Метаданни
Данни
- Серия
- Истории за Кожения чорап (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Pathfinder, 1840 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Красимира Тодорова, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ДЖЕЙМС ФЕНИМОР КУПЪР
СЛЕДОТЪРСАЧА
РОМАН
Преведе от английски КРАСИМИРА ТОДОРОВА
Редактор ОГНЯНА ИВАНОВА
Художник ВАСИЛ ИНДЖЕВ
Художествен редактор ВАСИЛ МИОВСКИ
Технически редактор ГЕОРГИ НЕЦОВ
Коректор ЦВЕТЕЛИНА НЕЦОВА
Американска. Второ издание.
Изд. номер 1305
Дадена за набор 20.II.1987 г. Подписана за печат 14.IV.1987 г. Излязла от печат 18.V.1987 г.
Формат 16/60/100. Печатни коли 24. Изд. коли 26,64. Усл. изд. коли 30,99. Цена 3.30 лв.
ДИ „Отечество“, София, пл. „Славейков“ № 1
ДП „Д. Найденов“ — В. Търново
София, 1987
с/о Jusautor, Sofia ДЧ-3
James Fenimore Cooper
The Pathfinder
The New American Library of World Literature Inc.
New York 1961
История
- —Добавяне
- —Допълнителна корекция (dd)
Статия
По-долу е показана статията за Следотърсача от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Следотърсача | |
The Pathfinder, or The Inland Sea | |
Други имена | На бреговете на Онтарио |
---|---|
Автор | Джеймс Фенимор Купър |
Създаване | 1840 г. САЩ |
Първо издание | 1840 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | приключенски роман, исторически роман |
Вид | роман |
Поредица | Коженият чорап |
Предходна | Последният мохикан |
Следваща | Пионери |
Следотърсача в Общомедия |
Следотърсача (на английски: The Pathfinder) е исторически роман на американския писател Джеймс Фенимор Купър, издаден през 1840 г. Това е третата книга от пенталогията Коженият чорап.
Сюжет
Действието на романа се развива в Северна Америка през 1759 г. по време на Френската и индианска война. Капитан Чарлз Кеп помага на младата си племенница Мейбъл да се добере от Ню Йорк до бреговете на езерото Онтарио, където служи баща и – сержант Дънъм. В последните няколко мили от пътуването им помагат белият следотърсач Нати Бъмпо, неговият приятел Чингачгук – индианец от племето на мохиканите, и младият лодкар Джаспър Уестърн. Книгата проследява войната с хуроните при бреговете на Големите езера, предателството на един от верните войници, гибелта на няколко от героите и любовния триъгълник с участието на Мейбъл Дънъм.
Издания на български език
- „Водачъ въ пустинята (Следотърсачъ)“, София, изд. „Ст. Атанасовъ“, 272 с.
- „Следотърсача“, София, изд. „Народна култура“, библиотека „Четиво за юноши“, 1968 г., 504 с.
- „Следотърсача“, София, изд. „Отечество“, 1987 г., 384 с.
Филмови екранизации
- The Pathfinder (1952), американски филм, с участието на George Montgomery, Helena Carter и Jay Silverheels.
- Hawkeye, the Pathfinder (1973), американски телевизионен сериен филм в 5 епизода от по 50 мин., с участието на Windsor Davies, William Ellis и Jan Francis.
- Следопыт (1987), филм на СССР, с участието на Андрейс Жагарс, Анастасия Немоляева, Емануил Виторган
- The Pathfinder (1996), американски телевизионен филм, с участието на Kevin Dillon, Graham Greene и Laurie Holden.
Външни препратки
- „Следотърсача“ на сайта „Моята библиотека“
- „Следотърсача“ в сайта на Проект Гутенберг ((en))
|
Глава XXVIII
Земя, ти пак си в снежна пелена
и огледало си на люта зима!
Доскоро тука пролетта цъфтя.
задъхано и лятото премина.
Сега вилнеят зимни ветрове
и брулят нежните ти цветове.
