Джеймс Фенимор Купър
Следотърсача (23)

Глава XXIII

Защо ли Бог, о смърт, те е създал

света да следваш в път през вечността

и всяка красота да пръскаш с кал?

Кой друг обича твойта сквернота

освен мъртвеца, който в тъмнина

на Стикс сред разярените вълни

се къпе и във свойта слепота

богиня те нарича той дори.

способна другите да утеши?

Спенсър

Денят бе настъпил отдавна, но на острова цареше същата тишина, както и през изминалата нощ. Мейбъл и Юнска роса обиколиха всички бойници, но не видяха никого. Човек можеше да помисли, че освен тях на острова няма жива душа. На мястото, където Макнаб и неговите другари си готвеха обяд, гореше огън. Очевидно струйката дим, която се издигаше нагоре, трябваше да служи като примамка за тия, които не бяха на острова. Около колибите всичко бе прибрано и нагласено както преди. Изведнъж Мейбъл трепна. Погледът й се спря на трима войници в червени мундири на петдесет и пети полк; те небрежно бяха налягали върху тревата, сякаш кротко разговаряха за всекидневните си работи. Като се вгледа по-внимателно, видя техните обезкръвени, бледи лица и изцъклените им очи. Краката й се подкосиха. Труповете бяха разположени до блокхауса, но толкова близко, че двете жени не ги забелязаха отначало. Кощунствената непринуденост на техните пози и жестове — телата се бяха вкочанили в положението, което им бяха придали, за да изглеждат като живи — предизвикваше тръпки на ужас. Но въпреки че внушаваха трепет и страх у този, който виждаше отблизо чудовищното несъответствие между изображението и истината, труповете на войниците бяха разположени така умело, че на разстояние около стотина ярда можеха да заблудят един по-невнимателен или неопитен наблюдател. Като огледа подробно брега на острова, Юнска роса откри и четвъртия войник и го посочи на своята приятелка. Облегнат на едно младо дърво, той седеше с отпуснати над водата крака и държеше в ръката си въдица. Главите на войниците, от които индианците бяха смъкнали скалповете, бяха покрити с шапки, а от лицата им бяха измити всякакви следи от кръв.

На Мейбъл едва не й прилоша от това зрелище. То не само оскърбяваше усвоените още от детството понятия за добро и зло, но с цялата си противоестественост предизвикваше погнуса и възмущение. Девойката бързо се отдалечи от бойницата, седна на сандъка и закри лицето си с престилката. Тихият шепот на Юнска роса обаче я накара бързо да се върне при бойницата. Индианката мълчаливо й посочи трупа на Джени, която стоеше до вратата на колибата, леко издадена напред, сякаш гледаше към групата на мъжете. В ръката си държеше метла, а вятърът развяваше краищата на бонето, надянато върху главата й. Разстоянието беше голямо и чертите на лицето й не можеха да се различат ясно, но на Мейбъл й се стори, че челюстите на жената са разтворени нарочно, за да придадат на устните й нещо подобно на усмивка.

— Не, Юнска роса! — възкликна девойката. — Аз съм слушала много за коварството и вероломството на твоето племе, но такова нещо никога не можех да си представя.

— Тускарор много хитър — каза Юнска роса и от тона й личеше, че тя не осъжда, но дори одобрява това, което беше извършено с мъртъвците. — Сега войници няма вреда, а ирокез има полза. Първо вземе скалп, сега кара тяло работи, а после запали труп.

Тези думи показаха на Мейбъл каква пропаст я отделя от нейната приятелка. В продължение на няколко минути тя дори не можеше да си наложи да заговори отново с нея. Но породената за миг враждебност към индианката остана незабелязана. Юнска роса съвсем спокойно се зае да приготви простата закуска. Целият й вид говореше, че за нея са напълно чужди и непонятни преживяванията, които не са присъщи на обичаите и нравите на нейните съплеменници. Мейбъл едва преглъщаше, а Юнска роса с чудесен апетит унищожаваше храната, сякаш нищо не бе станало. Като свършиха със закуската, двете отново започнаха да оглеждат острова, потънали в своите мисли. Нещо неудържимо притегляше Мейбъл към бойниците. Достатъчно беше обаче да се приближи и погледне, за да се отдръпне веднага, изпълнена с отвращение. И все пак ту шумоленето на листата, ту наподобяващият човешки стон вой на вятъра тласкаха отново и отново към бойниците примиращата от страх девойка. И наистина — мрачно зрелище беше тази уединена поляна, населена с нагласени като живи мъртъвци, застинали в безгрижни пози, сякаш изтощени след буйно веселие. На Мейбъл й се струваше, че е попаднала сред някакво сборище на вещици и дяволи.

През целия ден на острова не се появиха нито индианци, нито французи. Нощта дойде, за да покрие със своя плащ зловещия и ням маскарад с оная неизменност и непреклонност, с която земята следва своите закони, равнодушна към актьорите пигмеи, и към малките драми, които се разиграват върху нейната гръд сред неразборията на деня. Тази нощ мина далеч по-спокойно от предишната и Мейбъл спа дълбоко, разбрала, че нейната участ ще се реши едва след завръщането на баща й. Сержантът трябваше да дойде на другия ден и щом се събуди, девойката веднага изтича до бойниците, за да погледне към небето, да види какво е времето и какво става на острова. Мъртъвците продължаваха да се шегуват, излегнати на тревата, рибарят все още стоеше надвесен над водата, сякаш бе потънал изцяло в грижите около своята работа, а изкривеното от ужасна гримаса лице на Джени поглеждаше, както и вчера, от вратата на колибата. Времето обаче се беше променило. От юг духаше свеж вятър и макар че беше топло, всичко подсказваше наближаването на буря.

— Не мога повече да понасям това зрелище! — каза Мейбъл, като се отдръпна от бойницата. — По-добре би било да гледам пред себе си неприятеля, отколкото това сборище на мъртъвци.

