Джеймс Фенимор Купър
Следотърсача (19)

Глава XIX

Такъв бе този селски кът, спокоен, тих и живописен.

Милтън

Мейбъл ги чакаше на брега и лодката веднага беше спусната във водата. Следотърсача преведе обратно спътниците си през прибоя със същата ловкост и изкусност, както ги бе довел, и макар че Мейбъл беше порозовяла от вълнение и сърцето й на няколко пъти беше готово да литне, лодката стигна до „Вихър“, без да ги опръска нито една капка вода.

Онтарио прилича на избухлив човек, който бързо се разгневява и бързо се усмирява. Вълните бяха напълно утихнали и, макар че прибоят заливаше брега, докъдето стигаше погледът, това беше само една тясна и бляскава ивица, която ту се появяваше, ту изчезваше, както изчезват кръговете, образувани от хвърления в езерото камък. Едва-що котвените въжета на „Вихър“ се появиха над водата и Джаспър вдигна платната, за да може да потегли веднага, щом дългоочакваният попътен вятър ги издуе.

Към залез слънце гротът заплющя и форщевенът запори вълните. Духаше лек южен ветрец и кутерът държеше курс покрай южния бряг с намерение при първа възможност да тръгне веднага отново на изток. Нощта мина тихо и сънят на отпочиващите беше дълбок и спокоен.

Възникнаха някои трудности по повод управлението на кутера, но накрая всичко се уреди с една приятелска спогодба. Тъй като недоверието към Джаспър далеч не се беше още разсеяло, Кап си запази правото да надзирава младия капитан, на когото разрешиха да управлява кораба при условие, че ще се съобразява с препоръките на стария моряк. Джаспър се съгласи, защото не желаеше да излага Мейбъл на нови опасности. Той много добре знаеше, че сега, след като езерото се е усмирило, „Монкалм“ ще се впусне да ги търси. Младият човек беше достатъчно благоразумен обаче, за да запази само за себе си тези опасения, защото мерките, които смяташе да вземе, за да избегне врага, неминуемо щяха да събудят нови подозрения относно неговата преданост у тези, които имаха сила да попречат на плановете му. С други думи, Джаспър предполагаше, че изисканият млад французин, който командваше неприятелския кораб, ще вдигне котва от форта на Ниагара веднага щом вятърът му позволи и ще се спусне по езерото, за да разбере каква е била съдбата на „Вихър“, и най-вероятно ще се движи по средата между двата бряга, за да може да наблюдава по-широко пространство от езерото. Ето защо младият капитан реши, че най-разумно ще бъде да се придържа близо до единия или до другия бряг, не само за да избегне непосредствената среща, но също и възможността да бъде забелязан отдалече — на фона на сушата платната и въжетата по-малко щяха да бият на очи. Той предпочете южния бряг, защото това беше наветрената страна и защото французите най-малко щяха да очакват да срещнат неприятелски кораб тъй близо до своите поселища и под самия нос на най-силния им форт в тази част на страната.

За щастие Кап нямаше ни най-малко понятие от всичко това, а мисълта на сержанта беше изцяло заета с подробностите около предстоящата военна задача, за да се занимава с неща, нямащи нищо общо с преките му задължения. Така че никой не попречи на Джаспър и още преди разсъмване той вече изцяло си беше възвърнал предишната власт, даваше смело заповеди, които екипажът изпълняваше, без да се колебае и без да възразява.

Появата на деня отново доведе пътниците на палубата и както обикновено става с пътуващите по вода, първата работа на всички беше да огледат с любопитство хоризонта. Пейзажът все повече просветляваше под настъпващата утринна светлина и отделните предмети един по един изникваха из тъмнината. На изток, север и запад не се виждаше друго освен вода, проблясваща, под лъчите на изгряващото слънце. Но на юг безкраен зелен пояс от гори опасваше брега на Онтарио. Изведнъж отпред съвсем просветля и се появиха масивните стени на сграда, която с външните си укрепления, бастиони, блокхауси^[1] и палисади наподобяваше замък. Тя се извисяваше мрачно на носа, ограждащ устието на широката река. В момента, в който фортът се показа, над него се издигна бяло облаче и всички видяха бялото френско знаме да се развява на високия флагщок.

Неприятно изненадан от тази гледка, Кап възкликна и хвърли бързо подозрителен поглед към зет си.

— Ако това не е мръсната френска покривка, името ми да не е Чарлс Кап! — възкликна той и след това измърмори. — А ние така се тикаме към този проклет бряг, сякаш се връщаме от пътешествие до Индия и там ни чакат да ни посрещнат жените и децата ни. Слушай, Джаспър, да не си решил да натовариш кораба с жаби, че все се теглиш към тази нова Франция?

— Придържам се о брега, сър, с надеждата да отминем неприятелския кораб, без той да ни забележи, защото предполагам, че се намира някъде откъм подветрената страна.

— Да, да, звучи правдоподобно и дано излезе както казваш. Тук, предполагам, няма подводно течение, нали?

— Сега сме откъм наветрената страна — с усмивка отвърна Джаспър — но би трябвало да се съгласите, мастър Кап, че силното подводно течение понякога помага на котвата. И именно на него дължим сега живота си.

— Френски дивотии — избоботи Кап, без да се смущава, че Джаспър може да го чуе. — Дай ми на мен едно честно, открито англо-американско течение, дето можеш да го видиш от борда на кораба, ако изобщо е нужно да има течение, а не такова като това, дето се крие под водата, че нито можеш да го видиш, нито да го почувстваш. И ако трябва да си говорим открито, нашето неотдавнашно спасение не беше нищо друго освен един предварително замислен трик.

— Но сега поне ще имаме чудесна възможност да огледаме неприятелския пост на Ниагара, братко Кап, защото ми се струва, че това насреща е именно той — намеси се сержантът. — Ще трябва здравата да си отваряме очите и в същото време да не забравяме, че се намираме почти под самия нос на неприятеля.

Този съвет на сержанта се оказа излишен, защото всички бяха достатъчно любопитни да видят това населено с хора местенце, скрито сред величавата пустинна природа, за да става нужда от подканяне. Вихърът задуха по-силно и понесе кутера с още по-голяма скорост, а когато наближиха реката, Джаспър завъртя кормилото и насочи кораба почти към самото устие на големия пролив, който тук наричат „река“. Поривите на вятъра донасяха през откритите места на брега глух далечен тътен, който наподобяваше басовите звуци на гигантски орган, и от време на време сякаш разтърсваше цялата земя.

— Този грохот ми звучи като прибой на някой безкрайно дълъг морски бряг! — възкликна Кап, когато поривът на вятъра донесе до ушите му една необичайно силна вълна на грохота.

— Да, да, това е такъв прибой, който може да се намери само в тази част на света — отвърна Следотърсача. — Там няма подводно течение, мастър Кап, и вълните, които се разбиват в скалите, не се връщат обратно. Вие чувате гласа на старата Ниагара, величествения поток, който се спуска надолу от планината.

— Нима у някой ще се намери толкова дързост да вземе да твърди, че тази широка, прекрасна река се спуска от планината?

— Да, спуска се, мастър Кап, представете си, спуска се, и то без каквато и да било стълба или път. Ето каква природа имаме ние тук, в нашия край, макар да съм убеден, че вашата там, на океана е къде-къде по-хубава. Ех, Мейбъл, колко приятно би било да можехме да се разходим десетина-петнадесет мили по брега на тази река, нагоре по течението, и да се полюбуваме на чудесата, които Господ е създал тук?

— Значи ти си виждал този прочут водопад, Следотърсачо? — живо попита девойката.

— Да, виждал съм го, виждал съм го и тогава така се случи, че станах свидетел на едно ужасно зрелище. Голямата змия и аз бяхме излезли по дирите на войниците от тукашния гарнизон и между другото той ми разказа, че според преданията на неговото племе някъде наблизо се намирал огромен водопад и ми предложи да се отбием от пътя си, за да можем да го видим. Аз вече бях слушал разни фантастични разкази за този водопад от войниците на 60-и полк, към който тогава се числях, в 55-и дойдох доста по-късно, но във всички полкове има такива ужасни лъжци, че не вярвах и половината от това, което ми разказваха. И така ние се отбихме от пътя си и тръгнахме към водопада, като очаквахме, че ще се ръководим от слуха си, след като веднъж чуем ужасния тътен, който чуваме сега. Но останахме разочаровани, защото той не гърмеше така, както тази сутрин. Така е в гората, мастър Кап, дойде момент, когато Бог се разгневи, разбунтува се, а после настъпва покой, сякаш Духът Му отново витае тихо и мирно над земята. И изведнъж се озовахме до реката, малко по-горе от водопада; младият делауер, който беше заедно с нас, намери на брега някакво кану и реши да преплува с него реката, за да се добере до едно островче точно в средата на водовъртежа. Ние взехме да го увещаваме, че това е истинска лудост от негова страна, да му доказваме, че е грехота да сърди Провидението, като се подхвърля на такава смъртна опасност без нужда. Но младите делауери много приличат на нашите млади войници — те са безразсъдно смели и суетни. Как ли не му говорихме, но той си държеше на своето и накрая направи това, което си беше наумил. Струва ми се, Мейбъл, че когато нещо е действително голямо и могъщо, то винаги е изпълнено с величествено спокойствие, а не е разяснено и неспокойно, както обикновено са дребните неща. Такъв беше и този бързей. Едва попаднала в него, лодката се понесе с шеметна бързина и въпреки цялото си изкуство делауерът не можа да се справи с течението. И все пак мъжествено се бореше за живота си. До последния миг продължи да замахва с греблото, напомняйки елен, който търси във водата спасение от хрътките. Отначало бързо прекоси потока и ние помислихме, че ще преодолее течението, но той неправилно беше разчел разстоянието и когато разбра истината, обърна лодката с носа към течението и започна така да се бори, че чак ми стана страшно да го гледам. Аз бих го съжалил, дори да беше минго! Няколко минути тъй безумно се бори, че почти успя да надвие мощта на водопада. Но силите на човешката природа си имат предел. Един неверен удар с греблото го отхвърли назад, лодката започна да се спуска надолу фут след фут, инч след инч, докато най-после попадна на онова място, където повърхността на реката изглеждаше гладка и зелена, сякаш изтъкана от милиони водни нишки, опънати върху огромната скала; там той се завъртя с бързината на стрела в обратната посока и изчезна от погледа, носът на лодката обаче се наклони дотолкова, че да видим какво стана с него. Няколко години по-късно срещнах един мохоук, който беше наблюдавал случката, застанал долу от тази страна на водопада. Той ми разказа, че делауерът, носейки се във въздуха, продължил да размахва греблото докато не се загубил във водната бездна.

