Джеймс Фенимор Купър
Следотърсача (18)

Глава XVIII

Да бъде изтъкано от въздишки, от вяра, потопена в светли сълзи;

родено от фантазия игрива, да бъде извор на дълбоки чувства.

на дълг, на чистота и обожание, на кротост и на вечно нетърпение.

на твърдост срещу всякакви беди.

Шекспир

Към обед бурята се укроти. Яростта и стихна така внезапно, както беше и избухнала. Два часа след като вятърът се уталожи, повърхността на езерото все още продължаваше да бъде неспокойна, но бляскавите пенливи гребени на вълните се бяха скрили; след още два часа езерото си възвърна обичайния вид и вече представляваше само една леко развълнувана водна шир. Вълните все още се блъскаха о брега една след друга, все още шумеше прибоят, но нагоре не отскачаха облаци от пръски. Големите водни талази ставаха все по-полегати, вълнението, предизвикано от внезапно налетялата буря, постепенно се успокояваше.

При слабия ветрец, който духаше откъм изток, лекото корабче едва ли щеше да успее да се пребори с все още развълнуваната водна стихия, затова всяка надежда „Вихър“ да продължи пътя си през този следобед беше изоставена. Джаспър, който негласно пое командването на кутера, даде нареждане да се вдигнат последователно главните котви, да се подготви прибирането и на спомагателните котви, за да може „Вихър“ да потегли веднага щом времето позволи.

Междувременно пътниците, които бяха свободни от грижата за тези задължения, потърсиха начин да се развлекат, доколкото им позволяваха условията, разбира се.

Както всички хора, непривикнали с ограниченото пространство на кораба, Мейбъл стоеше на палубата и отправяше тъжни погледи към брега. Най-после тя изрази желание, ако е възможно, отново да стъпи на сушата. Следотърсача, който стоеше редом с нея, я увери, че няма нищо по-лесно от това, тъй като на кораба имало лодка, а лодката била най-удобното средство да се премине прибоят. След кратки колебания и двоумение, тя се обърна с молба към сержанта. Той посрещна благосклонно желанието й, даде съгласието си и след малко всичко необходимо, за да се изпълни на дело прищявката й, беше готово.

Групата, която щеше да тръгне за брега, се състоеше от сержант Дънъм, дъщеря му и Следотърсача. Мейбъл, привикнала вече да пътешествува с кану, смело се настани в средата, баща й седна на носа, а Следотърсача, който щеше да поеме длъжността на кормчия, застана на кърмата. Той изобщо не прибягваше до помощта на греблото, защото вълните от време на време изтласкваха лодката така стремително напред, че да се направлява движението й, беше невъзможно. Докато стигнат до брега, Мейбъл неведнъж съжали за неблагоразумието си, но Следотърсача всеки път я окуражаваше и се държеше така спокойно и хладнокръвно, с такава твърда ръка направляваше лодката, че дори и една девойка би се стеснявала да признае страха си пред него. Нашата героиня в никой случай не можеше да се нарече страхлива и макар че обстановката беше крайно необичайна, това плаване й доставяше неизмерима наслада. Вярно е, че в отделни моменти, когато леката като орехова черупка лодка литваше подобно на лястовица върху разпенения гребен на вълната, сърцето й почти спираше да бие, но щом се плъзнеха надолу и опасното премеждие останеше зад гърба им, Мейбъл, сякаш засрамена, че се е поддала на страха пред тази стремителна надпревара, поруменяваше цяла и започваше да се смее. Това вълнуващо надпрепускване продължи обаче съвсем кратко, макар че разстоянието между кутера и брега значително надхвърляше четвърт миля, пирогата измина този път само за няколко минути.

Като слязоха от лодката, сержантът нежно целуна дъщеря си. Нали беше войник, той се чувстваше много по-сигурен и защитен на твърда земя, отколкото във водата. Като преметна оръжието си през рамо, той заяви, че смята да поскита около час из гората, за да търси дивеч.

— Следотърсача ще остане с тебе, дъще, и надявам се, ще ти разкаже интересни неща за живота из този див край или за някое свое приключение с мингосите.

Ловецът се засмя и обеща да пази Мейбъл. Сержантът се изкачи по едно леко възвишение и след няколко минути се скри в гората. Мейбъл и Следотърсача се отправиха на другата страна и след кратко изкачване стигнаха до малък скалист нос, откъдето се откриваше обширна и необичайна панорама. Мейбъл седна на края на една скала, за да си поеме дъх и да си отпочине, а спътникът й, чиито здрави мускули бяха привикнали на много по-големи усилия от това, за да почувстват умора, застана прав до нея, опрян по обичайния си изящен начин на дългата си пушка. Изминаха няколко минути в мълчание. Мейбъл с възхищение съзерцаваше разкрилата се пред нея гледка.

Мястото, до което се бяха изкачили, се извисяваше над необятната водна шир, стелеща се на североизток, блеснала под лъчите на следобедното слънце, но все още запазила следите от преминалата над нея буря. Брегът обхващаше езерото в огромен полукръг, чиито очертания се губеха в далечината на югоизток и на север.

Наоколо, докъдето можеше да стигне погледът, не се виждаше нищо друго освен гора — дори и най-малък признак на цивилизация не нарушаваше еднообразието и грандиозното величие на природата. Бурята бе отнесла кутера зад линията от укрепления, с които французите се стремяха да опашат владенията на англичаните в Северна Америка. Следвайки по воден път линията за съобщение между Големите езера, неприятелят беше разположил фортовете си по бреговете на Ниагара, докато нашите пътници бяха много мили на запад от тази прочута река.

Кутерът беше останал само на една котва, тъй като нямаше вече опасност, и се полюляваше свободно върху вълните. В далечината той приличаше на красива, изящно изработена играчка, чието място по-скоро беше под стъклен похлупак вместо сред разбушуваната стихия, с която неотдавна се беше борил. Лодката лежеше долу върху тясната чакълеста брегова ивица, прилична на тъмно петънце, напълно защитена от вълните, които се разбиваха с грохот о брега.

