Джеймс Фенимор Купър
Следотърсача (21)

Глава XXI

Вечеряха и в шкафа пак

е сиренето под капак.

измити съдове блестят

и на стената в ред висят.

Котън

Отивайки към колибата на жената на войника, Мейбъл Дънъм размишляваше за това, колко е странно, че всички в лагера са спокойни, а на нейните плещи лежи отговорността за живота и смъртта на тези хора. Наистина уверенията на Юнска роса, че би могла да заплати с главата си най-малкия пропуск на своята другарка, се смесваха с известни съмнения за истинските мотиви на нейните постъпки, но щом Мейбъл си спомни как приятелски и сърдечно се държеше с нея младата индианка или колко простодушие и искреност бе проявила по време на съвместното им пътуване, тя с присъщото на благородните натури нежелание да се мисли лошо за другите прогони от себе си всякакво съмнение. Същевременно разбираше, че не е възможно да предупреди своите спътници, без да им разкаже за своята тайна среща с Юнска роса, и това я принуждаваше да действа предпазливо и обмислено, с което не бе свикнала, особено пък при такива сериозни обстоятелства.

Тя нареди на жената на войника да пренесе необходимите вещи в блокхауса и да не се отдалечава нито за миг, без да й обяснява защо. Каза само, че по време на разходката й из острова се е убедила по някои признаци, че врагът е много по-добре осведомен за разположението на поста, отколкото са предполагали преди, и че в последна сметка за тях двете би било най-добре да бъдат готови да се укрият на сигурно място при първата тревога. Жената не се нуждаеше от дълги увещания: макар и да не беше от най-страхливите, шотландката лесно вярваше на всичко, което потвърждаваше нейния страх от зверствата на индианците. Когато Мейбъл прецени, че жената е достатъчно наплашена и ще бъде бдителна, й каза между другото, че не е необходимо да тревожат войниците със своите опасения. Така нашата героиня се надяваше да избегне разговори и въпроси, които биха могли да я поставят в трудно положение. Що се отнася до вуйчо й, капрала и войниците, тя бе решила с други средства да ги застави да вземат необходимите мерки за отбрана. За нещастие в цялата британска армия едва ли можеше да се намери човек, по-малко подходящ за задълженията, които му бяха възложени, от капрал Макнаб, комуто сержант Дънъм бе предал командването, докато отсъстваше. Воювал дълги години, Макнаб добре познаваше войнишката служба, бе храбър и решителен, но презираше колонистите, бе досадно упорит във всичко, което засягаше ограничения кръг на неговата длъжност, и приписваше на Британската империя безусловно превъзходство над целия свят, а на Шотландия — безусловно превъзходство в рамките на империята, особено в нравствено отношение. С две думи — той беше живо въплъщение — разбира се, в мащабите, съответствуващи на малкия му чин — на качествата, присъщи на изпращаните в колониите длъжностни лица с тяхното високомерно отношение към родените тук сънародници. В неговите очи всеки американец бе човек от нисша порода, а американските разбирания за военната служба считаше направо за безсмислени и нелепи. По-скоро самият генерал Брадок би се вслушал в мнението на някой колонист, отколкото неговият скромен подчинен. Често Макнаб не изпълняваше нарежданията на двама-трима офицери, само защото са родени в Америка, но в същото време с чисто шотландска хитрост се стараеше тъй да нагласи работата, че да не могат да го обвинят в пряко неподчинение. Така че трудно би могло да се намери по-неподходяща личност за осъществяването на делта, която си бе поставила Мейбъл. И все пак, като не виждате друг изход, тя реши без никакво бавене да изпълни замисления план.

— Баща ми ви възложи тежка отговорност, капрал — каза тя използвайки мига, когато Макнаб се бе отделил от войниците си. — Ако островът падне в ръцете на неприятеля, ще хванат не само нас. Най-вероятно е и участниците в похода да попаднат в плен.

— Не е нужно да се пътува от Шотландия дотук, за да се разбере това — отговори сухо Макнаб.

— Не се съмнявам, че на вас то е не по-малко ясно, отколкото на мен, мистър Макнаб, но се боя, че вие, привикналите на сражения и опасности ветерани, сте склонни понякога да пренебрегвате предохранителните мерки, необходими при такова опасно положение, каквото е нашето сега.

— Доколкото ми е известно, Шотландия и до днес се смята за непокорна страна, скъпа девойко, но вече започвам да мисля, че в това има някаква грешка, щом ние, нейните синове, сме толкова глупави и невежи, та сме готови да позволим да ни сварят неподготвени и да ни пленят.

