Ан Райс
Вампирът Виторио (13)

ГЛАВА 13
НЕВРЪСТНА НЕВЕСТА

Не подпалихме Санта Мадалена. Оказа се твърде приятно да ловуваме из града. На третата нощ вече бях престанал да плача по изгрев-слънце, когато двамата се оттегляхме, потънали в обятията си, в нашата скрита и недостижима пещера.

А до третата нощ жителите на града узнаха какво ги е сполетяло — че тяхната хитра сделка с Дявола ги е връхлетяла със страшна сила — и изпаднаха в паника. Беше невероятно забавна игра да ги надхитряш, да се спотайваш сред множеството сенки, които изпълваха криволичещите им улици и да разбиваш и най-необичайните им и сложни ключалки. В ранните часове, когато никой не смееше да помръдне, а благият францискански свещеник бе коленичил буден в килията си, изричайки молитвите си и молейки Бога да му позволи да разбере онова, което се случва — същият свещеник, нали го помните, който се бе сприятелил с мен в хана и по време на обяда ме предупреди, но не гневно както своя доминикански брат, а съвсем любезно — та докато този свещеник се молеше, аз се промъкнах във францисканската църква и също започнах да се моля.

И всяка нощ си казвах същото, което един мъж си казва под нос, когато си ляга със своята развратна блудница: „Още една нощ, Господи, и ще отида да се изповядам. Още една блажена нощ, Господи, и ще се прибера у дома при жена си.“

Жителите на града нямаха никакви шансове срещу нас.

Онези умения, които не бях усвоил от само себе си или чрез експерименти, ми бяха предавани от моята любима Урсула с търпение и грациозност. Можех да чета мисли, да откривам греха и да го поглъщам с бързо движение на езика, докато смучех кръвта на някой ленив и лъжлив търговец, който навремето бе предоставил собствените си крехки деца на мистериозния господар Флориан, за да запази спокойствието си.

Една нощ установихме, че жителите на града са идвали през деня в запустелия замък. Имаше доказателства, че някой е влизал набързо, а почти нищо не бе откраднато или разместено. Колко ли се бяха уплашили от ужасните светци, които все още стояха от двете страни на пиедестала на Падналия Луцифер в църквата. Не бяха взели златните свещници или старата дарохранителница, в която с опипване открих едно спаружено човешко сърце.

При последното ни посещение в Двора на рубинения граал взех обгорените и втвърдени глави на вампирите от дълбоката изба и подобно на канара от камъни ги изхвърлих през прозорците от цветно стъкло. И този последен остатък от великолепното изкуство на замъка изчезна.

Двамата с Урсула бродехме из спалните на замъка, които никога не бях зървал дори във въображението си, и тя ми показа залите, в които членовете на Двора се бяха събирали да играят на зарове или шах, или да слушат камерни музикални състави. На места виждахме доказателства за откраднати вещи — някое покривало, свалено от леглото, паднала възглавница на пода.

Но по всичко личеше, че градските жители изпитват повече страх, отколкото алчност. Бяха взели съвсем малко неща от замъка.

И тъй като ние продължавахме да ги преследваме и умело да ги побеждаваме, те започнаха да напускат Санта Мадалена. Магазините зееха отворени, когато вървяхме из празните улици посред нощ, прозорците не бяха залостени, а люлките висяха празни. Доминиканската църква беше разпусната и опразнена, а каменният олтар го нямаше. Страхливите монаси, които не бях благоволил да даря с бърза смърт, бяха напуснали стадото си.

За мен тази игра стана още по-ободряваща, понеже онези, които останаха, бяха свадливи и алчни, и отказваха да се предадат без борба. Беше лесно да различиш невинните, които се уповаваха във вярата на среднощната светлина или в закрилата на светците, от онези, които бяха имали вземане-даване с Дявола и сега неспокойно бдяха в мрака с меч в ръка.

Обичах да разговарям с тях, да влизам в словесни двубои с тях, докато ги убивам.

— Нима си мислеше, че играта ти ще продължи вечно? Мислеше, че онова, което си таил, няма да се обърне срещу теб?