— Колко далече сме от всякакви човешки жилища — възкликна Мейбъл, след като продължително и замислено наблюдава гледката. Живият й бърз ум веднага възприемаше и запечатваше всяка по-характерна особеност. — Ето това вече наистина е граница!

— А има ли такива красиви гледки край морето и около големите градове? — попита с нескрит интерес Следотърсача.

— Не, струва ми се, че не. Там всичко те кара да мислиш повече за себеподобните и да забравяш Бога.

— И на мен нещо ми подсказваше, че е така, Мейбъл. Аз съм само един обикновен ловец, недодялан и необразован, зная го добре, но тук, в моя дом, Бог е тъй близо до мене, както е близо до краля и кралския дворец.

— Че кой може да се съмнява в това? — отвърна Мейбъл, като премести поглед от красивата гледка към грубото и сурово, но честно лице на събеседника си, малко удивена от разпалените му слова. — Тук човек се чувства много по-близо до Бога, отколкото в града, където мисълта ти се отвлича по най-различни неща.

— Ти изказваш същите мисли, които аз бих искал да изкажа, Мейбъл, но така понятно и ясно, че отсега нататък ще ме бъде срам да предавам със свои думи това, което чувствам. Аз съм обиколил надлъж и нашир бреговете на това езеро преди войната, за да ловя дивеч със скъпа кожа, бил съм и тук. Е, не точно на това място, разбира се, а ей там, дето се вижда поразеният от гръм дъб, до купчината ели…

— Как, Следотърсачо, нима можеш да запомниш с такава точност всички тези подробности?

— Това са нашите улици и къщи, нашите църкви и дворци. Как няма да ги помня. Веднъж се уговорихме с Голямата змия да се срещнем след половин година, точно в дванайсет часа на обед, под един бор, а двамата в това време се намирахме на триста мили от него. И ако по волята на Провидението не го е поразил гръм, дървото сигурно и досега си седи на същото място, на петдесет мили от всякакво поселище, сред гъстата гора, в която се въдят необичайно много бобри.

— А вие срещнахте ли се на уреченото място в уречения час?

— Все едно да ме питаш дали слънцето изгрява и залязва. Когато стигнах до бора, заварих Голямата змия да седи облегнат на ствола му, с изпокъсани дрехи и окаляни мокасини. Делауерът попаднал в едно блато и здравата се измъчил, докато се измъкне от него, но тъй както слънцето изгрява иззад хълмовете на изток сутрин и залязва зад планините на запад вечер, така и той в уречения час беше на мястото. Да, в Чингачгук човек може да бъде напълно сигурен, той винаги е верен на думата, която е дал — било на приятел, било на неприятел.

— А къде е той сега, защо днес не е с нас?

— Той е по следите на мингосите, което трябваше да върша и аз, ако човешката природа не беше тъй слаба.

— Но ти стоиш над тези неща, Следотърсачо. Аз не съм срещала досега друг човек, тъй чужд на всяка слабост.

— Ако под това разбираш здраве и сила, Мейбъл, то мога да кажа, че Провидението наистина е било благосклонно към мен, макар да мисля, че всеки, който живее на открито и обикаля горите, за да дири следите на дивеча и на врага и заспива с чиста съвест, не допуска лекаря до себе си. Но и аз съм човешко същество в края на краищата, и аз съм способен на такива чувства, на каквито са способни и другите.

Мейбъл остана изненадана и не бихме обрисували добре женския характер, ако не добавим, че милото и личице изразяваше силно любопитство, което вродената й сдържаност не й позволяваше да изрази с думи.

— Има нещо толкова очарователно в този див и примитивен живот, който водите тук, Следотърсачо — възкликна тя въодушевено и руменина обля страните й. — Струва ми се, че аз скоро ще стана истинска погранична жителка. Това величествено безмълвие на горите тъй много ми допада. Градовете вече ми се виждат скучни и ако баща ми реши да прекара остатъка от дните си тук, където е живял толкова дълго, то и аз с радост ще остана заедно с него и сигурно никога няма да ми се прииска да се върна на крайбрежието.

— Горите никога не са безмълвни за онези, които разбират техния език, Мейбъл. Случвало ми се е с дни да бродя сам-самичък из тях, без да чувствувам нужда от компания. А колкото се отнася до разговора, то този, който разбира от езика им, ще чуе немалко смислени и поучителни думи.

— Струва ми се, че ти се чувстваш много по-щастлив, когато си сам, отколкото в обществото на други хора, Следотърсачо.

— Не бих казал, не, не бих казал. Беше време, когато бродех из гората и се задоволявах единствено с присъствието на Бога и за нищо друго не копнеех освен за неговата щедрост и закрила. Но сега над душата ми надделяха други чувства, явно, че природата си иска своето. Всяко живо същество си търси другар, Мейбъл, и така е наредено, че и човекът трябва да си търси.

— А ти никога ли не си мислил да си намериш жена, която да дели с тебе съдбата ти, Следотърсачо? — попита открито и прямо невинната девойка с онази загриженост и топлота, вродени у жените. — Струва ми се, че на теб ти липсва дом, в който да се завръщаш от скитанията си, за да се почувстваш напълно щастлив. Ако бях мъж, с каква наслада щях да бродя из горските дебри и да плавам по това красиво езеро!

— Разбирам те, Мейбъл, и нека Бог те поживи, задето мислиш и за благополучието на такива скромни хора като нас. Ние си имаме свои радости, вярно е, както и свои дарби, но бихме могли да бъдем и по-щастливи. Да, мисля, че бихме могли да бъдем и по-щастливи.

— По-щастливи ли? Че в какво ще намериш по-голямо щастие, Следотърсачо? Този кристално чист въздух, тези прохладни и сенчести гори, сред които бродите, красивото езеро, което радва очите ви и по което плавате — нима всичко това не е достатъчно, за да бъде човек напълно щастлив?