В ритъма и треската на боя войникът среща, без да трепне, опасностите и смъртта. Но когато преходът към другия свят става в спокойно време, в тихи часове на размисъл, той пробужда у нас мисли за нетленното и непреходното, съжаление за миналото, тревожно усилие да се проникне в това, което ни чака. Сержант Дънъм беше смел човек, но отиваше в свят, където смелостта не е нужна. Чувствата и мислите му бавно се откъсваха от земното и се насочваха в обичайната за случая посока. Защото, когато говорим, че пред смъртта всички са равни, ние имаме предвид преди всичко обстоятелството, че тя довежда всекиго до мисълта за суетата на живота.
Поради характера и навиците си, Следотърсача бе склонен винаги към разсъждения и обичаше да гледа на всичко сериозно и дори с известна философска отчужденост. Това, което видя в блокхауса, не беше ново за него. Но с Кап работата не стоеше така. Груб и упорит, самонадеян и педантичен, старият моряк не можеше да погледне сериозно и с вътрешен трепет дори на смъртта. Въпреки драматичните събития, които бяха станали, въпреки искрената си обич към своя зет, той влезе при умиращия с обичайното си равнодушие, придобито от дългото следване в онова училище, което ни учи на много възвишени истини, но си хвърля думите на вятъра, когато има работа с ученик, неспособен да извлече полза от уроците му.
Едва влязъл в помещението, където лежеше умиращият, Кап с присъщата си нетактичност започна да разказва за събитията, които бяха причинили смъртта на Мюр и на Пронизваща стрела.
— Двамата вдигнаха котва по най-бързия начин — завърши разказа си той — и за тебе, братко, трябва да бъде утеха, че в това дълго плаване теб те изпревариха хора, които никой от нас не обичаше. На твое място аз щях да бъда доволен. Майка ми говореше, мастър Следотърсачо, че не трябва да се размекват умиращите с излишни огорчения, а да се ободряват и утешават с разумни напътствени думи. Мисля, че тия новини ще вдъхнат кураж на нещастника, ако и той да има същото отношение към червенокожите, каквото имам аз.
Щом чу известията, Юнска роса стана и тихо излезе от блокхауса. Дънъм слушаше Кап, втренчил пред себе си невиждащи очи. Той беше се освободил вече от много връзки с живота, бе забравил напълно Пронизваща стрела и никак не се интересуваше от Мюр. Със слаб глас попита къде е Сладка вода. Повикаха младежа и той се изправи пред умиращия. Сержантът го погледна ласкаво и в този поглед ясно се четеше разкаянието за неволната обида, с която бе огорчил младия моряк. Сега около постелята на Дънъм се бяха събрали Следотърсача, Кап, Мейбъл и Джаспър. Всички стояха прави, само Мейбъл, отпуснала се на колене, притискаше към челото си студената ръка на баща си и квасеше с вода засъхналите му устни.
— Няма да ни чакаш дълго, сержанте — каза Следотърсача, който толкова често бе гледал смъртта в очите и бе присъствал на нейни тържества, че не изпитваше никакво благоговение пред нея, макар да разбираше колко различна е тя в разгара на боя и на тихата постеля сред близки и роднини. — Вярвам в нашата бъдеща среща. Пронизваща стрела пое последния си път, но това не е пътят на честния индианец. Ти няма да го видиш, защото неговата пътека не е пътеката на праведните. Това би било противно на разума, а същото се отнася и до участта на поручик Мюр. Ти честно изпълняваше своя дълг и имаш право да тръгнеш в най-дългото си пътешествие спокойно и с твърда стъпка.
— Надявам се, приятелю. Винаги съм се старал да служа честно.
— Така е, така е — намеси се Кап. — Добрите намерения са половината от делото, но ти щеше да постъпиш по-добре, ако беше изпратил разузнавач напред, вместо да хвърляш котва така сляпо. Тогава всичко щеше да стане другояче. Но няма значение. Никой не се съмнява, че си имал най-добри намерения, а и горе, мисля, това ще се разбере, доколкото познавам нашия свят и съм чувал за другия.
— Да, така е. Исках да постъпя най-добре.