— И какво стана с нещастното момче? — попита Мейбъл, която силно се беше увлякла от непринудения, но красноречив разказ на ловеца.

— Той, разбира се, се пресели във Вечните ловни полета на своите деди, защото, макар да беше безразсъден и тщестлавен, беше също така честен и силен. Да, загина нелепо, но Маниту е милостив към своите червенокожи създания, както и Господ към християните!

В този миг от един блокхаус близо до форта се чу топовен гърмеж и малкото гюлле прелетя със свистене над мачтата на кутера, сякаш с това го предупреждаваше да не се приближава повече. Джаспър, който стоеше до кормилото, отклони малко кутера встрани и добродушно се усмихна на неучтивия поздрав. „Вихър“ сега вече се намираше сред речното течение и издутите му платна го отнесоха достатъчно далеч към подветрената страна, тъй че опасността от втори изстрел вече не го застрашаваше. После спокойно заплава край брега. Когато реката се откри изцяло, Джаспър се увери, че „Монкалм“ го нямаше там. Морякът, когото бяха пратили да се качи на мачтата, слезе и съобщи, че на хоризонта не се вижда никакво платно. Хитрата маневра на Джаспър беше успяла, младият френски капитан очевидно го беше чакал по средата между двата бряга в горния край на езерото и бе пропуснал да го види.

През целия ден вятърът духаше от юг. Кутерът продължаваше пътя си със скорост от шест до осем възела в час по съвършено гладката повърхност, придържайки се на една лига от брега. Местността беше доста еднообразна, от край до край се простираше пояс от гъсти девствени гори, но това не я лишаваше от своеобразното й очарование. Носове с най-различни очертания изникваха насреща и кутерът, прелитайки покрай тях, пресичаше малки, но дълбоки заливчета. Но погледът никъде не можеше да забележи и най-малък признак на цивилизация. От време на време реки вливаха своята дан в огромния басейн на езерото, ала и по техните брегове, цели мили навътре в сушата, не се виждаше нищо друго освен гъста стена от дървета; даже големите заливи, които лежаха затворени сред гъстата дървесна растителност и се свързваха с Онтарио само чрез тесни протоци, се появяваха и отново изчезваха, без да може да се забележи по тях следа от живот.

От всички пътници на кораба единствено Следотърсача се любуваше с неизразима наслада на гледката. Очите му не можеха да се нарадват на безкрайната линия на гората и макар че за него беше истинско щастие да стои близо до Мейбъл, да слуша очарователния й глас и вътрешно да се радва на веселия й смях, неведнъж през този ден душата му закопня да поброди под високите сводове на кленовете, дъбовете и липите, защото опитът го беше научил, че това е единственото място, където човек може да намери трайно и неподправено щастие.

На Кап обаче гледката внушаваше други чувства. Той безброй пъти изказа недоволство, че по пътя си не срещат нито фарове, нито църковни камбанарии или наредени на рейда кораби. Такова крайбрежие, възмущаваше се той, не може да се види никъде другаде по света. По едно време дори отведе сержанта настрани и взе да го уверява най-сериозно, че от този край никога нищо няма да излезе, завинаги щял да си остане все същата пустош, защото пристанищата били занемарени, бреговете на реките били пустинни и необитаеми и дори вятърът бил пропит с мириса на гората, а това до добро не можело да доведе.

Но каквото и да беше настроението на отделните пътници, то ни най-малко не забавяше бързия бяг на „Вихър“. Към залез слънце той вече беше изминал сто мили от пътя, който го делеше от Осуиго. Сержант Дънъм беше счел за свой дълг да се върне във форта, за да се осведоми дали майор Дънкън не желае да даде някакви нови нареждания. За да се осъществи това негово намерение, Джаспър цяла нощ продължи да се придържа о брега. И макар че призори вятърът започна да стихва, той все пак продължи да духа достатъчно силно и „Вихър“ успя да стигне до един нос, който, както беше известно, отстоеше на една-две лиги от форта. Там ги посрещна лек ветрец откъм север и кутерът малко се отдалечи от брега, за да избегне евентуална опасност, в случай че лекият ветрец се усилеше или променеше посоката си.

Появата на деня свари кутера на две мили разстояние от устието на река Осуиго и когато от форта се разнесе утринният залп, Джаспър даде заповед да се отслабят шкотите и да се вземе курс към пристанището.

Изведнъж от бака се раздаде вик и всички отправиха поглед към източния бряг — там, извън обсега на леките оръдия на форта, с платна, зарифени дотолкова, че да го държат на едно място, лежеше „Монкалм“ и очевидно очакваше появяването на „Вихър“. Да се мине покрай него, беше невъзможно, защото, като издигнеше всичките си платна, френският кораб щеше да пресече пътя на кутера за няколко минути. Обстоятелствата налагаха да се вземе бързо решение. След кратко съвещание сержантът отново измени своя план и реши, че най-добрият изход в случая ще бъде колкото се може по-бързо да тръгнат към първоначалното си местоназначение; той разчиташе, че с пъргавината си „Вихър“ ще успее да вземе преднина и ще остави неприятеля достатъчно далеч зад себе си, за да не може той по-нататък да открие следите им.

И така, без да губи нито минута, издул всичките си платна, „Вихър“ се понесе по вятъра. Откъм форта се раздадоха топовни гърмежи, издигнаха се знамена и крепостният вал отново се изпълни с хора. Но освен съчувствие Лунди не можеше да предложи на хората си никаква друга помощ. „Монкалм“, след като даде четири-пет предизвикателни залпа и издигна няколко френски знамена, изду платна и се впусна в преследване.

В продължение на няколко часа двата кораба пореха вълните с неимоверна бързина, като от време на време сменяха галса, за да може пристанището да им остава откъм подветрената страна — единият да влезе в него, ако е възможно, а другият — да попречи на това.

Към пладне от френския кораб се виждаха вече само мачтите — дотолкова се беше увеличило разстоянието между него и кутера; напред в далечината се забелязваха няколко острова, които според думите на Джаспър щели да скрият от неприятеля по-нататъшните маневри на „Вихър“. И макар че Кап, сержантът и по-специално поручик Мюр, ако се съдеше по думите му, все още изпитваха доста голямо недоверие към младия човек, а Фронтеняк не беше много далеч, решиха да последват съвета му, защото време за умуване нямаше; интендантът дискретно забеляза, че Джаспър пожелал да ги предаде, само като отведе кутера в неприятелското пристанище, а на това те можели всеки момент да попречат, защото единственият кръстосвач, който французите притежаваха в момента, се намираше откъм подветрената страна на „Вихър“ и в това положение не представляваше непосредствена заплаха.

Оставен да действа свободно, Джаспър скоро доказа какъв опитен капитан е. Той заобиколи островите откъм наветрената им страна, подмина ги и се насочи на изток, оставяйки „Монкалм“ зад линията на хоризонта.

На залез слънце кутерът наближи първия от островите, разположени при изхода на езерото, и докато се стъмни, навлезе в тесния проток; по него най-после щеше да се добере до поста, към който дълго вече се стремеше.

В десет часа обаче Кап настоя да пуснат котва, защото лабиринтът от острови беше тъй оплетен, че старият моряк се боеше да не би в тъмнината при някой от завоите експедицията да се намери пред дулата на френския форт. Джаспър охотно се съгласи, тъй като това съответстваше напълно на дадените му предписания — да се приближава до поста при такова положение, че никой от екипажа да не може да се сдобие с точни данни на местоположението му, за да не би някой дезертьор да издаде малкия гарнизон на неприятеля.

