Джеймс Фенимор Купър
Следотърсача (5)

Глава V

Смърт и тука, смърт и там.

смърт без милост и без свян.

Шели

Положението беше крайно тревожно. Указание за по-нататъшните намерения на преследвачите си бегълците можеха да получат от техните движения и яростни ръкомахания, с които изразяваха разочарованието си. Беше напълно ясно, че част от тях се бяха върнали обратно по пътя, по който бяха дошли, и хитрината с огъня не бе сполучила. Но сега това беше без всякакво значение за пътниците, тъй като всеки миг ги заплашваше опасността да бъдат открити от групата, която беше тръгнала по реката. Всички тези безспорни факти преминаха мигновено през съзнанието на Следотърсача може би по-скоро по интуиция и той разбра, че незабавно трябва да се вземе някакво решение и да се приготвят за отбрана.

Ето защо съвсем безшумно повика при себе си двамата индианци и Джаспър и започна шепнешком да им говори:

— Трябва да сме готови, трябва да сме готови! Тези дяволи са само трима, докато ние сме петима, а четиримата от нас неведнъж са показвали смелостта си при подобни сбивания. Сладка вода, ти ще се заемеш с онзи, който се е нарисувал като самата смърт. Чингачгук, на тебе ти определям водача, а Пронизваща стрела няма да отделя очи от оня, най-младия. Не бива да допускаме грешка и да си позволим непростимото прахосничество да изпратим два куршума в едно и също тяло, когато дъщерята на сержанта е в опасност. Аз оставам в резерва и ще се намеся в случай, че се появи още някоя от тези гадини, или ако ръката на някой от вас се окаже несигурна. Не стреляйте, докато не ви дам сигнал. Ще стреляме само в крайна нужда, защото останалите злодеи са все още достатъчно близо и ще чуят гърмежите. Джаспър, момчето ми, ако забележиш някакво раздвижване на брега зад нас, ще изведеш лодката с дъщерята на сержанта, ще гребеш право към гарнизона и дано Бог ти помага.

Следотърсача едва успя да даде тези нареждания и приближаването на врага накара всички пътници да запазят най-строга тишина. Докато тримата ирокези се спускаха бавно по реката, като се стараеха да се придържат близо до надвисналите над водата храсти, шумоленето на листа и пращенето на клони известиха, че по брега бавно се движи друга група и върви редом с първата. Тъй като изкуствените храсти, насадени от бегълците, увеличаваха разстоянието от истинския бряг, то двете групи се видяха едва когато стигнаха до тях. Спряха се и поведоха разговор едва ли не през самите глави на пътниците, притаили се зад клоните и листата на тези гъвкави растения, които се извиваха при всеки полъх на вятъра, а един малко по-силен повей би отвял напълно. За щастие погледите на двете групи индианци, тези на брега и тези на реката, се пресичаха в една линия над храстите, чиито листа се бяха тъй преплели, че не будеха никакво подозрение. Може би прикритието беше твърде смело замислено, за да бъде разкрито. Индианците разговаряха оживено, но тихо, сякаш се опасяваха, че някой може да ги подслушва. Говореха на диалект, който разбираха не само двамата индианци зад прикритието, но и Следотърсача. Дори Джаспър долавяше част от казаното.

— Водата е измила всякаква следа! — обади се един от индианците в реката, застанал така близо до изкуственото скривалище, че някой отвътре спокойно можеше да го докосне с риболовното копие, което се намираше на дъното на Джаспъровата лодка. — Реката е измила следата така, че и ингилизка хрътка не може да я намери.

— Бледоликите са избягали с лодките си — обади се друг от брега.

— Не е възможно! Пушките на нашите войни там долу са безпогрешни.

Следотърсача хвърли многозначителен поглед към Джаспър и стисна зъби, за да сподави звука от собственото си дишане.

— Нека очите на младите ми войни гледат тъй, сякаш са орлови — каза най-възрастният измежду тези, които газеха във водата. — Ето вече цяла луна вървим по пътеката на войната, а сме се сдобили само с един скалп. Сред тях има и момиче, а някои от нашите бойци се нуждаят от жена.

За щастие Мейбъл не разбра тези думи. Джаспър още по-силно смръщи вежди, а лицето му почервеня от гняв.