— Всяко живо същество си има свои особености, Мейбъл, и хората също — отвърна ловецът, като погледна крадешком красивата си събеседница, нейните страни пламтяха, очите й блестяха, този необичаен разговор бе събудил силни чувства у нея. — И всички ние сме длъжни да им се покоряваме. Виждаш ли този гълъб, който тъкмо каца на брега, ей там до поваления кестен?

— Виждам го, разбира се. Той, както изглежда, е единственото живо същество освен нас в тази самотна и уединена местност.

— Не е, Мейбъл, не е. Провидението е отредило нито едно живо същество да не живее само. Ето я и неговата другарка, която бързо лети към него. Тя е търсила храна някъде около брега, но не желае повече да стои разделена от своя другар.

— Разбирам какво искаш да кажеш, Следотърсачо — отвърна Мейбъл с ласкава усмивка, но тъй спокойно, все едно че разговаряше с баща си. — Но нима един ловец не може да си намери другарка в този див край? Индианските девойки са предани и любещи. Ето например жената на Пронизваща стрела, как обича тя мъжа си, макар че той по-често се мръщи, отколкото се усмихва.

— Такова нещо никога не бива да се случва, Мейбъл, защото добро от него няма да излезе. За да намери истинско щастие, човек трябва да си избира другар от своята раса и от своята страна. Ако например срещна девойка като тебе и ако тя се съгласи да стане жена на ловец и не ме презира заради невежеството и грубостта ми, тогава всички несгоди и трудности, на миналото ще ми се сторят като играта на млад елен, а бъдещето — слънчево сияние!

— Като мен ли? Но една девойка на моята възраст е толкова неблагоразумна, че едва ли ще е достойна другарка за най-смелия и най-точния стрелец по цялата граница!

— Ах, Мейбъл, боя се, че от дългото общуване с индианците у мен, редом с навиците на бледоликите, са се развили и немалко навици, присъщи на червенокожите, а това означава, че трябва да търся жена само в някое индианско село.

— Разбира се, Следотърсачо, ти едва ли би си избрал за жена една невежа, лекомислена, суетна и неопитна девойка като мен! — Мейбъл щеше да прибави „и такава млада“, но вроденото й чувство за деликатност я накара да се въздържи.

— А защо не, Мейбъл? Ако ти не познаваш нашите обичаи тук по границата, то знаеш повече от всички нас нравите на града и най-различни забавни истории. Казваш, че си лекомислена, аз не знам какво точно означава лекомислена, но ако означава нещо красиво, то според мен не е недостатък. Суетна не си и това личи от милото внимание, с което изслушваш моите неумели разкази за скитанията ми из гората и за ловните ми походи. А колкото до неопитността, тя ще се изличи с годините. Освен това, Мейбъл струва ми се, че мъжете малко мислят за тези неща, когато си избират жена.

— Следотърсачо… думите ти… това, което говориш, не е сериозно, нали? Ти просто се шегуваш.

— На мен винаги ми е приятно да бъда край тебе, Мейбъл, и аз ще спя по-спокойно тази нощ, отколкото през цялата изминала седмица, ако мога да се надявам, че този разговор ти е тъй приятен, както е на мен.

Не можем да твърдим, че Мейбъл Дънъм не беше забелязала досега топлото чувство, което Следотърсача хранеше към нея. Нейната женска проницателност отдавна й го беше подсказала и тя неведнъж бе имала случай да забележи, че към уважението и приятелството, които той й засвидетелстваше, се примесва и една особена нежност, която и най-грубите мъже понякога са способни да проявяват към жените. Но мисълта, че той сериозно възнамерява да се ожени за нея, никога не беше минавала през ума на чистата и простосърдечна девойка. Сега истината изведнъж проблесна в съзнанието й, и то не толкова под влияние на думите му, колкото на начина, по който ги изговаряше. Мейбъл внимателно се вгледа в суровото, честно лице на ловеца и по нейното собствено личице се изписа загриженост и състрадание. Когато тя заговори отново, на Следотърсача по-скоро му се искаше да вярва на нежната интонация на гласа й, отколкото на думите й, които имаха за цел да го отблъснат.

— Ние с теб трябва да се разберем открито, Следотърсачо — каза тя, чистосърдечно развълнувана. — Между нас не бива да остава нито едно облаче. Ти си тъй откровен и искрен, че би било грях от моя страна да не ти отвърна със същата откровеност и искреност. Ти, разбира се, се шегуваш и в действителност изпитваш към мене само обикновено приятелство, каквото човек с твоята мъдрост и опитност е напълно естествено да изпитва към девойка като мене!

— Да, да, напълно естествено, и аз така мисля, Мейбъл. Сержантът ме уверяваше, че той е изпитвал същото към твоята майка, а и аз съм забелязал подобни чувства у младите хора, които от време на време съм превеждал през пустинята. Да, да, разбира се, това чувство е напълно естествено — ето защо така лесно се породи и на душата ми е така радостно от него.

— Думите ти ме тревожат, Следотърсачо! Говори по-открито, или да оставим изобщо този разговор. Ти не… искаш да кажеш… ти не мислиш… не искаш да ме убедиш…

Тук дори безстрастната Мейбъл нерешително се спря. Девическият срам й попречи да изрече това, което тъй горещо желаеше да изкаже. Накрая обаче събра цялата си смелост и решила да узнае докрай истината колкото се може по-бързо, след моментно колебание продължи:

— Нима ти искаш да кажеш, Следотърсачо, че сериозно смяташ да ме поискаш за жена?

— Тъкмо това смятам, Мейбъл, тъкмо това, и ти изрази желанието ми много по-просто и ясно, отколкото аз с моята горска недодяланост бих могъл да изразя… Ние със сержанта вече се разбрахме по този въпрос, остава само ти да си съгласна. Той е убеден в това, макар че аз много се съмнявам дали изобщо мога да харесам на девойка, достойна да стане съпруга на най-добрия и изряден мъж в Америка.

По лицето на Мейбъл първо се изписа недоумение, което бързо отстъпи място на дълбока печал.