Отведоха „Вихър“ в едно малко, отдалечено заливче, откъдето и през деня едва ли някой би могъл да го открие, а още по-малко през нощта; на палубата остана само един часови, а всички останали отидоха да си почиват. Кап толкова се беше уморил през изтеклите две денонощия, че веднага потъна в дълъг и здрав сън и се събуди чак на разсъмване. Едва беше отворил очи, когато моряшкият му инстинкт подсказа, че корабът е в движение. Изкачи се веднага на палубата и видя, че „Вихър“ се промъква между островите, а на палубата нямаше никой друг освен Джаспър и лоцмана, ако не се брои часовият, който не обръщаше никакво внимание на тези маневри, смятайки ги напълно основателно за правилни и необходими.

— Какво значи това, мастър Уестърн? — попита Кап с необходимата за случая строгост. — Ти най-после ще ни закараш във Фронтеняк, а всички спим долу като моряци, които чакат, докато от палубата не им извикат: „Тревога!“

— Аз изпълнявам дадените ми нареждания, мастър Кап. Майор Дънкън ми е заповядал да приближавам поста само в момент, когато хората са долу, защото не желае по тези води да има повече лоцмани, отколкото са нужни на краля.

Кап подсвирна.

— Добре щях да я свърша, ако трябваше да се лутам из тези храсти и скали без жива душа на палубата! Даже и лоцманът на Йорк не би могъл да се оправи сред този канал.

— Аз мисля, сър — каза Джаспър с усмивка, — че най-добре ще бъде да оставите командването на кутера в мои ръце, докато стигнем благополучно местоназначението си.

— Така щяхме да направим, Джаспър, така щяхме да направим, ако не беше едно обстоятелство. А обстоятелствата са нещо много важно и един благоразумен човек не бива да ги пренебрегва.

— Е, добре, сър, аз се надявам, че те вече са към своя край. Ако вятърът продължава все така, след по-малко от час ще пристигнем на острова и тогава вече няма да има защо да се опасявате от каквито и да било „обстоятелства“, които хитро бих могъл да скроя.

— Хм!

Кап беше принуден да се съгласи, още повече че всички постъпки на Джаспър до този момент изцяло потвърждаваха искреността на младежа. Това, разбира се, не беше лесно за човек тъй чувствителен към „обстоятелствата“, който знаеше, че „Вихър“ се намира в опасна близост със стария и известен по цялата граница форт Фронтеняк. Островите може би не бяха точно хиляда на брой, но все пак бяха толкова много и тъй малки, че сметката лесно можеше да се обърка, макар от време на време да подминаваха и някой по-голям. Джаспър се беше отклонил от канала, който бихме могли да наречем „главен“, и сега кутерът лъкатушеше с помощта на силния попътен вятър и благоприятното течение през такива тесни проходи, че с мъка се побираше в тях и мачтите му едва не закачаха дърветата. После прекосяваше някое малко заливче и отново се скриваше сред храстите, дърветата и скалите. Водата беше така прозрачна, че не ставаше нужда да се спуска лотът, а еднаквата дълбочина правеше плаването напълно безопасно, макар Кап, привикнал с дълбочините на океана, да беше под непрекъснатия страх, че всеки миг ще заседнат.

— Вдигам ръце! Вдигам ръце, Следотърсачо! — възкликна най-после старият моряк, когато малкото корабче се измъкна благополучно от двадесетия пореден проход, през който така смело се промъкваха. — Това значи да пратиш по дяволите цялата мореплавателна наука заедно с всичките й закони и правила.

— Не, не, Солена вода, това е върхът на изкуството. Вие сам виждате, че Джаспър никога не се колебае, а като добро ловджийско куче бяга с високо вдигната глава, уповавайки се на своя нюх. Залагам живота си, че момчето ще ни отведе където трябва, и вече отдавна щеше да го е направил, ако още от началото му бяхме дали свобода.

— Нито лоцман, нито лот, нито маяк, нито…

— Следа! — прекъсна го Следотърсача. — И това за мене е най-загадъчното в цялата работа. По водата, както всеки знае, следи не остават, а Джаспър плава напред, сякаш вижда пред себе си отпечатъците от мокасините по листата така ясно, както ние виждаме слънцето на небето.

— Дявол да го вземе, та аз мисля, че той няма дори и компас!

— Готови за спускане на кливера! — извика Джаспър, отвръщайки само с усмивка на забележките на спътниците си. — Спускай… Рул надясно… още надясно… така… отпускай леко… отпускай… а сега скочи с въжето на земята… не, хвърли го… на брега има няколко души, те ще го хванат.

Всичко това беше извършено толкова бързо, че зрителите нямаха време да проследят отделните маневри, а „Вихър“ вече се беше обърнал срещу вятъра и гротът му плющеше. Едно последно завъртане на кормилото и корпусът му се долепи до образувания от самата природа скалист кей, където веднага го вързаха със здрави въжета за брега. С една дума, отрядът на 55-и полк беше стигнал местоназначението си, а войниците, очакващи смяната, го посрещнаха с обичайната в такива случаи радост.

Мейбъл с нескрито облекчение скочи на брега, а сержантът, който се чувстваше крайно измъчен от дългия престой на кутера, бързо я последва заедно с хората си. Постът, както за по-просто войниците от 55-и полк наричаха мястото, представляваше едно прелестно кътче, обещаващо приятна отмора на пътниците, прекарали дълго време затворени в тясното пространство на „Вихър“. Островите не бяха високи, но се издигаха достатъчно над нивото на водата, затова климатът им беше здравословен и бяха добри за живеене. И всички до един в онова далечно време бяха покрити с гъста девствена гора. Островът, на който беше разположен постът, беше малък, всичко на всичко двадесет акра, и навярно векове преди времето, което ние описваме, някоя от природните стихии, бушуващи на тази пустош, беше унищожила част от дърветата, защото половината от площта му представляваше поляна, покрита с трева. По мнението на офицера, който беше избрал това място за военен пост, прозрачният извор, бликащ наблизо, отдавна привлякъл вниманието на индианците и те започнали да посещават мястото, отивайки на лов или риболов. По този начин попречили дърветата да израснат повторно и дивите треви завладели цялата поляна. Но каквато и да е била причината, в резултат на нея островът беше станал много по-красив от останалите, върху него сякаш лежеше печатът на цивилизацията, който липсваше тогава на този обширен район на страната.

Бреговете на острова бяха опасани с храсти, запазени грижливо от войниците, защото те служеха като естествено прикритие за хората и предметите, намиращи се зад тях. Скрити зад тези храсти и зад проснатите тук-там гъсталаци и малки горички, се издигаха шест-седем ниски колиби, които служеха за жилища на офицерите и войниците, а също и за склад на припаси, кухня, лазарет и прочие. Тези колиби бяха направени от трупи и бяха покрити с дървесна кора, но материалът за построяването им беше донесен отдалече, за да не би следите от сечта да привлекат нечие внимание. От няколко месеца вече в тях живееха хора и те бяха придобили дотолкова удобен вид, доколкото изобщо могат да бъдат удобни едни такива жилища.

Източната част на острова беше издадена напред и образуваше малък, покрит с гъста растителност нос; клоните на шубраците така плътно се преплитаха, че образуваха нещо като зелена стена и докато не опадаше шумата, през нея нищо не се виждаше. Близо до тесния провлак, който съединяваше това парче земя с останалата част на острова, беше построен малък блокхаус, за чиято здравина очевидно бяха положени доста грижи. Дебелите трупи, грижливо одялани и съединени тъй, че да не остане помежду им незащитено място, бяха сигурна преграда срещу куршумите. Вместо прозорци имаше бойници, вратата беше малка и масивна, а покривът беше направен от същите дебели трупи, от които бяха направени и стените, и беше старателно покрит с дървесна кора, за да не пропуска дъжд.

В приземния етаж както обикновено се съхраняваха снаряжението и провизиите. Там отрядът държеше всичките си запаси. Вторият етаж беше предназначен за жилище и за защитна крепост, а ниският тавански етаж беше разделен на две или три стаи, в които можеха да се сместят постелите на десет-петнадесет войници. Всичко беше устроено крайно просто, но затова пък достатъчно здраво, за да защити войниците от внезапно нападение. Постройката беше висока не повече от четиридесет фута и билото й се скриваше в короните на дърветата. Човек можеше да я види, само ако застанеше в средата на острова, но дори от тази страна за погледа бяха достъпни единствено горните бойници, защото приземният етаж на дървената кула беше потулен зад гъсти храсти.

Блокхаусът, предназначен главно за отбрана, беше нарочно построен близо до извора, бликащ от варовиковата скала, от която беше изграден островът, за да може отгоре да се спуска кофа и направо от извора да се черпи водата, необходима в случай на обсада. За да може това да става по-лесно и за да се предпазва приземният етаж от обстрел, горните два етажа се издаваха с няколко фута навън от долния, както обикновено се правят такива постройки, а отверстията, прорязани в дървения пояс, за да служат като бойници и люкове, бяха запълнени с дървени трупчета. Етажите бяха свързани помежду си с подвижни стълби. Ако добавим, че тези постройки служеха обикновено само за отбранителни крепости, в които войниците от гарнизоните или жителите на поселищата се укриваха в случай на нападение, читателят ще добие съвсем точна представа за устройството, което искаме да му опишем.