— Тихо! Те идват. Роса чува вик. Така вика войн, когато взема скалп.

— Не, това не е възможно! Това не трябва да стане!

— Солена вода! — весело възкликна Юнска роса, като погледна през бойницата.

— Вуйчо, моят скъп вуйчо! Значи, той е жив! Ти няма да позволиш да го убият, нали?

— Роса беден жена. Войн не слуша какво Роса говори. Пронизваща стрела води него. Виж!

Но Мейбъл вече беше до бойницата и видя как десетина индианци водят Кап и интенданта право към блокхауса. Индианците вече не се страхуваха, защото знаеха, че щом са пленили двамата останали живи мъже, няма кой да защитава укреплението. Дъхът на Мейбъл секна от страх, когато цялата индианска орда се нареди пред вратата на блокхауса. В същия миг тя видя френския капитан и на сърцето й олекна малко. Пронизваща стрела и французинът тихо, но разпалено разговаряха с пленниците, сякаш ги убеждаваха в нещо. След това интендантът високо повика Мейбъл.

— Прекрасна Мейбъл, умолявам ви, смилете се над нас и погледнете през бойницата — каза той. — Очаква ни неизбежна смърт, ако не отворите вратата на победителите. Умилостивете ги, иначе след половин час ние ще трябва да се разделим със скалповете си.

Мейбъл долови някаква насмешка в молбата на интенданта, а игривият тон, с който беше изречена, още повече затвърди намерението й да не предава блокхауса колкото е възможно по-дълго.

— А ти, вуйчо — каза тя, като доближи лицето си до бойницата, — какво ще ме посъветваш да направя?

— Слава Богу, слава Богу! — възкликна Кап. — Какво бреме падна от душата ми, когато чух милия ти глас, Магнит! Страхувах се, че и теб е постигнала участта на бедната Джени. През последните две денонощия ми беше толкова тежко, сякаш бяха струпали върху гърдите ми цял тон баласт. Ти ме питаш какво трябва да направиш, дете мое, но аз не зная как да те посъветвам, въпреки че си родна дъщеря на родната ми сестра. Само едно мога да ти кажа, мое бедно момиче: проклети да бъдат денят и часът, когато ние с теб дойдохме в тази сладководна локва!

— Кажи ми, вуйчо, истина ли е, че твоят живот е в опасност? Трябва ли според теб да отворя вратата?

— Дебелата верига и двата чифта възли здраво крепят въжетата и аз не бих съветвал никого, който още не е попаднал в ръцете на тези дяволи, да разтваря и развързва каквото и да било. Що се отнася до мен и до интенданта, то ние сме хора на възраст и както би казал честният Следотърсач, човечеството ще преживее и без нас. За интенданта никак не е важно дали ще приключим сметката сега или една година по-късно, пък аз, да бях в морето, щях да зная какво да правя, но тук в тази сладководна яма, как да кажа, ако се намирах на борда на тази крепост, никакви уговорки на индианците не биха ме примамили навън.

— Не обръщайте внимание на брътвежите на вашия вуйчо, прекрасна Мейбъл — намеси се Мюр. — Той явно е сломен от скръб и не е в състояние да се съобразява с обстоятелствата. Ние, трябва да знаете това, сме в ръцете на хуманни и порядъчни хора и нямаме никакви основания да се страхуваме от оскърбления или насилие. Инцидентите, които станаха, са неизбежни по време на война и не могат да изменят нашето отношение към неприятеля. От това, което се е случило, не може да се направи извод, че с пленниците не се постъпва според закона. Нито мистър Кап, нито аз, кълна ви се в честта си, не можем да се оплачем от нищо, след като се предадохме на мистър Пронизваща стрела, чиято доблест и самообладание наистина ми напомнят за древните римляни или спартанци. И все пак, както ви е известно, всеки народ си има свои обичаи и нашите скалпове, ако не ги спасите с капитулацията си, могат да станат законна жертва и да послужат за успокоение на душите на загиналите индианци.

— Не, мисля, че ще бъде по-разумно да остана в блокхауса, докато се реши съдбата на острова — възрази Мейбъл. — Нашите неприятели няма за какво да се боят от мене; те знаят, че не мога да им причиня никакво зло. А за една млада и неопитна девойка е много по-прилично да стои тук.

— Ако работата се отнасяше само до вас или до вашето удобство, Мейбъл, всички бихме отстъпили с удоволствие пред вашето желание. Но тези господа мислят, че блокхаусът ще им бъде полезен при техните военни действия и затова искат да го завладеят. Ще ви кажа откровено, че когато ние с вашия вуйчо попаднахме в критично положение, аз, страхувайки се от последствията, се възползвах от властта, дадена на един офицер на негово величество, и сключих с противника договор за капитулация, като се задължих да му предам блокхауса и целия остров. Щастието е твърде измамно по време на война и ние сме длъжни да се покоряваме на съдбата. И така, отворете незабавно вратата, прекрасна Мейбъл, и се доверете на покровителството на тия, които умеят да отдават заслуженото на красотата и добродетелта, изпаднали в нещастие. В цяла Шотландия няма да намерите по-учтив и по-добре запознат с правилата на етикета кавалер от този вожд.

— Не излиза от блокхаус — прошепна Юнска роса, която стоеше наблизо и внимателно следеше това, което ставаше. — Блокхаус добро, скалп не вземе.

Ако не беше този съвет, Мейбъл може би щеше да отстъпи пред увещанията на Мюр. Тя беше започнала вече да мисли, че би било по-добре да се умилостиви неприятелят с отстъпка, отколкото да бъде озлобен от съпротивата. Мюр и вуйчо й бяха в ръцете на ирокезите и те вече знаеха, че в блокхауса няма мъже. Ако тя продължаваше да упорства и да не ги пуска доброволно, индианците, незастрашени вече от пушки, можеха да избият вратата или да прорежат дупки в гредите. Думите на Юнска роса я спряха, а настойчиво протегнатите ръце и умоляващият поглед на индианката затвърдиха отново временно разколебаната й решителност.