— Моят баща! — възкликна тя. — Баща ми възнамерява да ме прави твоя жена, така ли, Следотърсачо?

— Да, да, Мейбъл, тъкмо това възнамерява. Той дори казваше, че ти с радост ще се съгласиш и почти успя да ме убеди, че това наистина ще е така.

— Но на теб самия, разбира се, ти е безразлично дали тези надежди ще се осъществят, нали?

— Не те разбирам!

— Искам да кажа, че ти си разговарял за този брак с моя баща без всякакво друго намерение, освен да му угодиш, и че чувствата към мен не зависят от това, какъв отговор ще ти дам?

Ловецът се взираше напрегнато в красивото личице на Мейбъл, цялото обляно в руменина от неочакваните и тъй нови за нея преживявания. Всяка черта на неговото открито лице изразяваше дълбоко възхищение.

— Често съм си мислил, че съм щастлив, когато, пълен със сили и здраве, бродех из горите след някой успешен лов, вдишвайки чистия планински въздух, но сега разбирам, че всичко това е било празно и безсъдържателно в сравнение с щастието, което бих изпитал, ако знаех, че ти имаш по-добро мнение за мен, отколкото за всички останали.

— По-добро мнение! Разбира се, че имам по-добро мнение за теб, отколкото за всеки друг, защото никъде по земята не може да се намери човек с твоята честност и почтеност, с твоята скромност, справедливост и мъжество.

— Ах, Мейбъл! Колко ласкави и ободрителни са думите ти. Сержантът все пак не е бил толкова на погрешен път, колкото аз се опасявах.

— Чуй ме, Следотърсачо, в името на всичко свято и справедливо те умолявам да не остава нищо неизяснено помежду ни по този тъй важен и за двама ни въпрос. Аз те ценя, уважавам те, почитам те, както почитам своя скъп баща, но жена никога не мога да ти стана…

Промяната в израза, изписана по лицето на събеседника й, беше тъй внезапна и тъй голяма, това, което Мейбъл изрече, така бързо се отрази на Следотърсача, че думите й се спряха на гърлото независимо от силното й желание да изясни нещата докрай. Мисълта, че ще му причини страдание, беше достатъчна, за да я накара да замлъкне. Известно време никой от двамата не произнесе нито дума.

Суровите и груби черти на Следотърсача изразяваха такова разочарование, такава силна мъка, че Мейбъл се изплаши. Дишането му се затрудни и той неволно се хвана за гърлото, сякаш искаше да се облекчи от някаква остра физическа болка. Мейбъл ужасена гледаше пръстите му, които се свиваха конвулсивно.

— Следотърсачо — развълнувано подхвана тя, щом успя да овладее гласа си, — аз може би казах повече, отколкото всъщност исках да кажа, всичко на този свят е възможно и ненапразно говорят, че понякога жените сами не знаят какво точно искат. Моля те, разбери само едно: ние двамата с теб едва ли някога можем да изпитваме чувствата, които един мъж и една жена изпитват един към друг.

— Аз няма… Вече никога няма да мисля за това, Мейбъл — с усилие изговори Следотърсача. Думите излизаха от устата му тъй, сякаш нещо го душеше за гърлото. — Не, не, никога вече няма да мисля за това, няма да мисля за теб, нито за която и да било друга.

— Следотърсачо, скъпи Следотърсачо, разбери ме, не придавай по-голямо значение на думите ми, отколкото им придавам аз самата. Един такъв брак би бил неразумен и може би дори неестествен.

— Да, неестествен, наистина неестествен. И аз така казвах на сержанта, но той настояваше на своето.

— Ах, Следотърсачо, нещата съвсем не са били тъй прости, както аз си ги представях. Дай си ръката, скъпи приятелю, и ми покажи, че не ме мразиш. За Бога, усмихни ми се пак.

— Да те мразя ли, Мейбъл? Да ти се усмихна?

— Дай ми ръката, силната, предана, мъжествена ръка, не, двете ръце, Следотърсачо, двете ръце. Няма да се успокоя, докато не се уверя, че ние пак сме приятели и че всичко това е било само едно недоразумение.

— Мейбъл — каза ловецът, като гледаше с тъга благородната и пламенна девойка, която държеше грубите му, обгорели от слънцето ръце в своите нежни и красиви пръсти, и се засмя по обичайния си безмълвен начин, докато в това време по лицето му, неспособно да скрие вълнуващите го противоречиви чувства, се четеше дълбока мъка. — Мейбъл, за всичко това е виновен сержантът!

Той не можеше повече да се владее и сълзите като дъжд рукнаха по страните му. Пръстите му отново се свиха конвулсивно на гърлото, а гърдите му с мъка се повдигаха, сякаш някакво непоносимо тежко бреме беше легнало отгоре им и той напразно се мъчеше да се освободи от него.

— Следотърсачо, Следотърсачо… — почти изкрещя Мейбъл. — Моля те, недей, само това недей. Кажи ми нещо, усмихни ми се, кажи ми една мила дума, кажи ми нещо, с което да покажеш, че ми прощаваш.

— Сержантът е виновен, сержантът не беше прав — възкликна Следотърсача, като се мъчеше да се усмихне през сълзи, и тази неестествена смесица от мъка и привидна веселост разтърси Мейбъл до дъно. — Аз си го знаех, аз си го знаех, и казвах на сержанта, но той въпреки това направи грешка.

— Ние ще продължим да бъдем приятели, макар и да не стана твоя жена — продължи Мейбъл почти толкова разстроена, колкото своя събеседник, и едва съзнавайки какво говори. — Можем завинаги да бъдем приятели и ще бъдем.

— Аз знаех, бях сигурен, че сержантът се заблуждава — подхвана отново Следотърсача, след като с голямо усилие на волята успя да се овладее. — Знаех си, че аз, простият ловец, не мога да се харесам на една девойка, отраснала в града. И по-добре щеше да бъде да бях останал с това убеждение, Мейбъл. И много по-добре щеше да бъде ти да не се бе отнесла с мене така ласкаво и мило, да, много по-добре щеше да бъде.