— Татко, мили татко!
— Магнит е смазана от скръб, Следотърсачо. Тя не е в състояние да преведе баща си през рифовете и плитчините. Ще трябва ние да се заемем с това.
— Какво каза, Мейбъл? — попита сержантът, като само извърна очи към дъщеря си, защото вече нямаше сили да се обърне.
— Да, татко! Не разчитай на собствените си дела в надеждата за милост и спасение. По-добре е да се уповаваш на Бога и на милостивия му син.
— Нещо подобно, братко, ми е говорил някога свещеникът. Момичето е право.
— Право е, това е самата свята истина. Бог е нашият съдия, той води корабния дневник за всичките ни дела. В последния ден тегли черта и казва кой се е държал добре и кой — зле. Мейбъл е права, а за баланса няма защо да се безпокоиш, горе не може да има никакво мошеничество.
— Разчитай на Бога, татко, и на милостивия Му Син. Моли се, мили татко, само той може да ти помогне.
— Аз съм забравил да се моля, Мейбъл. Братко, Следотърсачо, Джаспър, припомнете ми думите на молитвата.
Кап едва ли си представяше точно какво значи молитва и не можеше да отговори нищо. Следотърсача се бе молил всеки ден, всеки час дори. Но той се молеше за себе си, без думи, по свой начин. В тази трудна минута той беше също тъй безпомощен като Кап. Не можеше да помогне на умиращия и Джаспър Сладката вода, макар че бе готов да премести планини заради Мейбъл. И младежът наведе глава от смущението, което изпитват младите и здравите, когато са принудени да признаят своята слабост и своята зависимост от висшите сили.
— Татко — каза Мейбъл, — ти знаеш „Отче наш“, сам си ме учил да се моля, когато бях малко дете.
Върху лицето на сержанта се появи усмивка. Той си спомни, че все пак е изпълнил някога пред дъщеря си поне тази част от родителските си задължения. При тази мисъл на гърдите му олекна малко.
Няколко минути той мълча и присъстващите помислиха, че душата му е обърната към Бога.
— Мейбъл, дете мое — каза накрая той с неочаквано твърд глас. — Мейбъл, аз те напускам, както духът вече напуска тялото в последните минути на земното битие. Аз те напускам, дете мое. Дай ми ръката си!
— Ето я, татко! Ето ги и двете!
— Следотърсачо! — каза сержантът, напипвайки от другата страна ръката на Джаспър, който стоеше на колене край него. — Вземи ръката й, аз я оставям на теб! Бъди й баща или мъж, както желаете вие двамата. Благославям ви…
В този тържествен миг никой не се осмели да каже на сержанта за грешката му. След малко той издъхна, съединил под своята длан ръцете на Джаспър и Мейбъл. Мейбъл не забелязваше нищо, докато възклицанието на Кап не извести за смъртта на баща й. Като вдигна глава, тя срещна устремения към нея поглед на Джаспър и усети горещия допир на ръката му. Но в тази минута тя бе завладяна само от едно чувство и се извърна настрани, за да се предаде на скръбта, без да осъзнае какво се бе случило. Следотърсача взе под ръка Сладка вода и излезе с него от блокхауса.
Двамата другари в дълбоко мълчание минаха край огъня, пресякоха поляната и отидоха чак до противоположния бряг. Тук те спряха и Следотърсача заговори първи:
— Всичко свърши, Джаспър. Нещастният Дънъм завърши земния си поход, загина от ръката на някакъв подъл мингос. Но никой не знае съдбата си! Утре или другиден същото може да се случи с тебе или с мене.
— А Мейбъл? Какво ще стане с Мейбъл, Следотърсачо?
— Не чу ли последните думи на сержанта? Той възложи на мен грижата за детето му. Това е много сериозно задължение, Джаспър, много сериозно задължение!
— Това е задължение, Следотърсачо, от което мнозина биха те освободили с радост — каза младежът с горчива насмешка.
— Аз често мисля, че съм недостоен за нея. Нямам високо мнение за себе си. Джаспър, но ако Мейбъл Дънъм ми прости невежеството и другите недостатъци, няма да я разубеждавам, макар че добре съзнавам нищожеството си.
