Джон Конъли
Шепнещите (35)

32

Ирод сложи ръката си под крана и остави водната струя да отмие кръвта. Гледаше фигурите, които образуваше тя, червен вихър, който се блъскаше в неръждаемата стомана като ръкави на далечна спирална мъглявина, устремени към катастрофата. От носа му се отрони капка пот и се загуби. Той затвори очи. Пръстите го боляха и главата го цепеше, но това поне беше друг вид болка, болка от тежък труд. Да измъчваш друго човешко същество бе изтощително занимание. Погледна отражението си в стъклото на прозореца и видя свлеклия се на стола човек с вързани зад гърба ръце. Ирод бе махнал парцала от устата му, за да чуе каквото имаше да му каже, и не си бе направил труда да го върне на мястото му, когато той бе спрял да говори. Не беше необходимо. Човекът едва имаше сили да диша, а скоро и те щяха да свършат. Зад отпуснатата фигура се виждаше друга, с ръце, опрени леко на облегалката — Капитана още веднъж бе приел формата на малкото момиче в синя рокля, дългите сплетени на плитки коси висяха между гърдите му. Както и преди, момичето не бе на повече от девет-десет години, но гърдите му бяха изненадващо добре развити; неприлично добре развити, помисли си Ирод. Лицето му бе стряскащо бледо, но незавършено. Очите и устата представляваха черни овали, размазани по края, сякаш някой се бе опитвал да изтрие дебела черта от молив със зацапана гума. То стоеше съвсем неподвижно, главата му беше почти на една и съща височина с главата на седналия човек.

Капитана чакаше Джоуел Тобаяс да умре.

Не би било вярно, ако кажем, че Ирод беше безнравствен човек. Нито пък че бе аморален, защото той схващаше разликата между морално и неморално поведение и осъзнаваше необходимостта от честност и почтеност във всичките си дела. Изискваше го от другите, изискваше го и от себе си. Но в него съществуваше една празнота, също като кухината в средата на някои плодове, след като костилката бъде извадена. Тя ускорява загниването. Тъкмо от тази празнота идваше и предразположението му към някои особености в поведението. Измъчването на мъжа, който сега умираше на стола, не му бе доставило удоволствие и щом бе научил каквото му трябваше, той бе прекратил работата върху интериора на тялото му, при все че нанесените щети бяха толкова големи, че въпреки спирането на агресивните насилствени действия страданията му продължаваха. Сега, след като последните следи от кръвта бяха измити, Ирод се почувства длъжен да ги прекрати.

— Господин Тобаяс — каза той, — струва ми се, че достигнахме края.

Взе пистолета, оставен до умивалника, и се приготви да обърне гръб на прозореца.

Когато понечи да го стори, фигурата на момичето се раздвижи. То промени положението си, така че сега се намираше малко вдясно от него. Мръсна ръчичка се вдигна и погали Тобаяс по лицето. Почувствал докосването, той отвори очи. Изглеждаше объркан. Усещаше пръсти върху кожата си, ала не виждаше нищо. Момичето се наведе по-близо до него. От тъмната орбита на устата се показа език, дебел и дълъг, и започна да лочи кръвта около устата на умиращия. Той опита да извърне глава, но момичето реагира на движението, като се вкопчи в дрехите му, провря крака между неговите и притисна тялото си към него. Нещо в начина, по който позата на Тобаяс се бе променила, му позволи да види отражението си в опушеното стъкло на пещта — своето отражение и съществото, което се натискаше в него. Изскимтя от ужас.

Ирод отиде при него, опря пистолета в главата му и дръпна спусъка. Капитана изчезна и всяко движение спря.

Ирод направи крачка назад. Знаеше, че Капитана е някъде наблизо. Усещаше гнева му. Рискува да хвърли поглед към вратата на пещта, но не видя нищо.

— Не беше необходимо — каза на слушащия го мрак. — Той страда достатъчно.

Достатъчно? Достатъчно за кого? За него, да, но за Капитана страданието никога не можеше да бъде достатъчно. Раменете на Ирод се отпуснаха. Тъй като нямаше друг избор, принуден бе отново да погледне към прозореца. Капитана стоеше точно зад него, но вече не беше малко момиче. Вместо това бе приел формата на безполово същество в дълго сиво палто. Лицето му беше размазано, непрекъснато променяща се поредица от образи, в които Ирод разпознаваше хората, когото някога бе обичал: майка си и сестра си, вече покойници; баба си, обожавана и отдавна погребана; приятели и любовници, живи и мъртви. Всички те бяха в агония, лицата им изкривени от болка и отчаяние. Накрая и неговото лице се появи между тях и той разбра.

Това можеше да се случи. Ядосаше ли Капитана само още веднъж, ето какво щеше да стане.

Капитана си тръгна, оставяйки Ирод сам с трупа. Той прибра пистолета в кобура под мишницата си и хвърли последен поглед на мъртвия. Чудеше се колко ли време ще мине, преди приятелите му да го открият и дали изобщо беше останал някой от тях. Едва ли имаше значение. Сега Ирод знаеше у кого е кутията, но трябваше да побърза. Капитана го беше предупредил, че Колекционера идва.

Ирод бе чувал различни истории за Колекционера много преди той да започне да го преследва; за онзи опърпан субект, който си въобразява, че е жътвар на души, и който събира сувенири от жертвите си. От Капитана бе научил още повече. Колекционера искал кутията за себе си, така бе казал и Ирод му беше повярвал. Бе внимавал да се прикрива добре, като използва различни чужди имена, фантомни компании, лишени от скрупули адвокати и нелегални превозвачи, които не се интересуват от сертификати и митнически документи, стига заплащането да е добро. Но уникалността на някои от неговите покупки и проучванията, които бе правил в течение на своите търсения, макар и дискретни, неизбежно бяха привлекли вниманието на Колекционера. Сега беше жизненоважно да остане на крачка пред него, защото щеше да му е нужно време, за да разгадае сложните механизми на ключалките. Щом кутията бъдеше отворена, Колекционера нямаше да е в състояние да направи нищо, никой нямаше да е в състояние. Победата на Капитана щеше да е реваншът на Ирод и той най-сетне можеше да умре и да потърси наградата си в отвъдното.

Ирод излезе от къщата, мина покрай телата на Причард и Върнън, които лежаха в двора, и се качи в колата си. В далечината виеха сирени, които приближаваха. Когато понечи да запали двигателя, откъм багажника се чу блъскане, заглушено от шума на мотора.