Метаданни
Данни
- Серия
- Истории за Кожения чорап (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Pathfinder, 1840 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Красимира Тодорова, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ДЖЕЙМС ФЕНИМОР КУПЪР
СЛЕДОТЪРСАЧА
РОМАН
Преведе от английски КРАСИМИРА ТОДОРОВА
Редактор ОГНЯНА ИВАНОВА
Художник ВАСИЛ ИНДЖЕВ
Художествен редактор ВАСИЛ МИОВСКИ
Технически редактор ГЕОРГИ НЕЦОВ
Коректор ЦВЕТЕЛИНА НЕЦОВА
Американска. Второ издание.
Изд. номер 1305
Дадена за набор 20.II.1987 г. Подписана за печат 14.IV.1987 г. Излязла от печат 18.V.1987 г.
Формат 16/60/100. Печатни коли 24. Изд. коли 26,64. Усл. изд. коли 30,99. Цена 3.30 лв.
ДИ „Отечество“, София, пл. „Славейков“ № 1
ДП „Д. Найденов“ — В. Търново
София, 1987
с/о Jusautor, Sofia ДЧ-3
James Fenimore Cooper
The Pathfinder
The New American Library of World Literature Inc.
New York 1961
История
- —Добавяне
- —Допълнителна корекция (dd)
Статия
По-долу е показана статията за Следотърсача от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Следотърсача | |
The Pathfinder, or The Inland Sea | |
Други имена | На бреговете на Онтарио |
---|---|
Автор | Джеймс Фенимор Купър |
Създаване | 1840 г. САЩ |
Първо издание | 1840 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | приключенски роман, исторически роман |
Вид | роман |
Поредица | Коженият чорап |
Предходна | Последният мохикан |
Следваща | Пионери |
Следотърсача в Общомедия |
Следотърсача (на английски: The Pathfinder) е исторически роман на американския писател Джеймс Фенимор Купър, издаден през 1840 г. Това е третата книга от пенталогията Коженият чорап.
Сюжет
Действието на романа се развива в Северна Америка през 1759 г. по време на Френската и индианска война. Капитан Чарлз Кеп помага на младата си племенница Мейбъл да се добере от Ню Йорк до бреговете на езерото Онтарио, където служи баща и – сержант Дънъм. В последните няколко мили от пътуването им помагат белият следотърсач Нати Бъмпо, неговият приятел Чингачгук – индианец от племето на мохиканите, и младият лодкар Джаспър Уестърн. Книгата проследява войната с хуроните при бреговете на Големите езера, предателството на един от верните войници, гибелта на няколко от героите и любовния триъгълник с участието на Мейбъл Дънъм.
Издания на български език
- „Водачъ въ пустинята (Следотърсачъ)“, София, изд. „Ст. Атанасовъ“, 272 с.
- „Следотърсача“, София, изд. „Народна култура“, библиотека „Четиво за юноши“, 1968 г., 504 с.
- „Следотърсача“, София, изд. „Отечество“, 1987 г., 384 с.
Филмови екранизации
- The Pathfinder (1952), американски филм, с участието на George Montgomery, Helena Carter и Jay Silverheels.
- Hawkeye, the Pathfinder (1973), американски телевизионен сериен филм в 5 епизода от по 50 мин., с участието на Windsor Davies, William Ellis и Jan Francis.
- Следопыт (1987), филм на СССР, с участието на Андрейс Жагарс, Анастасия Немоляева, Емануил Виторган
- The Pathfinder (1996), американски телевизионен филм, с участието на Kevin Dillon, Graham Greene и Laurie Holden.
Външни препратки
- „Следотърсача“ на сайта „Моята библиотека“
- „Следотърсача“ в сайта на Проект Гутенберг ((en))
|
Глава XIII
Вампирът стряска глупостта.
прокобват вещини в нощта.
там демон зъл магаре яха
и самодиви в хор запяха.
Качването на борда на такава малка група не представляваше особена трудност, нито пък изискваше много време. Целият отряд, поверен на командването на сержант Дънъм, се състоеше от десетина войници и двама фелдфебели. По-късно стана известно, че и поручик Мюр ще вземе участие в експедицията. Той тръгваше като доброволец, макар че, както се бяха уговорили с майор Дънкън, службата му на интендант щеше да бъде напълно благовиден претекст за това пътуване. Освен него с отряда тръгваха още Следотърсача, Кап и Джаспър с хората си, между които имаше и един юноша. Експедицията следователно се състоеше от около двадесетина мъже, едно момче на четиринадесет години и две жени — Мейбъл и жената на един от войниците.
Сержант Дънъм отведе отреда войници с една голяма лодка до кораба и се върна, за да получи някои последни нареждания и да провери дали са се погрижили за шурея му и за дъщеря му. След като посочи на Кап лодката, с която той и Мейбъл трябваше да се превозят, сержантът се изкачи по хълма до бастиона, тъй често споменаван от нас, за да поговори за последен път с Лунди. Но да оставим за малко сержанта и майора сами и да се върнем на брега.
Вече беше почти тъмно, когато Мейбъл седна в лодката, която трябваше да я заведе до кутера. Тъй спокойна и гладка беше повърхността на езерото, че сметнаха за ненужно да отвеждат лодката в реката, както обикновено се правеше при товарен курс, а решиха да качат пътниците направо от самия езерен бряг, където водата беше тиха като във вир и нямаше дори и прибой. Както беше казал Кап, тук не се чувстваше вдишването и издишването на могъщите дробове на океана. Бурите на Онтарио се разразяваха по-различно от тези на Атлантическия океан. Ако над една част на океана може да бушува буря, а над друга да цари пълно безветрие, то кратките разстояния при езерата не позволяват това. Моряците твърдят, че на Големите езера вълнението започва и утихва по-бързо отколкото на всички други морета, по които им се е случвало да плават. Ето защо, когато лодката се отдели от брега, Мейбъл почти не усети, че се носи по повърхността на такова огромно езеро. Няколко замахвания на греблата и лодката се долепи до борда на кутера.
Джаспър вече очакваше своите пътници и тъй като палубата на „Вихър“ се издигаше едва на два-три фута над нивото на водата, прекачването на нея не представляваше никаква трудност. Щом всички бяха вече горе, младежът покани Мейбъл и спътницата й да се настанят в помещението, което беше определено за тях.