— Не, скъпи приятелю, бие не ме разбрахте правилно. Първо, става дума не за Шотландия, а за този остров и второ, аз никак не се съмнявам, че сте достатъчно предпазлив и бдителен, когато считате това за нужно. Страхувам се само дали, при вашата храброст, не бихте подценил опасността, която може да възникне.

— Моята храброст, мис Дънъм, естествено не е от най-високо качество, каквато е храбростта у шотландците. Друго нещо е вашият баща, той е янки и, ако беше тук, бихме се нагледали на всякакви приготовления. Какви времена доживяхме! Разни чужденци получиха чинове в шотландски полкове, носят алебарди. Чудно ли е, при това положение, че губим всяко сражение, а всяка наша кампания е истински хаос?

Мейбъл беше близо до отчаянието, но тайното предупреждение на Юнска роса още звучеше в ушите й и не й позволяваше да се откаже от намерението си. Като все още се надяваше, че ще успее да заведе всички в блокхауса, без да открие при това източника на своите сведения, тя реши да смени тактиката.

— Сигурно сте прав, капрал Макнаб — забеляза тя. — Аз съм слушала много за героите на вашата страна, които справедливо могат да се причислят към най-изтъкнатите хора на образования свят, разбира се, ако това, което са ми говорили за тях, е вярно.

— Вие сте чела историята на Шотландия мис Дънъм? — попита капралът, поглеждайки за първи път своята красива събеседница. Нещо подобно на усмивка се появи на грубото му и неприятно лице.

— Прочела съм нещичко, но повече съм слушала, капрал. Дамата, която ме възпитаваше, беше родена в Шотландия и много обичаше да ми разказва за своята страна.

— А нима сержантът не е казал дори и думичка за славата на страната, от която е набран неговият полк?

— Татко има други грижи и малкото, което знам за Шотландия, съм го научила от тази дама.

— Говорила ли ви е за Уолъс^[1]?

— За него сама съм чела достатъчно.

— Ами за Брус и за битката при Банокбърн^[2]?

— И за това, и за Кълодън-Мур^[3].

Последната битка бе сравнително неотдавнашно събитие и нашата героиня сама го помнеше. Нейната представа за тази битка беше толкова смътна, че тя едва ли си представяше какъв ефект ще произведе на събеседника й подобно напомняне. Знаеше, че сражението е завършило с победа, често бе слушала гостите на нейната покровителка да говорят с възторг за Кълодън-Мур и затова мислеше, че техните чувства се споделят от всеки британски войник. За нещастие Макнаб се бе сражавал в този злополучен ден на страната на претендента и бе получил обезобразяващия лицето му дълбок белег от сабята на германски наемен войник. При споменаването на Кълодън-Мур на капрала му се стори, че раната отново кърви и наистина кръвта му нахлу в лицето, сякаш бе готова да бликне от белега.

— Да ви вземат дяволите — заговори едва ли не със заекване той — с вашите Кълодън-Мур и Шериф-мурс^[4], нищо не разбирате от това и би било далеч по-разумно, пък и по-скромно, да си помислите за собствената си страна и за нейните постоянни несполуки. Възможно е крал Джордж да има верни поданици в колониите, но разум и полза от тях едва ли ще види някога.

Мейбъл не разбра защо капралът така неочаквано се разгневи, но все пак реши да не отстъпва.

— Слушала съм често, че шотландците притежават две превъзходни воински качества: храброст и предпазливост, и съм убедена, че капрал Макнаб няма да посрами честта на своята нация.

— Попитайте за това родния си баща, мис Дънъм, той отдавна познава капрал Макнаб и с удоволствие ще ви посочи всичките му недостатъци. Той е мой началник, сражавали сме се заедно, а неговият чин му дава право да съди за поведението и характера на своите подчинени.

— Баща ми има много добро мнение за вас, Макнаб. В противен случай би ли ви поверил острова и всички, които се намират тук, в това число и собствената си дъщеря? Освен това зная, че той особено много разчиташе на вашето благоразумие и на вашата бдителност и се надяваше, че на първо място ще бъде осигурена защитата на блокхауса.

— Ако той искаше да защитава честта на петдесет и пети полк, скрит зад дебелите греди, щеше да остане тук и да командва сам. Искрено казано, не е нито в кръвта, нито в нравите на шотландците да бягат от бойното поле, преди да е почнала атаката. Нашето предпочитано оръжие открай време е бил мечът и ние обичаме да срещаме врага лице срещу лице в ръкопашен бой. А този американски начин на водене на войната, който сега е на такава почит, ще накърни славата на оръжието на негово величество, ако не понижи и бойния дух на неговите войски.