Ирокезите замлъкнаха и скритите бегълци чуха как индианците на брега пак тръгнаха бавно напред, като предпазливо отмахваха храстите по пътя си. Те очевидно вече бяха отминали скривалището, но тези в реката все още стояха и изследваха внимателно брега, очите им светеха като разпалени въглени сред боядисаните им за война лица. След около две-три минути и тези трима се заспускаха надолу по реката, стъпка по стъпка, като хора, които са загубили нещо и го търсят. Така те отминаха изкуствената преграда и от устата на Следотърсача се изтръгна характерния за него сърдечен беззвучен смях, който навикът и природата му бяха отредили. Радостта му обаче беше преждевременна, защото последният от тях тъкмо в този момент се обърна, погледна назад и изведнъж се спря.

Напрегнатата му поза и съсредоточеният му поглед показваха, че храсталаците по някакъв начин са привлекли вниманието му.

Може би за щастие на бегълците войникът, който проявяваше тези признаци на съмнение, беше млад и тепърва трябваше да печели слава. Той добре знаеше колко е важно на неговите години човек да бъде предпазлив и скромен и много се боеше от присмеха и високомерието, с които неговите другари щяха да посрещнат една лъжлива тревога. Затова не ги извика, а тръгна обратно сам и докато другите продължаваха да се спускат по реката, той нерешително се приближи до храстите, приковал поглед в тях, сякаш някаква магическа сила го привличаше. Някои от листата, изложени на слънцето, бяха малко клюмнали и това слабо отклонение на обикновените природни закони беше събудило подозрението на младия войн. В това няма нищо чудно, защото сетивата на индианеца се изострят до крайност, когато върви по пътеката на войната, и най-незначителна на пръв поглед дреболия привлича вниманието му и го довежда до търсения обект. И наистина промяната в листата беше тъй нищожна, че младият войн не се реши да извести на другарите си за откритието, което бе направил. Откриеше ли наистина нещо важно, славата за това щеше да се падне само нему. Не откриеше ли нищо, щеше да избегне присмеха, от който тъй много се страхуват индианците. Като всеки горски жител, той много добре разбираше, че не е изключено да попадне в клопка и че трябва да се придвижва много бавно и предпазливо. Всички тези съображения и колебания го караха да се забави, преди да приближи храстите, посадени от Следотърсача, дотолкова, че да може да ги докосне с ръка. Двете групи индианци вече се бяха отдалечили на около петдесет-шестдесет метра.

Въпреки опасното положение, в което се намираха, пътниците зад прикритието не сваляха очи от неспокойното лице на младия ирокез, който се вълнуваше от противоречиви чувства. Най-много го блазнеше надеждата за успех, постиган от малцина старейшини на племето, а заедно с успеха щеше да дойде слава, каквато рядко се пада на войн, излязъл за първи път на пътеката на войната. После го обземаха съмнения, защото от полъха на вятъра клюмналите листа се изправяха и се съживяваха. Освен това страхът от скритата опасност не го напускаше и изразът на лицето му постоянно се менеше. Промяната на храстите, набучени във водата, беше тъй незначителна, че когато ирокезът опипа с ръка листата, помисли, че се е измамил. Но тъй като човек никога не се разколебава напълно, преди да е опитал всички възможни средства, младият войн внимателно разтвори клоните, пристъпи една крачка напред и очите му съзряха скрилите се, неподвижни като статуи пътници. Слабо възклицание се изтръгна от устата му, той отстъпи назад, очите му засвяткаха, но в този миг ръката на Чингачгук се вдигна и томахавката му се стовари върху обръснатата глава на ирокеза. Той размаха ръце, политна назад и падна във водата, а бързото течение понесе надолу гърчещото се в предсмъртна агония тяло. Делауерът направи отчаян опит да хване ирокеза за ръката, за да му вземе скалпа, но не успя, окървавените води отвлякоха със себе си все още потръпващия товар.

Цялата тази сцена се разигра за по-малко от минута: събитията се сменяха така бързо и неочаквано, че хора, несвикнали като Следотърсача и другарите му на подобни горски схватки, едва ли биха знаели какво да предприемат по-нататък.

— Нямаме нито миг за губене — прошепна Джаспър загрижено и започна да изскубва храстите… — Правете каквото правя аз, мастър Кап, ако искате да спасите племенницата си. А вие, Мейбъл, легнете на дъното на лодката.