На корабчето имаше четири каюти под палубата, предназначени за офицери и войници и за жените и децата им. Най-хубавата от тях, тъй наречената задна каюта, представляваше едно неголямо помещение с четири койки и преимуществото й пред останалите се състоеше в това, че светлината и въздухът проникваха в нея през няколко малки прозорчета. Тази каюта винаги се предоставяше на жените, ако се случеше да има такива на кораба, и тъй като Мейбъл и жената на войника се оказаха единствените дами, в нея им беше много просторно и удобно. Главната каюта беше по-обширна и се осветяваше чрез един люк на тавана. Тя беше отредена за нуждите на интенданта, сержант Дънъм, Кап и Джаспър. Следотърсача имаше свободата да се настани в която част на кутера пожелае с изключение на женската каюта. Подофицерите и войниците заемаха палубата под главния люк, а екипажът, както обикновено, бе разположен на бака[1]. Макар водоизместимостта на кутера да достигаше едва петдесет тона, отрядът от офицери и войници беше толкова малък, че имаше достатъчно място за всички, имаше място да се поместят дори два пъти повече хора.
Докато подреждаше вещите си в удобната и хубава каюта, Мейбъл не можа да се въздържи от радостната мисъл, че именно към нея Джаспър бе проявил такова внимание. Като привърши работата си, тя отново се качи на палубата. Там всичко беше в движение. Хората сновяха напред-назад с раниците си и с другите си вещи. Но навикът към ред и дисциплина скоро сложи край на това суетене. На кораба настъпи пълна, бихме казали, дори тържествена тишина, която неминуемо навеждаше на мисълта за предстоящото изпълнено с опасности приключение.
Предметите на брега губеха очертанията си в падащия мрак. Покритата с гори земя се открояваше като някаква тъмна, безформена маса на светлото небе. Скоро по него една след друга започнаха да проблясват звезди и меката им, кротка светлина пораждаше онова чувство на покой, което винаги съпровожда нощта. В целия този пейзаж имаше нещо успокояващо, но в същото време тревожно, което се предаваше и на седналата на палубата Мейбъл. Следотърсача стоеше до нея както винаги облегнат на дългата си пушка, и в този сумрачен вечерен час суровото му, силно изрязано лице й се струваше особено замислено.
— За тебе, Следотърсачо, такава експедиция навярно не крие нищо ново — забеляза Мейбъл, — но все пак ме учудва, че всички сте така мълчаливи и умислени.
На това ни е научила войната с индианците. Вашите запасняци са силни в приказките, но слаби в делата, докато войниците които често се срещат с мингосите, знаят цената на мълчанието! Мълчаливата войска в гората е двойно по-силна, а бъбривата — двойно по-слаба. Ако силата се криеше в езика, то жените, съпровождащи обоза, винаги щяха да излизат победители.
— Но ние не сме войска, нито пък сме в гората. Нима можем да се опасяваме от мингоси и тук, на „Вихър“?
— Попитай Джаспър как е станал капитан на кутера и ще получиш отговор на този въпрос! Никой не може да се смята в безопасност от мингосите, ако не познава истинската им природа, и дори когато я познава, трябва да умее да действа предпазливо и разумно. Но пак ти казвам, попитай Джаспър как е станал капитан на този кутер!
— А как е станал наистина? — попита Мейбъл и нейният жив интерес зарадва простодушния й събеседник, който беше толкова предан на своя приятел, че не изпускаше случай да го похвали. — Прави му чест, че още тъй млад, е постигнал такова положение.
— Да, така е, и той го заслужава. Заслужава дори много повече. И командването на фрегатата не би могло достатъчно да го възнагради за неговата храброст и хладнокръвие. Но на Онтарио фрегати няма и навярно никога няма да има.
— Но Джаспър… Ти още не си ми разказал как е станал капитан на кутера.
— Това е дълга история, Мейбъл, и сержантът, твоят баща, ще ти я разкаже по-добре от мен, защото той го е видял с очите си, а аз тогава бях на далечно разузнаване. Самият Джаспър, трябва да се признае, е лош разказвач. Често пъти съм го чувал да го разпитват за това, но той никога не можа да го разправи както трябва, макар всеки да знае, че е било знаменито приключение. Не, не, Джаспър не е добър разказвач, това ще признаят и най-добрите му приятели. „Вихър“ е бил вече почти в ръцете на французите и мингосите, когато Джаспър го е спасил, и то по начин, на какъвто може да се реши само една бърза мисъл и едно храбро сърце. Сержантът знае всичко по-добре от мене и аз бих искал да го помолиш някой ден, когато няма по-важна работа, да ти разкаже. Колкото до Джаспър, него няма смисъл да го закачаш, само ще смотолеви нещо, той не умее да разправя такива истории.
Мейбъл реши още същата вечер да помоли баща си да й разправи всички перипетии на това приключение, защото на нея й се струваше, че едва ли има нещо по-интересно и по-важно от това, да слушаш похвали за един човек, който е такъв лош разказвач на собствените си подвизи.
— „Вихър“ ще остане ли с нас, като стигнем острова — попита девойката след кратко колебание, защото не беше уверена дали въпросът й е съвсем уместен, — или ще ни остави сами?
— Това не е изключено. Джаспър обикновено не държи кутера в бездействие, когато има какво да се върши. Но моето призвание е другаде и водата, а особено корабите, не ме влекат много освен кануто — и то само когато се наложи да преминавам с него прагове и водопади. Затова не смея да давам преценки. Във всеки случай не се съмнявам, че щом командването е в ръцете на Джаспър, всичко ще мине добре. Той умее да намира пътя си по Онтарио, както делауерът — в гората.
— А защо нашият делауер, Голямата змия, не е с нас тази вечер, Следотърсачо?
— По-скоро трябваше да попиташ: „Какво правиш ти тук, Следотърсачо?“ Голямата змия е там, където му е мястото, а аз не съм на своето. Той тръгна с още двама-трима души на разузнаване по брега и ще се присъедини към нас чак при островите, за да предаде сведенията, които е събрал. Сержантът е твърде опитен войник, за да тръгне на среща с врага, без да помисли за тила си. Колко жалко, Мейбъл, че баща ти не се е родил генерал, както някой от тези англичани, дето дойдоха тук! Сигурен съм, че за една седмица нямаше да остави нито един французин в Канада, ако можеше да действа по своему.
— А нима ни предстои да се срещаме с неприятели? — попита Мейбъл с усмивка и за първи път изпита лека тревога при мисълта за опасностите, които криеше експедицията. — Има ли вероятност за някакви схватки?