Но главното достойнство на острова от военна гледна точка беше неговото местоположение. Той лежеше сгушен между двадесет други острова и да го откриеш не беше много лесна работа. Човек можеше да мине с лодка съвсем близо до него, да го съзре през пролуките на дърветата и съвсем спокойно да допусне, че е само част от някой друг остров. Протоците около острова, който описваме, бяха така тесни, че трудно можеше да се каже къде свършва един остров и къде започва друг, дори да застанеш насред архипелага с определеното намерение да установиш именно това.

Малкото заливче, което Джаспър беше избрал за пристанище, отвсякъде беше закрито с храсти и съседни острови, така че веднъж дори самите моряци на „Вихър“, връщайки се от близките протоци, където бяха ходили на риболов, се лутаха в продължение на няколко часа, докато го намерят — с прибраните си платна кутерът тук действително много трудно можеше да се открие. С една дума, мястото беше крайно подходящо за целта, за която се използваше в момента, а преимуществата, дадени му от самата природа, бяха разумно допълнени, доколкото позволяваха средствата и възможностите на един форт, разположен в такъв отдалечен пограничен район.

Първият час след пристигането на „Вихър“ изтече в оживено суетене. Отрядът, който предстоеше да бъде сменен, не се беше отличил с никакви особени успехи. Войниците, угнетени от дългото усамотение, бързаха по-скоро да се върнат в Осуиго. Между сержант Дънъм и офицера, когото той идваше да смени, се състоя кратка церемония по предаването на поста и веднага след това последният побърза заедно с хората си да се качи на борда на „Вихър“ и Джаспър, който с удоволствие би прекарал остатъка от деня на острова, получи нареждане да отплава незабавно, за да използва попътния вятър, бързо да излезе от реката и да прекоси езерото.

На сбогуване поручик Мюр, Кап и сержантът имаха кратък поверителен разговор с офицера на заминаващия отряд, в който те му съобщиха за подозренията си относно верността на младия капитан. Офицерът обеща да прояви най-строга бдителност и се качи на борда. Не бяха изминали и три часа от пристигането на „Вихър“, и той отново беше на път.

Мейбъл се настани в колибата, определена за сержанта, с чисто женска грижливост и умение се зае да подреди простото домакинство и — доколкото позволяваха условията — създаде удобства и уют за себе си и за баща си. За да се пести труд, в една от колибите, специално определена за тази цел, устроиха обща трапезария за сержанта и помощниците му, а готвенето предоставиха на жената на войника. По такъв начин в колибата на сержанта, най-хубавата от всички на острова, нямаше да се върши никаква мръсна домакинска работа и това даде възможност на Мейбъл да прояви отличния си вкус и женско умение. За първи път откакто беше дошла на границата, девойката се чувстваше горда със своя дом. След като привърши с тези важни задължения, тя излезе да се разходи из острова и тръгна по една пътека, която през живописната поляна я отведе до единственото необрасло с храсталаци място на брега. Там тя се спря и загледана в прозрачната и ненабраздена от нито една вълничка вода, се замисли над своето ново положение. С удоволствие и вълнение възстановяваше в паметта си приключенията, през които тъй неотдавна беше минала, и градеше предположения за онези, които я очакваха в бъдеще.

— Как добре хармонира прелестта ви с това прекрасно място, мис Мейбъл — каза Дейвид Мюр, появявайки се неочаквано до нея. — Но все пак мога спокойно да заявя, че вие сте по-красива.

— Ако ви кажа, че не обичам да слушам комплименти, отправени по мой адрес, сигурно няма да ми повярвате, но затова пък искам да ви уверя, че ако благоволите да поразговаряте с мен за по-сериозни неща, може би ще успея да ви докажа, че имам достатъчно ум, за да ги проумея.

— Какво говорите, прелестна Мейбъл, та вашият ум е шлифован като дулото на войнишки мускет и мислите ви са дори прекалено изискани и умни, за да бъдат споделяни с един нещастник, който вместо да стои където му е мястото и да попълва знанията си, вече четири години живее тук, на тази граница и предъвква старото, което знае. Но вие не съжалявате, доколкото разбирам, млада госпожице, че красивото ви краче отново е стъпило на твърда земя?

— До преди два часа и аз самата мислех така, но сега „Вихър“ изглежда толкова красив между дърветата, че струва ми се, почти съжалявам, задето не се намирам вече между пътниците му.

Като каза това, Мейбъл размаха кърпичката си в отговор на поздрава на Джаспър, който не свали очи от нея, докато белите платна на кутера не завиха край носа и не се скриха зад зелената завеса от листа.

— Ето че отплаваха, но аз не бих казал, че и радостта отплава с тях, и все пак дано Бог им помогне да стигнат благополучно, защото без тях рискуваме да прекараме зимата на този остров. Впрочем има и една друга възможност — да попаднем в Квебекската крепост. Този Джаспър, Сладката вода, е много чудато момче. В гарнизона са се получили лоши сведения за него, които аз с прискърбие научих. Вашият достоен баща и почти толкова достойният ви вуйчо нямат особено добро мнение за него.

— Неприятно ми е да чуя всичко това, мистър Мюр, но се надявам, че времето ще разсее техните подозрения.

— Да можеше времето да разсее и моите, прекрасна Мейбъл — с угоднически тон отвърна интендантът, — не бих завиждал дори на главнокомандващия. Мисля, че ако изляза в оставка, вашият баща непременно ще заеме моето място.

— Ако моят скъп баща е достоен да заеме вашето място, мистър Мюр — отвърна девойката с лукава усмивка, — то, струва ми се, вие със същия успех бихте могъл да заемете неговото.

— Ама че шега! Нима искате да ме понижите до подофицерски чин, Мейбъл?

— Ни най малко, сър, съвсем нямах предвид армията, когато споменахте за оставката си. Мислите ми бяха по-егоистични, помислих си за това, колко много ми напомняте на моя скъп баща с вашия опит и мъдрост и с какъв успех бихте могъл да заемете мястото му на семеен глава.

— Само като младоженец, прелестна Мейбъл, но не и като баща и почетен глава на семейство. Разбирам за какво намеквате и ми е забавно да слушам остроумните ви забележки. Остроумието на младите девойки ми се нрави, стига то да не граничи с дързост… Но да си кажа истината, Следотърсача е голям чудак.

— За него трябва да говорите или истината, или нищо. Следотърсача е мой приятел, мой много добър приятел, мистър Мюр, и няма да позволя на никого да говори лошо за него, без да го опровергая.

— Не искам да кажа нищо лошо за него, уверявам ви, Мейбъл, но се съмнявам дали има и кой знае какво добро да се каже.

— Ако не друго, поне това, че е най-добрият стрелец — отвърна Мейбъл с усмивка. — Не можете да отречете, нали?

— Нека му отдадем нужните похвали за тези му подвизи, щом желаете, но като изключим тях, той е по-невеж и от един мохоук.

— Да, не знае латински, но затова пък владее като никой друг езика на ирокезите, а тук, на границата този език е много по-нужен от латинския.

— Ако Лунди ме повика да ме попита на кое се възхищавам повече, на красотата ви или на ума ви, прелестна и хаплива Мейбъл, да си призная, бих се затруднил в отговора. Еднакво се възхищавам и от едното, и от другото, в един момент съм готов да дам палмата на първенството на красотата ви, а веднага след това — на ума ви. Ех, покойната мисис Мюр беше достойна да се сравни с вас!

— Последната мисис Мюр ли казахте, сър? — попита Мейбъл и погледна събеседника си с престорена наивност.

— Хайде, хайде! Това трябва да е някоя от сплетните на Следотърсача. Този приятел сигурно вече е успял да ви наговори, че не съм бил женен само веднъж.

— В такъв случай той напразно би губил време, сър, защото всички знаят, че сте имал нещастието да се жените четири пъти.

— Само три и това е така вярно, както е вярно, че се казвам Дейви Мюр! Четвъртата ми жена е плод на сплетни или по-точно, прелестна Мейбъл, тя е още in petto, както казват в Рим, а това на езика на любовта, драга моя, означава в сърцето.

— Е, радвам се, че аз не съм четвъртата in petto или където и да е другаде, както не бих искала да бъда и плод на сплетни.

— О, не се безпокойте за това, очарователна Мейбъл! Ако тази четвърта бъдете вие, останалите ще бъдат забравени, а вашата забележителна красота и вашият ум ще ви извисят над всички и ще ви направят първа. Не се безпокойте, никога не можете да бъдете четвърта.

— Това ваше уверение все пак малко ме успокоява, мистър Мюр — каза Мейбъл през смях, — независимо какво се крие зад останалите. Но да си призная, предпочитам да съм четвърта поред сред красавиците, отколкото четвърта поред от съпругите.