— Ако аз по някакъв начин неволно съм събудила у тебе лъжлива надежда, Следотърсачо, то никога няма да си го простя. Повярвай ми, по-скоро съм готова аз самата да страдам, отколкото да те гледам ти да страдаш.

— Точно така стана, точно така стана, Мейбъл. Мислите ти, изказани с такъв нежен глас и с такива думи, каквито не съм свикнал да чувам в гората, причиниха цялата беда. Но сега вече виждам съвсем ясно, разбирам разликата помежду ни и ще се постарая да потисна чувствата си, като тръгна отново на лов за дивеч и по следите на неприятеля. Ах, Мейбъл, аз тръгнах по съвсем погрешна следа, след като те видях!

— Но сега пак ще намериш правилния път. Няма да мине много време и ти ще забравиш всичко това, ще гледаш на мен само като на приятел, който ти дължи живота си.

— Може в градовете това да е обичайно, но аз се боя, че тук, в гората, трудно можеш да го постигнеш. Ние тук, когато видим някоя красива гледка, дълго не сваляме очи от нея, а ако душата ни се завладее от някое дълбоко, голямо чувство, трудно ни е да се разделим с него.

— Но любовта ти към мен едва ли е особено дълбоко и голямо чувство, пък и аз не съм красавица. Ти ще забравиш всичко това, щом се убедиш, че съвсем не подхождам за твоя жена.

— Аз казах същото на сержанта, но той все настояваше на своето. Знаех, че ти си твърде млада и красива, за да бъдеш подходяща партия за човек на средна възраст като мен, който в младите си години дори не е бил особено красив. Знаех също, че твоите привички напълно се отличават от моите и че ловджийската ми колиба не може да бъде подходящо жилище за девойка, получила възпитанието си в града. Ако бях по-млад и по-красив обаче като Джаспър Сладката вода…

— Какво общо има тук Джаспър Сладката вода — прекъсна го нетърпеливо Мейбъл. — Да говорим за друго нещо.

— Джаспър е достоен младеж и хубав при това — отвърна простодушният ловец, като погледна настойчиво девойката, сякаш не му се вярваше, че може така пренебрежително да се отнася към достойнствата на приятеля му. — Да бях наполовина хубав като Джаспър Уестърн, опасенията ми нямаше да бъдат така големи и може би в последна сметка нямаше да се оправдаят.

— Няма какво да говорим за Джаспър Уестърн — повтори Мейбъл и по страните й пропълзя руменина. — Допускам, че той е добър по време на буря или на езерото, но не заслужава да го споменаваме постоянно.

— Боя се, че е много по-добър от онзи, който, както изглежда, ще ти стане съпруг, макар сержантът да казва, че това никога нямало да стане. Но щом той сгреши веднъж, нищо чудно да сгреши и втори път.

— И кой според тебе ще ми стане съпруг, Следотърсачо? Това няма да е по-малко интересно от всичко, което се случи днес между нас!

— Знам, че е съвсем естествено всеки да си търси другар, който да му прилича, и тези, които са живели в обществото на офицерски жени, да желаят и те да станат офицерски жени. Но с теб, Мейбъл, знам, че мога да говоря откровено и се надявам, че няма да се обидиш от думите ми. Сега вече разбрах какво значи да претърпиш разочарование в чувствата си, затова дори и на един минго не бих пожелал подобно зло. Но щастието не винаги е по-голямо в голямата офицерска палатка, отколкото в простата и макар офицерският дом да изглежда по-примамлив от войнишките казарми, раздорите между мъжа и жената зад неговите врати не са много редки.

— В това не се съмнявам ни най-малко, Следотърсачо, и ако остане на мен да решавам, аз по-скоро бих те последвала в твоята горска колиба, за да деля с тебе съдбата ти, добра или зла, отколкото да престъпя прага на някой офицерски дом, само за да стана господарка.

— Да, Мейбъл, но Лунди не мисли така, плановете на Лунди са други.

— Че какво ме интересува мен Лунди. Той е майор на 55-и полк и нека си командва своите войници колкото си иска, нека ги кара да маршируват, да завиват наляво или надясно, но мен той не може да ме накара да се омъжа за когото и да било от неговите офицери. Откъде знаеш какви са намеренията на Лунди по такъв един въпрос?

— От самия Лунди. Сержантът споделил с него, че иска да ме прави свой зет и майорът като мой стар и верен приятел пожела да поговори с мен по този въпрос. Той ми заяви без заобикалки, че ще бъде много по-великодушно от моя страна да отстъпя мястото на някой офицер, вместо да те карам да споделяш съдбата на един ловец. Аз съвсем честно си признах, че е прав и че тъкмо така трябва да стане. Но когато той ми каза, че изборът му е паднал на интенданта, с това вече не можах да се съглася. Не, не, Мейбъл, аз познавам Дейви Мюр добре и макар бракът ти с него да те направи лейди, той никога няма да те направи щастлива, както и самият той няма да стане джентълмен. Говоря го съвсем честно, защото сега вече напълно съм убеден, че сержантът не беше прав.

— Баща ми наистина не е бил прав, ако е казал или сторил нещо, с което ти е причинил мъка, Следотърсачо. Моето уважение към тебе е тъй голямо, дружбата ми е тъй искрена, че ако… Искам да кажа, че не бива да се безпокоиш, защото поручик Мюр никога няма да спечели симпатиите ми. Аз по-скоро до края на живота си ще остана девойка, вместо да стана лейди с цената на този брак.

— Не се съмнявам, че казваш, което наистина чувствуваш, Мейбъл — отвърна прочувствено ловецът.

— В такъв момент, по такъв сериозен въпрос, и то когато разговарям с теб, не бих могла да лъжа, Следотърсачо. Не, нека поручик Мюр си търси жена където желае. Моето име никога няма да се прибави към списъка на жените му.