— Никой няма да те упрекне, Следотърсачо, ако се ожениш за Мейбъл Дънъм, както не биха те упрекнали, ако видят на гърдите ти скъпоценен камък, подарен от щедър приятел.
— Искаш да кажеш, че ще упрекнат Мейбъл? Аз също се страхувам от това, приятелю, защото не всички ме гледат с твоите очи или с очите на дъщерята на сержанта. (Джаспър трепна като от внезапна болка, но с нищо повече не издаде чувствата си.) Хората са завистливи и не много добри особено в нашите гарнизони. Често си мисля, Джаспър, че би било по-добре, ако ти бе харесал Мейбъл и ако тя бе харесала тебе. Струва ми се, че с теб тя би била много по-щастлива, отколкото с мен.
— Да не говорим повече за това, Следотърсачо — нетърпеливо го прекъсна Джаспър с глух глас. — Ти ще бъдеш мъж на Мейбъл и няма защо да се поставя друг на твое място дори в мислите и разговорите. А пък аз смятам да последвам съвета на мастър Кап. Ще отида заедно с него на някой кораб и ще видим дали ще излезе от мене човек на солената вода.
— Ти ли, Джаспър Уестърн? Ти искаш да напуснеш езерото, гората, нашата армия и да ги замениш със суетния и празен живот в градовете и селищата и с някаква незначителна разлика във вкуса на водата! Нима у нас няма солници, щом толкова ти е притрябвала сол? И нима човек не трябва да се задоволява с това, с което се задоволяват другите? А пък аз разчитах на тебе, Джаспър. Надявах се, че сега, когато ние с Мейбъл заживеем в своя къщичка, ти също ще си намериш някоя достойна спътница и ще се заселиш някъде наблизо. Открих чудесно място за жилище — на около сто и петдесет мили от форта. Наблизо има удобно заливче и ти би могъл през свободното си време да ни идваш с кутера на гости. Всеки ще ходи на лов из своите владения, на които след време ние — ти с твоята жена и аз с Мейбъл — бихме могли да станем пълни собственици. Ще запазим нашето приятелство дори и разделени, но ако Бог допуска Неговите създания да познаят щастието и на земята, няма да има по-щастливи от нас, четиримата.
— Ти забравяш, приятелю — отговори Джаспър, като хвана ръката на Следотърсача и му се усмихна с измъчена усмивка, — че четвъртият член на нашето малко общество, другарката, за която аз трябва да се грижа, я няма още. И се съмнявам дали изобщо бих могъл да обикна някого повече от теб и Мейбъл.
— Благодаря, момчето ми, благодаря ти от все сърце! Разбира се, ти обичаш Мейбъл, но това е само обикновено приятелско чувство, а аз изпитвам към нея нещо съвсем друго. Знаеш ли, сега не спя нощем така добре, както спи всичко живо в природата и както сам спях преди. През цялата нощ я сънувам. Виждам например тичащи млади лопатари и тъкмо вдигам пушката, за да си набавя дивеч за закуска, тези мили животни изведнъж се обръщат към мен и всяко от тях има лицето на Мейбъл, и всички ми се смеят, сякаш искат да кажат: „Стреляй в нас, ако смееш!“ Друг път чувам звънкия й глас да пее заедно с птиците в гората. А тази нощ ми се присъни, че трябва да премина по Ниагарския водопад, но съм прегърнал здраво Мейбъл и не ми се иска да се разделя с нея. Най-страшните минути в живота си преживях, когато сънувах, омагьосан от дявола или от някой мингос, че губя Мейбъл завинаги по някакъв необясним начин — нито тя ме напуска сама, нито я отвеждат насила…
— О, Следотърсачо, ако загубата на Мейбъл ти причинява такава мъка насън, какво преживявам аз в действителност, когато зная, че това е истина, ужасна, горчива истина!