Веднага след това той хвана лекото кану за носа и го повлече по брега, като газеше във водата, а Кап буташе отзад. Придържаха се съвсем близо до брега, за да не бъдат забелязани. Те се упътиха нагоре по течението с намерение да се доберат до завоя на реката, който напълно да ги скрие от погледа на диваците. Лодката на Следотърсача, която се намираше на самия бряг, естествено трябваше да потегли втора. Делауерът скочи на тясната пясъчна ивица и изчезна в гората, тъй като на него се падаше задължението да наблюдава врага в тази посока, а Пронизваща стрела даде знак на белия си спътник да хване носа на лодката и да тръгне след Джаспър. Всичко бе извършено мигновено, но когато Следотърсача стигна до завоя на реката, изведнъж усети, че товарът, който тегли, става по-лек. Обърна се и видя, че и тускарорът, и жена му са изчезнали. През ума му веднага мина мисълта за предателство, но нямаше време за губене — печалният вой, който се надигна откъм долния край на реката, извести, че трупът на младия ирокез е доплувал до мястото, където бяха другарите му.

Чу се пушечен изстрел, после водачът видя, че Джаспър, който вече беше успял да мине завоя, прекосява реката, застанал прав на кърмата на кануто. Кап седеше на носа и двамата тласкаха леката лодка все по-бързо напред, като гребяха енергично. Само един бегъл поглед беше достатъчен на Следотърсача, за да оформи в съзнанието си плана и да го приведе в действие, защото никой не познаваше превратностите на горската война така добре като него. Той скочи на кърмата на своята лодка и с мощен тласък я вкара в бързея, също с намерение да мине на отсрещния бряг, но доста по-надолу от приятелите си, та да може собственото му тяло да стане прицел на враговете; той знаеше, че жаждата им да се сдобият с някой скалп преобладава над всички други чувства и желания.

— Дръж по-нагоре, Джаспър — извика смелият водач, като пореше водата с дълги и отмерени удари на греблото, — дръж по-нагоре и греби право към елшите на отсрещния бряг. А най-вече — пази дъщерята на сержанта и остави проклетите мингоси на Голямата змия и на мен.

Джаспър размаха греблото в знак, че е разбрал, а междувременно изстрелите следваха един след друг, всички насочени към човека в близкото кану.

— Е, хайде, изпразнете пушките си, глупаци такива — каза Следотърсача, добил навика да си говори сам през дългите дни, прекарани в горската самота, — изстреляйте куршумите си по тази несигурна цел, докато аз в това време увеличавам разстоянието помежду ни. Няма да ви хуля като делауер или мохикан, защото съм бял човек, а не индианец, да се хвалят по време на битка, не е в нрава на белите войници, но ще ви кажа, че вие не сте по-изкусни от онези жители на градовете, които стрелят по дроздовете в овощните си градини! А, този беше по-добре насочен — добави той, като отметна назад глава, защото един куршум откъсна кичур коса от слепоочието му. — Но куршум, преминал на един инч от целта, е също тъй безполезен като куршума, който никога не е излязъл от цевта. Браво, Джаспър! Трябва да спасим милата дъщеря на сержанта, та ако ще и да загубим скалповете си.

В това време Следотърсача се намираше вече по средата на реката и почти успоредно с враговете, а другата лодка, направлявана от сигурните мишци на Кап и Джаспър, наближаваше отсрещния бряг точно на онова място, което той им бе посочил. Старият моряк сега изпълняваше задълженията си смело и решително. Водата го караше да се чувствува като у дома си, искрено обичаше племенницата си, не му беше безразлично какво ще стане и с неговата собствена личност, а пък беше привикнал и на стрелба, макар да бе натрупал опита си в сражения от по-друг вид. Няколко мощни удара на греблата и лодката се плъзна в храстите. Джаспър помогна на Мейбъл да слезе на брега и поне за малко тримата бегълци бяха в безопасност.

Но не и Следотърсача. Неговата смелост и самопожертвувателност го бяха изложили на опасност, а тази опасност стана още по-голяма, защото, тъкмо когато приближи до враговете си, ония от ирокезите, които се намираха на брега, се спуснаха при другарите си в реката. На това място Осуиго беше един кабелт широка и макар че лодката плуваше в средата, сега тя се намираше едва на стотина метра от пушките, които не преставаха да стрелят по нея и лесно можеха да я улучат.