— Благодаря ти, благодаря ти, Мейбъл. За себе си не храня вече никаква надежда, но не бих могъл да се чувствувам спокоен, ако зная, че си се омъжила за интенданта. Опасявах се, че чинът му може да те поблазни, а аз го познавам що за човек е. Не мисли, че ревността ме кара да говоря така, не, в името на истината съм задължен да ти кажа какъв човек е той. Ако ти се влюбиш в един достоен младеж, някой като Джаспър Уестърн например…

— Защо непрекъснато споменаваш Джаспър Уестърн, Следотърсачо? Каква връзка има той с нашата дружба? Предпочитам да говорим за тебе, къде смяташ да прекараш зимата например?

— Ех, Мейбъл, че какво съм аз, та да се говори за мен? И по-рано не бях нищо особено, освен в разузнаването или в схватките с врага, а сега, когато се убедих в грешката на сержанта, дори и толкова не струвам. Никакъв смисъл няма да говорим за мене. Щастлив бях да прекарам известно време близо до теб и да си мечтая, че сержантът е прав, но сега с всичко това е свършено. Ще тръгна с Джаспър по езерото, там ще имаме толкова много работа, че безполезните мисли сигурно ще се разсеят от главата ми.

— И ще забравиш всичко, което е било, ще ме забравиш и мене, нали, Следотърсачо? Ще се върнеш към предишните си занимания и ще престанеш да мислиш за девойката, която не е достойна да нарушава покоя ти, нали?

— По-рано не го знаех, Мейбъл, но сега вече знам, че девойките имат по-голямо значение в нашия живот, отколкото предполагах. Преди да те срещна, сънят ми беше сладък като на новородено. Не успявах да склоня глава до дървото или до камъка, или да полегна на кожата и сънят мигновено упояваше всичките ми сетива. Случваше се само понякога в полусън да преживявам това, което бях вършил през деня. Така спях, докато не настъпеше време заедно с лястовичките да посрещна зората. Но винаги бях готов да скоча на крака, щом се наложи. Такава беше моята способност и на нея спокойно можех да се осланям дори и в самия лагер на мингосите. По онова време се случваше да излизам на разузнаване около самите леговища на тези разбойници.

— Всичко това ще се върне при тебе, Следотърсачо, защото такъв честен и благороден човек не бива да губи щастието си заради някакви празни мечти. Ти отново ще спиш спокойно и ще сънуваш своите ловни подвизи, дивеча, който си убил през деня, или бобрите, които си уловил.

— Ех, Мейбъл, не ми са по сърце вече тези сънища. Преди да те срещна, ми доставяше удоволствие да си представям, че гоня дивеч или че вървя по следите на ирокезите. Влизал съм в схватки, попадал съм в засади. Приятно ми беше да си мисля за тези неща, свързани с призванието ми. Но откакто се запознах с тебе, всичко това загуби очарованието си. Не ме радват вече мислите за такива груби удоволствия, а през последната нощ в гарнизона ми се присъни, че колибата ми се намира сред горичка от кленове и до всяко дърво е застанала по една Мейбъл Дънъм, а птиците, накацали по клоните, вместо да чуруликат, както им е отредила природата, пеят балади и дори еленът се спира да ги слуша. Опитах се да стрелям в елена, но сърнебойката засече и той ми се изсмя в лицето весело като млада девойка, после заподскача напред, обръщайки се от време на време да ме погледне, сякаш очакваше, че ще го последвам.

— Нека престанем да говорим за това, Следотърсачо, нека престанем да говорим за тези неща — помоли го Мейбъл, изтривайки сълзите си.

Простодушието и сериозността, с които този суров обитател на гората й разкриваше несподелената си любов към нея, дълбоко развълнува благородното сърце на девойката.

— Хайде да отидем да пресрещнем баща ми. Той едва ли е отишъл много надалече, пушката му се чува съвсем близо.

— Сержантът се заблуди, да, сержантът се заблуди, безсмислено е да се опитва да свърже гълъба с вълка.

— А, ето го и татко — прекъсна го Мейбъл. — Нека се помъчим да изглеждаме весели и щастливи, Следотърсачо, както едни добри приятели би трябвало да изглеждат, и да запазим тайните си за нас.

После настъпи мълчание, чу се пращенето на сухи клонки, после близките храсти се разтвориха и сержантът се показа. Като излезе на открито, старият войник изпитателно изгледа дъщеря си и събеседника й и се обърна добродушно към Мейбъл:

— Мейбъл, детето ми, ти си млада и пъргава, иди да прибереш птицата, която убих и която падна някъде в гъсталака от млади канадски ели на брега, и тъй като Джаспър ни дава знак, че има намерение да потегля, няма защо да си правиш труда да изкачваш отново този хълм; след няколко минути ние ще те настигнем на брега.

Мейбъл се подчини и, с леки и пъргави стъпки, както подобава на една млада и здрава девойка, затича надолу по хълма. Стъпките й бяха леки, но на сърцето й беше тежко и щом гъсталакът я скри от очите на баща й и на ловеца, тя се похлупи на едно дърво и така горчиво заплака, сякаш душата й се късаше от болка. Сержантът гледа след нея с бащинска гордост, докато тя се скри, после се обърна към ловеца с усмивка:

— Тя има пъргавината и подвижността на майка си, приятелю, и до известна степен силата на баща си — каза той. — Но майка й според мен не беше тъй красива. Впрочем членовете на семейство Дънъм — мъже или жени — винаги са минавали за хубави. Е, Следотърсачо, надявам се, че не си пропуснал възможността да поговориш открито с момичето? Жените обичат откровеността при подобен род работа.

— Струва ми се, че ние с Мейбъл в последна сметка се разбрахме, сержанте — отвърна ловецът, като гледаше встрани, за да избегне погледа на сержанта.

— Толкова по-добре. Някои смятат, че известно съмнение и неопределеност придават по-голяма прелест на любовта, но аз съм от тези, дето мислят, че колкото по-ясно говори езикът, толкова по-лесно разбира умът. Мейбъл изненада ли се?