— Още не пленник — прошепна Юнска роса. — Нека опита вземе плен. Докато не вземе плен, много обещава. Роса ще покаже на тях.

Понеже вуйчо й мълчеше — навярно за да му е чиста съвестта, Мейбъл продължи преговорите с Мюр и вече по-смело му заяви, че няма намерение да предава блокхауса.

— Но вие забравяте за капитулацията, мис Мейбъл — каза Мюр. — Тук вече става дума за честта на офицера, а това ще рече — и за честта на самия крал. Знаете, че за офицера честта стои над всичко.

— Зная, мистър Мюр, но зная също, че в тази експедиция на вас не ви е дадена никаква власт и следователно нямате право да предавате блокхауса на неприятеля. Освен това аз съм чувала от татко, че пленникът губи всякакви пълномощия.

— Това е чиста софистика, очарователна Мейбъл, и измяна срещу краля. Вашият отказ хвърля петно върху честта на офицера и разрушава доверието в свещеното кралско име. Вие сама ще се откажете от намерението си, ако помислите малко по-трезво и прецените всички обстоятелства и факти.

— Да, това наистина са обстоятелства, дявол да го вземе! — измърмори Кап.

— Не слушай вуйчо — възкликна Юнска роса, която се занимаваше с нещо в ъгъла. — Блокхаус добро, скалп не вземе.

— Аз ще остана тук, мистър Мюр, докато не получа новини от баща си. Той ще се върне след десет дни.

— Ах, Мейбъл, няма да измамите неприятеля с тази хитрост. Ако нямахме достатъчно основания да подозираме в измяна един нещастен млад човек, бих казал, че по някакви непонятни за нас пътища неприятелят е много добре осведомен за нашите действия и за нашите планове и прекрасно знае, че още до залез слънце достойният сержант и неговите спътници ще паднат в ръцете му. Така че не ви остава нищо друго, освен да се преклоните като истинска християнка пред волята на провидението.

— Вие се заблуждавате, мистър Мюр, като смятате, че стените на това укрепление не са достатъчно здрави. Искате ли да видите какво мога да направя, ако реша да се защитавам?

— Опитайте, да видим — измърмори интендантът.

— Какво ще кажете например за това? Погледнете, моля ви, към горната бойница!

При тия думи на Мейбъл всички погледнаха нагоре и видяха как от бойницата бавно се издава напред дулото на пушка. Юнска роса още веднъж прибягна към уловката, която се бе оказала толкова удачна. Щом видяха цевта на смъртоносното оръжие, индианците се хвърлиха настрани и за по-малко от минута се изпокриха кой където види. Без да снема поглед от цевта, докато се убеди, че не е насочена към него, френският офицер спокойно извади табакерата си и взе щипка енфие. Мюр и Кап, които нямаше от какво да се страхуват, също останаха на местата си.

— Бъдете благоразумна, прелестна Мейбъл — продължи да увещава девойката интендантът. — Защо искате да предизвиквате безсмислено кръвопролитие? Кажете, в името на всички крале на Албион, кой се е затворил с вас в тази дървена кула и има толкова кръвожадни намерения? Това е някаква магия и доброто ни име сега зависи от вашето обяснение.

— А какво бихте казал, мистър Мюр, ако гарнизонът на този непристъпен пост се състои от Следотърсача? — възкликна Мейбъл, отклонявайки се от пряк отговор. — Какво мислят вашите френски и индиански приятели за точността на неговото оръжие?

— Бъдете снизходителна към нещастните, прекрасна Мейбъл, и не смесвайте верните слуги на краля — Бог да благослови и него, и целия му августейши род! — с кралските врагове. Ако Следотърсача наистина се намира в блокхауса, нека се обади, за да водим преговорите направо с него. Той знае на чия страна сме ние и няма защо да се страхуваме от него, особено пък аз. За благородните хора съперничеството е само още един повод за взаимно уважение и приятелство. Нали щом двама мъже се възхищават от една и съща жена, това означава, че те имат общи възгледи и вкусове?

Интендантът и Кап наистина можеха да разчитат на разположението на Следотърсача. Френският офицер обаче, който до този момент се бе държал удивително твърдо и спокойно, отскочи назад само при споменаването на страшното име. Човек с железни нерви, отдавна привикнал с опасностите и рисковете на тукашната война, той явно не изпитваше никакво желание да остане под прицела на сърнебойката, която в тези отдалечени гранични райони се ползваше с не по-малка слава, отколкото Марлборо в Европа. Той не счете, че е срамно да се скрие и настоя пленниците да го последват. Мейбъл толкова се зарадва на избавлението си от враговете, че не успя да изпита съжаление към приятелите си. Все пак, като надникна през бойницата, тя изпрати въздушна целувка и няколко окуражителни думи на Кап, който бавно и неохотно се отдалечаваше.

Неприятелят, изглежда, отложи за известно време намерението си да завладее блокхауса. Юнска роса надникна през отвора на покрива, откъдето се виждаше всичко, и съобщи, че всички са седнали да обядват в едно отдалечено и добре закрито място на острова, а Мюр и Кап съвсем спокойно се хранят заедно с тях. Това известие успокои малко Мейбъл и тя отново започна да мисли как да избяга или поне как да предупреди баща си за опасността, която го заплашваше. Сержантът трябваше да се върне привечер и Мейбъл знаеше, че съдбата му зависи от всяка спечелена или загубена минута.