В тези трудни минути единствено хладнокръвието и голямата опитност на Следотърсача му дойдоха на помощ. Той знаеше, че животът му зависи от това, да държи лодката в непрекъснато движение, защото всеки куршум ще улучи неподвижна цел от такова разстояние. Но само да се движи, не беше достатъчно, тъй като враговете му бяха опитни ловци и знаеха как да сменят линията на прицела, за да улучат бягащия дивеч, ако се движи само в една посока. Ето защо Следотърсача беше принуден да сменя посоката на движение — ту оставяше лодката да лети надолу по течението с бързината на стрела, ту я спираше и я насочваше напреко през реката. За щастие, ирокезите не можеха да зареждат пушките си във водата, а гъстите храсти край брега закриваха беглеца от погледите на онези, които бяха останали на сушата. Възползвайки се от обстоятелството, че враговете му вече бяха изпразнили пушките си, Следотърсача бързо се отдалечаваше от тях, като направляваше лодката напреко през течението към отсрещния бряг. Внезапно, макар и не съвсем неочаквано, се появи нова опасност — ирокезите, изпратени да наблюдават реката по-надолу.

Това бяха ирокезите, упоменати бегло в разговора, който ние вече предадохме. Не бяха повече от десетина, а за да се улеснят в кървавото дело, което им предстоеше, бяха се разположили на едно място, където водата се разбиваше в плиткото скалисто дъно и образуваше бързей. Следотърсача разбра, че ако се насочи към бързея, неизбежно ще стигне до тях, защото течението беше неудържимо, а камъните препречваха всякакъв друг път. Следователно опитът му щеше да завърши или със смърт, или с пленяване. Ето защо той напрегна всички сили, за да стигне до западния бряг, тъй като неприятелските групи бяха откъм източната страна на реката. Но това беше подвиг, надхвърлящ човешките възможности. Ако ли пък се опиташе да се пребори с течението, щеше тъй да забави движението на лодката, че да я превърне в сигурна мишена. Положението изглеждаше безизходно, но той все пак намери разрешение и с присъщото му хладнокръвие и енергия се приготви да го приведе в изпълнение. Вместо да се спусне в протока между камъните, той отправи лодката към най-плитката част на реката, стигна там, взе си пушката и торбата, скочи във водата и прехвърляйки се от камък на камък, започна да се приближава към западния бряг. Яростният поток подхвана лодката и ту я преобръщаше върху някой хлъзгав камък, ту я потапяше във водата и пак я издигаше нагоре, докато най-накрая я запокити на брега, недалеч от мястото, където бяха ирокезите.

Но Следотърсача още не беше се отървал от опасността. Неговата смелост и ловкостта му накараха в първия миг индианците да се вцепенят от възхищение, тъй като те много ценяха тези качества. Но желанието за отмъщение и стремлението им към скъпата плячка скоро взеха връх над това моментно чувство. Загърмяха пушка след пушка и свистенето на куршумите, които летяха около беглеца, се смеси с грохота на водата. А той продължаваше да се движи, невредим като по някакво чудо, защото, макар грубите му ловджийски дрехи да бяха на много места пробити от куршуми, ни един не одраска тялото му.

На няколко пъти трябваше да нагазва във водата, която стигаше почти до гърдите, и да вдига пушката и патроните си високо над разбеснелия се поток. Това усилие го измори и той с радост спря да почине на една скала, която се издигаше над нивото на реката, тъй че горният й край беше напълно сух. Остави рога с барут на скалата, а сам застана зад нея, като по този начин закри отчасти тялото си. Западният бряг беше само на петдесетина крачки, но като гледаше тихите, бързи и тъмни води, които покриваха именно това блеснало като огледало разстояние, Следотърсача разбираше, че може да го стигне само с плуване. Индианците изведнъж спряха да стрелят, събраха се около кануто, намериха веслата и се готвеха да прекосят реката.

— Следотърсачо — извика един глас откъм близките храсти на западния бряг.

— Какво има, Джаспър?

— Не падай духом, ние сме с теб и ни един минго няма да прекоси реката, без да плати за тази си дързост. Не е ли по-добре да оставиш пушката си на скалата и да доплуваш до нас, преди негодниците да са се настанили в лодката?

