Ан Райс
Вампирът Виторио (10)

ГЛАВА 10
В КОЯТО РАЗГОВАРЯМ С НЕВИННИТЕ И СИЛНИ БОЖИ СИНОВЕ

Щях да потъна в Дълбок сън, да, но едва много по-късно. Онова, което последва, бе някаква непонятна, приказна фантазия със закрилящи образи. Бях внесен в манастира „Сан Марко“ от един едър монах и неговите помощници. Едва ли би се намерило по-добро място за мен в цяла Флоренция — може би като изключим дома на Козимо — от доминиканския манастир „Сан Марко“.

И така, в цяла Флоренция аз познавам много великолепни сгради и такъв разкош, че дори и тогава, като момче, не можех да подредя в съзнанието си всички богатства, които се простираха пред очите ми.

Но никъде, струва ми се, няма по-спокоен манастир от „Сан Марко“, който съвсем наскоро бе реставриран от дълбоко смирения и порядъчен Микелоцо по повеля на Козимо Старши. Той имаше дълга и многовековна история във Флоренция, но едва неотдавна бе предоставен на доминиканците и се отличаваше с определена величественост, каквато никой друг манастир не притежаваше.

Както бе известно на цяла Флоренция, Козимо бе пръснал цяло състояние за „Сан Марко“, вероятно като компенсация за парите, които бе натрупал от лихварство, защото като банкер той получаваше лихви и следователно беше лихвар, но в такъв случай това се отнасяше и за онези от нас, които бяхме вложили парите си в банката му.

Каквато и да бе истината, Козимо, нашият capo, нашият верен предводител, обичаше това място и го бе отрупал с многобройни съкровища, но преди всичко с невероятно хармонични нови постройки.

Неговите хленчещи хулители — хора, които не вършат нищо величествено и подлагат на съмнение всичко, което не се намира във вечна разруха, казваха за него:

— Той дори е поставил герба си в тоалетните на монасите.

Неговият герб, между впрочем, представлява щит с пет изпъкнали топки отгоре, а тяхната символика се тълкува по най-различни начини, но онова, което всъщност казваха враговете му, бе: Козимо е окачил топките си в тоалетните на монасите. Ех, де да имаха този късмет враговете му да притежават такива тоалетни или такива топки.

Колко по-умно би било от страна на тези мъже да изтъкнат, че Козимо често прекарваше много дни в този манастир, потънал в размисъл и молитви, и бившият му игумен, който беше голям негов приятел и съветник — Фра Антонио — понастоящем беше архиепископ на Флоренция.

О, достатъчно за невежите, които и до ден днешен, когато са изминали петстотин години оттогава, продължават да разказват лъжи за Козимо.

Докато минавах под портата, си мислех: „Какво, за Бога, да кажа на хората в този Дом Господен?“

Веднага щом тази мисъл изхвръкна от сънената ми глава и, опасявам се, от опиянената ми сънена уста, чух смеха на Рамиел в ухото си.

Опитах се да видя дали е до мен. Но отново ми се гадеше и говорех несвързано, а главата ми бе замаяна и успях само да разбера, че сме влезли в най-спокойния и приятен манастир.

Слънцето така изгаряше очите ми, че още не можех да благодаря на Бога за красотата на квадратната зелена градина, разположена в центъра на манастира, но видях съвсем ясно и с удоволствие ниските извити арки, сътворени от Микелоцо — арки, които образуваха нежни, безцветни и скромни сводове над главата ми.

А и спокойствието, постигнато от изчистените колони, с техните малки, извити йонийски капители — всичко това подсилваше чувството ми за безопасност и покой. Пропорциите винаги са били дарбата на Микелоцо. Той разгръщаше в пространството нещата, които строеше. А тези широки просторни лоджии бяха негов отличителен знак.

Нищо не бе в състояние да заличи спомена ми за устремените към небето островърхи готически арки на френския замък, който видях на север, за неговите филигранни каменни върхове, които сякаш сочеха с неприязън Всевишния. И макар да знаех, че недооценявам тази архитектура и нейната символика — защото несъмнено преди да бъде завзет от Флориан и неговия Двор на рубинения граал, замъкът е бил сътворен от всеотдайността на французите и германците към Бога — все още не можех да избия от главата си тази омразна гледка.

Стараейки се отчаяно да не избълвам отново съдържанието на стомаха си, аз отпуснах ръцете и краката си, когато видях това флорентинско имение.

Едрият като мечок монах ме носеше с яките си ръце надолу, надолу из манастира, покрай жарката градина, като ми се усмихваше сияйно с привичната си вкоренена доброта, а в това време се появиха и други монаси в развети черно-бели одежди, със слаби ведри лица, които ни наобиколиха от всички страни, макар че се движехме бързо. Не можах да видя моите ангели.

Но тези мъже най-силно наподобяваха ангели измежду всички останали хора на този свят.

Скоро разбрах — благодарение на предишните ми посещения в това славно място — че не ме водят в сиропиталището, където раздаваха лекарства на болните флорентинци, нито в странноприемницата, която винаги бе препълнена с хора, които идваха да правят жертвоприношения и да се молят, а нагоре по стълбите към самия коридор между монашеските килии.

С болезнено оцъклен поглед, след като дъхът ми секна от тази красота, в горния край на стълбите по протежение на стената видях фреската на Фра Джовани „Благовещение“.

Моята картина, „Благовещение“! Моят безспорен фаворит, картината, която за мен означаваше повече от всеки друг религиозен мотив.

И наистина, това не бе геният на моя неудържим Филипо Липи, не, но беше моята картина и несъмнено бе знамение, че никой демон не може да прокълне нечия душа с отровата на насила пролятата кръв.