— Дори и да има схватки, Мейбъл, ще се намерят мъже, които с готовност ще застанат между опасността и тебе. Но ти си дъщеря на войник и ние всички знаем, че имаш смел дух. Не оставяй страха пред една битка да прогони съня от хубавите ти очи.
— Тук, сред горите, аз се чувствувам много по-смела, отколкото в града с неговите пороци и изкушения, Следотърсачо, макар че и там винаги съм се старала да не забравям какво дължа на своя скъп баща.
— Да, ти си същата, каквато е била и твоята майка. Още преди очите ми да видят твоето мило личице, сержантът ми казваше: „Сам ще видиш, Следотърсачо, Мейбъл напълно прилича на майка си. Не е някое страхливо и малодушно момиче, което ще почне да хленчи и да безпокои човека, когато на него са му нужни всички сили. Не, тя ще насърчава мъжа си и ще поддържа духа му в минути на опасност.“ Ето какво ми разказваше той.
— А защо му е било нужно на баща ми да ти разправя всичко това, Следотърсачо? — попита замислено девойката. — Може би е смятал, че ще си съставиш по-добро мнение за мене, ако знаеш, че не съм глупава страхливка, на каквито повечето жени обичат да се правят.
Притворството и лъжата, освен ако не бяха предизвикани от необходимостта да се измами противникът, бяха напълно чужди на природата на Следотърсача и той се почувства немалко смутен от този прост въпрос. Някакво вътрешно чувство, за което самият той не можеше да си даде обяснение, му подсказваше, че не е уместно открито да признае истината. Да я скрие, също не можеше — това означаваше да влезе в противоречие с привичките си и чувството си за справедливост. За да излезе от това затруднение, той неволно прибегна до един среден път: да не казва онова, което смяташе, че не бива да се казва, но и да не го скрива напълно.
— Ти знаеш, Мейбъл — каза той, — че ние със сержанта сме стари приятели и сме били рамо до рамо в много кръвопролитни битки и сражения — всъщност може би не съвсем рамо до рамо, защото аз като разузнавач винаги бях малко по-напред, а твоят баща със своите войници, както подобава на един сержант от кралските войски — малко по-назад. Такъв ни е обичаят на нас, участниците в тези схватки, че щом престанат да трещят куршумите, на часа забравяме и самите битки, и вечер, около огъня или в поход, си говорим за нещата, които са ни най-близко до сърцето — точно тъй както вие, младите момичета, когато се съберете да се посмеете и побъбрите, си споделяте най-съкровените мечти и мисли. И няма нищо чудно, че сержантът, който има такава мила дъщеря и я обича повече от всичко на света, постоянно ми разправяше за нея, а аз, който нямах нито дъщеря, нито сестра, нито майка, нито някакви роднини и близки, нито една жива душа, която да обичам, освен делауерите, охотно го слушах. И ето че те обикнах, Мейбъл, още преди да съм те видял. Да, толкова много слушах за тебе, че те обикнах.
— А сега, като ме видя — прекъсна го девойката без всякакво смущение и се усмихна непринудено — на нея и през ум не й минаваше, че зад всичко това може да се крие нещо повече от обикновени бащински или братски чувства, — вече си разбрал колко прибързано е да се чувстваш приятел с човек, когото познаваш само от хорски приказки.
— Това не е обикновено приятелство, Мейбъл. Това, което изпитвам към теб, съвсем не е приятелство. Аз съм приятел на делауерите, приятел съм с тях още от детството си, но чувствата, които изпитвам към тях или към най-добрия измежду тях, съвсем не са същите като онези, които се породиха у мен след разказите на сержанта и особено сега, след като вече те опознах отблизо. Понякога си мисля, че не е хубаво за човек, който има смела и рискована професия — например водачът, разузнавачът, пък дори и войникът, — да свързва приятелство с жена, и особено с млада жена. Това може да отслаби енергията и предприемчивостта му и да го отклони от призванието му.
— Ти, разбира се, не искаш да кажеш, Следотърсачо, че дружбата с една девойка като мене ще те направи по-малко смел и ще те накара да се биеш срещу французите с по-малко охота отпреди?
— Не, не, но ако ти си в опасност например, боя се, че смелостта ми ще стигне до безразсъдство. По-рано, още преди да се опознаем отблизо, ако мога така да се изразя, обичах да си мисля за походи, за засади, за битки и разни други приключения, но сега те малко занимават ума ми. Мисля си повече за вечери, прекарани в разговори в казармените бараки и за най-различни други неща, нямащи нищо общо с вражди и кръвопролития — за млади жени например, за веселия им смях, за нежните им гласове, за очарователните им лица и за вежливите им обноски! Понякога казвам на сержанта, че той и дъщеря му ще станат причина да се провали най-опитният водач на границата.
— Защо говориш така, Следотърсачо? Напротив! Те ще се постараят този отличен водач да стане още по-добър. Ти не ни познаваш, ако мислиш, че аз или баща ми бихме желали да се промениш. Остани си такъв, какъвто си — честен, почтен, добросъвестен, безстрашен, умен и изпитан водач и нито моят скъп баща, нито аз ще променим мнението си за тебе.
Беше вече съвсем тъмно и Мейбъл не виждаше развълнуваното лице на събеседника си. Но по това, с каква пламенност и откритост говореше, беше съвсем ясно, че тя не изпитва никакво смущение и че думите й са напълно искрени.
Страните й бяха леко поруменели наистина, защото пламенните й думи бяха плод на най-чистосърдечни чувства, но душата й не изпитваше трепет и сърцето й биеше с все същия равномерен ритъм. Накратко казано, с поведението си тя открито и прямо показваше почитта и благоразположението си към един мъж, който с качествата и постъпките си напълно го бе заслужил, без да изпитва онова вълнение, което обикновено съпътства излиянията на по-нежни чувства.
Но Следотърсача беше твърде неопитен, за да долови разликата. Колкото и скромен да беше, думите на Мейбъл събудиха у него надежда. Той не искаше или по-точно не беше в състояние да се изкаже докрай, затова се дръпна настрани и цели десет минути мълчаливо гледа звездите, опрян на пушката си.
В това време на бастиона, както вече споменахме, Лунди и сержантът водеха последен разговор.
— Прегледа ли раниците на войниците? — попита майор Дънкън, след като хвърли поглед на представения му от сержанта писмен доклад, който той не можеше да прочете в тъмнината.
— Всички до една, ваше благородие.