След като каза това, Мейбъл се отдалечи с бърза стъпка и остави интенданта да размишлява над несполуката си. Тя се бе видяла принудена да пусне в ход чисто женските си средства за защита, отчасти защото поручикът напоследък беше станал твърде натрапчив с любезностите си, на които навреме трябваше да се даде отпор, и отчасти заради обидните намеци по адрес на Джаспър и Следотърсача. Макар да беше остроумна и решителна, на Мейбъл съвсем не й бе присъща дързостта, но в случая обстоятелствата й налагаха да си послужи с по-рязък тон. След като остави събеседника си, тя реши, че най-после се е избавила от ухажванията му, които й бяха безкрайно неприятни. Но не познаваше Девид Мюр. Привикнал да получава откази, в такива случаи той хич и не мислеше да се отчайва, напротив, ставаше още по-настойчив и погледът малко злораден, малко самодоволен, явно подсказваше, че е замислил нещо недобро.

Докато той все още размишляваше, към него незабелязано се доближи Следотърсача.

— Няма да успееш, интенданте, няма да успееш! — подхвана ловецът, като се засмя с беззвучния си смях. — Тя е млада и пъргава и само бързите крака могат да я настигнат. Казват, че тичаш подире й, но редом с нея няма да тръгнеш.

— Аз пък чух същото за тебе, драги, макар че самонадеяността ти трябва да е твърде голяма, за да допусна, че е вярно.

— Боя се, че си прав, да, да, боя се! Като си давам сметка какъв съм, колко малко знам и колко суров е моят живот, разбирам, че нямам право дори и за миг да мечтая за такава начетена, весела, добра и нежна…

— …и красива, не забравяй — грубо го прекъсна Мюр.

— Да, да, и красива — съгласи се кротко Следотърсача. — Трябваше още в началото да спомена и красотата й, като изброявах останалите й качества, защото младата газела, когато още се учи да подскача, не радва така окото на ловеца, както Мейбъл радва моя поглед. Аз наистина се боя, че за да мечтая за нея, наистина трябва да съм твърде тщеславен и самонадеян.

— Но ако вродената ти скромност, драги, те кара сам така да мислиш за себе си, то аз считам за свой дълг да ти кажа като на стар приятел и другар по оръжие…

— Интенданте — прекъсна го ловецът, като изгледа събеседника си изпитателно, — ние с тебе често сме се срещали зад крепостните стени, вярно е, но твърде малко в горите или в битките срещу врага.

— В гарнизона или в палатката — не е ли все едно, Следотърсачо? Ти знаеш, че моите задължения ме задържат обикновено край складовете с провизии и снаряжение, което съвсем не отговаря на моите стремежи, както сам можеш да си представиш, защото и в твоите гърди бие войнишко сърце. Но ако беше чул това, което Мейбъл току-що каза за тебе, още същата минута щеше да престанеш да мислиш и да се домогваш до благоволението на тази дръзка и своенравна госпожица.

Следотърсача изгледа въпросително интенданта. Естествено, много му се искаше да знае какво е мнението на Мейбъл за него, но вродената му деликатност и честолюбие не му позволяваха да разпитва какво са говорили за него. Мюр обаче никак не се смути от сдържаността и чувството за собствено достойнство, проявени от ловеца. Знаейки, че има пред себе си един честен и простодушен човек, той реши да се възползва от доверчивостта му, за да се избави от съперничество. Като разбра, че скромността му е по-силна от любопитството, той побърза да продължи:

— Все пак трябва да знаеш какво мисли тя за тебе, Следотърсачо, всеки трябва да знае какво говорят за него приятелите и близките му. И за да ти докажа уважението си към тебе и чувствата ти, ще ти разкажа с няколко думи това, което чух. Знаеш сам какъв лукав и присмехулен става погледът й, когато реши да уязви чувствата на някого.

— В нейните прекрасни очи, поручик Мюр, аз съм виждал само нежност и доброта, макар понякога от тях да блика и смях. Да, неведнъж съм ги виждал да се смеят, вярно е, но този смях винаги е бил сърдечен и добродушен.

— Да, да, тъкмо така беше и този път, очите й бяха изпълнени с несдържан смях и както се беше развеселила, изведнъж възкликна… надявам се, че няма да оскърбя твоите чувства, Следотърсачо!

— Не зная, интенданте, не зная! Мнението на Мейбъл е по-важно за мене от мнението на който и да било друг.

— В такъв случай по-добре е да не ти предавам думите й, по-добре е да ги премълча. Защо всъщност човек трябва да казва на някого какво говорят приятелите му за него, още повече, когато казаното от тях не е било особено ласкаво и би могло да го обиди. Аз повече нито дума няма да спомена по този въпрос.

— Не мога да те накарам да говориш, интенданте, щом не желаеш и може би ще бъде по-добре да не узнавам мнението на Мейбъл, след като разбрах от намека ти, че то не е в моя полза. Ех, да можехме да бъдем такива, каквито искаме, а не такива, каквито сме всъщност, то и характерът ни и образованието, и външността ни дори биха били други. Човек може да бъде груб и недодялан, и необразован и пак да бъде щастлив, ако не съзнава недостатъците си. Но е тежко да видиш собственото си несъвършенство в пълна светлина, и то в момент, когато най-малко желаеш.

— Ето това е умна мисъл, rationale, както казват французите. Тъкмо това говорех на Мейбъл, когато тя неочаквано ме остави и побягна. Забеляза ли я как припна, когато ти се появи?

— Как мога да не забележа — отвърна Следотърсача с дълбока въздишка и вкопчи пръсти в цевта на пушката си с такава сила, че те едва не смазаха желязото.

— Как можеш да не забележиш, разбира се, та то беше направо очебийно — да, това е точно думата и по-добра от нея в речника няма да намериш, ако щеш да ровиш в него цял час. И все пак трябва да узнаеш, Следотърсачо, и аз не виждам основателна причина да те лиша от правото ти да узнаеш — тази кокетка хукна да бяга, защото не желаеше, да чуе това, което щях да й кажа в твоя защита.

— И какво можеше да кажеш в моя полза, интенданте?

— Аз, разбира се, щях да се ръководя от обстоятелствата, приятелю. Нямах намерение да се впускам в общи разсъждения, а да опровергавам всяко нейно обвинение поотделно. Ако тя ми кажеше, че си недодялан и груб жител на границата, можех да й кажа, нали разбираш, че това се дължи на суровия и примитивен живот, който си принуден да водиш тук, тогава цялото й обвинение щеше да отпадне, ако, разбира се, провидението не я е лишило съвсем от справедливост.

— И ти каза ли й всичко това?

— Не мога да се закълна, че точно тези бяха думите ми, но смисълът беше такъв. Момичето проявяваше нетърпение и не желаеше да изслуша и половината от това, което имах да й казвам. Побягна, както ти сам можа да видиш, сякаш мнението й за тебе вече е съвсем оформено и тя не желае да чуе нито дума повече. Боя се че то вече е окончателно запечатано в съзнанието й.

— Да, и аз се боя от това, интенданте. Баща й действително е сбъркал. Да, да, сержантът е изпаднал в ужасно заблуждение.

— Е добре, приятелю, но има ли смисъл да хленчиш заради това и да проваляш доброто си име, което толкова дълги години си се стремил да създадеш? Мятай си пушката на рамо, тя поне никога не ти изневерява, и хайде в горите. Защото нито една жена на света не заслужава да измъчва човек сърцето си заради нея, повярвай ми, зная го от собствен опит. Поучи се от човек, който е имал две жени и познава нежния пол — жените всъщност съвсем не са такива, каквито ние си ги представяме. А пък ако искаш да унизиш Мейбъл, то едва ли на друг отхвърлен поклонник би му се представил такъв блестящ случай, какъвто на тебе ти се представя.

— Не бих могъл да си помисля да унизявам Мейбъл, интенданте.

— Въпреки всичко ще дойдеш до това. Такава е природата на човек, че той винаги жадува да отплати с обида за обидата, която са му нанесли. И тъкмо сега ти се представя прекрасен случай да заслужиш още повече обичта на приятелите си, а това е най-сигурното средство да събудиш завистта на врага си.

— Мейбъл не ми е враг, интенданте, но дори и да ми беше, аз за нищо на света не бих се съгласил да й причиня и най-малкото огорчение.

— Щом го казваш, Следотърсачо, то навярно го и мислиш, но разумът и природата са против тебе и ти рано или късно ще се убедиш в това. Сигурно си чувал поговорката: „Ако ме обичаш, обичай и кучето ми.“ Разтълкувай го обратно и ще излезе: „Ако не ме обичаш, не обичай и кучето ми.“ А сега чуй какво можеш да направиш. Както знаеш, положението ни на този остров е крайно несигурно и опасно, намираме се, както се казва, в устата на лъва.

— Лъвът според тебе са французите, а устата му — островът, така ли, интенданте?

— Това е само метафорично казано, приятелю. Французите не са никакви лъвове, нито пък островът е тяхната уста. Но може да стане тъй, а от това аз най-много се боя, че той да се превърне в магарешка челюст!

При тези думи интендантът избухна в подигравателен смях, който изразяваше всичко друго, но не и уважение към благоразумието на Лунди да избере тъкмо това място за своите военни операции.

— Островът, на който е разположен постът, е отлично избран, по-добър не може и да се намери — каза Следотърсача, като се огледа наоколо, сякаш оценяваше достойнствата на някоя картина.

