Джон Конъли
Шепнещите (5)

4

Докато кръвта на Уебър се смесваше с разлятото вино и се съсирваше на кухненския под, а Ирод се връщаше в сенките, от които беше излязъл, над горска поляна далече на север се разнесе телефонен звън. Звукът му върна свития на мръсните чаршафи мъж към действителността и той веднага разбра, че са те. Сигурен бе, защото беше изключил телефона, преди да заспи. Остана да лежи в леглото, като местеше само очите. Бавно обърна поглед към телефона, сякаш те вече бяха при него и всяка забележима промяна на позата щеше да привлече вниманието им към обстоятелството, че е буден.

„Махнете се! Оставете ме на мира!“

Телевизорът заработи с гръм и трясък, той хвана за миг откъслеци от стара комедия, някъде от шейсетте години, и си спомни, как се бе смял, докато я бе гледал заедно с майка си и баща си, седнал между двамата на дивана. Усети, че в очите му напират сълзи при спомена за родителите. Беше изплашен и му се искаше те да го защитят, но и двамата отдавна си бяха отишли от този свят и той бе съвсем сам. После картината избледня, останаха само смущенията и гласовете, които си пробиваха път през екрана, също както през изтеклата нощ и предишната, и всяка нощ, откакто се бе заел с доставката на последната пратка. Разтрепери се, въпреки че въздухът беше топъл.

„Спрете! Махнете се!“

В кухнята в далечния край на хижата радиото засвири. Любимото му предаване „Малка нощна музика“. Или поне по-рано му беше любимо. По-рано обичаше да го слуша, преди да заспи. Но сега не. Сега, когато пуснеше радиото, чуваше зад музиката техните гласове, и в паузите между частите на симфониите, и едновременно с гласа на водещия, без да го заглушават напълно, но достатъчно силно, за да не може да се концентрира върху онова, което говори той. Пропускаше имената на композиторите и диригентите, докато се мъчеше да не обръща внимание на чуждия език, който звучеше толкова мелодично. И въпреки че не разбираше думите, смисълът му беше ясен.

Те искаха да бъдат освободени.

Накрая не можеше повече да понася това. Скочи, грабна бейзболната бухалка, която държеше до леглото си, и я размаха със сила и решителност, които биха го възхитили през по-младите му години. Телевизионният екран се пукна с тъп звук и дъжд от искри. След малко и радиото лежеше раздробено на пода, оставаше му да се разправи само с телефона. Застана пред него, вдигнал бухалката, и впери поглед в шнура, който дори не беше близо до контакта и пластмасовия конектор на кабела, който лежеше съвсем близо до кутията: не беше включен, но телефонът все пак звънеше. Би трябвало да е изненадан, ала не беше. През последните дни бе загубил напълно способността да се изненадва.

Вместо да натроши телефона на пластмасови късчета и електронни платки, той остави бухалката и го включи към електрическата мрежа и към кутията. Доближи слушалката до ухото си, като внимаваше да не го докосва, защото се боеше гласовете да не успеят някак си да прескочат в главата му, да се настанят там и да го докарат до лудост или още по-близо до лудостта, отколкото вече бе стигнал. Слуша известно време с треперещи устни и ронещи сълзи очи, после набра някакъв номер. Телефонът от другата страна иззвъня четири пъти, после секретарят се включи с щракване. Винаги се включваше секретар. Опита да се успокои, доколкото можеше, и заговори.

— Нещо не е наред — каза той. — Трябва да дойдете и да махнете стоката от тук. Кажете на всички, че излизам от играта. Само ми платете каквото ми се дължи. Можете да си задържите останалото.

Затвори телефона, сложи палто и кецове и грабна фенера. След миг колебание пъхна ръка под леглото и измъкна универсалния зелен военен кобур M12. Извади браунинга и го пъхна в джоба на палтото, взе и бейзболната бухалка за всеки случай и излезе от хижата.