— А мунициите и оръжието?
— Всичко е в пълен ред, майор Дънкън, и е готово за действие.
— Подбра хората по моя списък, нали, Дънъм?
— Без изключение, сър. По-добри хора в целия полк не могат да се намерят.
— На теб ще са ти нужни най-добрите войници, сержанте. Вече три пъти правихме този опит под началството на наши млади офицери. Те всички ме убеждаваха, че ще успеят, но се провалиха. След толкова подготовка и разноски не ми се ще да изоставя проекта, който бяхме замислили, но този опит ще бъде последен и успехът му ще зависи изключително от теб и Следотърсача.
— Можете да разчитате изцяло и на двама ни, майор Дънкън. Задачата, която сте ни поставил, е напълно по силите и опитността ни, затова, вярвам, че ще я изпълним с чест. Сигурен съм, че за Следотърсача тази работа няма да представлява и най-малка трудност.
— Да се надяваме, сержанте. Странен човек е той, Дънъм, и дълго време беше загадка за мене, но сега като го опознах, го уважавам много повече от който и да е генерал от войската на негово кралско величество.
— Надявам се, сър, че ще погледнете с одобрение на брака между него и Мейбъл, който аз така силно желая и насърчавам.
— Колкото до това, сержанте, времето ще покаже — отвърна Лунди с усмивка, която в тъмнината Дънъм не можа да забележи. — Често пъти е по-трудно да се справиш с една жена, отколкото с цял полк войници. Впрочем на теб ти е известно, че и интендантът, който също може да ти стане зет, ще участва в експедицията, нали? Надявам се, че ще му дадеш възможност, както и на останалите претенденти, да спечели благосклонността на дъщеря ти.
— Ако уважението ми към неговия чин не би ме накарало да го сторя, то вашето желание е достатъчно, сър.
— Благодаря ти, Дънъм. Ние с тебе вече дълго служим заедно и трябва да се зачитаме взаимно, независимо от различното ни положение. Но ме разбери добре: не те моля да оказваш предпочитание на Дейвид Мюр, а да му дадеш само възможност свободно да участва в тази надпревара. В любовта, както и във войната, всеки сам трябва да си извоюва победата. Впрочем сигурен ли си, че провизиите са разчетени правилно?
— Аз отговарям за това, майор Дънкън, но дори и да не са, едва ли ще почувстваме недостиг от храна с такива ловци като Следотърсача и Голямата змия.
— Така не бива, Дънъм — прекъсна го Лунди остро. — Ето какво значи да се родиш и обучаваш в Америка! Един истински войник никога не разчита на друго освен на интенданта си за снабдяване с провизии и аз не искам хора от моя полк първи да дават пример за нарушаване на това правило.
— Остава само да наредите, майор Дънкън, и всичко ще бъде изпълнено. Но все пак, ако смея да забележа, сър…
— Говори спокойно, сержанте, ти говориш с приятел.
— Искам само да кажа, че дори шотландците обичат еленово месо и птици не по-малко от свинско, когато е трудно да се доставят.
— Нищо чудно и така да е, но вкусовете и прищевките нямат нищо общо с реда. Армията трябва да разчита единствено на своите интенданти. Разпуснатостта на местните войници твърде отдавна внася безпорядък във войсковите части на кралската армия, за да си затваряме повече очите.
— Простете, ваше благородие, но и генерал Брадок се е вслушвал в съветите на полковник Уошингтън.
— Стига с този Уошингтън! Всички вие тук, колонистите, се поддържате един друг, сякаш сте свързани в някакъв проклет съюз.
— Мисля, че негово величество няма по-верни поданици от американците, сър.
— В това, струва ми се, си прав, Дънъм. Аз може би малко се поразгорещих? Но теб, сержанте, разбира се, не те причислявам към местните войници. Макар и да си роден в Америка, едва ли по-добър войник от теб е носил мускет на рамото си.
— Ами полковник Уошингтън, сър?
— Е, хайде! И полковник Уошингтън може да бъде добър поданик на краля. Той е истинска рядкост за Америка и струва ми се, мога да му отдам тази чест, която ти изискваш. А сега ми кажи, не се ли съмняваш малко в знанията и умението на този Джаспър Сладката вода?
— Момчето ги е доказало на дело, сър, и може да се справи с всяка задача, която му се възложи.
— Прякорът му е френски и цялото си детство е прекарал във френските колонии — не тече ли в жилите му френска кръв, сержанте?
— Нито капка, ваше благородие. Бащата на Джаспър е мой стар приятел, майка му произхожда от много честно и почтено семейство, а той самият е роден в тази колония.
— А как е станало тъй, че толкова дълго е живял сред французите и откъде иде прякорът му? Разбрах, че говори и езика им дори.
— Всичко това може да се обясни много лесно, майор Дънкън. Момчето било оставено на грижите на един стар моряк, участник в миналата война, и то заобичало водата като същинска патица. Ваше благородие знае, че ние фактически нямаме истински пристанища на Онтарио, ето защо Джаспър е прекарал дълго време от другата страна на езерото, където французите още от преди петдесет години държат корабите си. Там естествено е научил езика им, а името си получил от индианците и канадците, които обичали да назовават хората според качествата им.
— Добре, но един французин е лош учител за английския моряк.
— Моля да ме извините, сър, но Джаспър е научил своето изкуство от английски моряк, който е плавал под вимпела на краля и отлично е разбирал от работата си, а струва ми се, майор Дънкън, един английски поданик, който отлично разбира от работата си, няма да стане по-лош от това, че е роден в колониите.
— Може би не, сержанте, може би не, но няма и да стане по-добър. Този Джаспър се държи отлично, откакто му поверих командването на „Вихър“. Никой не би могъл да прояви повече преданост и усърдие.
— И повече смелост, майор Дънкън. Безкрайно съжалявам, сър, че у вас са се породили съмнения относно предаността на Джаспър.
— Дълг на войника, комуто е поверена грижата за такъв отдалечен и важен пост като този, е никога да не отслабва бдителността си. Ние имаме двама от най-коварните противници, които светът е сътворил — мингосите и французите. И не бива да пренебрегваме нищо, което може да ни доведе до беда.
— Надявам се, ваше благородие, че ме намирате достоен да ми доверите причината, която ви кара да се съмнявате в Джаспър, щом веднъж сте ме сметнал годен да ми поверите командването на експедицията.