— Истинският войник никога не пренебрегва бдителността и предохранителните мерки. Самият майор Дънкън, най-храбрият от храбрите, проявява постоянна грижа за безопасността на своите подчинени.

— Лунди също си има слабости: в тукашните горски схватки той започва да отвиква от меча и от едва покритите с дребни храсти степи. Но, мис Мейбъл, повярвайте на моята дума — думата на стария войник, отдавна прехвърлил петдесетте: няма по-сигурен начин да насърчиш неприятеля от този, да му покажеш, че се боиш от него. Тукашната война с индианците съвсем не е така страшна, както си я представят в разпаленото си въображение вашите земляци. Ние, шотландците, сме родени в открита страна и нито се нуждаем, нито търсим прикрития, сама ще видите, мис Дънъм…

Внезапно капралът подскочи, падна с лице към земята, после се обърна по гръб. Всичко стана така мълниеносно, че Мейбъл едва ли бе успяла да чуе острия пукот на изстрела. Нашата героиня не извика, дори не потрепери, случилото се бе така изненадващо, така ужасно, така неочаквано, че не оставяше място за проява на каквато и да било слабост. Напротив, следвайки естествения стремеж да се помогне на човека, който е в опасност, тя се хвърли към капрала. Макнаб беше още жив и очевидно бе успял да осъзнае случилото се. На лицето му бяха застинали ужасът и объркването, които се появяват у хората, застигнати ненадейно от смъртта, и — както по-късно й се струваше на Мейбъл — закъснялото разкаяние на своеволен и упорит грешник.

— Бягайте бързо в блокхауса! — изхриптя Макнаб, когато Мейбъл се наведе над него в стремежа си да долови последните му думи.

Едва сега нашата героиня осъзна истинските размери на опасността, която я заплашваше, и необходимостта да се действа незабавно. Тя бързо погледна простряното в краката й тяло на капрала, увери се, че Макнаб не диша, и се спусна да бяга презглава. Блокхаусът не беше далече, но когато Мейбъл стигна до него, Джени, жената на войника, помислила в паническия си страх само за собственото си спасение, хлопна вратата под носа й. Докато Мейбъл я молеше да й отвори, се чуха още пет или шест изстрела, които така изплашиха бедната жена, че тя не успяваше да дръпне резето, наместено без всякакво усилие от нея само преди една-две минути. Все пак след малко Мейбъл усети, че вратата се поддава на натиска, и щом се образува малък отвор, тя се промъкна настрани през него. Сърцето на девойката не биеше вече така тревожно и бързо, тя се бе овладяла достатъчно, за да действа разумно. Като отстрани Джени, която трескаво се стремеше да заключи отново, Мейбъл широко разтвори вратата и не я затвори, докато не се убеди, че наблизо няма никой от останалите участници в експедицията и че никой не се опитва да се скрие в блокхауса. Сега разпорежданията и действията й станаха по-спокойни и по-обмислени. Вратата бе залостена само с едно от резетата. На Джени бе наредено да стои до входа и да бъде готова да отвори светкавично при първото искане на някой от своите, а Мейбъл се изкачи по подвижната стълба до горното помещение, откъдето през бойниците можеше да се огледа островът, доколкото позволяваха храстите и дърветата. Като ободряваше останалата долу Джени, Мейбъл внимателно изследваше околността.

За голямо свое учудване отначало не забеляза на острова нито една жива душа — нито приятели, нито врагове. Не се виждаха французи и индианци, но носеното от вятъра, леко бяло облаче подсказваше в каква посока трябва да се търсят. Стреляха откъм острова, от който бе дошла Юнска роса, но Мейбъл не знаеше дали неприятелят е още там, или вече е успял да премине на отсамния бряг. Като погледна през бойницата, от която се откриваше изглед към поляната, където бе паднал Макнаб, Мейбъл се вцепени от ужас: и тримата войници лежаха мъртви до своя капрал. Те бяха притичали при първата тревога и бяха убити с по един изстрел и един след друг от невидимия враг, за когото така пренебрежително се изказваше преди малко Макнаб.

Не се виждаха нито Кап, нито поручик Мюр. Със свито сърце Мейбъл се вглеждаше във всяка пролука между дърветата, изкачи се и най-горе в кулата на блокхауса, откъдето се виждаше целият остров — поне дотолкова, доколкото позволяваше гъстата растителност. Напразно. Тя вече си представяше трупа на своя вуйчо, прострян върху тревата като труповете на войниците, но не можа да го открие никъде. Като се обърна към храстите, където бе привързана лодката, Мейбъл видя, че тя все още стоеше там. Изглежда някаква случайност бе попречила на Мюр да избяга с нея. Гробна тишина цареше на острова, а неподвижните тела на войниците придаваха на този зловещ покой нещо нетърпимо ужасно.