Що се отнася до моята Урсула, на нея не й достигаше смелост за такива игри. Не можеше да понася гледката на страданията. Тя бе успяла да изтърпи някогашното кърваво причастие в замъка единствено благодарение на музиката, тамяна и върховната власт на Флориан и Годрик, които я бяха посветили в него постепенно.

Нощ подир нощ, докато градът постепенно се опразваше, а фермите опустяваха, докато Санта Мадалена — градът, в който се обучавах, се рушеше все повече, Урсула започна да се занимава с осиротели деца. Понякога сядаше на стълбите пред църквата и люлееше някое бебе, гукаше му и му разказваше приказки на френски.

Пееше стари латински песни от дворовете от нейните времена, които датираха от преди двеста години, както ми каза, и разказваше за битки във Франция и Германия, чиито имена не ми говореха нищо.

— Не си играй с децата — рекох. — Те ще го запомнят. Ще запомнят нас.

Изминаха две седмици, преди общността да бъде непоправимо унищожена. Останаха само сираците и неколцина много стари хора, както и францисканският свещеник и неговият баща, старчето с вид на елф, което нощем седеше в осветената си стая и играеше карти срещу себе си, сякаш дори и не подозираше какво се случва.

Трябва да е било на петнадесетата нощ, когато пристигнахме в града и веднага разбрахме, че са останали само двама души. Чувахме дребния старец, който си тананикаше в празния хан, чиито врати бяха отворени. Беше много пиян и мократа му розова глава блестеше на светлината на свещите. Трупаше картите на масата в кръг, редейки пасианс, наречен „часовник“.

Францисканският свещеник седеше до него. Когато влязохме в хана, той вдигна поглед към нас, смел и спокоен.

Изпитвах глад, опустошителен глад за тяхната кръв.

— Аз не ви казах името си, нали? — попита ме той.

— Не, не го направихте, отче — рекох.

— Джошуа — рече той. — Това е името ми, Фра Джошуа. Всички останали жители на града се върнаха в Асизи и взеха със себе си последните деца. Предстои им дълъг път на юг.

— Зная, отче — отвърнах. — Бил съм в Асизи, молил съм се в храма на свети Франциск. Кажи ми, отче, когато ме погледнеш, виждаш ли ангели да кръжат около мен?

— Защо да виждам ангели? — попита той тихо. Премести погледа си от мен към Урсула. — Виждам красота, виждам младост, струяща от лъскава слонова кост. Но не виждам ангели. Никога не съм виждал.

— Аз съм виждал веднъж — рекох. — Може ли да седна?

— Както желаеш — отвърна той. Наблюдаваше ни и се изправи в твърдия, обикновен дървен стол, докато аз се настаних срещу него почти както в онзи ден, само че сега не се намирахме в благоуханната беседка под слънцето, а вътре, в самия хан, където светлината на свещите придаваше повече обемност и повече топлина.

Урсула ме погледна смутено. Не знаеше какво се върти в мислите ми. Никога не я бях виждал да говори с човешко същество, с изключение на мен самия и децата, с които си бе играла — с други думи, само с онези, за които сърцето й бе трепнало и които нямаше намерение да погубва.

Не можех да предположа какво мисли за дребния мъж и неговия син, францисканския свещеник.

Старецът побеждаваше в играта на карти.

— Ето, видя ли, нали ти казах. Какъв късмет имаме! — каза той. Събра мазните, разпилени карти, за да ги разбърка и да поднови играта.

Свещеникът го погледна с изцъклени очи, сякаш не можеше да се вземе в ръце, дори и за да заблуди и успокои стария си баща, а после погледна към мен.

— Видях онези ангели във Флоренция — рекох — и ги разочаровах, наруших клетвата си пред тях и изгубих душата си.

Той рязко се извърна от баща си към мен.

— Защо го проточваш толкова? — попита.