— Не ти я казах, Дънъм, не защото нямам доверие в теб, а защото ми е неприятно да разпространявам лоши неща за човек, за когото досега съм имал добро мнение. Ти навярно високо цениш Следотърсача, иначе не би се решил да му дадеш дъщеря си?
— За честността на Следотърсача съм готов да отговарям с живота си, сър — отвърна сержантът твърдо и с достойнство, което порази началника му. — Този човек не познава притворството.
— Искам да вярвам, че е така, Дънъм, и все пак последните сведения объркаха всичките ми предишни представи. Получих едно анонимно писмо, сержанте, в което ме съветват да бъда нащрек с Джаспър Уестърн или както го наричат още — Джаспър Сладката вода, който, както твърди подателят, бил подкупен от противника ни. Накрая се намеква, че скоро ще ми бъдат изпратени по-подробни и по-точни сведения.
— Писма без подпис едва ли заслужават внимание във военно време, сър.
— Както и в мирно време, Дънъм. При обикновени обстоятелства няма човек, който повече от мен да презира съчинителите на анонимни писма. Такава постъпка говори за слабохарактерност, за низост и безчестие и често е доказателство за вероломство и за други пороци. Но когато става дума за военни въпроси, нещата не стоят така. Освен това в писмото ми посочват някои подозрителни обстоятелства.
— От такъв характер ли са те, че да може да ги чуе един подчинен, сър?
— Разбира се, ако му се доверяват така, както аз се доверявам на тебе. Казва се например, че ирокезите са оставили дъщеря ти и съпровождащите я да им се изплъзнат, когато са пътували насам, само за да се засили доверието ми към Джаспър. Казва се още, че за господата от Фронтеняк било много по-важно да заловят „Вихър“ заедно със сержант Дънъм и съпровождащия го отряд и по този начин да осуетят нашия хитър план, отколкото да пленят едно младо момиче и да се сдобият със скалпа на нейния вуйчо.
— Разбирам намека, сър, но не вярвам на нито една дума. Да не се вярва на Джаспър, значи да се заподозре и Следотърсача, а да се усъмня в него, е все едно да се усъмня във вас, ваше благородие.
— Може и да си прав, сержанте, може и да си прав. Но Джаспър все пак не е Следотърсача. И да ти призная ли, Дънъм, бих изпитвал по-голямо доверие в младежа, ако не говореше френски!
— Уверявам ви, ваше благородие, че това и в моите очи не е голяма препоръка, но момчето го е научило по принуда, за което, с ваше позволение, не бива прибързано да го осъждаме. Научило се е да говори френски от немай-къде.
— Този проклет език никому не е донесъл добро, искам да кажа — на никой британски поданик, защото французите все пак трябва да говорят помежду си на някакъв език. Да, щях да имам много по-голямо доверие в Джаспър, ако той не разбираше техния език. Това писмо ме разтревожи и ако имаше на кого другиго да поверя кутера, щях да измисля някакъв предлог да го задържа тук. Ние с тебе, струва ми се, вече говорихме за твоя шурей, който ще тръгне с тебе, той е моряк, нали?
— Истински морски вълк, ваше благородие, но той изпитва предубеждение срещу всяка вода, която не е солена. Съмнявам се дали ще успеем да го убедим да поеме управлението на кораба, освен това той в никакъв случай не би могъл да намери пътя до определеното място.
— Това последното е напълно възможно. Човекът не познава нашето измамно езеро и не би се справил с подобна задача! Ти ще трябва да бъдеш двойно по-бдителен, Дънъм. Давам ти пълни права и ако заловиш Джаспър в измяна, съди го незабавно.
— Но той служи на краля, ваше благородие, и е длъжен да отговаря само пред военен съд.
— Това е вярно. В такъв случай ще го оковеш от главата до петите и ще го пратиш тук на собствения му кутер. Твоят шурей все ще може да намери обратния път, щом веднъж е минал по него.
— Не се съмнявам, майор Дънкън, че ще успеем да направим всичко, което е необходимо, в случай че вашите опасения относно Джаспър се оправдаят, но аз съм готов да отговарям с живота си, че той е честен човек.
— Твоята увереност ми харесва, тя говори в негова полза. Но това проклето писмо!… То звучи така правдоподобно, всъщност някои неща звучат така правдоподобно…
— Вие, струва ми се, благоволихте да отбележите, ваше благородие, че под писмото няма подпис. А това е голямо опущение за един честен човек.
— Напълно вярно, Дънъм. Само един негодяй, при това страхлив негодяй, е способен да пише анонимни писма, отнасящи се до частния живот на хората. Във войната обаче е друго. И лъжливите донесения, и каквато и да е друга хитрост от този род се смятат за извинение.
— Да, военни… ако желаете, смели мъжки хитрости, сър, като засади, внезапни нападения, маскировки, лъжливи атаки, дори шпионаж. Но не съм чувал истински войник да се е опитвал някога да петни доброто име на някой честен млад човек със средства като тези?
— В моя живот съм се сблъсквал с немалко странни хора и с немалко странни явления… Впрочем на добър час, сержанте. Не бива да те задържам повече. Вече си предупреден, затова остава само да ти препоръчам неуморна бдителност. Струва ми се, че Мюр се кани в скоро време да излезе в оставка и ако ти успешно завършиш тази експедиция, ще употребя цялото си влияние ти да заемеш неговото място, на което имаш пълно право!
— Покорно ви благодаря, ваше благородие — отвърна хладно сержантът, който в продължение на двадесет и пет години постоянно беше насърчаван с подобни обещания. — Надявам се никога да не опозоря званието си, каквото и да е то. Аз съм такъв, какъвто ме е създала природата, и напълно съм доволен от своя дял.
— Да не си забравил гаубицата?
— Джаспър я натовари на борда още сутринта, сър.
— Бъди внимателен и не се доверявай излишно на този човек. Веднага посвети Следотърсача във всичко. Той може да ти бъде полезен при разкриването на някое злочинство, което може би се готви. Неговата прямота и честност ще го улеснят в наблюдението, тъй като никой няма да го заподозре. Той поне е сигурен човек.
— За него, сър, съм готов да отговарям с главата си и ако щете — с чина си. През твърде много изпитания сме преминали заедно, за да мога да се съмнявам в него.
— От всички неприятни чувства най-мъчителното е съмнението в човека, на когото трябва да се довериш. Сети ли се да вземеш със себе си запасни кремъци?
— На сержанта може да се разчита за подобни дреболии, ваше благородие.