Минаха три или четири часа. Над острова отново бе настъпила дълбока тишина. Денят беше вече към края си, а Мейбъл все още не беше успяла да измисли нищо. Долу Юнска роса готвеше скромна вечеря, а нашата героиня се изкачи до отвора на покрива, откъдето се виждаше обширно пространство от острова и крайбрежните води, макар че и оттук хоризонтът беше ограничен от короните на дърветата. Въпреки безпокойството си тя не се осмели да излезе на покрива, защото се боеше, че индианците могат да я видят и да стрелят в нея. Подаде само глава от отвора и докато настъпи време за вечеря, оглеждаше обкръжаващите острова протоци с не по-малко внимание, отколкото „Ана, сестра Ана“^[1] се е вглеждала в пътя, водещ към замъка на Синята брада.

Слънцето вече залезе, а лодките все още не се появяваха. Мейбъл вечеря и отново се изкачи горе, за да погледне за последен път. Тя се надяваше, че баща й и отрядът ще се завърнат едва след настъпването на нощта и индианците няма да успеят да се възползват докрай от своята хитра уловка. При това за нея щеше да бъде по-лесно да даде някакъв сигнал с факел — нали през нощта огънят се вижда отдалече.

Мейбъл огледа хоризонта и вече се канеше да слезе долу, когато изведнъж вниманието й бе привлечено от някакъв предмет. Островите бяха разположени така близо един до друг, че между тях имаше поне половин дузина протоци. В един от най-тесните, в сянката на крайбрежните храсти, бе скрита пирога. Като се вгледа по-внимателно, Мейбъл се убеди, че не е сбъркала: в лодката без съмнение имаше човек. Ако е враг, реши тя, сигналът няма да навреди никому; ако е приятел, непременно ще принесе полза. След кратко колебание тя махна към непознатия флагчето, което предварително си бе приготвила, като се постара сигналът й да не се забележи от острова.

Мейбъл безуспешно махна флагчето си осем или десет пъти и вече бе започнала да се отчайва, когато изведнъж видя, че в отговор й дават знак с веслото. Човекът, който лежеше в пирогата, се понадигна и Мейбъл позна в него Чингачгук. Най-сетне тя виждаше пред себе си приятел, който навярно искаше да й помогне, и отново си възвърна присъствието на духа. Мохиканът сигурно я е забелязал и познал, защото знаеше, че бе тръгнала заедно с баща си към поста. Тя се надяваше, че той чака настъпването на тъмнината, за да направи всичко възможно да я освободи. Предпазливостта му говореше, че той сигурно знаеше за присъствието на неприятеля на острова, а на неговото благоразумие и ловкост Мейбъл можеше да разчита напълно. Сега главното затруднение беше присъствието на Юнска роса. Мейбъл си даваше сметка, че колкото и да е привързана към нея, индианката е вярна на своите и нямаше да допусне в блокхауса индианец-враг, или да я остави да излезе и евентуално да разруши плановете на Пронизваща стрела. Никога през живота й времето не бе текло така бавно и мъчително, както през този половин час, откакто видя Голямата змия. Целта, към която с такава страст се стремеше — да спаси себе си, да спаси баща си и всички останали, бе толкова близка и тъй недостижима… Мейбъл знаеше, че въпреки цялата й доброта и нежност Юнска роса е достатъчно решителна и хладнокръвна и затова след дълги колебания стигна до извода, че за постигането на своята цел няма друг изход, освен да измами своята вярна другарка и спасителка. За искрената и чистосърдечна девойка бе отвратително да мами такава приятелка като Юнска роса, но в случая бе поставен на карта животът на нейния баща. Освен това индианката нямаше да пострада, а мисълта, че може да стане наложница на Пронизваща стрела, бе достатъчна за Мейбъл, за да преодолее прекалената си добросъвестност.

С настъпването на тъмнината сърцето на Мейбъл започна все по-силно да бие и тя многократно промени плана си за действие. Както и преди, главната пречка си оставаше Юнска роса. Мейбъл напрягаше ума си да измисли най-добрият начин да узнае дали Чингачгук се е промъкнал вече до вратата и как да го пусне, без да разтревожи винаги бдителната Юнска роса. А в това, че той ще дойде, тя не се съмняваше нито за минута. Времето течеше и ако не слезеше долу да посрещне мохикана, той можеше да дойде и да си отиде, защото за него бе опасно да остава по-дълго на острова. Трябваше да се вземе решение, дори ако то се окажеше после погрешно. Като избираше най-различни средства за отстраняването на Юнска роса, Мейбъл най-сетне се приближи до индианката и потискайки вълнението си, каза:

— Не се ли страхуваш, Юнска роса, че ирокезите могат все пак да запалят блокхауса? Нали помислиха, че тук е Следотърсача?

— Не мисли така. Не пали блокхаус. Блокхаус добро, скалп не вземе.

— Кой знае? Те се скриха, защото повярваха, че Следотърсача е с нас.

— Ти страхува. Страх бързо дойде, бързо отива. Страх казва бяга, глава казва върне се. Страх прави войни глупав като млада жена.

Юнска роса се засмя звънко, както се смеят девойките, когато се сетят за нещо весело и забавно.

— И все пак аз се боя, Роса. Бих искала да се качиш на покрива и да погледнеш дали вашите не замислят ново нападение — ти по-добре от мен ще разбереш това.

— Лилия иска, Роса отива, но знай: индианец спи, чака баща. Войни винаги яде, пие, спи, кога не бие се и кога не ходи по пътека на война. Тогава не спи, не яде, не пие — всичко забрави. Сега войни спи.

— Дано да е така. И все пак по-добре ще е да се качиш горе и да погледнеш. Злото може да ни сполети, когато най-малко го очакваме.