— Не отричам, не отричам. Лунди е добър войник и разбира от военни тънкости. В този смисъл и баща му беше голям земевладелец. Аз съм се родил в тяхното имение и през цялото време не съм се отделял от Лунди, затова привикнах с уважение да се отнасям към всичките му постъпки и думи. В това е и моята слабост, както знаеш, Следотърсачо. Мястото на този пост може да го е избрал или тъпак, или някой премъдър Соломон — зависи от коя страна ще погледне човек. Но е много несигурно, както може да се заключи от всички предохранителни мерки и разпореждания на Лунди. Наоколо е пълно с индианци, те бродят из горите на Хилядата острова, за да търсят нашия пост. Лунди го знае от получените донесения. Затова най-голямата услуга, която можеш да направиш на 55-и полк, е да откриеш следите им и да ги наведеш на лъжлива диря. За нещастие сержант Дънъм си е втълпил в главата, че опасността трябва да се очаква откъм горното течение на реката, защото там е разположен Фронтеняк, докато нас опитът ни е научил, че индианците се появяват оттам, откъдето най-малко ги очакваш, следователно редно е да ги очакваме откъм долното течение. Ето защо, ако вземеш твоето кану и се спуснеш надолу между островите, ще можеш да ни уведомиш приближава ли се някаква опасност откъм тази страна, или не. Ако ли пък обиколиш няколко мили от гората надолу по брега, сведенията, които ще ни донесеш, ще бъдат още по-точни и следователно и по-ценни.

— Голямата змия сега разузнава именно тази част от местността, а той знае къде се намира постът, така че своевременно ще ни прати предупреждение, ако ни застрашава нападение от тази страна.

— И все пак той е индианец, Следотърсачо, а това е работа, която изисква знанията и опита на бял човек. Лунди ще бъде безкрайно благодарен на оня, който му помогне за успешния завършек на този поход. Да ти кажа ли истината, приятелю, всъщност той много добре съзнава, че това никога няма да стане, но е наследил толкова голяма част от упоритостта на стария лорд, че няма да признае грешката си, макар тя за всички да е ясна като бял ден.

Интендантът продължи да убеждава Следотърсача незабавно да напусне острова. При това той прибягваше до всевъзможни доводи, понякога крайно противоположни един на друг. В един момент излагаше една причина, а в следващия — друга, напълно противоположна на първата. При цялото си простодушие и доверчивост Следотърсача не можеше да не забележи непоследователността в разсъжденията на поручика, но и през ум не му минаваше, че с тях Мюр целеше единствено да го отдалечи от острова, за да няма съперник при Мейбъл.

Злонамерените обвинения той опроверга с достоверни факти, оспорваше всяко невярно твърдение, защото твърде добре познаваше задълженията си, но сам неспособен на подлост, той както обикновено не можеше да отгатне низките подбуди на събеседника си. Правеха му впечатление увъртанията на Мюр, но не можеше да прозре в тайните му намерения. Свърши се с това, че след дългия си разговор двамата се разделиха с недоверие един към друг, всеки запазил своето мнение, само че недоверието на Следотърсача, както и всички чувства на този човек, носеше белега на откритата му безкористна, честна натура.

Съвещанието, което се състоя между сержант Дънъм и поручика, има далеч по-сериозни последици. Войниците получиха някакви тайни нареждания, засноваха из блокхауса и колибите и човек, запознат с придвижванията на военни отряди, веднага можеше да разбере, че се подготвя някаква експедиция. Сержантът през целия ден беше зает с разни приготовления на тъй нареченото пристанище и едва при залез слънце се прибра в колибата си, последван от Следотърсача и Кап. След като се настани на обичайното си място зад чисто застланата от Мейбъл маса, той се зае да я постави в течение на нещата.

— Както виждам, дъще, ти не можеш да седиш със скръстени ръце, ако съдя по отличната вечеря, която си приготвила. И се надявам, че когато дойде време, ще покажеш, че си достойна дъщеря на човек, който умее да посреща неприятеля лице в лице.

— Ти не очакваш да играя ролята на Жана д’Арк и да поведа хората в бой, нали, татко?

— Чия роля да играеш, дете? Ти знаеш ли за кого говори тя, Следотърсачо?

— Не зная, сержанте, но какво от това? Аз съм невежа и необразован и за мене е удоволствие просто да слушам гласа на Мейбъл и да поглъщам думите, а това, че не знам точно за кого говори, не ме интересува.

— А пък аз знам за кого говори — заяви уверено Кап, — за един капер от Морле, който здравата се награби през последната война.

Мейбъл се изчерви от смущение; несъзнателно от устата й се беше изтръгнала забележката, от която пролича необразоваността на баща й, невежеството на вуйчо й и донякъде простодушната непосредственост на Следотърсача. Въпреки това обаче девойката не можа да се сдържи и да не се засмее.

— Татко, с това навярно не искаш да кажеш, че трябва да застана редом с войниците и заедно с тях да защитавам острова?

— Ти не знаеш, дъще, но на жените в този край неведнъж се е налагало да показват храбростта си, ето и нашият приятел Следотърсача ще го потвърди. Но за да не се изплашиш, смятам за уместно да те предупредя отсега, като не ни видиш утре сутрин, когато се събудиш, че ние възнамеряваме да тръгнем на поход още тази нощ.

— Защо казваш „ние“, татко? Нима мене и Джени ще ни оставите сами на острова?

— Не се плаши, дъще, аз добре познавам военното дело. Ще оставим тук поручик Мюр, вуйчо ти Кап, капрал^[2] Макнаб и трима войници, които да съставляват гарнизона през време на нашето отсъствие. Джени ще дойде с тебе в тази колиба, а зет ми Кап ще заеме моето място.

— А мистър Мюр — попита почти несъзнателно Мейбъл. Тя вече си представяше как ще започне да я преследва с натрапчивите си ухажвания този неин поклонник.

— Той ще те ухажва, момичето ми, ако това ще ти бъде приятно. Мюр е влюбчиво момче. Не напразно вече четири пъти е бил женен, няма търпение да се ожени за пети път, за да покаже колко много тачи паметта на първите четири.

— Интендантът ме уверяваше — наивно се обади Следотърсача, — че когато душата на човек е бранувана от толкова много загуби, най-доброто средство да успокоиш болката е да изореш наново почвата така, че да не останат никакви следи от това, което преди е било отгоре й.

— Да брануваш или да ореш, е все едно, разликата не е много голяма — отвърна сержантът насмешливо. — Но нека се опита да излее пред Мейбъл всичко, което е в главата му, и с това на ухажването му ще дойде край. Много добре знам, че моята дъщеря никога няма да стане жена на поручик Мюр.

Последните думи сержантът изрече с тон, който показваше, че никога няма да се съгласи да даде дъщеря си на интенданта. Мейбъл се обърна, поруменя и се усмихна смутена, но веднага се овладя и заговори с такъв весел глас, че прикри всяко вълнение:

— Но татко, струва ми се, че ще е по-добре да изчакаме мистър Мюр да изяви желание да стане мой мъж или по-точно казано, да поиска твоята дъщеря за жена, за да не могат да ни напомнят баснята за лисицата и зеленото грозде.

— И каква е тази басня, Мейбъл — нетърпеливо попита Следотърсача, чиито познания върху неща, известни почти на всеки бял човек, бяха крайно оскъдни. — Разкажи ни я, ти така хубаво умееш да разказваш. Предполагам, че и сержантът не я е чувал.

Мейбъл преразказа известната на всички басня, и то така хубаво, че през време на разказа ловецът не свали очи от лицето й, а неговото честно лице сияеше от усмивка.

— Ето каква е лисицата — възкликна Следотърсача, когато Мейбъл разказа края на баснята, — също като мингосите, вероломни и хитри, по това си приличат тези гадини. Колкото до гроздето, тук в нашия край то въобще си е кисело, дори за тези, които могат да го достигнат. А на онези, които не могат да го достигнат, то естествено им се струва още по-кисело. Ето например, мисля си, моят скалп трябва да изглежда много кисел на мингосите.

— За това, че гроздето е кисело, няма да се оплакваме ние, дъще моя, а мистър Мюр. Но ти наистина не желаеш да се омъжиш за този човек, нали, Мейбъл?

— Да желае? Тя? — намеси се Кап. — Не, не, та той не е и войник, нищо не е! Приказката за зеленото грозде чудесно му приляга.

— Засега изобщо не смятам да се омъжвам, скъпи татко и скъпи вуйчо, за когото и да било, много ви моля да говорим колкото се може по-малко по този въпрос. Но и да смятах да се омъжвам, струва ми се, че едва ли бих се спряла на човек, който е опитал вече щастието си с три или четири жени.

Сержант Дънъм кимна към Следотърсача, сякаш искаше да каже: „Ето, виждаш ли как стоят нещата!“ — после, съобразявайки се с молбата на дъщеря си, промени темата на разговора.

— Нито на теб, Мейбъл, нито на теб, братко Кап — подхвана той, — имам законно право да предам командването на малкия гарнизон, който ще остане на острова. Но вие можете да давате съвети и да оказвате влияние. Официално на моето място ще остане капрал Макнаб и аз се постарах, доколкото можах, да му внуша чувство за собствено достойнство, за да не вземе да се подчинява много пред висшия чин на поручик Мюр, който е дошъл тук като доброволец и няма право да се бърка в служебната ни работа. И аз много те моля да поддържаш капрала, братко Кап, защото наруши ли интендантът веднъж устава на експедицията, после ще иска да командва не само Макнаб, но и мене.