— Добре, дай си тогава ръката, Дънъм. Да те благослови Бог! Желая ти успех. Мюр се кани да излиза в оставка, затова между другото дай му възможност да се бори при равни условия с другите съперници. Този брак може да спомогне за повишаването ти в службата. По-весело е да излезеш в оставка с такава другарка в живота като Мейбъл, отколкото с безрадостно вдовство и да няма кого другиго да обичаш освен себе си, особено когато имаш такъв нрав като Дейви!
— Аз се надявам, сър, че моята дъщеря ще направи разумен избор и струва ми се, тя вече се е спряла съвсем сигурно на Следотърсача. Впрочем аз ще й предоставя пълна свобода, макар че според мен непослушанието е почти толкова голямо престъпление, колкото и откритият бунт.
— Щом стигнете мястото, веднага прегледай боевите припаси и ги подсуши, ако има нужда. Те могат да се овлажнят през езерото. А сега още веднъж на добър час, сержанте. Бъди бдителен към този Джаспър и се съветвай с Мюр при всяка трудност. Ще ви чакам да се върнете след месец като победители.
— Бог да ви благослови, майор Дънкън. Ако нещо се случи с мене, вярвам, ще се погрижите да запазите доброто име на един стар войник.
— Разчитай на мене, Дънъм, все едно че разчиташ на приятел. Бъди нащрек, не забравяй, че ще влезеш в самата уста на лъва. Не, какъв ти лъв, в устата на коварния тигър, при това, без да очакваш каквато и да е помощ. Преброй и провери кремъците още сутринта. А сега довиждане, Дънъм, на добър път.
Сержантът стисна протегнатата ръка на началника си с подобаваща почтителност и те най-после се разделиха. Лунди забърза към подвижното си жилище, а Дънъм излезе от форта, спусна се към брега и се качи на лодката.
Дънкън Лунди беше прав, като каза, че няма по-мъчително чувство от недоверието. От всички чувства, на които е способен човек, това е най-вероломното по своето въздействие и най-коварното в своите проявления. С него трудно може да се пребори и най-благородната натура. Щом веднъж възникне недоверието, всичко ти се струва съмнително. Мислите се лутат в главата, без да могат да се спрат на нещо определено поради липсата на факти, и промъкне ли се веднъж недоверието, трудно може да се каже какви предположения ще се породят от него и докъде могат да те доведат лековерно приетите подозрения. Това, което преди ти се е струвало безобидно, приема оттенъка на вина, щом този размирен гост завладее съзнанието. Под влияние на страха и подозрителността всяка дума и всяка постъпка ти се представят в изопачен вид. И ако това е вярно при обикновените житейски въпроси, то двойно по-вярно е, когато става въпрос за военни или политически дела и когато съзнанието, че носи тежката отговорност за живота на хората, гнети разума на военачалника или политика. Ето защо не бива да смятаме, че след като се бе простил с началника си, сержант Дънъм можеше да забрави предписанията, които му бяха дадени. До този момент той високо беше ценил Джаспър, но сега недоверието се вмъкна между предишната му вяра в младежа и служебния му дълг. Той съзнаваше, че отсега нататък всичко зависи от неговата бдителност, затова, когато лодката се долепи до борда на „Вихър“, беше вече твърдо решил да не остави незабелязано нито едно движение и постъпка на младия моряк. Естествено сега сержантът виждаше нещата пречупени през собственото си настроение и той реши да вземе всички предохранителни мерки, които му диктуваха неговите привички, схващания и възпитание.
Веднага щом от „Вихър“ забелязаха, че лодката на сержанта, последния човек, когото очакваха на борда, се отделя от брега, вдигнаха котвата и кутерът с помощта на греблата обърна нос на изток. Няколко мощни загребвания, в които взеха участие и част от войниците, отправиха лекия плавателен съд към речното течение и то го понесе бавно навътре. Вятър все още нямаше. Стихна дори и почти неуловимото въздушно дихание, повяло откъм езерото при залез слънце.
На кутера цареше необичайна тишина.
Всички, които се намираха на борда, съзнаваха, че се впускат в едно опасно начинание с неизвестен край. Нощната тъмнина, чувството за дълг, късният час и тайнствената обстановка на самото отплаване придаваха на момента особена тържественост. За това спомагаше и навикът към дисциплина. Почти всички мълчаха, само от време на време някой се обаждаше, и то с приглушен глас. „Вихър“ бавно се отдалечаваше от брега, все още носен от течението на реката. После спря и зачака да задуха обичайният за това време брегови вятър. Измина половин час, а „Вихър“ продължаваше да стои неподвижно, като захвърлена във водата цепеница. Докато се извършваха всички тези незначителни промени в положението на кутера, въпреки пълната тишина, която цареше на него, не всички разговори бяха стихнали. Сержант Дънъм, след като първи се увери, че дъщеря му и нейната спътница се намират на горната палуба, въведе Следотърсача в задната каюта, затвори внимателно вратата и като се убеди, че никой не може да ги подслушва, подхвана разговора:
— Изминаха вече много години, откакто ти започна да делиш с мене всички трудности и опасности, които крие гората, приятелю.
— Да, сержанте, да. Ето защо понякога се безпокоя, че съм малко стар за Мейбъл. Та тя още не беше родена, когато ние с тебе, рамо до рамо, вече се биехме срещу французите.
— Това да не те тревожи, Следотърсачо. Аз бях почти на твоите години, когато най-после успях да склоня нейната майка да ми стане жена. Освен това Мейбъл е сериозно и разсъдливо момиче. За нея естествено най-важното от всичко е характерът на човека. Младеж като Джаспър Сладката вода никога не би могъл да спечели благоволението й, макар че е и млад, и хубав.
— А нима Джаспър мисли да се жени? — простичко, но сериозно попита Следотърсача.
— Надявам се, че засега не… Или поне дотогава, докато не докаже на всички, че е достоен да има жена.
— Джаспър е смел и доблестен младеж и в професията си няма равен на себе си. Той с пълно право може да си търси жена, както и всеки друг.
— Ще ти кажа прямо и откровено, Следотърсачо: доведох те тук, за да поговоря с тебе именно за този младеж. Майор Дънкън е получил някакви сведения, които са го навели на подозрението че Джаспър е предател и се е продал на врага. Аз бих искал да чуя твоето мнение по този въпрос.
— Не те разбирам.