И кръвта на Урсула ли ти вляха насила? Ужасна мисъл. Постарай се да не си припомняш как нежните й пръсти се отдръпват от теб, глупако, пиян глупако, постарай се да не си припомняш устните й и дългата, плътна кървава целувка, която прониква в отворената ти уста.

— Погледнете я! — извиках. Посочих картината с отпуснатата си ръка.

— Да, да, имаме много такива — каза огромният като мечок и усмихнат монах.

Разбира се, Фра Джовани я бе нарисувал. Кой не би го разбрал с един поглед? Освен това аз го знаех. А Фра Джовани — нека още веднъж ви напомня, че става въпрос за Фра Анджелико от онези времена — бе сътворил сурови, успокояващи и нежни, но съвсем прости образи на ангела и Девата, потънали в смирение и без никаква украса, а самото посещение се извършваше сред ниски, заоблени арки, каквито се срещаха в манастира, от който току-що бяхме дошли.

Когато едрият монах ме завъртя настрани, за да ме въведе по широкия коридор — а той беше доста широк, и ми се стори така излъскан, аскетичен и красив — опитах се да изрека няколко думи, докато образът на ангела още витаеше в съзнанието ми.

Исках да кажа на Рамиел и Сетей, ако все още бяха с мен, да видят, че крилата на Гавраил имаха само най-обикновени цветни ивици и да обърнат внимание, че дрехата му се спуска в симетрични, покорни гънки. Разбирах всичко това, както и пищния разкош на Рамиел и Сетей, но отново бръщолевех безсмислици.

— Ореолите — рекох. — Вие двамата, къде сте? Ореолите ви кръжат над главите ви. Видях ги. Видях ги на улицата и на картините. Но погледнете как в картината на Фра Джовани ореолът е плосък и заобикаля нарисуваното лице, един твърд и златист диск на фона на картината.

Монасите се засмяха.

— На кого говорите, синьор Виторио ди Раниари? — попита един от тях.

— Замълчи, момче — рече едрият монах, а гръмкият му басов глас отекваше в тялото ми през подобните му на буре гърди. — Намираш се под нашите топли грижи. А сега трябва да замълчиш, погледни там — това е библиотеката, виждаш ли как работят монасите ни?

Те бяха горди с това, нали? Дори докато се придвижвахме и аз бих могъл да повърна върху безупречния под, монахът се завъртя, за да мога да погледна през отворената врата дългото помещение, препълнено с книги и работещи монаси. Но видях също и сводестия таван на Микелоцо, който не се извисяваше към небето, а нежно се спускаше над главите на монасите и позволяваше над тях да се издигнат потоци от светлина и въздух.

Сякаш имах видения. Виждах многобройни и разтроени фигури на места, където трябваше да има само по една, а за миг дори зърнах като в мъгла хаотично преплетени ангелски крила, а овалните лица се извърнаха и се взряха в мен през булото на тази свръхестествена потайност.

— Виждате ли? — бе единственото, което успях да кажа. Трябваше да се добера до тази библиотека и да открия в нея текстове, които дефинират демоните. Да, не се бях отказал! О, не, аз не бях бръщолевещ идиот. На помощ ми се бяха притекли самите Божии ангели. Щях да заведа Рамиел и Сетей там вътре и да им покажа текстовете.

Знаем, Виторио, заличи картините от съзнанието си, защото ние ги виждаме.

— Къде сте? — извиках.

— Тишина — казаха монасите.

— Но ще ми помогнете ли да се върна там и да ги убия?

— Говориш несвързано — казаха монасите.

Козимо бе покровител на тази библиотека. След смъртта на Николо де Николи, забележителен колекционер на книги, с когото неведнъж бях разговарял в книжарницата на Васпасиано, всичките му религиозни книги, а вероятно и други, бяха дарени от Козимо на този манастир.

Щях да ги открия там, в тази библиотека, и да намеря доказателства в текстовете на свети Августин или Тома Аквински за демоните, с които се бях борил.

Не. Не бях луд. Не се бях отказал. Не бях някакъв бръщолевещ идиот. Само да можеше слънцето, което нахлуваше през високите малки прозорци на това просторно място да престане да прежуря очите ми и да изгаря ръцете ми.

— Тихо, тихо — каза едрият монах, все така усмихнат. — Издаваш такива звуци, сякаш си бебе. Хххх. Гу-гу. Чуваш ли? Чуй ме сега, в библиотеката кипи работа. Днес е отворена за посетители и всички работят усилено.

Той зави едва няколко крачки, след като отминахме библиотеката и ме въведе в една килия.

— Тук долу. — продължи да говори, сякаш прилъгваше непослушно дете. — Само на няколко крачки се намира килията на игумена, и познай кой е там точно сега? Архиепископът.

— Антонио — прошепнах.

— Да, да, произнесе го правилно. Нашият някогашен Антонио. Е, той е тук, и познай защо?

Бях твърде замаян, за да отвърна. Останалите монаси ме наобиколиха. Подсушиха ме със студени кърпи. Пригладиха косата ми назад.

Килията беше чиста и голяма. О, само ако можеше слънцето да престане да свети. Какво ми бяха сторили онези демони, нима ме бяха превърнали в полу-демон? Дали да се осмеля да поискам огледало?

След като ме положиха върху едно голямо, меко легло на това топло и чисто място, аз напълно загубих контрол над ръцете и краката си. Отново бях болен.