— Особено ако Мейбъл го сложи на място, докато теб те няма. Ти, надявам се, ще оставиш всичко, което е във водата, под мое разпореждане, нали? Да не ти казвам каква ужасна бъркотия настъпва от недоразуменията между главнокомандващите по суша и по вода.

— Единственият главнокомандващ тук, братко Кап, ще бъде капралът. От историята знаем, че разделението на властта винаги води до недоразумения, а пък аз искам да избегна тази опасност. Капралът ще командва, ти ще даваш съвети, особено по въпросите, свързани с лодките; смятам да ви оставя една лодка, за да ви осигуря средство за отстъпление, в случай че стане нужда. Познавам капрала добре — той е храбър човек и добър войник, на него спокойно можеш да разчиташ, ако успееш да го опазиш от чашката. Но той все пак е шотландец и лесно може да се поддаде на влиянието на интенданта, затова искам и ти, и Мейбъл да сте нащрек.

— Но защо ни оставяш тук, татко? Аз дойдох толкова отдалече, за да ти бъда утеха, не мога ли да те придружа и по-нататък?

— Добро момиче си ти, Мейбъл, истинска Дънъм! Но трябва да останеш да ме чакаш тук. Ще напуснем острова утре преди зазоряване, за да не може никое любопитно око да забележи как излизаме от нашето прикритие. Ще вземем с нас две от големите лодки, а третата и кануто ще оставим на вас. Трябва да излезем на протока, който французите използват, за да превозват тежко натоварените лодки със стоки за индианците, отправени към Фронтеняк. Може би ще се наложи да седим и да чакаме цялата седмица, за да ги заловим.

— А книжата ти в ред ли са, братко? — попита с безпокойство Кап. — Ти, разбира се, знаеш, че да заловиш кораб в открито море, се смята за пиратство, ако нямаш съответен документ, с който се разрешава било на държавен, било на частен въоръжен кораб да извършва подобни набези.

— Имах честта да получа от полковника звание старши сержант на 55-и полк — отвърна сержантът, като се изпъна с достойнство, — а това ще бъде достатъчно дори за френския крал. Ако не стигне, имам у себе си писмената заповед на майор Дънкън.

— Значи нямаш документи, които ти дават право на това?

— Други документи нямам, но смятам, че и тези ще бъдат достатъчни. Изключително важно за интересите на негово величество в тази част на света е тези лодки да бъдат заловени и откарани в Осуиго. Те са натоварени с одеяла, разни дрънкулки, пушки, патрони — с една дума всичко, което е нужно на французите, за да подкупят своите индиански съюзници, за да извършват престъпните си дела, потъпквайки светата ни вяра и нейните заповеди, законите на човечността и всичко, което ни е скъпо. Като им отнемем тези товари със стоки, ние ще разстроим плановете им и ще спечелим време, защото те няма да могат да получат други товари през океана тази есен.

— Но татко, нали и негово величество английският крал използва услугите на индианци? — попита Мейбъл удивено.

— Разбира се, дъще, и той има право на това, да го поживи Бог! Но има голяма разлика дали един англичанин, или един французин използва помощта на индианците, и всеки го знае.

— Това е ясно, братко Дънъм, но все пак не разбирам как стои въпросът с твоите документи.

— Нареждането на един английски полковник, потвърждаващо моите права, трябва да задоволи който и да било французин. И така ще бъде, братко.

— Все пак, татко, не виждам разлика в това, кой въвлича индианците във война — дали англичаните, или французите.

— Неизмерима е разликата, дъще, жалко, че не можеш да я видиш. На първо място англичанинът по природа е човечен и смел, а французинът — жесток и страхлив.

— И можеш да прибавиш още, братко Дънъм, че е готов да танцува от сутрин до вечер, ако го оставиш.

— Съвсем вярно — отвърна мрачно сержантът.

— И все пак, татко, не виждам това да променя нещата. Ако французите постъпват нередно, като наемат индианци, които да се бият срещу противниците им, също толкова нередно постъпват и англичаните. Ще признаеш ли, че е така, Следотърсачо?

— Ти си права, напълно права и аз никога не съм бил с онези, които се възмущават от французите, че вършели това, което и ние самите вършим. И все пак по-добре е да търсиш съюзничеството на делауерите, отколкото на мингосите. Да бяха останали живи войни от това благородно племе, не бих го сметнал за грях да ги изпратя да се бият срещу врага ни.

— Да, но и те убиват и скалпират младо и старо, и жени, и деца!

— Такава им е природата, Мейбъл, и не бива да ги виним за това, че следват законите й. Природата си е природа, само че у различните племена се проявява различно. Аз например съм бял и се стремя да съблюдавам обичаите на белите.

— Пак не ми стана ясно — отвърна Мейбъл. — Щом едно нещо е справедливо за нашия крал Джордж, защо да не е справедливо и за техния крал Луи?

— Истинското име на краля на Франция е Капут^[3] — забеляза Кап с пълна с еленово месо уста. — Веднъж се случи да возя на борда един пътник, голям учен, и той ми разправи, че всички тези Луи — тринайсети, четиринайсети и петнайсети, били мошеници и всички носели името Капут, френската дума за глава, а това означавало, че трябва да ти сложат в подножието на стълбата, та да са подръка, когато дойде време да ги бесят.

— Е, нима това не е все едно да сваляш скалпове? Нима тяхната природа се различава от тази на индианците? — възкликна Следотърсача с удивлението, което човек изразява, когато за първи път чува нещо ново. — Сега вече няма да изпитвам никакви угризения, когато трепя тези негодници, макар че и преди не ги глезех особено!

Всички събеседници, с изключение на Мейбъл, решиха, че въпросът, който ги занимаваше, вече е изчерпан и че не е нужно да продължават да го обсъждат по-нататък. Тримата мъже всъщност толкова малко се отличаваха от повечето свои ближни, които обикновено са склонни да съдят за нещата пристрастно, без нужните познания и разбиране, че едва ли щяхме да сметнем за необходимо да предаваме техния разговор, ако той нямаше отношение към някои подробности от нашия разказ и ако съжденията им не обясняваха мотивите, ръководещи техните постъпки.

Щом се навечеряха, сержантът изпрати своите гости и между него и дъщеря му започна дълъг и откровен разговор. Нежните излияния не бяха присъщи на характера му, но необичайността на положението, в което се намираха, събуди в душата на сержанта нови, неизпитвани досега чувства. Докато действа под непосредственото ръководство на началника си, войникът или морякът малко мисли за опасностите, на които се нахвърля. Но в момента, когато върху него легне отговорността на командира, ума му започват да занимават всички възможности и случайности, от които би могъл да зависи успехът или провалът на операцията. Той по-малко се тревожи за собствената си безопасност, а мисли повече за съдбата на подчинените си и лесно се поддава на чувства, които съмнението поражда. Такъв беше случаят и със сержант Дънъм — вместо да гледа напред към победата със свойствената си увереност, той започна да се измъчва от тревожната мисъл, че може би завинаги се разделя с дъщеря си.

Никога досега Мейбъл не му се беше виждала така мила и очарователна, както тази вечер. А и тя никога преди не беше откривала пред него своите тъй очарователни качества. Тази вечер тя беше силно разтревожена за баща си, а освен това синовните й чувства за първи път намираха отклик в суровата душа на стария ветеран, за първи път срещаха взаимност.

В досегашните им отношения винаги се беше чувствала известна сдържаност; възпитанието и образоваността й, с които тя неизмеримо го надвишаваше, издигаха между нея и баща й пропаст, а тази пропаст още повече се задълбочаваше от неговата войнишка суровост, натрупана от дългогодишното тясно общуване с хора, които човек можеше да държи в подчинение единствено чрез твърда дисциплина. Но сега, останали сами и увлечени в сърдечен разговор, между бащата и дъщерята възникна необичайна близост. Мейбъл с радост откриваше в думите на баща си все по-голяма нежност, за която любещото й сърце тъгуваше, откакто бе пристигнала.

— Ти казваш, че мама е била висока колкото мене, така ли? — попита Мейбъл, взела в ръце ръката на баща си, без да сваля овлажнелите си очи от лицето му. — Аз си мислех, че е била по-висока.

— Децата винаги така си мислят. Привичката да гледат на родителите си с уважение постепенно ги кара да си ги представят по-високи и по-внушителни, отколкото са в действителност. Не, Мейбъл, майка ти беше точно толкова висока, колкото си и ти.

— А какви бяха очите й, татко?

— И очите й бяха като твоите, дете — сини, кротки и привлекателни, само че не така живи и засмени.

— Моите завинаги ще престанат да се смеят, скъпи татко, ако ти не се пазиш в тази експедиция.

— Благодаря ти, Мейбъл… Хм… благодаря ти, дете мое. Но аз съм длъжен да изпълнявам своя дълг. Жалко само, че не можах да те видя щастливо омъжена, преди да напуснем Осуиго. Тогава щеше да ми бъде по-леко на душата.

— Омъжена? Но за кого, татко?