— Истинският ловец никога не изоставя пушката си, когато в рога му има още барут или патрони в паласката. Та аз не съм дръпнал спусъка нито веднъж днес, Сладка вода, а не ми се ще да се разделям с тези гадини, преди да ги накарам да ме помнят, докато са живи. Водата няма да навреди на краката ми. Освен това сред тези негодници виждам оня подлец Пронизваща стрела и ми се ще да му изпратя възнаграждението, което тъй заслужено му се полага. Надявам се, че си оставил дъщерята на сержанта някъде по-далеч от обсега на куршумите, Джаспър?

— Тя е в безопасност поне засега, защото всичко зависи от това, дали ще успеем да попречим на неприятеля да преплува реката. Те вече знаят слабото ни място и ако решат да преплуват, сигурно част от тях ще останат на другия бряг.

— Що се отнася до управляването на лодка, то там ти си в стихията си, момко, но аз съм готов да си премеря силите на греблото с най-опитния минго, който някога е успял да улови сьомга. Ако прекосят реката долу при рифа, защо ние пък да не я минем горе, в тихите води и тъй да си поиграем на гоненица с тези вълци?

— Защото, както вече ти казах, една част от тях ще останат на другия бряг. И освен това, Следотърсачо, нима ще изложиш Мейбъл на куршумите на ирокезите?

— Не, дъщерята на сержанта трябва да бъде спасена — отвърна водачът спокойно, но твърдо. — Имаш право, Джаспър, не бива да подлагаме милото й личице и нежното й тяло под пушката на някой минго. Но какво да правим тогава? Трябва да ги задържим оттатък реката поне за час-два, а после да използваме тъмнината и да направим каквото ни е по силите.

— Да, това не е лошо, Следотърсачо, ако можем да го осъществим. Но ще ни стигнат ли силите?

— Бог е с нас, момче, Бог е с нас. Глупаво е да мислим, че провидението ще изостави една девойка като дъщерята на сержанта в такъв труден момент. Между водопада и гарнизона, доколкото ми е известно, няма друга лодка освен тези двете, а на мен ми се струва, че нито един червенокож няма да посмее да тръгне насам под дулата на нашите две пушки. Не искам да се хваля, Джаспър, но всички по границата знаят, че моята сърнебойка много рядко пропуска целта.

— Изкуството ти е признато от всички, Следотърсачо, но да зареждаш пушката, ти трябва време. Освен това не си на твърда земя, зад някое добро прикритие, и няма да можеш да стреляш без условията, на които си свикнал. Ще успееш ли с моята лодка да доплуваш брега, без да си намокриш пушката?

— Все едно е да питаш орела може ли да лети! — отвърна другият, като се засмя по своя обичаен начин, после погледна към отсрещния бряг и добави: — Неблагоразумно е да слизаш отново в реката, защото, доколкото виждам, тези мерзавци се канят да прибягнат до барута и куршумите.

— Всичко може да стане без всякакъв риск. Мастър Кап отиде горе при кануто, оттам ще пусне един клон във водата, за да провери дали течението ще го донесе до твоята скала. Погледни, клонът е вече във водата. Доплува ли до тебе, само вдигни ръце и кануто ще го последва. Във всеки случай, ако лодката те подмине, не се тревожи, защото водовъртежът по-надолу ще я върне към брега и аз ще си я прибера.

Докато Джаспър още говореше, клонът се появи: течението ставаше все по-силно и все по-бързо носеше клона надолу, право към Следотърсача, който го хвана, когато минаваше край него, вдигна го във въздуха и го размаха, за да покаже, че е успял. Кап разбра знака и спусна лодката в реката с цялата предпазливост и сръчност на опитен моряк. Кануто се понесе в същата посока, в която бе отплувал и клонът, и след минута вече беше в ръцете на Следотърсача.

— Браво, Джаспър, всичко беше извършено с такава ловкост, каквато подобава на един пограничен жител — каза ловецът със смях. — Само че ти си имал влечение към водата, а аз към гората. А сега нека оставим проклетите мингоси да запънат пушките си и да се прицелят — това е последният им случай да стрелят в незащитен човек.

— Не, не, тласни лодката към брега, напреко през течението, и се хвърли в нея по очи в момента, в който тя започне да се отдалечава — каза Джаспър възбудено. — Няма никакъв смисъл да се поемат рискове.

— Обичам да стоя лице с лице със своя враг, както подобава на мъж, особено когато той сам ми дава такъв пример — отвърна гордо Следотърсача. — Аз не съм червенокож, на белия човек подобава да се бие открито, а не от засада.