Монасите ме обслужиха със сребърен леген. Слънчевата светлина ярко озаряваше един стенопис, но за мен бе непоносимо да погледна искрящите фигури, не и сред тази болезнена светлина. Стори ми се, че в килията има и други фигури. Дали бяха ангели? Видях някакви прозрачни същества да се носят из въздуха, потрепвайки, но не успях да различа ясни очертания. Единствено стенописът, който пламтеше на стената като ярко цветно петно, изглеждаше материален, действителен, истински.

— Нима завинаги са причинили това на очите ми? — попитах. Стори ми се, че зърнах ангелска фигура на вратата на килията, но не беше нито Сетей, нито Рамиел. Дали имаше ципести крила? Сатанински крила? Потръпнах от ужас.

Но фигурата изчезна. Шумолеше и шепнеше.

Ние знаем.

— Къде са моите ангели? — попитах. Започнах да викам. Изрекох на глас имената на баща ми и неговия баща, както и на всички Раниари, които успях да си припомня.

— Шшш — каза младият монах. — Козимо е уведомен, че си тук. Но това е един ужасен ден. Помним баща ти. Хайде сега да свалим тези мръсни дрехи.

Главата ми се въртеше. Стаята бе изчезнала.

Потънал в някакъв пиянски сън, аз я зърнах, Урсула, моята спасителка. Тичаше из цъфналата поляна. Кой я преследваше и я гонеше надалеч от кимащите, преплетени цветя? Пурпурните ириси около нея се смачкаха под краката й. Тя се извърна. Недей, Урсула! Не се обръщай. Не виждаш ли онзи пламтящ меч?

Пробудих се в топла вана. Нима това бе прокълнатият купел? Не. Смътно видях стенописа, светите фигури, а непосредствено до мен осезаемите, живи монаси, които ме бяха наобиколили и коленичили върху каменния под със запретнати широки ръкави, докато ме къпеха в топлата, благоуханна вода.

— Ах, този Франческо Сфорца — говореха си те на латински. — Да нахлуе в Милано и да завземе Херцогството! Сякаш Козимо нямаше достатъчно грижи и без Сфорца да извърши такова нещо.

— Направил го е? Превзел е Милано? — попитах.

— Какво каза? Да, синко, така е. Той наруши мира. А и семейството ти, цялото ти клето семейство, избито от онези мародери; не си мисли, че ще се отърват безнаказано, задето са вилнели из вашите земи, тези проклети венецианци.

— Не, не бива, трябва да кажете на Козимо. Случилото се с моето семейство не беше военно действие, не беше извършено от човешки същества.

— Замълчи, чадо мое.

Непорочни ръце изливаха водата върху раменете ми. Аз седях отпуснат върху топлата метална облегалка на ваната.

— …ди Раниари винаги е бил лоялен — каза един от тях. — А твоят брат щеше да дойде да учи при нас, сладкото ти братче, Матео.

Нададох ужасен вик. Една нежна ръка притисна устните ми.

— Самият Сфорца ще ги накаже. Ще прочисти тази местност.

Аз плачех неудържимо. Никой не ме разбираше. Не желаеха да ме изслушат.

Монасите ме изправиха на крака. Бях облечен в дълга и удобна, мека ленена роба. Хрумна ми, че ме обличат за екзекуция, но времето за тази опасност бе отминало.

— Аз не съм луд! — казах отчетливо.

— Не, не си, само си покосен от мъка.

— Вие ме разбирате!

— Уморен си.

— Леглото ти е меко, донесено специално за теб, тихо, недей да бълнуваш повече.

— Сториха го демони — прошепнах. — Не бяха войници.

— Знам, синко, знам. Войната е ужасно нещо. Войната е дяволско творение.

— Но не, това не беше война. Ще ме изслушате ли?

Тихо, Рамиел шепне в ухото ти; не ти ли казах да заспиваш? Ще ни чуеш ли? Чухме твоите мисли, както и думите ти!

Легнах в леглото по очи. Монасите сресаха и подсушиха косата ми. Сега тя беше много дълга. Несресаната коса на един провинциален владетел. Но беше невероятно удоволствие да си изкъпан и чист като благородник.

— Това свещи ли са? — попитах. — Слънцето е залязло?

— Да — отвърна монахът до мен. — Ти поспа.

— Може ли да получа още свещи?

— Да, ще ти донеса.

Лежах в тъмното. Примигнах с очи и опитах да изрека думите на „Аве Мария“.

На вратата се появиха множество светлини, в сноп от около шест или седем, и всяка една имаше свое прекрасно, съвършено оформено пламъче. След това потрепнаха, докато краката на монаха тихо пристъпваха към мен. Видях го ясно, когато коленичи, за да постави канделабъра до леглото ми.

Беше слаб и висок младеж, облечен в широки тънки дрехи. Ръцете му бяха много чисти.

— Ти си в специална килия. Козимо изпрати хора, които да погребат твоите мъртви.

— Слава на Бога — рекох.

— Да.

Значи сега можех да говоря!

— Долу продължават да разговарят, а вече е късно — рече монахът. — Козимо е разтревожен. Ще прекара нощта тук. Целият град е пълен с венециански агитатори, които подтикват народа срещу него.

— Сега замълчете — каза друг монах, който се появи внезапно. Той се наведе и повдигна главата ми, за да постави още една дебела възглавница под нея.

Какво невероятно блаженство беше това. Спомних си за прокълнатите затворници в клетката.

— О, ужас! Нощ е, а те очакват ужасното причастие.

— Кой, чадо мое? Какво причастие? Отново зърнах движещи се фигури, които сякаш се носеха из сенките. Но съвсем скоро изчезнаха.

Трябваше да повърна. Имах нужда от легена. Те държаха косата ми. Дали видяха кръвта на светлината на свещите? Онази чиста струя кръв? Миришеше толкова отвратително.