— Казвам, че майорът подозира Джаспър в измяна, подозира го, че е шпионин на французите — най-лошото от всичко, че са го подкупили да ни предаде. Затова са предизвестили майора с писмо и той ме натовари да не изпускам из очи ни едно движение на младежа, защото се страхува, че ще се натъкнем на врага, когато най-малко ще го очакваме, и то по вина на Джаспър?
— Дънкън Лунди ли ти каза това, сержанте?
— Той самият, Следотърсачо, и макар че не исках да повярвам и една дума от цялото това обвинение срещу Джаспър, сега вече нещо отвътре ми подсказва, че не бива да му се доверявам. Ти вярваш ли в предчувствията, приятелю?
— В какво, сержанте?
— В предчувствията — един вид тайно предвиждане за нещата, които предстоят да се случат. Шотландците в нашия полк много вярват в предчувствията, а моето мнение за Джаспър така бързо се мени, че започвам да се чудя дали те действително не са прави в схващанията си.
— Но ти си разговарял с Дънкън Лунди за Джаспър и неговите думи са породили тези съмнения в душата ти.
— Не, ни най-малко. Докато разговаряхме с майора, моите чувства към момчето бяха съвсем други. Аз дори се опитах да го убедя, доколкото мога, че е несправедлив към Джаспър. Но сега виждам, че е безполезно да се мъчиш да отбегнеш от предчувствията и се боя, че подозренията на Лунди не са съвсем неоснователни.
— Не разбирам нищо от предчувствия, сержанте, но познавам Джаспър Сладката вода още от дете и имам такова доверие в неговата честност, каквото имам и в своята или в честността на Голямата змия, да речем.
— Но Голямата змия, Следотърсачо, не по-зле от всеки друг умее да устройва засади и какви ли не военни хитрости.
— Такава му е природата, сержанте, такава е природата на цялото му племе. Нито червенокожият, нито бледоликият могат да променят природата си. Но Чингачгук не е човек, чиито постъпки могат да будят предчувствия.
— Това е така. И аз самият днес сутринта не мислех нищо лошо за Джаспър. Но от момента, когато у мене се породиха тези предчувствия, струва ми се, Следотърсачо, че момчето ходи по палубата някак неестествено, не така бързо, какъвто му е навикът, че е мълчаливо, мрачно и замислено, като човек, на чиято съвест тежи нещо.
— Джаспър никога не е бил шумен. Той сам казва, че щом корабът шуми, нещо не му е в ред. И мастър Кап напълно е съгласен с това. Не, не, няма да повярвам на никакви подозрения срещу Джаспър, докато не получа доказателства. Повикай шурея си, сержанте, и нека го попитаме какво мисли и той по този въпрос. Да легнеш да спиш с подозрение към приятеля си, е все едно да си напълнил сърцето си с олово. Не вярвам на твоите предчувствия!
Сержантът се съгласи, макар да не виждаше особен смисъл в това, и Кап беше повикан да вземе участие в съвета. Тъй като Следотърсача беше по-сдържан и спокоен от приятеля си, той пое върху себе си задължението на посредник.
— Повикахме ви да дойдете тук, мастър Кап — започна той, — за да ви попитаме не сте ли забелязал нещо особено в поведението на Сладката вода тази вечер.
— Предвид на това, че се намираме върху прясна вода, аз не виждам нищо необикновено в постъпките му, Следотърсачо. Ако се намирахме върху солена вода, тогава много от тях биха ми се сторили неправилни.
— Да, да, знаем, че никога няма да се съгласите с момчето за начина, по който трябва да се управлява кутерът, но сега искаме да разберем вашето мнение по един съвсем друг въпрос.
И Следотърсача разправи на Кап за подозренията, които измъчваха сержанта, и за това, как се бяха породили те у него, след като бе разговарял за писмото с майор Дънкън.
— Младежът говори френски, нали?
— Да, казват, че говори френски по-добре, отколкото трябва — отвърна сержантът мрачно. — И Следотърсача знае, че това е така.
— Не мога да отрека, не мога — отговори Следотърсача, — след като всички го твърдят. Но това не може да служи за улика срещу човек като Джаспър. Аз самият говоря езика на мингосите, който научих, докато бях в плен у тези негодяи, но може ли някой да каже, че съм им приятел? Вярно е, че според индианските схващания не съм техен истински враг, но доколкото е допустимо за един християнин, аз наистина съм.
— Всичко това е вярно, Следотърсачо, ала Джаспър не се е научил да говори френски като пленник. Той знае този език още от детството си, тоест от годините, когато най-лесно можеш да въздействаш върху човешкото съзнание, когато се създават най-трайните представи и когато именно се оформя характерът на човека.
— Съвсем правилна забележка — додаде Кап. — Това именно е възрастта, когато се учи катехизис и други предмети, въздействащи на нравствеността. Забележката на сержанта показва, че той отлично познава човешката природа и аз съм напълно съгласен с него. Какво добро може да се очаква от един младеж, който плава тук по тази сладка вода и отгоре на това говори френски? Виж, Атлантическият океан е друго нещо. Там морякът има случай понякога да разговаря на този език с някой лоцман или с някой грамотен човек и аз не бих придал особено значение на това, макар че дори и там обикновено гледам с подозрение на оня, който добре знае френски. За Онтарио обаче това според мен е крайно подозрително обстоятелство.
— Но Джаспър е бил принуден да разговаря на френски с хората от отсрещния бряг — обади се Следотърсача. — Или според вас е трябвало през всичкото време да мълчи заради това, че там живеят французи?
— Да не искаш да кажеш, Следотърсачо, че това там на отсрещния бряг е Франция? — възкликна Кап, като посочи през рамо с палеца си към Канада. — Че този бряг на това сладководно езерце е Йорк, а отсрещният — Франция?
— Искам да ви кажа, че това тук е Йорк, а онова там Горна Канада и че тук се говори на английски, холандски и индиански, а там на френски и индиански. Дори мингосите са възприели много френски думи в своя език, но от това, разбира се, той не е станал по-добър.
— Съвършено вярно. А що за хора са тези мингоси, приятелю? — попита сержантът, като докосна рамото на Следотърсача с желание да подсили думите си, чиято правдивост започваше да му се струва все по-неоспорима. — Никой не ги познава по-добре от тебе, затова — кажи ми що за народ са те?
— Джаспър не е минго, сержанте.
— Той говори френски и в това отношение си прилича с мингосите. Братко Кап, не си ли спомняш някаква постъпка на този злочест младеж, що се касае до професията му, по която би могъл да бъде уличен в измяна?