— Боя се, че да, сержанте, боя се, че доста се изненада.

— Няма нищо, няма нищо. Изненадите в любовта са също като засадите във войната и не са по-малко законни. Но по-лесно можеш да разбереш изненадал ли си неприятеля, отколкото жената. Мейбъл не побягна, драги ми приятелю, нали?

— Не, сержанте, тя не се опита да бяга, в това мога да те уверя с чиста съвест.

— Надявам се, че момичето не се е показало и прекалено отстъпчиво! Майка й беше срамежлива и се чувствуваше притеснена близо цял месец. Но в края на краищата откровеността е качество, което говори в полза както на мъжете, така и на жените.

— Така е, така е, но и разумът също.

— Ти не можеш да очакваш кой знае колко разум от едно двадесетгодишно същество, Следотърсачо. Той ще дойде после, заедно с опита. Виж, ако ние двамата с тебе допуснем някаква грешка, би било непростимо, но на момиче като Мейбъл не бива много да се придиря.

Докато сержантът излагаше своето гледище, изразът по лицето на ловеца се менеше, макар че той беше успял да си възвърне част от хладнокръвието, тъй характерно за неговия характер, което той навярно бе възприел от индианците през време на дългото си общуване с тях. Той ту вдигаше, ту свеждаше очи и веднъж дори нещо като усмивка пробяга по суровите му черти, сякаш ей сега щеше да избухне в своя беззвучен смях. Но този израз на веселост, която той надали изпитваше, мигом отстъпи място на скръбта. И тъкмо тази странна смесица от остро и непоносимо душевно страдание и вродена простодушна жизнерадост така много беше поразила Мейбъл. Докато бе траяло обяснението, което току-що предадохме, тя на няколко пъти се успокояваше, че сърцето на нейния поклонник все пак не е особено силно засегнато, защото от време на време по лицето му грейваше весела и простодушна усмивка, разкриваща наивност и непосредствена като на дете душа. Но това впечатление бързо се разсейваше, защото тя отново откриваше дълбоките и мъчителни чувства, които терзаеха душата му.

И действително Следотърсача в това отношение беше същинско дете: той не познаваше света, не умееше да скрива мислите си и неговият гъвкав и подвижен ум необикновено леко възприемаше всяко впечатление отвън и му отвръщаше със същата лекота. Дори своенравната фантазия на детето не би могла да се отдаде така лесно на всички най-случайни и бегли впечатления, както този възрастен човек, така наивен в чувствата си, така суров, хладнокръвен, мъжествен и непоколебим към всичко, отнасящо се до всекидневните му занимания.

— Да, ти си прав, сержанте — съгласи се Следотърсача, — да сгреши човек като тебе, това вече наистина е сериозна работа.

— Ти сам ще се убедиш колко искрена и неподправена девойка е Мейбъл. Дай й само време.

— Ех, ех, сержанте!

— Човек с твоите достойнства може да разчувства и каменно сърце.

— Сержант Дънъм, ние с тебе сме стари бойни другари, в не един поход сме вървели рамо до рамо през тези пустинни места, неведнъж сме си помагали един на друг, затова мисля, че можем да си говорим открито. Кое те накара да сметнеш, че девойка като Мейбъл може да изпита влечение към такъв груб и недодялан човек като мене?

— Как кое? Много причини, и то съвсем основателни, приятелю. Тази другарска помощ, която сме си оказвали, и съвместните ни походи, за които ти спомена. Освен това ти си мой верен и изпитан другар.

— Всичко това звучи прекрасно, що се отнася до теб и мен, но няма никаква връзка с твоята красива дъщеря. На нея може да й мине през ума, че именно в тези походи аз съм загубил и малкото привлекателност, която съм имал някога; не, не съм съвсем уверен, че тя може да изпита влечение към един мъж, само защото той е приятел на баща й. Само тези, които си схождат по характер, могат да се влюбват един в друг, пак ти повтарям, сержанте, а моите привички съвсем не приличат на привичките на Мейбъл Дънъм.

— Ти пак започваш да скромничиш и да се измъчваш от съмнения, Следотърсачо, а така няма да успееш да спечелиш девойката. Жените не се доверяват на мъже, които сами нямат доверие в себе си, а на мъже самоуверени. Скромността подхожда на новобранеца или на младия офицер, който току-що е постъпил в полка, защото тя ще го предпази да вземе да ругае подофицерите, преди да се е научил как всъщност трябва да се ругае. Скромността в последна сметка подобава и на пастора, ако щеш, но не ме питай каква дяволска работа става, завладее ли някой войник или някой влюбен. Стой колкото можеш по-далеч от нея, желаеш ли да спечелиш сърцето на някоя жена. А това твое твърдение, че само онези, които си схождат, се търсят един друг, тук в тия работи съвсем не е на място. Ако се влюбвахме само в себеподобните си, то тогава жените щяха да се влюбват в жени, а мъжете — в мъже. Не, не, в любовта тъкмо противоположностите се привличат (сержантът минаваше в гарнизона за познавач по тия въпроси), така че няма какво да се боиш от Мейбъл в това отношение. Вземи за пример поручик Мюр: този човек вече пет пъти е бил женен, както говорят, а у него има по-малко скромност, отколкото у разперил опашката си паун.

— Поручик Мюр няма да стане съпруг на Мейбъл, колкото и да развява перата си.

— Забележката ти е съвсем вярна, Следотърсачо, защото отдавна съм решил, че зет ще ми станеш ти. Ако аз бях офицер, поручик Мюр можеше и да се надява на нещо, но времето и без това издигна стена между мене и дъщеря ми, затова нямам намерение да позволя неговият чин да стане втора преграда помежду ни и да ни раздели завинаги.

— Сержанте, ние трябва да оставим Мейбъл да следва влечението на своето сърце. Тя е млада, на душата й още нищо не тежи и не дай Боже по моя вина върху тази душа да легне и най-малката сянка от мъка или пък да секне дори една весела нотка от радостния й смях. Никога не бих си го простил.