Беше безлунна нощ, натежала от облаци, така че небето бе тъмно и светът му се виждаше много черен. Лъчът на фенера прорязваше мрака, докато вървеше надолу към редицата стаи със заковани прозорци. Най-сетне стигна до номер 14. Спомни си за баща си и се видя като малко момче, застанало с него пред същата тази стая, как го пита защо няма номер 13, защо номерата преминават от 12 направо на 14. Баща му бе обяснил, че хората са суеверни. Не обичат да отсядат в стая 13 или на тринайсети етаж в някой от онези големи градски хотели и в името на спокойствието им е трябвало да бъдат направени някои промени. Така 13 станало 14 и в резултат всички спели малко по-добре, въпреки че на практика 14 си оставало 13, без значение как си се опитал да скриеш това. В големите градски хотели въпреки всичко имало тринайсети етаж, а в малките мотели като техния — стая 13. Всъщност някои хора тъкмо по тази причина не искаха да отсядат в стая 14, но, общо взето, повечето гости не обръщаха внимание. Сега беше сам пред номер 14. Отвътре не се чуваше нито звук, но той ги усещаше. Те очакваха от него да действа, очакваха да направи онова, което бяха поискали по радиото и телевизора и късно през нощта в обажданията по телефона, който не би трябвало да работи, но работеше: да бъдат освободени.

Резетата на вратата бяха на мястото си, бравите — непокътнати, но когато провери винтовете, които бе завинтил в рамката през дървото, установи, че три от тях бяха разхлабени, а един направо беше изпаднал.

— Не — каза той, — това не е възможно. — Вдигна бормашината от земята и погледна свредела. Той беше съвсем здрав, без драскотина. Допускаше, че е възможно някой да е идвал, докато не е бил в хижата, и да е използвал бормашина, за да ги махне, но защо се е задоволил само с един, а останалите е отвинтил само отчасти? В това нямаше логика.

Освен ако…

Освен ако те не го бяха направили отвътре. Но как?

„Би трябвало да отворя — помисли си. — Би трябвало да отворя и проверя.“ Ала не искаше да отваря. Боеше се от онова, което можеше да види, и от онова, което може би щеше да бъде принуден да стори, защото знаеше, че ако изобщо извършеше още едно добро дело в живота си, то би било да не обръща внимание на тези гласове. Почти ги чуваше там, вътре, как го викат, как му се надсмиват…

Отиде до хижата, намери големия комплект инструменти и се върна при стая 14. Когато започна да слага свредела на бормашината, вниманието му бе привлечено от стържене на метал по дърво. Насочи фенерчето към вратата. Един от останалите винтове се въртеше бавно и се измъкваше от дървото. Докато стоеше и наблюдаваше това, целият винт излезе навън и тупна на земята.

Винтовете не биваше да правят така, стига вече! Той остави бормашината на земята и извади пистолета с пироните. Дишайки тежко, приближи до вратата, допря дулото до дървото и натисна спусъка. Силата на отката го поразтърси, но когато се отдръпна, видя, че всичките петнайсет сантиметра на пирона бяха забити в дървото до главичката. Продължи нататък, докато не наниза във вратата двайсет пирона. Щеше да му е много трудно да ги извади всичките, но фактът, че засега бяха там, го караше да се чувства малко по-спокоен.

Седна на влажната земя. Винтовете бяха престанали да се въртят и вече нямаше гласове.

— Да — каза той шепнешком. — Това не ти харесва, нали? Скоро ще бъдеш грижа на другиго и тогава слагам край. Вземам си парите и изчезвам от това място. И без това останах тук твърде дълго. Ще си намеря някое топло кътче и ще се завра там за известно време, да.

Погледна куфара с инструментите. Той бе твърде тежък, за да го влачи обратно нагоре до хижата, а и бог знае дали нямаше скоро да му потрябва отново. Вратата на номер 15 бе закована само с парче шперплат. С помощта на отвертката извади двата пирона, които го крепяха, и занесе инструментите в тъмната стая. Успя да различи очертанията на стария шкаф вляво и голото легло с ръждясали пружини и изпотрошена рамка, като скелет на някакво отдавна умряло същество. Обърна се и прикова поглед в стената, отделяща тази стая от номер 14. Мазилката се лющеше и на места бе образувала шупли. Сложи длан върху една от тях и усети как тя поддаде под кожата му. Очакваше боята да е влажна на пипане, ала не беше. Беше топла, по-топла, отколкото би трябвало да е, освен ако в стаята оттатък не бе избухнал пожар. Премести ръката си настрани, започна да я движи по стената, докато не стигна до по-хладно място, където мазилката се беше запазила.