Юнска роса беше вече готова да се качи, но едва стъпила на първото стъпало на стълбата, се поколеба. Сърцето на Мейбъл биеше така силно, че тя се страхуваше дали не се чуват ударите му. Ами ако Юнска роса се досети за истинските й намерения? Това опасение беше близко до истината. Индианката спря, за да помисли не се ли крие тук някаква измама. Отначало през ума й мина мисълта, че Мейбъл е решила да бяга, но това й се видя глупаво; бледоликата нямаше с какво да избяга от острова, пък и блокхаусът беше най-сигурното убежище за нея. Сетне у индианката се зароди подозрението, че по плясъка на весла или по някакви други знаци Мейбъл е разбрала, че баща й се завръща. Но и това предположение не се задържа дълго в съзнанието й. Щом сама не беше забелязала нищо, как би могла да го направи Мейбъл, чието умение да разгадава подобни знаци Юнска роса оценяваше не по-високо, отколкото светската дама оценява маниерите на своята прислужница. И понеже нищо друго не й дойде наум, тя бавно започна да се изкачва.

Юнска роса беше стигнала вече горе, когато една нова мисъл се роди в главата на нашата героиня.

Тя побърза да я изкаже и го направи толкова естествено, че след това не беше вече трудно да изпълни своя план.

— Докато стоиш на покрива, аз ще сляза долу, за да подслушам при вратата — предложи тя. — Така ще стоим на пост — ти горе, а аз долу.

Юнска роса знаеше, че никой не може да влезе в блокхауса без тяхна помощ, че сега не би могло да се очаква и внезапно нападение и затова считаше тези мерки за излишни. Но понеже си обясняваше всичко със страха и неопитността на бледоликата жена, повярва в нейната искреност. Сега Мейбъл можеше спокойно да слезе до вратата, а Юнска роса, считайки, че не е нужно да я наблюдава, се изкачи на покрива. Разстоянието, което ги отделяше, не им позволяваше да разговарят и в продължение на няколко минути едната се стараеше да огледа острова, доколкото й позволяваше тъмнината, а другата, притиснала се до вратата, се бе превърнала цялата в слух.

От своя наблюдателен пост Юнска роса не забеляза нищо, пък и едва ли можеше да се очаква друго при такъв непрогледен мрак. Толкова по-голямо обаче беше вълнението на Мейбъл, когато дочу как някой много леко и предпазливо побутва вратата. Понеже се страхуваше да не направи грешка, а същевременно искаше да даде знак на Чингачгук, Мейбъл запя тихо с треперещ глас. Но нощта беше толкова тиха, че тези плахи звуци достигнаха до покрива и Юнска роса веднага започна да се спуска надолу. Веднага след това се чу леко почукване. Мейбъл не можеше да реши какво да направи, а не трябваше да се губи нито минута. И все пак надеждата надделя над страха и тя с треперещи ръце започна да отключва вратата. На горния етаж се чуваха вече стъпките на Юнска роса, а беше свалено само едно резе. Мейбъл се справи и с второто, когато Юнска роса беше вече на средата на стълбата.

— Какво прави? — сърдито извика тя. — Бяга от блокхаус, ум загубил! Блокхаус добро.

Двете хванаха едновременно последното резе и то щеше да бъде свалено лесно, ако силният тласък отвън не бе го притиснал към скобите. Започна кратка борба, но и двете не искаха да прибягват до физическо насилие. Юнска роса навярно щеше да надделее, ако повторният силен тласък отвън не бе помогнал да се освободи резето. Вратата се разтвори и в рамката й се очерта черен мъжки силует. Гонени от страха, двете жени бързо се хвърлиха към стълбата и изтичаха нагоре. Непознатият затвори вратата, огледа внимателно помещението и започна предпазливо да се изкачва по стълбата. Преди още да се стъмни напълно, Юнска роса бе затворила бойницата в главното помещение и бе запалила свещ. Сега Мейбъл и индианката стояха при нейната слаба светлина и очакваха появяването на непознатия, чиито тихи, но твърди стъпки се чуваха ясно въпреки предпазливостта му. Трудно може да се предаде изненадата им, когато в изправилия се пред тях човек те познаха Следотърсача.

— Слава Богу! — възкликна Мейбъл, която веднага си помисли, че с такъв защитник блокхаусът става непристъпен. — Кажи, какво се е случило с баща ми, Следотърсачо?

— Засега сержантът е жив и здрав и ще си дойде като победител, но човек не може да предвиди как ще завърши всичко. Тази, дето се крие в ъгъла, не е ли жената на Пронизваща стрела?

— Не говори за нея с такъв тон, Следотърсачо! Аз съм й задължена и за живота, и за сегашната си безопасност. Но ми кажи какво стана с отряда на татко и как дойде тука, а аз ще ти разкажа за ужасите, които станаха на острова.

— За това не са нужни много думи, Мейбъл. Дългите обяснения са излишни за човек, който е свикнал с дяволските хитрости на индианците. А нашата експедиция мина повече от успешно. Голямата змия бе изпратен на разузнаване и се върна с всички необходими сведения. Устроихме засада на французите, нападнахме три платноходки, изгонихме ги от тях, а платноходките, както беше наредено, потопихме в най-дълбоката част на протока. През зимата на индианците от Горна Канада ще им бъде тежичко без продоволствие, а за воини и ловци като тях барутът и патроните съвсем няма да им достигнат. Ние не загубихме нито един човек, не получихме дори драскотина, а и неприятелят май не пострада много. С една дума, Мейбъл, експедицията беше от тези, които Лунди обича: вреди за противника и никаква загуба за нас.

— Ах, Следотърсачо, страхувам се, че когато майор Дънкън научи всичко, което стана тук, ще съжалява, че е предприел тази акция!

— Разбирам какво искаш да кажеш, много добре те разбирам, но ме остави да свърша и тогава всичко ще ти стане по-ясно. Когато всичко завърши успешно, сержантът изпрати напред мен и Голямата змия, за да ви съобщим какво е станало. Сам той идва след нас с две лодки, но те са много по-тежки от нашите пироги и затова ще пристигне не по-рано от утре сутринта. А ние с Чингачгук се разделихме тази сутрин и се уговорихме той да тръгне по един проток, а аз — по друг, за да проверим свободен ли е пътят. Оттогава не съм го виждал.