— Няма да ви сторя зло. Нито моята спътница — рекох. Въздъхнах. Вероятно на този етап от разговора бих посегнал към чашата или халбата, за да пийна. Гладът ми причиняваше болка. Питах се дали и Урсула страда от жаждата. Втренчих се във виното на свещеника, което вече не значеше нищо за мен, нищо, погледнах лицето му, което се потеше на светлината на свещите, и продължих:

— Искам да знаеш, че ги видях, че говорих с тях, с ангелите. Те опитаха да ми помогнат да унищожа онези чудовища, които владееха този град и душите на местните хора. Искам да го знаеш, отче.

— Защо, синко, защо ми го казваш?

— Защото те бяха прекрасни и истински като нас, а ти ни видя. Ти си виждал дяволски неща; виждал си леност и предателство, страх и измама. В момента виждаш демони, вампири. Е, искам да знаеш, че аз със собствените си очи видях ангели, истински ангели, прекрасни ангели и те бяха по-възхитителни, отколкото бих могъл да ги опиша с думи.

Той дълго ме гледа умислено, а после погледна Урсула, която седеше разтревожена и вдигнала поглед към мен, много уплашена, че ще пострадам прекомерно, и след това каза:

— Защо ги разочарова? Преди всичко, защо са дошли с теб и щом си имал подкрепата на ангелите, защо си се провалил?

Аз свих рамене. Усмихнах се.

— В името на любовта.

Той не каза нищо.

Урсула опря глава на ръката ми. Усетих как разпуснатата й коса се разстла по гърба ми, когато тя се отпусна върху ми с цялата си тежест.

— В името на любовта! — повтори свещеникът.

— Да, а също и в името на честта.

— Чест.

— Никой не би го разбрал. Бог няма да го приеме, но е вярно. И така, отче, кое е онова, което ни разделя — тебе и мене, и жената, която седи до мен? Какво стои помежду ни — двете страни — почтения свещеник и двата демона?

Дребният старец внезапно се засмя. Беше подредил невероятна поредица от карти.

— Виж това! — каза той. Погледна ме с малките си хитри очички. — О, ти зададе въпрос, прости ми. Знам отговора.

— Така ли? — попита свещеникът, обръщайки се към дребния старец. — Знаеш отговора?

— Разбира се, че го знам — отвърна баща му. Извади още една карта. — Това, което сега ги дели от добрата изповед е слабостта и страхът от Ада, ако се наложи да се отрекат от живота си.

Свещеникът смаяно погледна баща си. Аз също.

Урсула не каза нищо. После ме целуна по бузата.

— Да ги оставим сега — прошепна. — Санта Мадалена вече не съществува. Да вървим.

Вдигнах поглед и огледах притъмнялата стая в хана. Погледнах старите бурета, С натрапчиво смущение и ужасяваща мъка гледах всички вещи, използвани и докосвани от хора. Погледнах едрите ръце на свещеника, скръстени на масата пред мен. Погледнах космите по ръцете му, а след това плътните му устни и големите му, насълзени и натъжени очи.

— Ще приемеш ли това, което ти казах? — прошепнах. — Тази тайна, за ангелите? Че съм ги видял? А и ти, ти виждаш какъв съм, и следователно знаеш, че съм наясно за какво говоря. Видях крилата им, видях ореолите им, видях белите им лица и меча на могъщия Мастема, и тъкмо те ми помогнаха да превзема замъка и да убия всички демони освен този тук, тази невръстна невеста, която е моя.

— Невръстна невеста — прошепна тя. Това и достави удоволствие. Погледна ме, потънала в размисли, и затананика някаква нежна и стара мелодия, една от онези песнички от нейното време.

Заговори ми, шепнейки настойчиво и убедително, като в същото време стискаше ръката ми:

— Хайде, Виторио, остави тези мъже на мира и ела с мен, за да ти разкажа как наистина бях невръстна невеста. — Тя погледна свещеника с някакво ново оживление. — Да, бях. Дойдоха в замъка на баща ми и ме откупиха за невеста, казаха, че трябва да съм девица и доведоха акушерки, които носеха леген с топла вода, прегледаха ме и казаха, че съм девица. Едва тогава Флориан ме взе. Аз бях негова невеста.

Свещеникът я гледаше втренчено, сякаш не би успял да помръдне, ако речеше да го направи, а старецът просто вдигаше поглед от време на време, развеселен, и кимаше, докато я слушаше, без да прекъсва играта на карти.