— Какво по…? — Произнесе думите високо и звукът на собствения му глас в мрака го стресна, сякаш не ги бе изрекъл той, а някакъв негов двойник, който стоеше някак си настрани и го наблюдаваше с любопитство — мъж, на вид по-възрастен от годините си, състарен от войната и загубата на близките си, преследван от телефони, които звънят посред нощ, и гласове, които говорят на непознати езици. И докато дланта му лежеше върху мазилката, усети как хладното петно на стената започва да се затопля. Не, не просто да се затопля: да става горещо. Затвори за миг очи и в съзнанието му проблесна картина: някой, който се намира в съседната стая, превита и изкривена горяща отвътре фигура, която слага ръка на мазилката от своята страна на стената и следва движенията на мъжа от другата страна като парче метал, привличано от магнит.

Дръпна ръката си и я потърка в крачола на анцуга. Устата и гърлото му бяха пресъхнали. Почувства нужда да се изкашля, но се сдържа. Абсурдно беше, съзнаваше го: нали току-що бе завинтил и след това заковал вратата, така че не можеше да се каже, че досега не е вдигал шум, но имаше разлика между онези механични звуци и простата човешка интимност, или да го наречем слабост, в закашлянето. Така че закри с ръка устата си и се измъкна от стаята, като остави там сандъчето с инструментите. Върна шперплата на мястото му, но не си направи труда да го заковава отново. Нощта бе тиха и нямаше вятър, който да го събори. Обърна гръб на мотела чак когато стигна до хижата си. Щом влезе, заключи вратата, пийна вода, а после и чаша водка с хапче за сън, за да може да заспи. Набра отново номера, на който бе звънял по-рано, и остави второ съобщение: „Още една нощ. Искам си парите и искам това нещо да се махне. Не мога да го правя повече, съжалявам.“ След това стъпка телефона на парчета, преди да свали обувките и палтото си и да се свие в леглото. Заслуша се в тишината и тишината се заслуша в него.

Тези хора не струваха. Успели бяха дори да напишат погрешно името му на новия личен знак, Боби Джандру вместо Боби Джандро. Ужасно беше да отидеш на война под сбъркано име, това си беше направо лоша карма. Как само бяха подскочили, когато им бе обърнал внимание на това, все едно беше поискал да го занесат до Ирак на ръце.

Но богатите винаги прецакват бедните, а това бе война на богатите, водена от бедните. Нито един тузар не се бе натискал да се бие редом с него и ако бе имало такъв кандидат, щеше да го попита защо, понеже нямаше никаква логика да се озовеш там, ако си имал друг избор. Не, имаше само бедни хора като него и някои още по-бедни, въпреки че и той знаеше какво е да живееш в оскъдица; все пак по стандартите на част от познатите му момчета, които бяха на ти с мизерията, той беше заможен.

Офицерите им казаха, че са готови за участие в акциите, готови за бой, въпреки че нямаха дори бронежилетки.

— Не ви и трябват, защото иракчаните няма да стрелят по вас — казваше Латнър. — Само ще ви се подиграват и ще говорят гадости по адрес на мамчетата ви.

Латнър, който бе дангалак, може би най-високият мъж, когото беше познавал, винаги казваше „твоето мамче“ и „твоя тате“. Когато умираше, викаше своето мамче, но то бе на хиляди километри и навярно се молеше за него, което може би му помагаше. Бе упоен, за да не го боли толкова много, и не знаеше къде се намира. Мислеше си, че се е върнал в Ларедо. Казваха му, че майка му идва, и той умря с тази мисъл.