— Ами Мейбъл?

— Вярно, момче, вярно, трябва да мислим за дъщерята на сержанта и както ти казваш, такива безразсъдни и рисковани постъпки подобават само на хлапетиите. Смяташ ли, че ще успееш да хванеш лодката от мястото, където стоиш?

— Разбира се, ако я тласнеш по-силно.

Следотърсача направи каквото трябваше. Леката лодка се стрелна през разстоянието, което я делеше от брега, и там Джаспър я хвана. Да скрият кануто и да заемат удобни позиции зад прикритието на храстите, беше въпрос само на минута. После приятелите се здрависаха сърдечно като хора, които се срещат след дълга раздяла.

— Е, Джаспър, сега ще видим дали някой минго ще се осмели да прекоси Осуиго под дулото на моята сърнебойка! Ти си по-ловък с греблото и платната, отколкото с оръжието, но имаш смело сърце и вярна ръка, а това не е без значение в боя.

— Винаги съм готов да защитавам Мейбъл — каза спокойно Джаспър.

— Да, да, трябва да браним дъщерята на сержанта. Ти и без това ми допадаш, момче, но сега още повече те ценя, загдето се грижиш за това крехко и беззащитно създание в момент, когато от тебе се изисква цялото ти мъжество. Погледни, Джаспър, трима от тези мерзавци наистина се качват в кануто! Те сигурно мислят, че сме избягали, иначе не биха се осмелили да предприемат подобно нещо под дулото на моята сърнебойка.

Ирокезите наистина се канеха да преплуват реката, тъй като никъде не виждаха Следотърсача и неговите приятели и вече смятаха, че враговете им са избягали. А така би постъпил всеки бял на тяхно място. Но Мейбъл беше поверена на грижите на хора, които твърде добре познаваха законите на войната в тия места, за да оставят неохраняван единствения път, който можеше да им донесе спасение.

В лодката се бяха настанили трима войни, както каза Следотърсача — двама бяха коленичили с пушки в ръце, а третият стоеше прав на кърмата и я направляваше с греблото. Те напуснаха брега, като предварително изтеглиха лодката нагоре по реката, чак до спокойните води отвъд плитчината и едва тогава се качиха в нея. Още от пръв поглед се виждаше, че индианецът, който направлява кануто, отлично си разбира от работата. Широките и отмерени загребвания караха леката лодка да хвърчи като перо по огледалната повърхност на водата.

— Да стрелям ли? — попита шепнешком Джаспър, който гореше от нетърпение да влезе в бой.

— Не още, момче, не още. Те са само трима и ако мастър Кап умее да си служи с играчките, които носи в пояса си, можем дори да ги оставим да стъпят на брега и по този начин ще си върна обратно лодката.

— А Мейбъл?

— Не се страхувай за нея. Тя е на сигурно място в закритата с къпини хралупа. И ако ти наистина добре си заличил следите й, милото дете може да остане там цял месец и да се надсмива на глупавите мингоси.

— Човек никога не може да бъде сигурен… Трябваше да я доведем тук, при нашето прикритие.

— Защо, Сладка вода? За да излагаме красивата й главица и разтуптяното й сърчице на свистящите куршуми? Не, не, там й е по-добре, там тя е в безопасност.

— Човек никога не е сигурен… Мислехме, че сме в безопасност зад храстите, а ти сам видя, че ни откриха.

— Да, и негодникът минго си плати за любопитството, както ще платят и тези.

В този момент се чу пушечен изстрел и индианецът, който стоеше на кърмата, се метна нагоре във въздуха и после падна във водата, стиснал греблото в ръце. Малко облаче дим плувна над храстите на източния бряг и скоро се разсея във въздуха.

— Голямата змия изсвистя! — възкликна Следотърсача радостно. — В гърдите на никой делауер не е туптяло по-смело и по-предано сърце от неговото. Съжалявам, че се намеси, но той не е могъл да знае нашето положение, не е могъл да знае.