— Мис Мейбъл — закрещя отдолу жената, понеже нямаше сили да овладее страха си, тя не можеше да мълчи, но все пак не пропусна да каже „мис“, по-скоро от уважение към образованата девойка, отколкото към чина на нейния баща, — кажете, за Бога, живи ли са някои от нашите? Чувам, че някой стене. Но вече притихна! Господи, индианците ще довършат всички!

Мейбъл едва сега си спомни, че един от убитите войници е мъж на Джени и потрепери при мисълта какво би могла да направи от отчаяние жената, като узнае за неговата смърт. Стоновете, които долитаха до блокхауса, все още оставяха някаква надежда, макар Мейбъл да предполагаше, че стене вуйчо й, когото никъде не можеше да види.

— Нека се надяваме на милостта на Всевишния, Джени, без да пренебрегваме средствата за спасение, които са в наши ръце — отговори тя. — Пази вратата и в никакъв случай не я отваряй, без да ме питаш.

— Мис Мейбъл, кажете ми, моля ви, не виждате ли някъде моя Санди? Ако можех само да му съобщя, че съм в безопасност, ще му бъде по-леко на душата независимо дали е свободен, или е в плен.

Санди, мъжът на Джени, лежеше мъртъв и се виждаше добре от бойницата, през която гледаше нашата героиня.

— Но защо не отговаряте? — нетърпеливо повтори жената, разтревожена от мълчанието на Мейбъл.

— Няколко войници лежат около тялото на Макнаб — отговори Мейбъл, защото лъжата при тия страшни обстоятелства й изглеждаше като кощунство.

— А Санди там ли е? — попита жената с дрезгав и глух глас, от който тръпки минаваха по кожата.

— Много е възможно, чакай да видя колко са: един, двама, трима, четирима… и всички в червените мундири на нашия полк.

— Санди! Пази се, моля те! — закрещя в изстъпление жената. — Тичай по-бързо при мен, каквото и да става там! Заедно ще делим и мъки, и радости. Плюй на вашата глупава дисциплина и на войнската чест, време ли е сега да се мисли за тях! Санди!… Санди!

Мейбъл чу резкия шум от вдигането на резето, изскърцването на вратата. В очакване на неизбежното, за да не кажем ужасното, Мейбъл остана прикована към бойницата и скоро видя Джени, която тичаше между храстите към купчината мъртъвци. Няколко секунди само бяха достатъчни за жената, за да стигне съдбовната поляна. Ударът бе така неочакван и рязък, че в своето объркване тя не беше в състояние да осъзнае цялата му съкрушителна сила. В главата й проблесна дивата, полубезумна мисъл, че това е някаква мистификация. Въобрази си, че войниците са решили да я подиграят за нейния страх. Наведе се, хвана ръката на мъжа си — тя беше още топла и на Джени й се стори, че той ей сега ще се засмее.

— Как можеш да си играеш със смъртта, Санди? — викаше тя, като го дърпаше за ръката. — Проклетите индианци ще ви избият до един, ако не се скриете в блокхауса като порядъчни войници. Да вървим, да вървим! Всяка минута е скъпа!

С отчаяно усилие Джени обърна тялото на мъжа си, главата на войника клюмна назад и малката куршумена рана на слепоочието, от която още шуртеше кръв, й обясни мълчанието на Санди. Когато страшната истина се разкри пред нея с пълна сила, тя закърши ръце, зави тъй, че ехото се разнесе по всички краища на острова и падна безчувствена върху трупа. Но колкото страшен и пронизителен да беше този сърцераздирателен вопъл, той би могъл да се приеме като нежна музика в сравнение с воя, който го последва. Над острова прогърмя бойният вик на ирокезите и около двайсетина индианци, внушаващи ужас с нарисуваните си лица и със странните си украшения, изскочиха от засадата си, бързайки да придобият така желаните скалпове. Пронизваща стрела изтича пръв и тъкмо неговата бойна секира пръсна черепа на безчувствената Джени. Не бяха минали и две минути, откак нещастницата бе изскочила от блокхауса, а окървавените й коси вече висяха като трофей на пояса на индианеца. Не останаха назад и неговите съплеменници и Макнаб, и войниците не приличаха вече на заспали мирен сън хора. Зверски обезобразените им трупове плуваха в кръв.