Събираха метални отпадъци и изправяха консервени кутии, за да си правят собствени чинии. По-късно си взеха бронежилетки от мъртвите иракчани. Мъжете и жените, които дойдоха по-късно, бяха по-добре екипирани: защитни очила и жилетки, слънчеви очила, дори нещо като зелени карти с отговори на евентуални въпроси от медиите, защото по онова време всичко вече отиваше по дяволите, беше напълно прецакано, че и оттатък, както се изразяваше неговият баща, и не беше желателно някой да се разбъбри.

В началото нямаше душове, къпеха се с вода от каските. Живееха в полуразрушени сгради, а след това — по петима в стая без климатик при температура петдесет и пет градуса. Без сън, без душове, седмици наред в същите дрехи. След време щеше да има климатици, сглобяеми жилища, прилични кенефи и мобилен военен развлекателен център с плейстейшъни, телевизори с голям екран, търговия по пощата, предлагаща калпави тениски с надпис „Who’s Your Bagh Daddy?“^[1] и големи хамбургери. Щеше да има интернет и телефонни централи, отворени по 24 часа 7 дни в седмицата, освен когато има убит войник — тогава щяха да ги затварят, докато близките не бъдат уведомени. До портала на лагера щеше да има бетонен бункер, за да не ти се налага да стоиш на открито пред него.

Но той не обръщаше внимание на трудностите, поне в началото. Човек не отива във войската, защото не иска да си седи у дома и да гледа как животът се изнизва покрай него. Записва се, защото иска да воюва, а както казваше министър Ръмсфелд^[2], човек отива на война с армията, която има, не с армията, която му се иска да има. Но пък последния път, когато беше видял министър Ръмсфелд, всичките му крайници още си бяха на мястото, така че му бе лесно да си говори.

Джандро имаше по ръцете татуировки, детински глупости, обаче без връзка с бандите. Дори не бе сигурен дали в Мейн има банди, чиито имена заслужават да си ги татуираш, но дори и да имаше, те щяха да бледнеят редом със страшилища като „Блъдс“ и „Крипс“^[3]. Войната също щеше да добави своя татуировка: необходимите за идентификацията данни бяха изписани на хълбока му, така че дори да бъдеше разкъсан на парчета и личният му знак да се беше загубил или да беше унищожен, самоличността му пак щеше да бъде установена. Когато се записваше във войската, сержант от щаба обеща да му премахнат старите татуировки, предложи дори да изчисти от досието му всякакви дребни криминални прегрешения, но името му не бе свързано с нищо нередно. Осигуряваха му добър живот: премия за доброволното постъпване на военна служба, платени отпуски и образование в колеж след изтичането на договора, ако има такова желание. Издържа успешно осемдесет на сто от серията тестове за професионална пригодност, което означаваше, че подходящият за него срок е две години, но той подписа за четири. И без това нямаше кой знае каква друга работа, а договорът за четири години означаваше, че ще му бъде гарантирано място в определена дивизия: той искаше да служи по възможност с хора от Мейн. Приятно му беше да бъде войник. Биваше го в това. Ето защо подписа нов договор. Ако не беше го сторил, нещата щяха да бъдат съвсем различни. Втората служба беше фатална. Втората служба го довърши.

Но това беше преди години. Най-напред го изпратиха във Форт Бенинг за тримесечна подготовка и на втория ден му мина мисълта, че ще загине. След първоначалното обучение му дадоха две седмици да се мотае без работа и после го включиха в програмата за набиране на доброволци в родния му град, където от него се очакваше, облечен в парадна униформа, да записва приятелите си във войската — армейски еквивалент на пирамидалната търговска схема, само че приятелите му не искаха да купуват. По това време се запозна с Тобаяс. Той още тогава беше манипулатор. Умееше да създава връзки, да постига своето, да прави дребни услуги, от които впоследствие да извлича изгода. Тобаяс го взе под крилото си.

— Ти не разбираш нищо — казваше му той. — Дръж се за мен и аз ще те науча на това-онова.

И го стори. Пазеше го, точно както след време той самият бе пазил Деймиън Пачет, но накрая ролите се смениха, дойдоха куршумите и той си помисли:

„Аз съм примамка. Използват ме за прикритие.

Ще умра.“