— Как е възможно човек да оцелее след такава отрова? — прошепна единият монах на латински на другия. — Дали да не го прочистим?

— Ще го уплашиш. Мълчи. Той няма треска.

— Е, адски много грешите, ако си мислите, че сте отнели разума ми — заявих аз ненадейно. Извиках това на Флориан и Годрик, и на всички тях.

Монасите ме погледнаха с настойчиво изумление.

Засмях се.

— Просто говорех на онези, които опитаха да ми сторят зло — рекох, като отново се постарах да произнеса всяка една дума съвсем отчетливо.

Слабият монах с невероятно чистите ръце бе коленичил до мен. Той погали челото ми.

— А красивата ти сестра, тази, която щеше да се омъжва, тя също ли е?

— Бартола! Щяла е да се омъжва? Не го знаех. Е, той може да вземе главата й за съпруга. — Заплаках. — Червеите дълбаят в мрака. А демоните танцуват на хълма и градът бездейства.

— Кой град?

— Отново бълнуваш — каза един монах, застанал зад свещите. Колко ясно се виждаше, макар да бе извън светлината, мъж със заоблени рамене, гърбав нос и плътни и мрачни, натежали клепачи. — Недей да бълнуваш повече, клето дете.

Исках да възразя, но внезапно видях огромно крило, а всичките му пера бяха окъпани в злато, и то се спусна отгоре ми и ме обгърна. Усетих гъдел по цялото си тяло заради мекотата на перата. Рамиел каза:

— Какво да направим, за да те накараме да млъкнеш? Филипо се нуждае от нас сега; би ли ни оставил за малко на мира, заради Филипо, когото Бог ни изпрати да закриляме? Не ми отговаряй. Подчини ми се.

Крилото унищожи всички видения, всички беди.

Бледа тъмнина, потънала в сенки. Равномерна и пълна. Свещите бяха зад мен, поставени нависоко.

Събудих се. Опрях се на лакти. Разсъдъкът ми беше прояснен. Приятната, равномерна светлина потрепваше съвсем леко, докато изпълваше килията. През високия прозорец нахлуваше луната. Нейните лъчи огряваха стенописа на стената, който явно бе нарисуван от Фра Джовани.

Очите ми я виждаха удивително ясно. Нима това бе моята демонична кръв?

Споходи ме странна мисъл. Тя отекна в съзнанието ми с чистотата на златно звънче. Самият аз нямах ангели-хранители! Моите ангели ме бяха напуснали, бяха си отишли, защото душата ми бе прокълната.

Нямах ангели. Бях видял тези на Филипо заради силата, която ми бяха дали демоните и заради нещо друго. Ангелите на Филипо спореха толкова разпалено помежду си! Ето как ги бях видял. Някакви думи изплуваха в съзнанието ми.

Принадлежаха на Тома Аквински или може би на Августин? Бях чел толкова много и от двамата, за да науча латински, а техните безкрайни отклонения ми бяха доставили такова удоволствие. Демоните са изпълнени със страст. Но ангелите не са.

Но онези два ангела бяха така одухотворени. Ето защо бяха проникнали през покрова.

Отметнах завивките и стъпих на каменния под с босите си крака. Беше хладно и приятно, защото след като цял ден бе сгрявана от слънчевите лъчи, стаята бе още топла.

По безупречно лъснатия под нямаше никакви течения.

Застанах пред картината на стената. Не бях нито замаян, нито болен и нямаше вероятност да падна. Отново бях себе си.

Каква ли невинна и необременена душа трябва да е имал Фра Джовани. Всички негови фигури бяха лишени от злонамереност. Видях фигурата на Христос, седнал пред една планина, с кръгъл златен ореол, украсен с червен кръст. До него стояха ангели, които му прислужваха. Единият му подаваше хляб, а другият, чиято фигура бе отрязана от вградената в стената врата, същият този ангел, чиито крила едва се виждаха, носеше вино и месо.

Горе, на планината, също видях Христос. Картината изобразяваше различни събития в тяхната последователност, и горе Христос бе застанал облечен в същите леки и измачкани розови одежди, но тук Той бе разстроен, толкова разстроен, колкото Фра Джовани би могъл да Го нарисува, и бе вдигнал лявата Си ръка като че от гняв.

Фигурата, която бягаше от него, беше Дяволът! Това бе едно ужасно същество с ципестите крила, които бях зърнал по-рано, и то имаше отвратителни ципести стъпала. Върху тях видях недоразвити палци. Озлобен и облечен в мръсни сиви дрехи, той бягаше от Христос, който стоеше непоколебим насред Пустинята и отказваше да се поддаде на изкушението, а едва след този сблъсък се бяха появили ангелите и Христос бе заел мястото си със сключени ръце.

Аз затаих ужасено дъх, докато разглеждах този образ на дявола. Но през тялото ми премина силна вълна на облекчение, от която коренчетата на косата ми настръхнаха, а краката ми изтръпнаха върху излъскания под. Аз бях прокудил демоните, бях отказал дареното ми безсмъртие. Бях го отказал. Дори се изправих пред кръста!

Усетих гадене. Болката ме покоси, сякаш ме бяха ритнали в стомаха. Обърнах се. Легенът беше там, чист и излъскан, стоеше на пода. Паднах на колене и избълвах още от тяхната блудкава мръсотия. Нима нямаше вода?

Огледах се. Видях каната и чашата. Чашата беше пълна и разлях малко, докато я поднасях към устните си, но усетих разводнен, гранясал и ужасен вкус. Захвърлих я на пода.

— Отровили сте вкусът ми към нормалните неща, чудовища. Но няма да ме победите!