Мейбъл на свой ред разказа как е забелязала мохикана и как го е очаквала в същото време, когато се появи Следотърсача.

— Не, истинският разузнавач никога няма да се скрие зад стени или зад греди, когато може да остане на открито и да научи нещо. Аз също нямаше да дойда, Мейбъл, ако не бях обещал на сержанта да те успокоя и да те видя как си. Как се свиваше сърцето ми, като оглеждах острова тази сутрин. Какво ли не преживях, когато мислех, че и ти може би си убита.

— Но каква щастлива случайност ти помогна да не дойдеш направо на острова и да не попаднеш в ръцете на неприятеля?

— Същата случайност, Мейбъл, която внушава на кучето къде да търси елена, а на елена — как да избяга от кучето. Не, не, всички тези хитрости и шеги с труповете могат да измамят войниците от петдесет и пети полк и офицерите на негово величество, но не и човек, който е прекарал целия си живот в гората. Аз плавах по протока край мнимия рибар и, макар че тези мръсници бяха нагласили нещастника доста изкусно, опитното око не можеше да се заблуди. Той държеше въдицата прекалено високо, а дори и тия войници от петдесет и пети полк, които никога преди не са ловили риба, все са научили нещо от Осуиго. Освен това той беше много спокоен за рибар, на чиято въдица не се хваща нищо. Ние никога не се приближаваме към поста със затворени очи. Случвало се е да дебна цяла нощ край гарнизона, само защото са сменили часовите или са поставили секретните постове на нови места. С такива жалки измислици не могат да подведат нито Голямата змия, нито мен. Те навярно са предназначени за шотландците, които иначе си ги бива, но не умеят да разгадават хитростите на индианците.

— А мислиш ли, че татко и отрядът му могат да се подведат от тези уловки? — попита разтревожена Мейбъл.

— Ще направя всичко възможно, за да попреча на това. Нали сама ми каза, че Голямата змия е наблизо. Значи има още една възможност да се предупреди сержантът за опасността. За съжаление ние не знаем по кой проток ще се върне отрядът.

— Следотърсачо — малко тържествено и с вълнение заговори Мейбъл, която изпитваше още по-голям ужас от смъртта след страшните сцени, които бе видяла, — ти ми беше казал, че ме обичаш и желаеш да се ожениш за мен!

— Аз наистина се бях осмелил да ти говоря за това, Мейбъл, и сержантът скоро ми каза, че ти си съгласна, но аз не съм човек, който би досаждал с ухажването си на тази, която обича.

— Чуй ме, Следотърсачо! Аз те уважавам и почитам. Спаси баща ми от ужасна смърт, която му готвят тук, и аз ще те боготворя. Ето ръката ми; нека тя бъде залог, че ще удържа на думата си.

— Бог да те благослови, Мейбъл, но аз се боя, че не заслужавам това, боя се, че никога няма да мога да те оценя както трябва. Но и без това бих направил за сержанта всичко, каквото мога. Ние с него сме стари другари и сме задължени един към друг за живота си, ала се страхувам, Мейбъл, че в очите на една млада девойка дружбата с бащата не е най-добрата препоръка за бъдещия съпруг.

— Най-добрата препоръка за теб са твоите дела, твоето мъжество, твоята вярност. Друга препоръка не ти е необходима. Моят разум одобрява всичко, което говориш и вършиш. Следотърсачо, а сърцето не може да не послуша разума, то е длъжно да го послуша.

— Не съм и мислил, че днес ще ми се случи такова щастие! Бог вижда, че това е за добро и ще ни защити. Твоите думи ме радват, Мейбъл, но аз и без тях бих направил всичко, което може да се направи при тия обстоятелства. Радостта обаче няма да намали моите усилия.

— Сега, когато вече всичко е казано, Следотърсачо — със сподавен глас заговори Мейбъл, — нека не губим нито за миг от скъпоценното време. Не бихме ли могли да седнем в твоята пирога и да отидем да посрещнем баща ми?

— Не Мейбъл, това не е разумно. Не се знае през кой от двайсетте протока ще дойде сержантът. Аз съм сигурен, че Голямата змия сега ги обикаля всички. Не, не, моето мнение е да останем тук. Гредите на блокхауса са още сурови и не е лесно да се запалят, а в такъв случай аз мога да се отбранявам тук срещу цяло племе индианци. Докато можем да опазим блокхауса от огън, ирокезите няма да успеят да ме измъкнат оттука. Сержантът сигурно ще спре на някой от островите и по-рано от утре не може да го очакваме. Останем ли в блокхауса, винаги ще успеем да го предупредим с изстрели, а пък ако той реши да нападне индианците, което при неговия характер е напълно възможно, изходът от боя до голяма степен ще зависи от това, в чии ръце е блокхаусът. Ако целта ни е да помогнем на сержанта, разумът ми подсказва, че трябва да остана тук, макар че никак не е трудно да избягаме.

— В такъв случай остани, Следотърсачо, остани, за Бога! — прошепна Мейбъл. — Прави всичко, каквото желаеш, само спаси баща ми!

— Така трябва да се държи една дъщеря. Радвам се на твоите чувства, защото ми се иска сержантът да има сигурна опора. Сега той се отличи и ако успее да прогони тези негодници и да отстъпи с чест, след като изгори до основи колибите и блокхауса, непременно ще получи признание. Лунди няма да го забрави. Да, Мейбъл, ние сме длъжни да спасим не само живота на сержанта, но и неговата чест.

— Баща ми не е виновен за това, че индианците нападнаха внезапно острова.