Останала без кормчия, лодката се понесе право към бързея. Двамата диваци се оглеждаха уплашено наоколо си, но бяха безсилни да се оправят с водната стихия. За щастие на Чингачгук останалите ирокези насочиха цялото си внимание към това, което ставаше с двамата в лодката, в противен случай той едва ли би успял да се измъкне от тях. Нито един не помръдна, само се притаиха зад прикритията си и впериха очи в двамата си злочести събратя. За по-кратко време от това, което ни беше необходимо, за да разкажем тези събития, лодката попадна в бързея. Буйните води така започнаха да я подмятат и въртят между камъните, че двамата индианци се видяха принудени да легнат на дъното, за да запазят равновесието й. Но и това не помогна. Лодката се удари в една скала, преобърна се и войните се намериха в реката. По тези места водата обикновено не е дълбока, освен там, където си е прокопала дупки, затова опасност от удавяне не грозеше двамата индианци, но те загубиха оръжието си и се видяха принудени да се върнат на брега, където ги чакаха приятелите им, като ту плуваха, ту газеха във водата в зависимост от дълбочината й. А лодката се залости върху една скала точно в средата на реката и от нея сега не можеха да се възползват нито преследвачите, нито преследваните.

— Ето благоприятния момент, Следотърсачо — каза Джаспър, когато двамата ирокези, газейки в най-плитката част на реката, се подадоха почти цели от водата. — Аз ще взема този, който е откъм горната страна, а за тебе ще остане другият.

Младежът бе така възбуден от събитията, разиграли се пред очите му, че още говореше, когато куршумът излетя от пушката му. Но очевидно не улучи, защото двамата бегълци размахаха предизвикателно ръце. Следотърсача не стреля.

— Не, Сладка вода, не искам да се пролива кръв без причина и внимавам куршумът ми да си седи в пушката, докато ми потрябва. Не обичам мингосите, и с право, защото много дълго съм живял с делауерите, техните смъртни врагове. Но никога не стрелям по тези мерзавци, преди да се убедя, че от тяхната смърт ще има полза. Никога не убивам елени ей тъй, просто за удоволствие. Когато живееш повечето време сам-самичък в горската пустош и единственият другар е Господ Бог, разбираш колко правилни са тези възгледи. Един живот ни е достатъчно засега и няма да е чудно, ако се наложи да използвам моята сърнебойка, за да помогна на Голямата змия. Той прояви голяма самоотверженост, като даде на тези побеснели дяволи съвсем ясно да разберат, че е наблизо до тях. Кълна се в грешната си душа, че тъкмо в този миг един от мерзавците се промъква дебнешком по брега също както момчетата от гарнизона, когато се спотайват зад повалените дървета и дебнат да убият някоя катеричка.

Докато говореше, Следотърсача посочи с пръст и зорките очи на Джаспър веднага съзряха обекта, който той му показваше. Един от младите ирокезки воини, горящ от желание да се отличи, се бе отделил от групата и се промъкваше към мястото, където се криеше Чингачгук. Заблуден от привидното бездействие на враговете си, а може би и зает с някакви приготовления, Голямата змия очевидно бе застанал на такова място, че бе попаднал под погледа на ирокеза. За всичко това можеше да се съди само по приготовленията на ирокеза да стреля, защото самият Чингачгук не се виждаше от западния бряг. На това място Осуиго правеше завой, източният бряг образуваше широка дъга и по права линия Чингачгук беше съвсем близо до неприятелите си, но брегът го отделяше от тях с неколкостотин ярда, така че и Чингачгук, и ирокезите се намираха на почти еднакво разстояние от Следотърсача и Джаспър. Ако примерно ширината на реката беше двеста ярда, то същото разстояние отделяше и двамата наблюдатели от дебнещия Чингачгук ирокез.

— Голямата змия трябва да е някъде там — забеляза Следотърсача, без нито миг да сваля очи от младия ирокез. — Странно е, че проявява такава непредпазливост и допуска тъй близо до себе си този проклет дявол, който явно се кани да пролее кръвта му.

— Гледай — прекъсна го Джаспър. — ето тялото на индианеца, когото делауерът уби. Потокът го е довлякъл между камъните и сега главата му се подава из водата.

— Нищо чудно, момче, нищо чудно. Човешкото тяло не е повече от един обикновен плавей, щом през ноздрите му престане да излиза дихание. Този ирокез вече няма да стори зло никому, но онзи, дето се спотайва ей там, се кани да вземе скалпа на моя най-добър и верен приятел…

Следотърсача замлъкна, вдигна необичайно дългата си пушка, прицели се с поразителна точност и стреля. Ирокезът на отсрещния бряг тъкмо се мереше в Чингачгук, когато съдбоносният пратеник на сърнебойката достигна целта си. Пушката му гръмна, но във въздуха, а той самият се свлече в храстите. Ако не беше убит, то поне бе тежко ранен.