Тези думи се изтръгнаха от гърдите на Джаспър неочаквано за самия него, така, както се излива течност от внезапно разбит съд. Той ги произнесе неволно, почти несъзнателно, но с такова истинско чувство, че човек не можеше да се съмнява в тяхната дълбока искреност. Следотърсача трепна и цяла минута гледа приятеля си като ударен от гръм. После някаква мисъл припламна ярко в съзнанието му и той, въпреки простодушието си, изведнъж разбра всичко. Всеки знае от собствен опит, че докато в главата на човек се натрупат множество доказателства, които взаимно се потвърждават, достатъчен е само един нов, неизвестен досега факт, за да заработи мозъкът трескаво и от неясните преди догадки и предположения да се оформи един категоричен извод. Следотърсача бе толкова доверчив, наивен и благороден, така убеден, че приятелите му желаят щастие, както и той на тях, че нито веднъж до този миг у него не беше възникнало подозрение, че Джаспър обича Мейбъл. Сега той сам знаеше какво значи силна страст, а неочакваното признание на приятеля му беше така спонтанно и буйно, че не можеше да се съмнява в истинността му. При това откритие Следотърсача се почувства дълбоко унизен, а сърцето му се сви от непоносима болка. Едва сега помисли за младостта и привлекателността на Джаспър, за всичко, което не можеше да не накара Мейбъл да го предпочете. Но веднага у него надделяха душевното благородство, вродената скромност и чувството за малоценност. Събуди се и уважението към правата и чувствата на другите, което беше една от главните черти на великодушния водач. Той хвана Джаспър за ръка, заведе го до едно паднало на земята дърво, насила го застави с желязната си ръка да седне и сам седна до него.
Още в същия миг, когато даде воля на скръбта си, Джаспър се изплаши и изпита срам за себе си. Той би пожертвал най-скъпото си, ако можеше да зачеркне от живота си тази минута на слабост и да върне думите си назад. Но честността и откровеността, с които бе съпроводено приятелството му със Следотърсача, не му даваха право да мълчи и да избягва обясненията, които щяха да последват сега. Като изтръпваше пред това, което предстоеше, той ни за миг не допускаше мисълта за някакви извъртания и недомлъвки.
— Джаспър — започна Следотърсача с такъв тържествен тон, че всеки нерв у младежа потрепери, — трябва да призная, че ти ме изненада много. Сега разбирам, че изпитваш към Мейбъл много по-нежни чувства, отколкото съм допускал. И ако моето тщеславие и самомнението ми не ме лъжат, аз те съжалявам, момчето ми, съжалявам те от все сърце. Аз най-добре зная колко нещастен ще бъде този, който обикне девойка като Мейбъл, ако не се надява на взаимност. Но тази работа трябва да се изясни напълно, Джаспър, за да не остане между нас никакво облаче, както казват делауерите.
— Какво има да се изяснява, Следотърсачо? Аз обичам Мейбъл Дънъм, а Мейбъл Дънъм не ме обича и толкова! Тя предпочита тебе и ще се омъжи за тебе. За мен остава само един изход — да тръгна на далечно плаване по солената вода и да се опитам да забравя и теб, и нея.
— Да ме забравиш ли, Джаспър? С какво съм заслужил такова наказание? И откъде знаеш, че Мейбъл предпочита мен? Кой ти го е казал, приятелю? На мен това ми се струва невярно.
— Но тя очаква женитбата с теб, а Мейбъл никога не би се омъжила за човек, когото не обича.
— Сержантът настояваше за този брак, а Мейбъл е твърде послушна дъщеря, за да не изпълни волята на умиращия си баща. Ти говорил ли си с нея? Казвал ли си й, че я обичаш?
— Не, Следотърсачо, никога. Това би било подлост към тебе.
— Вярвам ти, момчето ми, вярвам на всяка твоя дума. Сигурен съм, че ще имаш сили да заминеш надалече и да погребеш в себе си любовта. Но това не бива да става. Мейбъл трябва да научи всичко и сърцето й да направи избора, дори ако от това се разбие моето сърце. Значи не си й казвал нищо, приятелю?
