутния дим, ти си необичайно плах и нерешителен поклонник, както изглежда. Не забравяй, че Мейбъл е от смел и мъжествен род и тя навярно ще цени у мъжа това, което ценеше и майка й.
При тези думи сержантът стана и без да се извини, отиде да се заеме отново със своите безкрайни задължения. Всички в гарнизона чувстваха ловеца тъй близък, че подобна волност беше съвсем в реда на нещата, а и той не се обиждаше от това.
От току-що предадения разговор читателят навярно е разбрал какви подбуди бяха накарали сержанта да доведе Мейбъл на границата. Въпреки че малко се беше отчуждил от дъщеря си, която нежно бе милвал и ласкал през първите две години на вдовството си, сержантът таеше в сърцето си дълбока привързаност към нея. Той беше свикнал да командва и да се подчинява, без да изказва съмнение или да търси мнението на другите относно разумността на издаваните заповеди, затова дори за минута не допускаше, че Мейбъл няма да се омъжи за избрания от него човек, макар че беше далеч от мисълта да оказва насилие над волята й. Трябва да кажем, че всички, които познаваха Следотърсача, виждаха в него човек, надарен с изключителни качества. Неизменно верен на себе си, чистосърдечен, предан, непознаващ страх и заедно с това предпазлив и внимателен, той с цялата си душа се заемаше с всяко справедливо дело — или поне с онова, което по тогавашно време се смяташе за справедливо — и не се залавяше с нищо, заради което после би се червил или търпял заслужено порицание. Невъзможно беше да общуваш по-дълго с този човек, който заедно с всичките си качества и недостатъци можеше да се сравни с онова, което навярно е представлявал Адам преди грехопадението — без да изпиташ дълбоко уважение и обич към него, чувства, които в никакъв случай не бяха свързани със скромното му положение и професия. Не беше трудно да се забележи, че никой офицер не минаваше край него, без да го поздрави като равен, както и нито един човек с по-проста професия не изпускаше случая да се обърне към него доверчиво и свободно като към приятел. Най-странната особеност на Следотърсача беше пълното пренебрежение, с което той гледаше на всички отличия, получени от хората не заради личните им заслуги и достойнства. По навик той беше почтителен към началниците, но нерядко си позволяваше да сочи грешките им и да ги укорява за недостатъците им с безстрашие, ясно свидетелстващо за душевната безкористност и природен ум, които можеха спокойно да се състезават с образоваността. Накратко казано, този, който не вярва във вродената способност на човека да отделя доброто от злото без помощта на науката, би се объркал пред този самобитен мъдрец, живеещ в такъв отдалечен край. Чувствата и възприятията му, свежи като девствената гора, в която прекарваше по-голямата част от дните си, му позволяваха така ясно да отделя правдата от неправдата, че пред него навярно би отстъпил и най-изкусният софист. Впрочем и Следотърсача си имаше своите предразсъдъци и предубеждения, които, макар да носеха отпечатъка на неговата личност и привички, бяха така дълбоко вкоренени, че му бяха станали втора природа. Но над всичко това се извисяваше неговото неподкупно и непогрешимо чувство за справедливост. Тази благородна черта (а без нея никой човек не може да бъде истински възвишен и единствено с нея може да заслужи уважение) оказваше невидимо влияние над всички, с които той общуваше. Не бяха редки случаите, когато най-големите побойници и размирници на гарнизона се връщаха от поход, в който е участвал и Следотърсача, усмирени, облагородени и преобразени от неговите слова, чувства и личен пример. Както и трябва да се очаква от човек с такива възвишени принципи, верността му беше непоклатима като скала. Предателството беше нещо несъвместимо с неговите схващания и ако рядко му се случваше да отстъпи пред неприятеля, то никога не изоставяше приятел в беда, щом можеше да се намери и най-малката възможност да му се помогне. Естествено е такъв човек да се сдружава само с близки нему натури. Неговите приятелства и познанства, макар определени малко или много от случая, бяха винаги с хора с неопетнена съвест. Той сякаш притежаваше някакъв вроден усет, който го водеше, без самият той да съзнава, към онези, които биха били достойни за неговото приятелство. Един познавач на хората би казал за Следотърсача, че той е истински образец на това, какъв може да стане човекът с чиста и праведна душа, който живее в пълно уединение и изпитва благотворното влияние на девствената природа, чужд на съблазните и заблужденията, създадени от цивилизацията, изпълнен с вяра в провидението. Такъв беше човекът, когото сержант Дънъм беше определил за съпруг на Мейбъл. В избора си той впрочем се беше ръководил не толкова от ясната представа за достойнствата на своя другар, колкото от личните си симпатии към него, макар че никой, който познаваше Следотърсача отблизо, не ценеше тъй високо качествата на честния ловец, както сержанта. Той ни най-малко не се опасяваше, че Мейбъл би могла да има някакви сериозни възражения срещу този брак. От друга страна, сержантът разбираше, че женитбата на дъщеря му крие големи преимущества и за самия него — в далечното, смътно бъдеще, в заника на своите дни, той се виждаше заобиколен от внуци, които щяха да му бъдат двойно по-мили и заради двамата им родители.
Когато сержантът за първи път бе заговорил за този брак на своя приятел, той го беше изслушал благосклонно и сега бащата със задоволство откри, че Следотърсача би бил щастлив да се ожени за Мейбъл, но се измъчва от съмнения, които произтичат от собственото му скромно мнение за себе си.