— Хитрата твар сама си го навлече — ядосано измърмори Следотърсача, свали пушката си и се зае да я пълни отново. — Ние с Чингачгук другаруваме още от деца и сме се сражавали рамо до рамо на Хирокан, Моухок, Онтарио и по всичките погранични, пропити с кръв земи, които ни делят от френците. А този глупак си въобрази, че стоя със скръстени ръце и ще гледам как убиват моя приятел из засада!

— На услугата, която ни направи Чингачгук, ние отвърнахме с услуга. Но тези негодници се изплъзнаха и търсят да се скрият, защото разбраха, че можем да ги стигнем през реката.

— Този изстрел беше дребна работа, Джаспър, дребна работа. Попитай когото щеш от шестдесети полк и той ще ти каже на какво е способна моята сърнебойка. Какви чудеса е правила, и то в момент, когато куршумите се сипят около главите ни като градушка. Не, този изстрел беше дребна работа, а лекомисленият нехранимайко сам си го докара до главата.

— Това, което плува към нас, куче ли е или елен!

Следотърсача се сепна, защото видя, че наистина нещо плуваше по реката малко по-нагоре от плитчината, към която бързото течение все повече го изтласкваше. Като се вгледаха по-внимателно, и двамата видяха, че това е човек, и то индианец. Но той бе така маскиран, че от пръв поглед трудно можеше да се познае. Опасявайки се да не би това да е някаква военна хитрост, те започнаха внимателно да следят движението на плувеца.

— Той бута нещо пред себе си, а главата му прилича на плаващ храст! — възкликна Джаспър.

— Индианска хитрина, момчето ми, но честността и доблестта ще възтържествуват над неговото лукавство.

Плувецът бавно се приближаваше и двамата наблюдатели започнаха да се съмняват във верността на първоначалното си впечатление. Едва когато той премина две трети от реката, те разбраха истината.

— Ей Богу, това е Голямата змия — възкликна Следотърсача, без да сваля очи от другаря си. Сполучливото изобретение на Чингачгук така го развесели, че го накара да се смее, докато от очите му потекоха сълзи. — Обвил главата си с храст, сложил рога с барута отгоре, превързал пушката си към пъна, който бута пред себе си, и тръгнал към приятелите си. Ех, колко пъти сме си устройвали такива шеги под носа на проклетите мингоси, жадуващи за нашата кръв, при големия съобщителен път в околностите на Тай!

— И все пак това може да не е Голямата змия, Следотърсачо, не виждам нито една позната черта.

— Позната черта ли? Че кой разпознава индианеца по чертите му? Не, не, момче, аз го познавам по татуировката, само един делауер може да се нашари така. Това е неговата бойна украса. Нима флагът с кръста на Сейнт Джордж^[1] не отличава твоята лодка от френските, по които вятърът развява покривки, изцапани с петна от рибени кости и печено еленово месо? Ето виж му очите, Сладка вода. Това са очите на вожд. Но колкото и свирепо да гледат по време на боя, колкото студени и бездушни да ти се струват сега изпод листата — тук Следотърсача докосна с пръст съвсем леко, но красноречиво ръката на събеседника си, — аз съм ги виждал да проливат сълзи като порой. Повярвай ми, под тази цветна кожа се крият истинска душа и сърце, макар да са малко по-различно устроени от душата и сърцето на белите хора.

— Всеки, който познава вожда, не се съмнява в това.

— Зная — отвърна другият гордо, — защото съм делил с него и скърби, и радости. Виждал съм го покрусен от скръб, но запазил мъжеството си, виждал съм го и радостен, и закачлив, защото вождът знае, че жените от неговото племе обичат веселието и шегите. Но тихо! Раздрънках се като същинска клюкарка, Голямата змия има остър слух. Той знае, че го обичам и че винаги го хваля зад гърба му, но делауерите са хора стеснителни и се хвалят като жалки грешници само когато ги завържат на кладата.

В това време Голямата змия доплува до брега, тъкмо там, където стояха двамата му приятели. Той очевидно знаеше къде се намират те, излезе от водата, отърси се като куче и издаде своето обичайно възклицание: „У-у-х!“