С треперещи ръце вдигнах чашата, напълних я отново и опитах да пия от нея. Но вкусът беше странен. С какво бих могъл да го сравня? Не беше отвратителен като урината; наподобяваше вода, примесена с минерали и метали, от която в гърлото ти остава прах, който те задавя. Беше неприятно!

Оставих я настрани. Много добре. Беше време за проучване. Време да взема свещите, както и направих.

Излязох от килията. Коридорът беше празен и осветен от бледата светлина, която идваше от малките прозорчета над килиите с ниски тавани.

Свих вдясно и доближих вратите на библиотеката. Бяха отключени.

Влязох с моя канделабър. За пореден път спокойствието от творенията на Микелоцо ме изпълни с топлина, с вяра във всичко съществуващо, с упование. В центъра на стаята бяха разположени две редици от арки и йонийски колони, които образуваха широка пътека към отдалечената врата в дъното. От двете страни се намираха масите за четене, а по цялото протежение на стените се виждаха множество рафтове с кодекси и свитъци.

Преминах бос по подредените във форма на рибена кост камъни на пода, като вдигнах свещта по-високо, за да може светлината да озари сводестия таван. Бях много щастлив, че съм тук сам.

През прозорците от двете страни нахлуваха лъчи бледа светлина, проправящи си път из поразителния безпорядък от лавици, но високите тавани бяха така прекрасни и успокояващи. С какъв замах бе направил всичко, бе превърнал библиотеката в базилика.

Откъде бих могъл да зная, бидейки по това време още дете, че този стил ще бъде имитиран из цялата ми любима Италия? О, толкова много удивителни неща имаше в тогавашния живот, които останаха вечни.

Ами аз? Какъв съм аз? Живея ли? Или вечно се движа сред смърт, влюбен навеки във времето?

Стоях неподвижно със свещите в ръка. Как обожаваха очите ми този лунен разкош. Как жадувах да остана тук навеки, замечтан, близо до търсенията на ума и душата, и далече от спомена за злочестия, окован във вериги град, с неговата прокълната планина и близкия замък, от който навярно в този миг струеше онази мъртвешка, отвратителна светлина.

Можех ли да открия последователността, в която бе подредено това изобилие от книги?

Самият уредник на тази библиотека, монахът, който бе свършил цялата работа, този учен, сега беше папа на всички християни, Никола V.

Движех се покрай лавиците вдясно, вдигнал високо свещите си. Дали бяха по азбучен ред? Сетих се за Аквински, защото го познавах по-подробно, но попаднах на свети Августин. А и винаги бях обичал Августин, неговия цветист стил и ексцентричност, както и драматичния начин, по който пишеше.

— О, писал си повече за демони, по-подходящ си! — рекох.

„За Божия град“! Видях я, том след том. Имаше двадесет кодекса само с този шедьовър, без да споменаваме всички останали произведения на този велик светец, неговите „Изповеди“, които ме бяха грабнали като римска драма, както и много други. Някои от тези книги бяха много стари, изработени от голям, изпокъсан пергамент, други имаха скъпи подвързии, а трети бяха почти неугледни и съвсем нови.

От великодушие и уважение трябваше да взема най-здравата книга, въпреки че беше възможно да има грешки, а само Бог бе свидетел колко усърдно се трудеха монасите, за да избегнат грешките. Знаех кой том ми е нужен. Познавах книгата за демоните, защото ми се бе сторила много очарователна и толкова безсмислена. О, какъв глупак съм бил.

Свалих тежкия и дебел том, номер девет от поредицата, пъхнах го в свития си лакът и го отнесох до първото бюро. После внимателно поставих пред себе си канделабъра, за да може да ми свети, без да хвърля сянка под пръстите ми, и отворих книгата.

— Цялата истина е тук! — прошепнах. — Кажи ми, свети Августин, какви бяха те, за да мога да убедя Рамиел и Сетей, че трябва да ми помогнат. Или ми разкрий начина, по който да убедя тези съвременни флорентинци, които в момента не се интересуват от нищо друго, освен да воюват с платени войници срещу Свещената Венецианска република на север. Помогни ми, светецо. Моля те.

Ах, глава десета от том девети, знаех си.

Августин цитираше Плотин, или го тълкуваше:

„че самият факт за тленността на човешкото тяло се дължи на Божието състрадание, защото Той не би ни оставил навеки сред несгодите на този живот. Порочността на демоните не е била оценена като достойна за това състрадание и в тяхното окаяно състояние — с душа, подвластна на страсти, — не им е било дадено смъртното тяло, което човекът е получил, а вечно тяло.“

— О, да! — рекох. — Точно това ми предложи Флориан, хвалейки се, че те не остаряват и не са подвластни на тлен или болести и че бих могъл да живея там с тях навеки. Зло, зло. Е, това е доказателство, а аз разполагам с него и мога да го покажа на монасите!

Продължих да чета повърхностно, за да открия онези ядра, които щяха да подсилят аргументите ми. Стигнах до единадесета глава:

„Апулей казва също, че душите на хората са демони. След като напуснат човешкото тяло, те се превръщат в лари, ако са се проявили като добри, а ако са били лоши — в лемури или ларви.“

— Да, лемури. Тази дума ми е позната. Лемури или ларви, а Урсула ми каза, че е била млада, млада като мен; те всички са били хора, а сега са лемури.

„Според Апулей ларвите са зли демони, произлезли от хора.“

Обзе ме вълнение. Имах нужда от пергамент и писалки. Трябваше да отбележа това място. Трябваше да запиша онова, което открих, и да продължа нататък. Защото очевидно следващата стъпка бе да убедя Рамиел и Сетей, че са се забъркали в най-голямата…

Мислите ми бяха внезапно прекъснати.