— Ти говори ли открито с момичето? — попита бързо сержантът и в тона му прозвуча известна рязкост.

Следотърсача беше прекалено честен, за да не отговори правдиво на тъй открито поставения въпрос, и в същото време твърде почтен и благороден, за да издаде Мейбъл и по този начин да я изложи на гнева на баща й, който, той добре знаеше, беше строг и раздразнителен човек.

— Да, ние бяхме съвсем откровени един пред друг — каза той, — но ако Мейбъл е такава, че всеки я залюбва още от пръв поглед, то за себе си аз не мога да кажа същото.

— Момичето едва ли е дръзнало да ги откаже, да откаже на най-добрия приятел на своя баща.

Следотърсача отвърна глава, за да скрие израза на болка, който усети, че се изписва по лицето му, но продължи да говори с обичайния си тих и твърд глас:

— Мейбъл е твърде добра и нежна, за да откаже каквото и да било, тя не би казала груба дума дори на куче, но аз не я попитах тъй, че да получа категоричен отговор, сержанте.

— Да не би да очакваш дъщеря ми да ти се хвърли на шията, преди още ти да си й разкрил намеренията си? Тя не би била дъщеря на своята майка, ако направи подобно нещо, а такава постъпка ще ме накара да се усъмня дали изобщо е и моя дъщеря. Ние от рода Дънъм обичаме да постъпваме открито като негово величество краля, но не сме натрапници. Предостави на мен да уредя тази работа вместо тебе, Следотърсачо, и резултатите няма да се забавят. Още тази вечер ще говоря с Мейбъл от твое име.

— Не, недей, сержанте, не те съветвам. Остави ни ние с нея сами да разрешим този въпрос и аз не се съмнявам, че накрая всичко ще се уреди както трябва. Младите девойки са плашливи като птички — не обичат много да ги карат да бързат, нито да им говорят остро. Остави ни ние сами да се оправим.

— Само при едно условие, приятелю — ако ми дадеш честната си дума, че при първия удобен случай ще поставиш въпроса съвсем открито пред Мейбъл, без всякакви заобикалки.

— Ще я попитам, сержанте, ще я попитам, но също при условие, че ще ми обещаеш да не се намесваш. А аз ти обещавам, че ще попитам Мейбъл желае ли да стане моя жена, дори тя да ми се изсмее в лицето при това предложение.

Сержант Дънъм даде съвсем охотно желаното обещание, защото беше напълно убеден, че човекът, когото толкова много ценеше и уважаваше, не може да не се харесва и на дъщеря му. Той самият се беше оженил за много по-млада от него девойка и не виждаше нищо лошо в различната възраст на бъдещи съпрузи. Мейбъл стоеше тъй високо над баща си по образование и възпитание, че той не можеше да схване цялата разлика между нея и себе си. Но за съжаление една от най-неприятните страни на взаимоотношенията между образоваността и невежеството, добрия вкус и безвкусицата, изтънчеността и селящината е тази, че такива високи качества най-често са оставени на преценката на хора, които нямат и най-малко понятие от тях. Така и сержант Дънъм не беше способен напълно да прецени вкусовете на Мейбъл и ако беше добил най-малка приблизителна представа за чувствата й, то това беше станало не по пътя на разума, а благодарение на някакви вътрешни импулси и изблици. И все пак този почтен войник не беше чак толкова неправ, като оценяваше шансовете за успех на Следотърсача, както може да ни се стори на пръв поглед. Знаейки повече от всеки друг всички ценни качества на ловеца — неговата правдивост, чистотата на помислите му, мъжеството, самопожертвувателността, безкористността, сержантът съвсем не се мамеше, като смяташе, че такива качества могат да произведат дълбоко впечатление на всяко женско сърце, стига то да има случай да узнае за тях. Заблуждението на сержанта се състоеше всъщност в следното: той смяташе, че дъщеря му по интуиция трябва да отгатне веднага всички тези качества, които той в продължение на дългогодишна дружба и съвместни скитания беше открил.

Докато се спускаха надолу по хълма към брега на езерото, двамата мъже продължаваха да разговарят. Сержантът не преставаше да убеждава ловеца, че единствено неговата стеснителност е попречила за пълния му успех пред Мейбъл и че само настойчивостта ще му донесе победа. Следотърсача и без това беше твърде скромен и неуверен в себе си човек, а неотдавнашното обяснение с Мейбъл, в което тя недвусмислено, макар и деликатно, му бе отказала, съвсем го беше обезкуражило и той не вярваше на думите на сержанта. Но доводите на бащата звучаха тъй убедително, а и мисълта, че девойката може все още да му принадлежи, бе тъй приятна! Затова нека читателят не се удивлява, когато разбере, че този неизкушен горски жител вече виждаше неотдавнашното поведение на Мейбъл в такава светлина, в каквато на него му се искаше да го види. Вярно е, че не вярваше изцяло на всичко, което му говореше сержантът, но беше готов да приеме, че девическата скромност и неумението да се ориентира в чувствата си са накарали Мейбъл да му говори с такъв език.

— Интендантът не се ползва с благоволението й — каза Следотърсача в отговор на една забележка на събеседника си. — Мейбъл не може да погледне на него другояче освен като на мъж, който е имал вече четири или пет жени.

— А това е много повече, отколкото му се полага. Допускам, че един мъж може да се ожени два пъти, без да оскърби законите на нравствеността и приличието, но четири пъти — това е прекалено.

— Според мен и един път дори да се ожениш, е вече „обстоятелство“, както казва мастър Кап — добави Следотърсача, като се засмя с беззвучния си смях. Обичайното му добро настроение постепенно се възвръщаше.

— Да, „обстоятелство“ е, приятелю, и то много сериозно. Ако не бях ти предназначил Мейбъл за жена, бих те посъветвал до края на живота си да останеш ерген. Но ето и момичето. Сега вече трябва да мълчим.

— Ех, сержанте, боя се, че ти все пак грешиш!