— Ти добре знаеш този, когото аз искам да обикнеш. Може да ти се случи да срещнеш други мъже, по-блестящи, облечени в по-красиви дрехи, но човек с по-благородна душа и по-здрав ум няма да срещнеш.

— Нито един ли, татко?

— Не познавам друг като него. В това отношение поне Следотърсача няма равен на себе си.

— Но защо трябва изобщо да се омъжвам? Ти си сам и аз искам да остана при тебе, за да се грижа за старостта ти.

— Бог да те благослови, Мейбъл! Зная, че тъкмо така би постъпила и не те осъждам за чувствата ти — те са напълно естествени и похвални. Но има и други чувства, които са още по-естествени и похвални.

— Че какво друго може да бъде по-похвално от любовта и уважението към родителите?

— Любовта и уважението към съпруга, мило дете.

— Но аз нямам съпруг, татко.

— Ето защо трябва колкото може по-скоро да се омъжиш, за да има кого да обичаш и уважаваш. Аз няма да живея вечно, Мейбъл, ще мине малко време и природата ще ме отнесе, ако преди това някой куршум не го стори. А ти си млада и имаш още много да живееш, затова редно е да имаш един покровител, който да бди над живота ти и да се грижи за тебе, тъй както ти сега искаш да се грижиш за мене.

— И ти мислиш, татко — попита Мейбъл, като премяташе в малките си нежни ръчички възловатите пръсти на баща си и ги гледаше с такова внимание, сякаш бяха някакви безкрайно интересни предмети, а в това време на устните й играеше лека усмивка, — ти мислиш, че Следотърсача е най-подходящият човек за това? Та той не е ли само десет или дванадесет години по-млад от тебе?

— Какво от това? Винаги е живял умерен и изпълнен с движение живот, а годините не са така важни, важно е здравето. Нима ти имаш някой друг предвид, на когото би могла да се облегнеш в живота?

Не, Мейбъл нямаше никого друг предвид, или по-точно казано, не можеше да назове никой друг, който да е изявил желание да й стане мъж, макар че в душата си може би таеше смътни надежди и желания.

— Не, татко, пък и ние не говорим за някой друг, а за Следотърсача — отвърна тя уклончиво. — Ако той беше по-млад, щеше да ми бъде по-лесно да си го представя като свой мъж.

— Пак ти повтарям, дъще, не са важни годините, важни са силата и здравето. Следотърсача е по-млад от половината наши младши офицери.

— Във всеки случай поне от един наистина е по-млад — от поручик Мюр.

Мейбъл се разсмя весело и безгрижно, сякаш на душата й нямаше никаква тревога.

— Да, да, точно така, по външен вид Следотърсача изглежда толкова по-млад, че може да му бъде и внук, пък и годините му са по-малко. Пазил те Господ, Мейбъл, да станеш жена на офицер, поне докато още не си станала дъщеря на офицер.

— За това няма никаква опасност, татко, ако се омъжа за Следотърсача! — отвърна девойката, като погледна дяволито сержанта.

— Да, вярно е че той не е получил офицерски чин от негово величество, но затова пък генерали търсят приятелството му. Бих умрял със спокойна душа, Мейбъл, ако ти му беше станала жена.

— Татко!

— Тежко е да тръгнеш в бой, когато на сърцето ти е легнала грижата за една беззащитна дъщеря.

— Бих дала всичко на света, за да сваля това бреме от душата ти, скъпи татко!

— От тебе зависи да го направиш — отвърна сержантът и погледна с любов дъщеря си, — но аз не искам бремето от моето сърце да се прехвърли върху твоето.

Гласът му звучеше глухо и развълнувано. Никога досега той не беше показвал така открито любовта към дъщеря си. Дълбокият душевен смут, изписан по суровото му и обикновено сдържано лице, силно разчувства Мейбъл, сърцето й гореше от желание да успокои тревогата на баща си.

— Татко, говори открито — възкликна девойката с разтреперан глас.

— Не, не, Мейбъл, това няма да е правилно, твоите желания може да не съвпадат с моите.

— Аз нямам никакви желания и не разбирам за какво ми говориш… за моята бъдеща женитба, така ли?

— Ако можеше само да дадеш дума на Следотърсача… да можех да съм сигурен, че ще станеш негова жена, тогава нека съдбата ми бъде каквато ще, струва ми се, че бих умрял спокойно. Но не искам да изтръгвам от тебе никакви обещания, дете мое, не желая да те насилвам да извършиш нещо, за което по-късно да се разкайваш. Целуни ме, Мейбъл, и си лягай да спиш.

Ако сержант Дънъм беше настоял да получи от Мейбъл тъй желаното от него обещание, щеше да срещне упорита съпротива. Но той остави нещата да следват естествения си ход и по този начин спечели могъщ съюзник на своя страна, защото добросърдечната и благородна девойка беше много по-склонна да отстъпи на ласката, отколкото да се подчини на заплахата. В този вълнуващ момент тя мислеше само за баща си, с когото може би се разделяше завинаги, и цялата й гореща любов към него, подхранвана може би повече от въображението, отколкото от нещо друго, и започнала да изстива от сдържаното отношение, с което се беше сблъскала през последните две седмици, сега припламна наново с чист и силен пламък. В този момент баща й й беше най-скъп от всичко на света и за да го направи щастлив, тя беше готова на всякакви жертви. Изведнъж мъчителна, бърза и неудържима като стихия мисъл премина през съзнанието на девойката и решителността й за миг се разколеба, но като се опита да намери причината, породила неочаквано промъкналата се радостна надежда, тя не намери нищо определено, което да я подкрепи. Приучена като всяка жена да сподавя в себе си най-пламенните си чувства, тя отново насочи мислите си към баща си и към щастието, очакващо детето, покорило се на волята на родителите.

— Татко — каза тя тихо, едва ли не с благоговейно спокойствие, — Бог ще благослови послушната дъщеря!

— Ще я благослови, Мейбъл, за това се говори и в Светото писание.

— Аз ще се омъжа за когото ти пожелаеш.

— Не, Мейбъл, не, ти ще си избереш мъж по свое желание.

— Няма между кого да избирам, защото освен Следотърсача и мистър Мюр, никой друг не ме е поискал, а пък ако трябва да избирам между тях двамата, няма да се колебая нито миг. Не, татко, ще се омъжа за оня, когото ти избереш.

— Знаеш моя избор, любима дъще; никой друг няма да те направи така щастлива, както благородният ловец.

— Добре тогава, ако той все още не си е променил намерението, ако той отново ми предложи да стана негова жена, защото, татко, аз не допускам, че ти би желал дъщеря ти сама да се натрапва или пък някой друг да му натрапва предложението й вместо нея — руменината се върна на побледнелите й страни, докато говореше, защото благородното решение, което беше взела, бе отпратило живителния поток изцяло към сърцето й, — ако той поднови разговора и ако след като изслуша всичко, което една честна девойка е длъжна да каже на човека, за когото ще се омъжи, все още желае да ме направи своя жена, аз ще приема.

— Да те поживи Бог, Мейбъл, и да те възнагради така, както заслужава да бъде възнаградена една примерна дъщеря!

— Да, татко, а сега се успокой и тръгни за тази експедиция с леко сърце и упование в Бога. За мен няма защо повече да се тревожиш. Напролет — нужно ми е малко време, татко — напролет ще се омъжа за Следотърсача, ако този благороден и честен ловец все още желае това.

— Мейбъл, той те обича тъй, както аз обичах твоята майка. Нещастният, плачеше като дете, докато ми разказваше за чувствата си към тебе.

— Да, да, вярвам ти, татко, аз сама можах да се уверя, че той има за мене по-добро мнение, отколкото заслужавам. А на света не съществува друг човек, когото да уважавам така, както Следотърсача — дори и ти не правиш изключение, татко.

— Точно така трябва да бъде, дъще, и бракът ви ще бъде щастлив, повярвай ми. Мога ли да съобщя тази вест на Следотърсача?

— Бих предпочела да не му казваш нищо, татко. Нека всичко си дойде от само себе си, по естествен път, мъжът трябва да се стреми към жената, а не жената към мъжа.

Усмивката, която озари прекрасното лице на Мейбъл, беше тъй лъчезарна, че се стори на сержанта ангелска, но човек, свикнал да вниква в душевните преживявания, които неизбежно се изписват и по лицето, веднага щеше да открие, че тази усмивка е престорена, че зад нея се крие тревога.

— Нека оставим нещата да следват естествения си път. Достатъчно е, че вече ти дадох тържествено обещание.

— Добре, добре, Мейбъл, както искаш. А сега ме целуни… Нека те благослови Бог и да те пази — ти си добра дъщеря.

Мейбъл се хвърли в обятията на баща си за първи път в живота си и заплака на гърдите му като дете. Суровото войнишко сърце на сержанта се разнежи и сълзите му се смесиха с нейните. Но той бързо се овладя и, сякаш засрамен от моментната си слабост, нежно отстрани дъщеря си, пожела й лека нощ и отиде да си легне на своя сламеник. Мейбъл, все още ридаейки, се оттегли в своя неуютен ъгъл. След няколко минути в колибата всичко стихна, чуваше се само тежкото дишане на ветерана.