Зад гърба ми, в библиотеката бе влязла някаква особа. Чух тежки стъпки, но те бяха някак приглушени, а зад мен силно притъмня, сякаш всички тънки, потайни лунни лъчи, които нахлуваха през тесния отвор, бяха засенчени.

Обърнах се бавно и погледнах през рамо.

— И защо избра лявото? — попита тази особа.

Той се извиси, огромен и крилат, втренчен в мен, а лицето му блестеше на трептящия пламък на свещите, веждите му бяха леко повдигнати, но прави, така че в тях нямаше никаква извивка, която да смекчи жестокостта им. Косата му бе буйна и златиста, излязла изпод четката на Фра Филипо, къдриците й се спускаха под огромен червен боен шлем, а крилата на гърба му бяха богато покрити със злато.

Носеше броня с украсена предница, раменете му бяха покрити с огромни катарами, а на кръста му имаше син копринен пояс. Мечът му бе прибран в ножницата, а върху едната му отпусната ръка имаше щит с червен кръст.

За първи път виждах нещо подобно.

— Имам нужда от теб! — заявих. Изправих се и катурнах скамейката. Протегнах ръка, за да не издрънчи на пода. Обърнах се с лице към него.

— Имаш нужда от мен! — каза той, потискайки огорчението си. — Нима! Ти, който откъсна Рамиел и Сетей от Фра Филипо Липи. Имаш нужда от мен? Знаеш ли кой съм аз?

Гласът му беше великолепен — плътен, кадифен, силен и пронизителен, макар и дълбок.

— Имаш меч — казах.

— О, и за какво ми е?

— Да ги убиеш, всички до един! — рекох. — Да дойдеш с мен в техния замък по светло. Знаеш ли за какво говоря?

Той кимна.

— Знам за сънищата ти и несвързаните ти приказки, както и онова, което Рамиел и Сетей успяха да узнаят от трескавия ти ум. Разбира се, че знам. Казваш, че имаш нужда от мен, а Фра Филипо Липи лежи в леглото с една блудница, която ближе тръпнещите му членове, и особено един, който жадува за нея!

— Що за приказки от един ангел — рекох.

— Не ми се подигравай, ще те плесна — каза той. Крилата му се повдигнаха и отпуснаха, сякаш с тях въздишаше, или по-скоро пъшкаше от моята обида.

— Ами направи го! — отвърнах. Очите ми се любуваха на ослепителната му красота, на червената копринена мантия, закопчана непосредствено под онази част от туниката му, която се показваше над бронята, на тържествено гладките му бузи.

— Но ела с мен в планината и ги убий — примолих се аз.

— Защо сам не отидеш да го направиш?

— Мислиш ли, че мога? — настоях аз.

Лицето му придоби спокойно изражение. Долната му устна се присви едва забележимо и много умислено. Челюстта и вратът му бяха силни, далеч по-силни от тези на Рамиел и Сетей, които изглеждаха по-млади, а той приличаше на техния невероятен по-голям брат.

— Ти не си Сатаната, нали? — попитах.

— Как смееш! — прошепна той, пробуждайки се от унеса. Внезапно се намръщи ужасно.

— Тогава си Мастема, ето кой си. Те споменаха името ти. Мастема.

Той кимна и се изсмя ехидно.

— Разбира се, че ще споменат името ми.

— Което ще рече какво — че си върховен ангел? Че мога да те призовавам и притежавам властта да ти заповядвам? — обърнах се и посегнах към книгата на свети Августин.

— Остави тази книга! — каза той раздразнено, но невъзмутимо. — Пред теб стои ангел, момче, гледай ме в очите, когато говоря с теб!

— О, говориш като Флориан, демонът от онзи далечен замък. Притежаваш същата властност, същата интонация. Какво искаш от мен, ангеле? Защо си дошъл?

Той мълчеше, сякаш не можеше да даде отговор. След това тихо ми зададе въпрос.

— Защо мислиш, че съм дошъл?

— Защото се молих?

— Да — каза той студено. — Да! И защото те дойдоха при мен заради теб.

Очите ми се разшириха. Усетих, че ги изпълва светлина. Но тази светлина не ги нарани. Тих ромон от мелодични звуци изпълни ушите ми.

От двете му страни се появиха Рамиел и Сетей, а техните по-мили и нежни лица бяха обърнати към мен.

Мастема отново повдигна вежди, когато ме погледна.

— Фра Филипо Липи е пиян — каза той. — Когато се събуди, ще се напие отново, докато болката спре.

— Те са глупаци, задето измъчват един велик художник — рекох, — но всъщност ти знаеш какво мисля за това.

— О, зная също какво мислят всички жени във Флоренция — отвърна Мастема. — Познавам и мислите на всички знатни мъже, които купуват картините му, ако умовете им не са заети с войната.

— Да — каза Рамиел и умоляващо погледна Мастема. Те бяха еднакво високи, но Мастема не се обърна и Рамиел леко се приближи, може би, за да привлече погледа му. — Ако всички не бяха толкова погълнати от войната.

— Войната движи света — рече Мастема. — Попитах те и преди, Виторио ди Раниари, знаеш ли кой съм аз?

Бях слисан, не от въпроса, а от това, че и тримата стояха един до друг, а аз се намирах пред тях, единственият смъртен, а целият смъртен свят около нас сякаш спеше.

Защо нито един монах не дойде по коридора, за да провери кой шепне в библиотеката? Защо нито един нощен страж не дойде да види защо по коридора се носят свещи? Защо момчето шепне и бълнува?

Дали бях обезумял?

Съвсем неочаквано и нелепо ми хрумна, че ако отговоря правилно на Мастема, значи не съм луд.