— Можете ли да си представите ужаса, който изживях? — попита ги тя. Погледна ме и отметна косата си през рамо. Тя отново беше вълниста заради плитките, на които я бе сплела по-рано. — Можете ли да си представите как се качих в леглото и видях кой е женихът ми, онова бяло същество, онова безжизнено същество, каквито ние изглеждаме в очите ви?

Свещеникът не каза нищо в отговор. Очите му бавно се наляха със сълзи. Сълзи!

Те представляваха прекрасна човешка, гледка — безкръвни, кристално чисти и така разкрасяваха старото му, отпуснато лице, с неговите провиснали бузи и месести устни.

— А след това ме заведоха в разрушен параклис — каза тя, — безлюдно място, пълно с паяци и мишки и там, пред осквернения олтар, ме съблякоха гола, положиха ме до него и ме направиха негова жена.

Тя пусна ръката ми, а нейните две ръце описаха широка прегръдка.

— О, имах воал, огромен и дълъг красив воал, и рокля от толкова фина коприна на цветя, а той разкъса всичко това и най-напред ме взе със своя безжизнен, безплоден и твърд като камък член, а след това с кучешките си зъби, съвсем същите като тези, които аз имам сега. О, каква сватба, а баща ми ме беше дал за това.

По бузите на свещеника се стичаха сълзи.

Аз я гледах, скован от мъка и гняв — гняв, насочен срещу един демон, когото вече бях убил, гняв, за който се надявах да си пробие път през тлеещите въглени на Ада и да го сграбчи с пръсти като нагорещена маша.

Не казах нищо.

Тя повдигна вежда и наклони глава.

— Той се отегчи от мен — каза тя, — но никога не престана да ме обича. Беше нов в Двора на рубинения граал, млад господар, който постоянно се стремеше да увеличи силата си и любовните си преживявания! А по-късно, когато го помолих за живота на Виторио, той не можа да ми откаже заради клетвите, които си бяхме разменили на онзи каменен олтар преди толкова много години. След като позволи на Виторио да си отиде от нас, след като нареди да го захвърлят във Флоренция, убеден, че е луд и съсипан, Флориан ми запя песни, сватбени песни. Рецитираше старите стихове, сякаш любовта ни можеше да бъде възкресена.

Закрих челото си с дясната ръка. Не можех да понеса да плача с кървавите сълзи, които текат от очите ни. Не можех да понеса да виждам пред себе си, сякаш бе нарисувана от Фра Филипо, любовната история, за която разказваше.

Свещеникът проговори:

— Вие сте деца — каза той. Едната му устна трепереше. — Просто деца.

— Да — каза тя уверено с изискания си глас и със слаба, утвърдителна усмивка. Хвана лявата ми ръка в своята и я потърка силно и нежно. — Деца навеки. Но и Флориан беше просто един млад мъж, самият той беше просто един млад мъж.

— Виждал съм го веднъж — рече свещеникът, а гласът му бе пресипнал от плача, но нежен. — Само веднъж.

— И знаеше? — попитах аз.

— Знаех, че съм безсилен и вярата ми е отчаяна, че съм окован във вериги, които не мога да разхлабя или счупя.

— Да вървим сега, Виторио, не го карай да плаче повече — каза Урсула. — Хайде, Виторио. Да си вървим оттук. Тази нощ нямаме нужда от кръв и не можем да им причиним зло, не можем дори…

— Не, любима, никога — рекох й. — Но приеми моя дар, отче, моля те, единственото неопетнено нещо, което мога да ти дам — моето твърдение, че съм видял ангелите и че те са ме подкрепили, когато съм бил слаб.

— А няма ли да приемеш моето опрощение, Виторио? — попита той. Гласът му се извиси, а гърдите му сякаш се разшириха. — Виторио и Урсула, приемете моето опрощение.

— Не, отче — рекох. — Не можем да го приемем. Не го искаме.

— Но защо?

— Защото, отче — отвърна любезно Урсула, — възнамеряваме да съгрешим отново, възможно най-скоро.