— Кой знае, кой знае! Военната слава е невярна. Случвало се е делауерите да бъдат разгромявани тъкмо тогава, когато са се държали много по-доблестно, отколкото в дните на своите победи. Неразумно е да се разчита на успеха, особено на военния успех. Аз не съм живял в града и не зная как гледат гражданите на тия работи, но в нашия край дори индианците съдят за един войн по бойните му сполуки. За войника най-важното е никога да не търпи поражение и, доколкото зная, хората не се замислят над това, как е било спечелено или проиграно едно сражение. Що се отнася до мене, Мейбъл, аз имам за правило, когато стоя срещу врага, да не му позволявам да стреля пръв, а победя ли го — да не се възгордявам. Никой не говори за поражението си, защото нищо не прави хората така смирени, както хубавият бой. Гарнизонните свещеници учат войниците на смирение, но ако само смирението правеше хората добри християни, кралските войници отдавна да са се причислили към светците, защото в тая война те засега получават само удари в зъбите от французите, като се почне от форт Дюкен и се свърши с Тай.

— Баща ми не е предполагал, че разположението на поста е известно на неприятеля — каза Мейбъл, мислейки за това, как ще се отразят последните събития на доброто име на сержанта.

— Това е така и аз не разбирам как са могли французите да го открият. Мястото е избрано сполучливо. Дори тези, които са идвали на острова, не могат лесно да го намерят втори път. Страхувам се, че някой ни е предал. Да, без съмнение тук има предателство.

— Как е възможно, Следотърсачо?

— Много просто, Мейбъл. За някои хора е толкова естествено да извършват предателство, както и да закусят, когато са гладни. Затова, когато срещна бъбривец, не слушам красивите му думи, а се вглеждам в делата му, защото човек с честно сърце и чисти мисли оставя постъпките му да говорят за него, а не езикът.

— Джаспър Уестърн не е такъв! — извика пламенно Мейбъл. — Той е искрен и честен.

— Джаспър Уестърн! Повярвай, Мейбъл, че и душата, и езикът на това момче са еднакво правдиви. Съмненията, които изказват по негов адрес Лунди, интендантът, баща ти и вуйчо ти, са така нелепи, както е нелепо да се твърди, че слънцето грее нощем, а звездите — денем. Аз съм готов да сложа скалпа си, а ако потрябва — и пушката си за честността на Сладка вода.

— Бог да те благослови, Следотърсачо! — възкликна Мейбъл, като протегна ръка и стисна железните пръсти на ловеца с чувство, чиято сила едва ли бе могла да си обясни сама. — Ти си толкова великодушен и благороден! Бог ще те възнагради за това!

— Ах, Мейбъл, страхувам се, че ако наистина бях такъв, нямаше да се осмеля да мечтая за девойка като теб, а щях да предоставя на някой достоен за теб благородник от гарнизона правото да поиска ръката ти.

— Да не говорим за това — отговори Мейбъл със слаб, почти сподавен глас. — Сега сме длъжни да мислим повече за нашите приятели, отколкото за себе си. Но аз от душа се радвам, че считаш Джаспър за невинен. Нека помислим и за Юнска роса. Дали да я пуснем на свобода?

— Аз вече мислих за нея. Докато тя е тук и ни наблюдава, трябва да бъдем нащрек. Ако я качим горе и приберем стълбата, ще бъде наша пленница.

— Не мога да постъпя така с човек, който ми е спасил живота. По-добре ще е да я пуснем. Аз съм сигурна, че тя е достатъчно привързана към мен, за да ни причини зло.

— Не познаваш това племе, Мейбъл, не познаваш кръвта им. Наистина Юнска роса не е чистокръвна минго, но тя общува с тези негодници и е усвоила всичките им навици… Но какво е това? Шум от весла. Някаква лодка плава по протока.

Следотърсача захлупи капака, на отвора за долния етаж, за да не избяга индианката, загаси свещта и бързо отиде към бойницата. Затаила дъх, Мейбъл тревожно се взираше през неговото рамо. Минаха една-две минути, докато очите на Следотърсача свикнаха с тъмнината и той можа да различи две лодки, които се плъзнаха край брега и спряха на около петдесет ярда от блокхауса, където бе пристанът. Тъмнината пречеше да се види нещо повече и Следотърсача пошепна на Мейбъл, че това може да са и враговете, защото сержантът едва ли щеше да се върне толкова рано. От лодките слязоха хора и се чу трикратно „ура“, което не остави вече никакво съмнение кои са пристигнали. Следотърсача се хвърли към капака, повдигна го, спусна се надолу с трескава бързина, по която можеше да се съди колко сериозно е положението, и започна да отключва вратата. Мейбъл го последва, но повече му пречеше, отколкото да му помага. Едва бяха успели да махнат едно от резетата, когато отекнаха изстрели. Двамата замръзнаха в напрегнато очакване. Изведнъж от околните храсти се разнесе бойният вик на индианците. Вратата най-сетне се отвори и Следотърсача и Мейбъл изтичаха навън. Всичко беше вече утихнало. Те се ослушаха няколко секунди и на Следотърсача се стори, че откъм пристана долитат слаби стонове, но шумът на свежия източен вятър в листата му пречеше да долови нещо по-определено. Забравила всяка предпазливост, Мейбъл се втурна към лодките.

— Стой, Мейбъл! — тихо, но твърдо я спря Следотърсача, като хвана ръката й. — Стой! Отиваш към сигурна смърт, без да можеш да помогнеш никому. Трябва да се върнем в блокхауса.

— Татко! Бедният, мил татко! Те са го убили! — извика отчаяната девойка, но предпазливостта я накара дори и в тази ужасна минута да понижи глас. — Ако ме обичаш, Следотърсачо, пусни ме при него!

— Стой. Мейбъл, стой! Странно е, че не се чуват никакви гласове. Никой от нашите не отговори на залпа, а и аз оставих пушката си в блокхауса. Но за какво ли ми е пушка, като не виждам никого.