Тази мисъл изтръгна от него кратък смях — нито груб, нито мил.

Сетей ме гледаше с видимо състрадание. Рамиел не каза нищо, а отново погледна Мастема.

— Ти си ангелът — рекох, — на когото Бог разрешава да си служи с този меч. — Той не отвърна нищо. Продължих. — Ти си ангелът, повалил първородния син на Египет — рекох. Никакъв отговор. — Ти си ангелът, който може да отмъщава.

Той кимна, но всъщност само с очи. Затвори ги, а след това ги отвори.

Сетей се приближи до него, опрял устни в ушите му.

— Помогни му, Мастема, нека всички отидем да му помогнем. Филипо не може да използва съветите ни сега.

— И защо? — настоятелно се обърна Мастема към ангела до себе си и после погледна мен. — Бог не ми е дал разрешение да накажа тези твои демони. Бог никога не ми е казвал: „Мастема, убий вампирите, лемурите, ларвите, кръвопийците.“ Бог никога не се е обръщал към мен с думите: „Издигни могъщия си меч, за да прочистиш света от тях.“

— Умолявам те — рекох. — Аз, едно смъртно момче, те умолявам. Убий ги, разруши гнездото им с меча си.

— Не мога да го направя.

— Можеш, Мастема! — заяви Сетей.

Рамиел се обади.

— Щом казва, че не може, значи не може! Защо никога не го слушаш?

— Защото знам, че може да се намеси — отвърна Сетей на своя събрат, без да се колебае. — Зная, че е така, както и че Бог може да се намеси.

Сетей смело застана пред Мастема.

— Вземи книгата, Виторио — каза той. Пристъпи напред. Големите веленови страници, колкото и тежки да бяха, мигом започнаха да се прелистват. Той я сложи в ръката ми и с бледия си пръст отбеляза мястото, почти без да докосва гъсто изписаните, плътни черни букви.

Зачетох на глас:

„Ето защо Бог, който е сътворил видимите чудеса на Небето и Земята, не намира за недостойно да върши видими чудеса на Небето и Земята, с които да пробужда душата, досега заета с видимите неща, да Го боготвори.“

Пръстът му се движеше, а с него се движеха и очите ми. Четях за Бог:

„За Него няма разлика между това да ни вижда как се молим и да слуша молитвите ни, защото дори когато Неговите ангели слушат, Той Самият слуша чрез тях.“

Замълчах, а очите ми бяха пълни със сълзи. Той взе книгата от ръцете ми, за да я предпази от сълзите.

Някакъв шум бе проникнал в скромната ни компания. Монасите бяха дошли. Чух ги да шепнат в коридора, а после вратата се отвори. Те влязоха в библиотеката.

Аз плачех, а когато вдигнах поглед, видях, че се взират в мен — двама монаси, които не познах или не помнех, или никога не бях познавал.

— Какво има, младежо? Защо си тук сам и плачеш — заговори първият.

— Хайде, нека те заведем да си легнеш. Ще ти донесем нещо за ядене.

— Не, не мога да ям — рекох.

— Не, няма да може да яде — каза първият монах на другия. — Още му се повдига. Но може да си почива. — Той ме погледна.

Извърнах се. Трите бляскави ангела стояха безмълвно и се взираха в монасите, които не ги виждаха и нямаха представа, че тук има ангели!

— Мили Боже, който си на Небето, моля те, кажи ми — рекох. — Полудял ли съм? Дали демоните са ме победили и така са ме омърсили с кръвта си и еликсирите си, че виждам неща, които са измамни, или и аз като Мария съм намерил края си и виждам ангели?

— Легни си — казаха монасите.

— Не — рече Мастема и тихо се обърна към монаха, който нито го виждаше, нито го чуваше. — Нека остане. Нека почете, за да успокои съзнанието си. Той е образовано момче.

— Не, не — каза монахът, клатейки глава. Погледна към другия. — Нека му позволим да остане. Той е образовано момче. Може да си чете тихичко. Козимо каза, че трябва да разполага с всичко, което пожелае.

— Вървете си, оставете го — каза благо Сетей.

— Тихо — каза Рамиел. — Нека Мастема им го каже.

Бях прекалено изпълнен с мъка и радост, за да отвърна. Закрих лицето си и щом го направих, се сетих за бедната ми Урсула, останала навеки в нейния демоничен Двор, и как бе плакала за мен.

— Как е възможно? — прошепнах в шепите си.

— Защото някога е била човек и има човешко сърце — отвърна Мастема сред тишината.

Двамата монаси забързано излизаха. За миг групата ангели стана прозрачна като светлината и аз виждах през тях двете оттеглящи се фигури на монасите, които затвориха вратите след себе си.

Мастема ме погледна със спокойния си, могъщ взор.

— Човек би могъл да прочете всичко по лицето ти — рекох.

— Това важи за почти всички ангели през повечето време — отвърна той.

— Умолявам те — казах му. — Ела с мен. Помогни ми. Напътствай ме. Постъпи така, както преди малко направи с онези монаси! Можеш да го направиш, нали?

Той кимна.

— Но не можем да направим нещо повече от това — каза Сетей.

— Нека Мастема реши — каза Рамиел.

— Да се върнем на Небето! — продължи Сетей.

— Вие двамата, моля ви, замълчете — каза Мастема. — Виторио, не мога да ги убия. Нямам разрешение. Можеш да го направиш ти, със собствения си меч.

— Но вие ще дойдете.

— Аз ще те заведа — рече той. — Когато слънцето изгрее, а те спят под техните камъни. Но ти трябва да ги убиеш, трябва да ги изложиш на светлина и да освободиш онези ужасни, клети затворници, трябва да се изправиш пред гражданите или да освободиш тези недъгави хора и да избягаш.

