Джон Конъли
Шепнещите (6)

5

Върнах се при къщата на Тобаяс рано на другата сутрин. Вместо сатурна, който понякога използвах за проследяване, както предишната вечер, бях принуден да карам мустанга, в случай че заради снощната ни среща Тобаяс бе започнал да подозира, че го следя. Мустангът не беше от най-незабележимите коли, но го бях заврял зад един камион на паркинга на компания „Биг Скай Бред“ на ъгъла на „Диъринг Авеню“. Подаваше се само колкото да виждам къщата на Тобаяс отсреща, но той трудно можеше да ме забележи, освен ако не дойдеше да ме търси. Когато паркирах там, неговият силверадо още бе на алеята и пердетата на горния етаж бяха спуснати. Малко след осем Тобаяс се появи на входната врата, облечен в черна тениска и черни дънки. На лявата му ръка имаше татуировка, но от това разстояние не можех да различа каква е. Качи се на шевролета и потегли надясно. Тръгнах след него веднага щом се загуби от погледа ми.

Движението по улиците бе доста натоварено. Можех да се движа на доста голямо разстояние и въпреки това да не го губя от погледа си. На „Бедфорд“ едва не го изпуснах, когато светофарът се смени, но след няколко пресечки го догоних. После той влезе в складов комплекс малко встрани от магистрала „Франклин“. Аз продължих нататък и се вмъкнах в съседния паркинг, откъдето го наблюдавах как спира до един от трите големи камиона, паркирани до телената ограда. Тобаяс прекара следващия час, извършвайки рутинни проверки по поддръжката на машината, после се качи отново на силверадото и се върна в дома си.

Напълних резервоара на мустанга, купих си чаша кафе от „Биг Скай“ и се опитах да си представя какво трябва да правя оттук нататък. Всичко, което бях разбрал засега, беше, че финансите на Тобаяс не се връзват и че той може би има проблеми с приятелката си, както предполагаше Бенет, но не можех да се избавя от чувството, че в крайна сметка всичко това не бе моя работа. На теория можех да се навъртам около него, докато не се впусне в планираното пътуване до Канада, да го последвам през границата и после да чакам и да видя какво ще се случи, обаче изгледите той да не ме забележи, ако го проследя чак дотам, бяха малки. В края на краищата, ако се занимаваше с незаконна дейност, можеше да се очаква, че ще бъде нащрек за всякакво наблюдение, а за едно добро следене бяха необходими две, дори три коли. Можех да включа Джаки Гарнър като втори шофьор, но Джаки не работеше безплатно, освен ако нямаше гаранция, че ще му бъде забавно и че ще има възможност да набие някого, без да бъде преследван за това от закона, и проследяването на камион до Квебек едва ли отговаряше на представите му за добро прекарване. А дори Тобаяс да се занимаваше с контрабанда, какво от това? Аз не бях представител на американските митници.

Дали биеше или не биеше приятелката си, бе друг въпрос, ала не виждах как моята намеса можеше да промени ситуацията към по-добро. Бенет Пачет бе в по-благоприятна позиция от мен да въздейства дискретно на Карън Емъри, може би с помощта на някоя от колежките й в закусвалнята, тъй като напълно непознат мъж едва ли щеше да спечели симпатиите й, като отиде при нея и я попита дали приятелят й я е бил напоследък.

Позвъних по мобилния телефон на Бенет. Включи се гласовата поща, така че оставих съобщение. Опитах и в „Даунс“, но го нямаше там и жената, която вдигна, ми каза, че днес не го очакват. Затворих. Кафето ми изстиваше. Отворих прозореца и го излях, после метнах картонената чаша отзад в колата. Бях отегчен и ядосан. Извадих от жабката роман от Джеймс Лий Бърк, облегнах се назад и започнах да чета.

Три часа по-късно задникът ме болеше и бях довършил книгата. Кафето също се беше придвижило през организма ми. Както всеки добър частен детектив, и аз държах в колата пластмасова бутилка, предназначена точно за такива случаи, но още не бях достигнал необходимата фаза. Опитах отново мобилния телефон на Бенет и той отново се включи на гласова поща. Двайсет минути по-късно зеленото субару на Карън Емъри се появи на пресечката с Карън зад волана. Вече беше облечена в синята тениска от „Даунс“. Изглежда, с нея в колата нямаше никого. Оставих я да върви.

След половин час се появи и силверадото на Тобаяс и се отправи към магистралата. Проследих го до театър „Никелодеон“ в Портланд, където купи билет за комедия. Чаках двайсет минути, но той не излезе. Засега изглеждаше, че Джоуел Тобаяс няма да заминава за Канада, поне не и днес. Дори да се готвеше за нощно пътуване, аз не можех да сторя много, за да го проследя. Освен това тази вечер трябваше да отида в „Мечката“, както и утре вечер, и не можех да подведа Дейв Еванс. Имах чувството, че съм пропилял деня и че Бенет няма да получи за парите си онова, което му се полага, не и по този начин. Вече бе пет часът. До осем трябваше да съм в „Мечката“. Исках първо да взема душ и ми трябваше тоалетна.