— Нищо определено, нищо открито. И все пак, Следотърсачо, ще ти призная всичко, не мога нищо да скрия от такъв благороден другар. Ще ти кажа всичко, както си е, и нека след туй поставим кръст на тази история. Навярно знаеш, че младите хора понякога се разбират или мислят, че се разбират с половин дума, без да са си казали нищо открито, че отгатват мислите си или поне мислят, че ги отгатват по стотици незначителни признаци и намеци.
— Не, Джаспър, не зная такова нещо — чистосърдечно си призна Следотърсача, защото неговите неволни намеци наистина не срещнаха нито веднъж у Мейбъл онова приятно, сладостно поощрение, което е мълчаливият знак, че тайното влечение е прераснало в споделена взаимна страст. — Не, Джаспър, не зная нищо подобно. Мейбъл винаги се е отнасяла с мен както трябва и всичко, което искаше да ми каже, го казваше на прост и ясен език.
— А имал ли си щастието, Следотърсачо, да чуеш от нея, че те обича?
— Не, Джаспър, такива думи не съм чул. Тя ми е казвала, че ние не бива да се женим, че тя дори не може да допусне мисълта да бъдем мъж и жена, че не е достойна за мен, макар че много ме уважава и цени. Сержантът ме уверяваше обаче, че всички стеснителни млади момичета говорят така, че същото му е казвала и нейната майка, далеч преди да се роди Мейбъл, и че важното било само тя да се съгласи за брака, пък останалото щяло да се уреди. Повярвах му и помислих, че всичко е наред.
Джаспър изпитваше най-искрени приятелски чувства към щастливия съперник и му желаеше успех, но бихме постъпили непочтено към читателя, ако скрием, че сърцето му едва не изскочи от гърдите от радост, когато чу признанието на Следотърсача. Не че то породи някаква надежда, не! Той се радваше с ревнивия егоизъм на влюбен, че никой друг не е получил това сладостно признание, за което сам мечтаеше.
— Разкажи ми нещо повече за умението да се разговаря без думи — помоли мрачно Следотърсача с отчаяната решителност на човек, който не разчита вече да чуе нещо радостно за себе си. — Случвало ми се е да разговарям така с Чингачгук и с неговия син Ункасун, преди да го убият. Но не допусках, че това изкуство е познато и на младите момичета, особено на Мейбъл Дънъм.
— Това не е същото, Следотърсачо, и трудно може да се разкаже за него. Това е погледът, усмивката, лекото кимване с глава, това е едва забележимото потръпване на ръцете или плещите, когато девойката случайно се докосне до теб. А тъй като аз потръпвах дори от дишането на Мейбъл и от лекото шумолене на роклята й, въобразих си кой знае какво и тези празни надежди ме заблудиха. Не съм казвал на Мейбъл нищо ясно и открито, а сега вече е късно и би било безполезно, защото за мен не остана вече никаква надежда.
— Джаспър — каза Следотърсача просто, но с достойнство, което изключваше каквито и да било възражения, — нека да се уговорим сега за погребението на сержанта и за нашето заминаване. Като уредим всичко, ще намерим време да поговорим и за дъщерята на сержанта. По това трябва да се помисли сериозно, защото сержантът я повери на мен.
Джаспър се зарадва на прекъсването на този разговор и двамата приятели след малко тръгнаха в различни посоки, за да изпълнят задълженията, които произтичаха от положението и призванието на всеки от тях.
Следобед погребаха всички мъртъвци. Сержантът бе погребан в средата на полянката под сянката на висок стар бряст. Мейбъл плака горчиво, намирайки в сълзите някакво необяснимо облекчение. Нощта мина спокойно, а също и следващият ден, защото Джаспър отложи заминаването поради силния вятър над езерото. Същата причина задържа и капитан Санглие, който замина едва на третия ден след смъртта на сержанта, когато времето се оправи и духна попътен вятър. Преди заминаването си той стисна ръката на Следотърсача и лицето му изразяваше радост, че се е срещнал с такава изключителна личност. Двамата се разделиха като приятели, изпълнени с взаимно уважение, макар че всеки остана загадка за другия.