— Разбирам.

— Можем да преместим камъните от местата, където те спят, нали? — попита Сетей. Той вдигна ръка, за да накара Рамиел да замълчи, преди да е започнал да протестира. — Ще се наложи да го направим.

— Можем да го направим — отвърна Мастема. — Както и можем да попречим на някоя греда да се стовари върху главата на Филипо. Това можем. Но не можем да ги убием. Що се отнася до теб, Виторио, не можем да те принудим да доведеш всичко докрай, ако куражът или волята ти те напуснат.

— Не мислите ли, че самото чудо, че ви видях, ще ми дава сили?

— Нима? — попита Мастема.

— Говориш за нея, нали?

— Така ли? — попита той.

— Ще стигна докрай, но трябва да ми кажеш.

— Какво трябва да ти кажа? — попита Мастема.

— Душата й в Ада ли ще отиде?

— Не мога да ти кажа това — отвърна Мастема.

— Налага се.

— Не, не съм длъжен да правя нищо друго, освен онова, за което ме е създал Господ Бог, а аз го правя. Но да разгадавам мистериите, над които е размишлявал Августин през целия си живот — не, това не е нещо, което съм длъжен да правя или е редно да правя и няма да го направя.

Мастема взе книгата.

Страниците отново се прелистиха под силата на волята му. Усетих лекия ветрец, който полъхна от тях.

Той зачете:

„Има какво да се придобие от вдъхновените проповеди на Светото писание.“

— Недей да ми четеш тези слова, те не ми помагат! — рекох. — Може ли тя бъде спасена? Може ли да спаси душата си? Тя принадлежи ли й все още? Толкова ли е силна, колкото теб? Ти можеш ли да паднеш? Може ли Дяволът да се завърне при Бог?

Той остави книгата с бързо и грациозно движение, което аз едва успях да доловя.

— Готов ли си за тази битка? — попита ме.

— Те ще лежат безпомощни на дневната светлина — каза ми Сетей. — Включително и тя. Тя също ще лежи безпомощна. Трябва да отместиш камъните, които ги покриват, и знаеш какво да направиш.

Мастема поклати глава. Обърна се и им направи знак да се отместят от пътя му.

— Не, моля те, умолявам те! — каза Рамиел. — Направи го заради него. Направи го, моля те. Филипо от дни е лишен от нашата помощ.

— Не можеш да знаеш такова нещо — каза Мастема.

— Могат ли моите ангели да отидат при него? — попитах. — Нямам ли аз такива, които да бъдат изпратени?

Едва бях изрекъл тези думи, когато разбрах, че още две същества се бяха материализирали непосредствено до мен, по едно от двете ми страни, и когато се озърнах наляво и надясно, ги видях. Само че те бяха бледи и отдалечени от мен и не притежаваха блясъка на хранителите на Филипо, единствено някакво тихо, полувидимо и неоспоримо присъствие и воля.

Дълго се взирах в единия, а след това в другия, и не можах да изтръгна от съзнанието си някакви думи, с които да ги опиша. Лицата им изглеждаха безизразни, търпеливи и спокойни. Това бяха крилати същества и високи, да, това бих могъл да кажа, но какво повече да добавя, тъй като не можех да ги даря с цвят, блясък или индивидуалност, а у тях нямаше никакви дрехи, движения или нещо друго, което бих могъл да обикна.

— Какво има? Защо не ми говорят? Защо ме гледат така?

— Познават те — каза Рамиел.

— Ти си изпълнен с желание за мъст и страст — добави Сетей. — Те го знаят, били са до тебе. Оценили са болката и гнева ти.

— Мили Боже, тези демони убиха семейството ми! — заявих. — Някой от вас знае ли нещо за бъдещето на моята душа?

— Естествено, че не — отвърна Мастема. — Нима щяхме да бъдем тук, ако беше така? Какъв е смисълът да сме тук, ако то беше предопределено?

— Те не знаят ли, че предпочетох да срещна смъртта, отколкото да приема кръвта на демоните? Нима вендетата не би ми наложила да я изпия и след това да унищожа враговете си, когато имам същата власт като тях?

Моите ангели се приближиха към мен.

— О, къде бяхте, когато щях да умра! — възкликнах.

— Не им се присмивай. Ти никога не си вярвал в тях истински. — Това бе гласът на Рамиел. — Ти ни обикна, когато видя нашите образи и когато кръвта на демоните изпълваше тялото ти, разбра какво би могъл да обикнеш. Това е опасността сега. Можеш ли да убиеш това, което обичаш?

— Ще ги изтребя всичките — казах. — По един или друг начин, кълна се в душата си. — Погледнах своите бледи, непоклатими, но и безучастни хранители, а после останалите, които светеха толкова ярко на фона на сенките в огромната библиотека, на фона на мрачните цветове на лавиците и натрупаните книги.

— Ще унищожа всички тях — заклех се аз. Затворих очи. Представих си как тя лежи безпомощна на дневната светлина и видях как се навеждам и целувам студеното й бяло чело. Ридаех приглушено, а тялото ми трепереше. Кимах отново и отново, че ще го направя, да, ще го направя, ще го направя.

— На разсъмване — каза Мастема — монасите ще ти приготвят нови дрехи, костюм от червено кадифе, оръжията ти ще бъдат лъснати до блясък, а ботушите ти почистени. А дотогава ние ще сме приключили. Не се опитвай да се храниш. Твърде рано е, кръвта на демоните все още кипи в теб. Подготви се, а ние ще те заведем на север, за да сториш, каквото е нужно на дневна светлина.