Върнах се в Скарбъро. Беше топло, почти се бе свечерило и не полъхваше никакъв ветрец. След като взех душ и се преоблякох, вече бях решил: щях да прихвана на Бенет пари за часовете, които бях употребил досега, и щях да му върна остатъка, освен ако не ми посочеше сериозна причина защо не бива да се отказвам. Ако искаше това от мен и сам влезеше в ролята на посредник, бих седнал с Карън Емъри и бих й обяснил безплатно какво може да предприеме, ако върху нея се упражнява домашно насилие. Колкото до Джоуел Тобаяс, дори начинът, по който попълваше финансите си, да не беше съвсем законен, за което нямах никакви данни, можеше да продължава в същия дух, докато полицията или митниците не го спипат. Не беше идеален компромис, но компромисите рядко биват такива.

* * *

Тази вечер „Мечката“ гъмжеше от хора. Имаше няколко щатски полицаи, които пиеха на другия край на бара, далеч от вратата. Реших, че е разумно да стоя настрана от тях и Дейв беше съгласен. Те не хранеха топли чувства към мен и един техен събрат, детектив на име Хансън, още бе в отпуск по болест, след като се беше намесил в моите работи по-рано тази година. Вината не беше моя, но знаех, че неговите колеги не виждат нещата по същия начин. Прекарах вечерта, като приемах поръчки от масите и оставях двамата постоянни бармани да обслужват онези, които седяха на бара. Вечерта мина бързо и приключих към полунощ. За всеки случай минах още веднъж покрай къщата на Тобаяс. Силверадото още бе там, заедно с колата на Карън Емъри. Отидох и до складовия комплекс при федералната магистрала, камионът на Тобаяс си беше на мястото.

Телефонът ми иззвъня, когато бях преполовил пътя към къщи. Номерът на екранчето беше на Бенет Пачет, така че отбих пред „Дънкин Донътс“ и отговорих.

— Късничко се обаждаш, господин Пачет.

— Мислех те за нощна птица, като мен — отвърна той. — Извинявай, че отговарям на обаждането ти с такова закъснение. Цял ден бях затънал в канцеларщина и, право да ти кажа, когато свърших, съвсем не бях в настроение да проверявам съобщенията си. Но пийнах една чашка преди лягане и сега се чувствам значително по-спокоен. Откри ли нещо, за което си струва да се говори?

Казах му, че не съм открил нищо, с изключение на възможността финансите на Джоуел Тобаяс да не се връзват напълно, но Бенет бе стигнал и сам до това заключение. Запознах го със съмненията, които имах: че проследяването на Тобаяс ще е трудно без допълнителни хора и че може би има по-добри начини за справяне с възможното домашно насилие върху Карън Емъри.

— Ами синът ми? — попита Бенет. Гласът му бе дрезгав и аз се запитах дали чашката преди сън е била само една. — Какво ще кажеш за моето момче?

Не знаех какво да му кажа. „Момчето ти си е отишло и това няма да ти го върне. Убил го е посттравматичният стрес, не връзката му с онова, което върши Тобаяс под маската на законна превозваческа дейност.“

— Виж — каза Бенет. — Може да ме мислиш за стар глупак, който отказва да приеме обстоятелствата около смъртта на сина си, и това вероятно е вярно. Но имам нюх за хората и според мен Джоуел Тобаяс е негодник. Не ми хареса още когато го видях за пръв път и не ми беше приятно, че Деймиън се забърка в неговите афери. Искам да продължиш. Не е въпрос на пари. Пари имам. Ако трябва да си наемеш помощници, направи го, ще платя и това. Какво ще кажеш?

Какво можеше да се каже? Отговорих му, че ще отделя на това още няколко дни, макар да мисля, че е безсмислено. Той ми благодари и затвори. Взирах се в телефона известно време, после го метнах на съседната седалка.

Онази нощ сънувах камиона на Тобаяс. Той бе спрян на изоставен паркинг, контейнерът му беше отключен и когато го отворих, видях вътре само непрогледен мрак, мрак, който се простираше отвъд дъното на контейнера, сякаш надничах в нищото. Почувствах присъствието на нещо, което приближаваше бързо от мрака, връхлиташе ме от бездната, и се събудих с първите лъчи на зората и чувството, че вече не съм съвсем сам.

В стаята миришеше на парфюма на покойната ми съпруга и разбрах, че това е предупреждение.