Ан Райс
Вампирът Виторио (14)

ГЛАВА 14
ПРЕЗ МЪТНО ОГЛЕДАЛО

Тя не излъга. Онази нощ поехме към дома на баща ми. За нас пътуването не беше нищо особено, но за един смъртен това бяха много мили, а в онези запустели земи още не се бе разчуло, че заплахата от нощните демони, вампирите на Флориан, не съществува. Всъщност имаше голяма вероятност моите ферми да са още безлюдни, защото хората, които бяха избягали от Санта Мадалена, разказваха ужасяващи истории, които се носеха из хълмове и долини от уста на уста.

Не ми отне много време, обаче, да разбера, че големият замък на моята фамилия е обитаван от хора. Цяла орда от войници и свещеници работеше усилено в него.

Когато изпълзяхме над огромната ограда след полунощ, открихме, че всички мои мъртви роднини са погребани подобаващо, положени в подходящите каменни ковчези под параклиса, а имуществото на дома — цялото му огромно богатство, липсва. Бяха останали едва няколко каруци, а всички останали вероятно вече пътуваха на юг.

Малцината, които спяха в сервизните помещения на иконома на баща ми, водеха сметките в банката на Медичите и аз се промъкнах на пръсти сред мъждукащата светлина, която хвърляше звездното небе, и прегледах документите, които бяха оставили да съхнат.

Цялото наследство на Виторио ди Раниари беше събрано и описано и щеше да бъде преместено във Флоренция на негово име, където да се съхранява на сигурно място от Козимо до момента, в който Виторио ди Раниари навърши двадесет и четири години, когато ще е способен да отговаря за себе си като мъж.

Само неколцина войници спяха в казармите. Едва няколко коня бяха настанени в конюшните. Едва няколко оръженосци и слуги спяха недалеч от господарите си.

Очевидно, тъй като огромният замък нямаше стратегическо значение за властите в Милано, Германия, Франция, Флоренция или за самия папа, не го реставрираха или ремонтираха, а просто го затваряха.

Много преди разсъмване ние напуснахме дома ми, но преди да тръгнем, се сбогувах с гроба на баща ми.

Знаех, че ще се върна. Знаех, че скоро дърветата ще превземат планината, за да достигнат до стените. Знаех, че тревата ще израсте нависоко през цепнатините и пролуките в калдъръма. Знаех, че хората ще престанат да обичат това място, както бяха престанали да обичат толкова много руини в околността.

Тогава щях да се върна. Щях да дойда отново.

Онази нощ двамата с Урсула излязохме на лов в района, за да уловим неколцината разбойници, които успяхме да открием в гората и избухнахме във весел смях, когато ги заловихме и ги смъкнахме от конете им. Това се превърна в разюздано пиршество.

— А сега накъде, милорд? — попита моята годеница, щом утринта наближи. Отново бяхме открили пещера, в която да се подслоним — дълбоко и закътано място, пълно с трънливи лози, които почти не дращеха жилавата ни кожа, и щяхме да останем под було от диви боровинки, които да ни скрият от всички погледи, включително и този на огромното изгряващо слънце.

— Към Флоренция, любов моя. Трябва да отида там. И по нейните улици никога няма да изпитваме глад, или да ни открият, а има неща, които трябва да видя със собствените си очи.

— Но какви са тези неща, Виторио? — попита тя.

— Картини, любов моя, картини. Трябва да видя ангелите от картините. Трябва да се изправя пред тях, така да се каже.

Тя беше доволна. Никога не бе виждала великия град Флоренция. Целия си нещастен вечен живот на ритуали и дворцова дисциплина беше прекарала затворена в планината и сега лежеше до мен, мечтаейки за свобода, за ослепителни сини, зелени и златисти цветове, така различни от тъмночервеното, в което все още беше облечена. Лежеше до мен и ми вярваше, а що се отнася до мен самия, аз не вярвах в нищо.

Само облизах човешката кръв по устните си и се запитах колко ли време ще прекарам на тази земя, преди някой да отреже главата ми с бързия си, безпогрешен меч.