— Не, сержанте, нищо особено не съм забелязал, макар че повечето време той си вършеше работата не както трябва. Един от неговите моряци например навиваше някакво въже обратно на часовниковата стрелка и когато го попитах какво прави, той ми отговори, че го „завивал“, но аз не съм сигурен, че в това имаше някакъв зъл умисъл, макар че французите навиват половината от такелажа си на обратната страна и може би затова казват, че „завиват“ въжето… А самият Джаспър пък затегна кливерфала на напречната греда вместо на мачтата, където му е мястото, поне според мнението на английските моряци.
— Няма нищо чудно, че Джаспър е възприел някои от способите за управляването на кораби от канадците, след като толкова дълго време е прекарал на другия бряг — намеси се Следотърсача. — Но да заимстваш идеи или думи, това още не значи, че си предател или изменник. Аз съм усвоил немалко неща от мингосите, но сърцето ми винаги си е останало с делауерите. Не, не, Джаспър е честен човек. Дори кралят би могъл да му довери короната си, както би я доверил на първородния си син, у когото най-малко от всички би се породила мисълта да я открадне, тъй като тя един ден така или иначе ще му принадлежи.
— Добре казано, добре казано — възкликна Кап, като стана и се изплю през прозорчето на каютата с вид на човек, който е почувствувал своята морална сила и между другото е свикнал да дъвче тютюн. — Красиво казано, Следотърсачо, но дяволски безсмислено. Първо, негово кралско величество не може никому да заема короната, тъй като това противоречи на законите на страната, според които той е длъжен винаги да я носи на главата си, за да може свещената му особа да се отличава от останалите хора, също както и шерифът на кораба е длъжен в открито море винаги да държи при себе си сребърното гребло. Второ, ако първородният син на негово величество пожелае да присвои кралската корона или да се сдобие с извънбрачно дете, според закона това ще се сметне за държавна измяна, тъй като и едното, и другото би нарушило реда на престолонаследството. Ето, както виждате, Следотърсачо, за да разсъждаваш правилно, трябва такелажът ти да е както подобава. Законът — това е разум, а разумът — това е философията, това е една тежка, здраво закрепена котва, а оттук следва, че короната се управлява от закона, разума и философията.
— Малко разбирам от тези неща, мастър Кап, но ще нарека Джаспър изменник само когато се уверя в това със собствените си очи и собствените си уши.
— Ето че пак грешите, Следотърсачо. Има много по-убедителни доказателства от тези, до които се стига чрез зрението и слуха. И това са фактите.
— Може в градовете и поселищата да е така, но не и тук на границата.
— Това е закон, установен от природата, а тя господства над всичко. Ето например, нашите чувства сега ни говорят, че малкият Джаспър в момента се намира на палубата и всеки от нас, ако се качи горе, може чрез зрението и слуха си да се убеди в това. Но ако после се окаже, че именно в този момент французите са получили някакво известие, което никой друг освен Джаспър не би могъл да им предаде, тогава ще трябва да повярваме в истината на туй обстоятелство и да признаем, че зрението и слухът са ни излъгали. Това може да ви го каже всеки законодател.
— Това е невъзможно — отвърна Следотърсача, — защото противоречи на действителността.
— Напротив, много е възможно дори, достойни ми водачо, това е закон неоспорим, закон държавен, кралски закон и като такъв ние всички сме длъжни да го зачитаме и съблюдаваме. Аз бих обесил собствения си брат въз основа на такова доказателство, без да държа сметка за никакво родство, сержанте.
— Кой знае доколко това може да се отнесе до Джаспър, но, струва ми се, че мастър Кап е прав в тълкуването на закона, Следотърсачо. В такива случаи фактите са много по-силни от нашите чувства. Ние сме длъжни да бъдем бдителни и нищо подозрително да не убегне от погледа ни.
— А, ето че си спомних! — продължи Кап, като отново се изплю през прозорчето. — Тази вечер, веднага след като се качихме на борда, се случи нещо крайно подозрително — едно „доказателство“, което може да послужи като тежка улика срещу момчето. Джаспър собственоръчно издигаше кралския флаг и, правейки се, че гледа Мейбъл и жената на войника, докато даваше нареждане да ги заведат в каютата им, го изпусна.
— Това може да е било случайно — отвърна сержантът. — Подобно нещо ми се е случвало и на мене. Освен това флагът се задвижва чрез макара и може да се издигне правилно, или не, в зависимост от това как младежът ще държи въжето.
— „Чрез макара“ — с презрение възкликна Кап. — Бих желал, сержант Дънъм, да те науча правилно да употребяваш тези изрази. Ако ти наричаш флаговия скрипец макара, то аз спокойно мога да нарека твоята алебарда абордажна кука. Вярно е, че при издигането едната страна винаги може да заяде, но след като ти сподели с мен съмненията си, тази история със знамето ми се струва едно подозрително обстоятелство и аз няма да я изпускам из ума си. Надявам се обаче, че няма да забравим да вечеряме, та ако ще и целият трюм да е пълен догоре с изменници.
— Вечерята ще бъде раздадена навреме, братко Кап. Но аз ще разчитам на твоята помощ и се надявам ти да поемеш управлението на „Вихър“, ако се случи нещо, което би ме принудило да арестувам Джаспър.
— Няма да те разочаровам, сержанте, и тогава всъщност ще видим на какво е способен този кутер, защото се страхувам, че досега това е било само въпрос на догадки.
— А аз — каза Следотърсача с дълбока въздишка — поддържам твърдо убеждението си, че Джаспър е невинен и ви препоръчвам да действаме открито, да попитаме младежа, и то незабавно, предател ли е, или не е. За мен Джаспър Уестърн стои над всякакви предчувствия и обстоятелства.
— Това в никакъв случай няма да стане — отвърна сержантът. — Отговорността за всичко лежи върху мен и аз моля и заповядвам да не говорите нищо с никого без мое знание. Ще се оглеждаме внимателно и ще отбелязваме всяко обстоятелство.
— Да, да, най-главното е обстоятелството — додаде Кап. — Едно обстоятелство струва повече от петдесет други доказателства. Такъв е законът на страната. Мнозина са били обесени въз основа единствено на обстоятелствата.
Разговорът се прекрати и тримата скоро се върнаха на палубата. Всеки от тях беше склонен да преценява поведението на заподозрения Джаспър, черпейки от своя жизнен опит.