Трагичната сцена се разигра за много по-кратко време, отколкото ни бе потребно, за да я разкажем. Неволна свидетелка на всичко това, Мейбъл стоеше неподвижна, сякаш бе прикована на място от зли духове, безсилна да откъсне очи от ужасната картина, забравила за надвисналата над нея самата заплаха. Но щом видя как поляната, където лежаха убитите, се изпълни с шумни и ликуващи индианци, които празнуваха своята победа, тя изведнъж си спомни, че Джени бе оставила вратата незаключена. Сърцето й заби силно. Вратата бе единствената й защита срещу неизбежната гибел и тя се хвърли към стълбата, с намерение да слезе долу и да я залости здраво. Но едва стигнала до втория етаж, Мейбъл чу как пантите изскърцаха и реши, че вече всичко е свършено. Паднала на колене, наплашената, но доблестна девойка отправи мислите си към Всевишния в очакване на смъртта. Но волята й за живот беше по-силна от молитвите и макар че устните й помръдваха, шепнейки думите, тя напрегнато се вслушваше във всеки шум, който идеше отдолу. Когато чу изтракването на резетата — не на едното, както бе искала от Джени, за да пусне бързо вуйчо й, ако той се появи, а на всичките три, тя скочи на крака, мислите й за Бога отстъпиха пред събудилата се отново надежда и девойката цяла се превърна в слух.

В мигове на опасност мозъкът работи трескаво. Най-напред Мейбъл помисли, че в блокхауса е влязъл вуйчо й и тъкмо се канеше да се спусне долу и да се хвърли в прегръдките му, когато я спря друга мисъл: ами ако това е някой от индианците, който е решил да се заключи от своите събратя, за да граби сам? Тази мисъл се подкрепяше и от пълната тишина долу, която не съответстваше на шумния характер на експанзивния Кап, а по-скоро подхождаше на неприятелската хитрост. Ако в блокхауса бе влязъл някой от своите, това биха могли да бъдат само Кап или интендантът, защото, както с ужас бе започнала да разбира истината Мейбъл, от цялата група на острова бяха оцелели тя, Кап и Мюр — ако двамата наистина бяха все още живи. Тези мисли приковаваха Мейбъл на място и една-две минути в блокхауса пареше напрегната тишина. Девойката стоеше в подножието на стълбата, която водеше нагоре, а отворът за долния етаж се намираше до противоположната стена. Очите й бяха устремени в тази посока и всеки миг тя очакваше от отвора да се покаже свирепото лице на някой индианец. Опасенията й бързо се превърнаха в увереност и Мейбъл започна да се оглежда, за да намери място, където би могла да се скрие. Отдалечаването на катастрофата с няколко минути вече беше за нея блестяща перспектива. В помещението имаше няколко бъчви. Мейбъл се прикри зад тях и през процепа между две бъчви продължи да наблюдава отвора. Направи опит да се помоли пак, но мигът беше прекалено страшен за подобно утешение. Ушите й доловиха лек шум, сякаш някой се изкачваше крадешком по стълбата и от прекалено старание да бъде предпазлив се издаваше сам. После нещо изпука — очевидно някое от стъпалата на стълбата издаде предателския звук. Мейбъл си спомни, че сама беше причинила подобен шум, когато се изкачваше нагоре. Има мигове, в които човек е способен да изпита много повече чувства, отколкото в течение на дълги години. Животът, смъртта, непоносимата физическа болка внезапно се издигнаха с цял ръст над сивото и еднообразно всекидневие. Сега Мейбъл можеше да бъде сравнена с прекрасна мраморна статуя. Но това беше само измама за окото. Никога през целия й кратък живот слухът на Мейбъл не е бил така чувствителен, очите й — така бдителни, а чувствата й — така изострени и напрегнати до краен предел. Все още не се виждаше нищо, но очите на девойката, придобили изключителна острота от страха, вече различаваха някого, който се намираше на няколко инча от отвора. После се показаха черните коси на някакъв индианец, който се изкачваше толкова бавно, че движението на главата му наподобяваше движението на минутната стрелка на часовника, след няколко мига се появи тъмночервеното чело и накрая, на равнището на пода — цялото мургаво лице. Когато човешкото лице е наполовина скрито, то рядко изглежда хубаво и докато главата на индианеца инч след инч се подаваше от отвора, Мейбъл, омагьосана от блуждаещите черни очи и от техния свиреп израз, си представяше всевъзможни ужаси. Но щом над пода се появи цялата глава, Мейбъл, вглеждайки се по-внимателно, разбра, че пред нея е нежното, развълнувано и одухотворено от една своеобразна красота лице на Юнска роса.