В същия миг острите очи на Следотърсача, който не бе престанал да се взира в тъмнината, докато държеше Мейбъл, забелязаха неясните черни силуети на петима или шестима индианци, които приведени се опитваха да минат незабелязано край него с очевидното намерение да му отрежат пътя за отстъпление към блокхауса. Като прихвана Мейбъл под мишницата, сякаш бе малко дете, ловецът, напрягайки мускулите си, успя да стигне до блокхауса преди преследващите го по петите индианци. Той остави Мейбъл, за да затвори вратата, но едва бе спуснал първото резе, когато силен удар едва не изби вратата от пантите. В следващия миг бяха наместени и другите две резета.

Мейбъл се изкачи на горния етаж, а Следотърсача остана долу на пост. Мейбъл бе изпаднала в такова състояние, че вършеше всичко несъзнателно. Следотърсача я помоли за светлина, тя машинално запали свещта и слезе при него. Следотърсача взе свещта и внимателно огледа блокхауса, за да провери дали не се е вмъкнал някой. Той се изкачваше от етаж на етаж, след като се убеждаваше че зад него няма враг. Огледът завърши с окончателния извод, че освен него и Мейбъл в блокхауса няма друг. Юнска роса беше избягала. Следотърсача се върна при нашата героиня, постави свещта на сандъка, провери ударника на сърнебойката и едва тогава седна.

— Оправдаха се най-лошите ни опасения — каза Мейбъл, която през последните пет минути бе преживяла толкова вълнения, че биха й стигнали за цял живот. — Моят скъп баща е убит или пленен заедно с целия отряд!

— Още нищо не се знае. Нека дочакаме утрото. Не мисля, че всичко е решено, иначе сега щяхме да слушаме тържествуващите викове на тия негодници мингосите пред стените на блокхауса. Ако неприятелят наистина е победил, той веднага би поискал да се предадем. Индианката ще им разкаже за нашето положение и понеже те знаят, че сърнебойката не се е посрамила досега, няма да се осмелят да подпалят блокхауса през деня, а ще се опитат да ни издебнат през нощта. В това никак не се съмнявам.

— Чакай, някой стене!

— Така ти се е сторило, Мейбъл. Когато жената е наплашена, всичко може да й мине през ума. Аз познавах жени, които вярваха в сънищата…

— Не, не ми се е сторило. Долу някой стене.

Следотърсача бе принуден да признае, че острият слух на Мейбъл не я е измамил, но помоли девойката да се успокои, като й напомни, че индианците често си служат с различни хитрости, за да постигнат своите цели, и че стоновете може би са престорени. По този начин навярно искат да ги примамят вън от блокхауса или да ги накарат поне да отворят вратата.

— Не, не — възрази нетърпеливо Мейбъл, — няма никаква престореност! Така стене човек от физическа или душевна болка. Те са така естествени, че тръпки ме побиват.

— Ако е тъй, ей сега ще узнаем приятел ли е, или враг. Скрий свещта, а аз ще попитам през бойницата.

Дори такава, проста на пръв поглед работа изискваше според опитния Следотърсач най-голяма предпазливост. Неведнъж пред очите му бяха загивали хора само поради лекомислието си и пренебрежението към излишните по тяхно мнение предохранителни мерки. Затова той се приближи до бойницата само толкова, колкото бе необходимо, за да го чуят долу, без да повишава глас.

— Кой е там? — попита Следотърсача, след като бе избрал най-безопасната позиция. — Кой стене? Ако си приятел, говори смело и разчитай на нашата помощ.

— Следотърсачо! — отговори добре познатият на Мейбъл и на водача глас на сержанта. — Следотърсачо, кажи, за Бога, жива ли е дъщеря ми?

— Татко, аз съм тук! Жива и здрава. Ах, ако имаше поне малка надежда, че и при теб всичко е наред!

Мейбъл и Следотърсача ясно чуха радостно възклицание, заглушено веднага от мъчителен стон.

— Сбъднаха се най-лошите ми предчувствия — проговори Мейбъл с някакво мрачно спокойствие. — Трябва да внесем татко в блокхауса, какъвто и риск да крие това.

— Това е напълно естествено и от Бога заповядано. Успокой се, Мейбъл, и се съвземи. Всичко, което може да се направи за сержанта, ще бъде направено. Моля те само да се успокоиш.

— Аз съм спокойна, Следотърсачо. Никога през живота си не съм била така спокойна и така уверена в себе си, както сега. Но моля те, нека не губим повече нито минута!

Твърдият тон на девойката изненада Следотърсача, а старанието на Мейбъл да се държи спокойно, до известна степен го заблуди относно нейната устойчивост. Като счете по-нататъшните обяснения за излишни, той се спусна долу и започна да изтегля резетата. Извърши това с неизменната си предпазливост, но едва освободи вратата, усети как някой напира с всички сили върху нея и за малко не я затвори отново; като погледна през процепа, разбра всичко, дръпна вратата към себе си и долепеното до нея безчувствено тяло на сержант Дънъм рухна на прага на блокхауса. Следотърсача бързо го изтегли вътре и отново заключи. Сега вече можеха спокойно да окажат помощ на ранения.

По време на тази мъчителна сцена Мейбъл проявяваше присъствие на духа и неизчерпаема енергия, на каквито са способни жените в тежки мигове. Тя донесе свещ, накваси с вода пресъхналите устни на баща си, помогна на Следотърсача да му приготви легло от слама и подложи под главата му няколко парцала вместо възглавница. Вършеше всичко това делово, без излишни думи и без да отрони нито една сълза, докато баща й, посъвзел се малко, започна да й благодари за нежността и грижите. Но Мейбъл не си представяше напълно колко сериозно беше положението на баща й. През това време Следотърсача огледа раната и видя, че куршумът е преминал през тялото и излязъл навън. Запознат добре с такива рани, той разбра, че сержантът едва ли ще оживее.